Дар за бурята

51

След час се обади Ириарте. Беше в добро настроение. Жената от Иганци показала голяма отзивчивост; била разведена с мъжа си, архитект, на когото доста му провървяло след смъртта на единственото им дете. Той явно се е оженил повторно и има две деца, заради което тя го мразела. Убедена е, че я е напуснал, защото отказала да си родят друго дете след смъртта на първото им бебе — момиченце, което починало още преди да навърши месец и да го кръстят. Погребали го в семейната гробница, която тя наследила от своите родители. Разказали ѝ за случая „Еспарса“, не помнела Фина Идалго, макар че е родила момиченцето си в клиника „Рио Бидасоа“ по времето, когато акушерката е работела там. Следобед отишли заедно с нея при гробаря, за да му съобщят, че са подали молба за отваряне на гробницата на следващия ден.

— И с един куршум убихме два заека, но може да се окажат и три. Една от жените от Ондарибия беше напълно убедена, че дъщеря ѝ я няма в ковчега, твърди, че била забелязала нещо странно в деня на погребението. За жалост, не може нищо да предприеме — гробницата принадлежи на семейството на съпруга ѝ, с когото се е развела преди повече от десет години. Другата разведена жена от Ондарибия също ни разрешава да отворим тяхната гробница. Мъжът ѝ е клиент на Лехарета и Андия и когато момиченцето им починало, двамата здраво се скарали къде да го погребат. В крайна сметка го заровили в гробницата на нейното семейство. В нейния случай поне, ако нещата се усложнят, със сигурност ще получим съдебна заповед без проблеми: баща ѝ е мирови съдия в Ирỳн.

— Наистина добри новини — съгласи се Амая. — Добра работа.

— Благодаря. А що се отнася до Табесе, изискахме смъртния акт. Ще пристигне най-вероятно утре, но на гробището ни показаха документа за погребението. Датата, записана в него, съвпада с тази на плочата и е отпреди петнайсет години. В графата „Причина за смъртта“ в гробищния регистър пише „удавен при морски инцидент“. Пращам ви по електронната поща сканирания документ и няколкото снимки, които направихме на гробницата, която, между другото, е впечатляваща.

Тя отвори прикрепените файлове и видя достолепен, старинен пантеон с четири широки колони по краищата, ограден с верига с едри като юмруци брънки; върху плочата имаше само едно име, закрито почти изцяло от купищата цветя отгоре.

— Явно някой още си спомня за доктора… Разберете кой носи толкова много цветя, всичките изглеждат еднакви. От снимката не става съвсем ясно.

— Да, орхидеи са. И на мен ми направи впечатление и попитах гробаря. Той каза, че всяка седмица идват с камионче от една цветарница в Ирун и ги сменят. Имаме името и вече оставихме съобщение на собственика да ни се обади.

— Добре, като се върнем в Елисондо, ще бъде много късно, така че ще се видим утре в десет в службата, за да тръгнем за Иганци.

Беше оставила Сабалса пред управлението, за да си вземе колата, и сега, спряла пред къщата на леля си, чувстваше, че няма сили да влезе и да се изправи пред Енграси и сестрите си, които в десетината съобщения, оставени на гласовата ѝ поща, повтаряха, че ще я чакат, докато се върне. Постоя така няколко минути, за да подреди мислите си и да запише въпросите, които искаше да зададе на Монтес и Ириарте на другата сутрин, докато на нея самата ѝ се стори смешно да продължава да отлага влизането в къщата, която я очакваше с приветливо запалени лампи.

Закри лицето си с шепи, опитвайки се да пропъди усещането за вцепенение, вдървило мускулите ѝ. Като отпусна ръце, се сети за ореха, който Сара бе поставила в тях, и изведнъж ѝ просветна това, което ѝ бе убягвало цял следобед. Запали колата и подкара по шосето към Алдуидес, където спря пред желязната порта на гробището. На пътя нямаше нито една лампа, а звездите в студената ясна нощ не осигуряваха достатъчно светлина. Остави фаровете включени и паркира колата пред входа така, че да светят навътре. Не постигна желания ефект, тъй като по-голямата част от светлинния лъч стигаше едва до първите стъпала и в дълбочина се разсейваше. Отвори багажника, взе мощното фенерче, което винаги носеше вътре, и влезе в гробището. Гробът, който търсеше, се намираше право напред от входа, малко вдясно. Когато стигна до него, кацналият отгоре му ангел остана закрит от собствената ѝ сянка, която фаровете на колата проектираха върху високите стени на гробниците. Обходи с лъча на фенерчето повърхността на плочата и откри ореха, скрит между саксиите. Взе го и забеляза, че е студен и влажен от нощната роса. Пусна го в джоба на палтото си и напусна гробището. После пак отиде до къщата на Енграси, паркира и този път вече слезе от колата. Мразеше приглушения говор по време на бденията, тона на гласа, който хората приемаха в разговорите за покойника. Бе изпадала в същото положение в чифлика на Балярена след смъртта на бебето Еспарса, в чакалнята на Института за съдебна медицина на Навара, когато колегите ѝ говореха с наведени глави за Йонан, и точно същото завари вкъщи тази вечер. Лелята и сестрите ѝ разговаряха приглушено, с гласове, натежали от вини и мълчания, но щом я чуха да отваря вратата, млъкнаха. Тя съблече палтото си, закачи го в антрето и влезе в дневната. Рос първа се изправи и се хвърли да я прегърне.

— О, Амая, съжалявам, съжалявам, ти беше права, винаги си права. Не знам защо сглупихме толкова и не ти повярвахме.

Флора стана и направи две крачки към нея, но спря, преди да я докосне. Рос се отдръпна и ги остави лице в лице.

— Е, както каза Рос, в крайна сметка се оказа, че ти си била права.

Амая кимна. Това беше доста повече, отколкото бе очаквала от Флора; сигурна беше, че би предпочела да умре, отколкото да произнесе тези думи. Тогава Рос погледна Флора и ѝ направи знак да продължи. Флора облиза недоволно устни.

— Много съжалявам, Амая, не само задето не ти повярвах, но и за всичко, което трябваше да преживееш през тия години. В цялата история има само едно положително нещо: че най-сетне приключи.

— Благодаря, Флора — отвърна искрено Амая, не защото мислеше, че сестра ѝ е откровена, а за да я възнагради за усилието да се държи любезно.

Лелята се приближи да я прегърне.

— Как си, моето момиче?

— Добре съм, лельо, няма защо да се притеснявате. Добре съм.

— Не вдигаше телефона…

— Честно казано, прекарах доста странен ден. Но чак такъв финал никога не си бях представяла.

Флора отново седна, видимо облекчена от сдържаността на Амая, сякаш бе очаквала взрив от викове и упреци, който в крайна сметка се бе разминал.

— Предполагам, че утре ще ни предадат тялото, и е редно да организираме някаква церемония.

— На мен не разчитай, Флора — пресече я Амая. — По мое мнение заупокойните служби, погребения и церемонии за нашата майка бяха предостатъчни. Сигурна съм, че на драго сърце ще се погрижиш за тленните ѝ останки и ще я погребеш достойно, но аз не искам да чуя нищо повече по въпроса. И ще съм ти благодарна, ако не отваряш дума повече за това.

Флора отвори уста да отговори, но леля Енграси я прикова с остър поглед и каза:

— Е, момичета, можете да използвате случая, за да съобщите на сестра си добрата новина.

Амая ги погледна в очакване.

— Нека Флора обясни. В крайна сметка идеята беше нейна — обади се Рос.

Амая не пропусна да забележи как Флора ядно стрелна с очи Рос, преди да заговори.

— В интерес на истината, през последните дни много мислих по въпроса за пекарната. Претеглих всички „за“ и „против“ и си дадох сметка, че завръщането към управлението ѝ би ми отнело доста от времето, което възнамерявах да посветя на други важни проекти, освен телевизията. Затова реших, че след като Рос вече показа, че може добре да върти семейния бизнес, по-правилно ще е тя да продължи да се занимава с това. За няколко дни ще уредим документите, след което Рос ще остане единствената собственичка на „Пекарници Саласар“.

Амая погледна към Рос, извила недоверчиво вежди.

— Да, Амая, вчера Флора дойде да ме види и ми го съобщи. Аз също съм не по-малко изненадана от вас.

— Тогава на добър час и на двете — каза Амая, изучавайки погледите им, враждебните жестове, очевидното превъзходство на Рос.

— Е, ще ме извините, но както каза Амая, днес денят беше много дълъг и много странен. Нуждая се от почивка, вие също, предполагам — обяви Флора, вече станала на крака.

После се наведе да целуне лелята и взе палтото и чантата си.

Амая я последва до вратата.

— Чакай, Флора, ще те изпратя. Трябва да говоря с теб — каза тя, докато откачваше палтото си и се обръщаше, за да добави през рамо: — А вас ви предупреждавам да не ме чакате будни, имам предвид най-вече теб — посочи тя с пръст леля си.

— Вече съм достатъчно големичка, за да получавам заповеди от една пикла. Ти по-добре се връщай бързо вкъщи, госпожице, да не се обаждам на полицията — отговори шеговито Енграси.

Разликата в температурата между дневната на Енграси и улицата накара Амая да потрепери. Тя закопча палтото си, вдигна реверите, за да защити врата си, и известно време просто крачеше мълчаливо до сестра си.

— За какво искаше да говорим? — поде нетърпеливо Флора.

— Дай ми време, сестро, денят беше много сложен. Трябва да помисля, а вече ти казах, че ще те изпратя до вас.

Двете продължиха напред в мълчание и се разминаха с патрул на общинската полиция и двама съседи, извели кучетата си за късна разходка. Флора притежаваше прекрасна еднофамилна къща в Елисондо, ново строителство, с малка градина, пълна с цветя, които някой поливаше в нейно отсъствие. Спряха пред вратата, докато Флора отключваше. Тя дори не помисли да предложи да се сбогуват там. Решителното държание на Амая показваше, че не е тръгнала да я изпраща само за да не върви сама по улицата.

Влязоха направо в хола и Амая спря пред едно увеличено копие на снимката на Ибай, същата, която бе видяла в апартамента в Сарауц; тънката метална рамка подчертаваше красотата на черно-белия портрет. Току-виж лелята се оказала права за чувствата на Флора към детето, особено предвид престореното ѝ безразличие към проявения от Амая интерес, когато хвърли палтото си на фотьойла и влезе в кухнята, откъдето се провикна:

— Искаш ли нещо? Аз май ще пийна една чаша.

— Да — прие Амая. — За мен уиски.

Флора се върна с две чаши кехлибарена течност в ръце, сложи едната върху масичката, седна в креслото и надигна своята. Амая се настани съвсем близо до нея, взе едната ръка на сестра си и така както Сара бе направила следобед, сложи в шепата ѝ ореха, който бе взела от гроба на Ан Арбису.

Флора не успя да скрие уплахата си и толкова рязко се дръпна, за да се отърве от ореха, че голяма част от уискито се разля върху полата ѝ. Амая го откри между възглавничките на дивана, хвана го с палеца и показалеца си и го задържа пред очите ѝ. Флора се втренчи уплашено в него.

— Махни това нещо от къщата ми.

Амая я погледна изненадано — не беше очаквала подобна реакция.

— От какво се страхуваш, Флора?

— Ти не знаеш какво е това…

— Напротив, знам. Знам какво означава. Само не разбирам защо ги оставяш върху гроба на Ан Арбису.

— Не биваше да го докосваш, той е… Той е за нея — каза Флора нажалено.

Амая изучаваше сестра си и начина, по който гледаше ореха. Впечатлена, тя отново го прибра в джоба си.

— Какво беше Ан Арбису за теб, Флора? Защо носиш орехи на гроба ѝ? Защо отричаш, че си я обичала? Повярвай ми, Флора, никой няма да те съди. Вече съм виждала достатъчно много хора, които разбиват живота си, защото не признават кого обичат.

Флора остави на масата чашата, която още стискаше, и започна яростно да търка петното от полата си с хартиена кърпичка, веднъж, втори път, после пак и пак, много напористо. И най-ненадейно избухна в сълзи. Амая вече я бе виждала да плаче така и друг път, когато също ѝ бе споменала за Ан и връзката ѝ с нея. Плачът извираше от корема ѝ, тресеше тялото ѝ и я караше неудържимо да хълца. Флора мачкаше кърпичката, с която се бе опитвала да изчисти петното, а сега попиваше стичащите се по лицето ѝ сълзи и остана така известно време, докато се успокои достатъчно, че да проговори.

— Не е каквото си мислиш — успя да промълви тя. — Изцяло грешиш. Аз обичах Ан, както ти обичаш Ибай.

Амая я погледна, объркана.

— Точно така, както ти обичаш Ибай. Защото Ан Арбису беше моя дъщеря.

Амая онемя от изненада.

— Родих я на осемнайсет години. Може би помниш лятото, което прекарах при роднините в Сан Себастиян… Е, никога не съм ходила при тях. Родих детето и го оставих.

— Тогава ти вече излизаше с Виктор…

— Бебето не беше от него.

— Флора, да не би да ми казваш, че…

— Срещнах един мъж, търговец на добитък, беше дошъл за един от панаирите и… Стана каквото стана и повече не го видях. Няколко седмици по-късно разбрах, че съм бременна.

— Не се ли опита поне?

— Амая, аз не съм глупачка и никога не съм била, дори на осемнайсет години. Това беше авантюра, нещо, което не биваше да се случва и което доведе до нежелани за мен последствия, но и през ум не ми е минавала глупавата мисъл за романтична история, той беше, чисто и просто, мъж, минал случайно оттук.

— Нашите разбраха ли?

— Мама — да.

— И тя се съгласи да…?

— Не, отначало успях да го скрия. Събрах малко пари и понеже абортът беше забранен в цялата страна, отидох в кабинета на един доктор от другата страна на границата, за който се знаеше, че върши такива услуги. Той махна бебето, или поне аз така си мислех, предвид обилното кървене и силните болки. Оня касапин ми изтръгна яйчниците, Амая, съсипа вътрешностите ми и ме остави бездетна за цял живот. Но нещата не свършиха така, както следваше да свършат. Въпреки кръвоизлива, въпреки загубата на течности и кръв, бременността продължи. Когато се прибрах, бях толкова зле, че не можах да го скрия от ама, и тя ме заведе при акушерката Идалго, която спря кръвоизлива. Ама беше недоволна — съвсем нормално. Естествено, и дума не можеше да става да отгледаме бебето. Щяхме да крием до раждането и след това да го дадем. Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого, дори на айта. Каза, че може би тази грешка щяла да се окаже моят шанс да си оправя живота оттам насетне. Веднъж, когато ѝ заговорих за осиновяването, тя ме погледна, все едно ѝ говорех на чужд език, и ми отговори, че бебето нямало да бъде осиновено, а поднесено.

Амая я прекъсна, стресната от последните думи.

— Обясни ли ти какво означава „поднесено“? Ама заведе ли те да се запознаеш с групата?

— Не съм се запознавала с никаква група, запознах се само с Идалго, акушерката, която ме спаси и която щеше да ми помага при раждането. Те двете щяха да се погрижат за всичко и аз не исках да знам нищо повече… Обаче у тази акушерка имаше нещо, което ми напомняше за касапина, който уж ми направи аборт — усмивки, обещания, че всичко ще се оправи, че ще ми решат проблема, а после съм щяла да си живея живота. Бях чувала за акушерки, които не завързват пъпната връв и оставят износените докрай нежелани деца да умрат. Не знам и не ме интересува какво си мислиш за мен, Амая, но трябва да ми повярваш, че желаех доброто на това дете, искаше ми се то да попадне в свястно семейство, с възможности, както се казваше едно време. Когато влязох в шестия месец, преди да се наложи да крия корема си, взех спестяванията си и отидох в един благотворителен дом в Памплона, създаден от монахини, които по онова време приемаха заблудени овце като мен, забременели по нередовен начин. Не беше чак толкова зле. Живях там до появата на малката. Още в деня на раждането се сбогувах с нея и я предадох за осиновяване, след като ми обещаха, че ще попадне в добро семейство. След няколко дни се прибрах вкъщи… Пак тръгнах с Виктор, животът ми продължи и повече не отворихме дума по въпроса, но ама никога не ми прости и се погрижи да си платя. Представи си изненадата ми, когато се заговори, че семейство Арбису са си осиновили момиченце, и аз надникнах в количката да го видя: това беше Ан, щях да я разпозная и сред милион момиченца — каза Флора и сълзите ѝ отново рукнаха. — Трябваше да прекарам всичките тези години, гледайки как дъщеря ми расте в чужда къща, без да смея да я погледна два пъти, за да не забележи някой какво изпитвам към нея. Животът ми стана черен, наблюдавах я как се развива, измъчвах се от присъствието ѝ, а то ме държеше окована за това село, за да бъда близо до нея. Не щеш ли, преди година тя сама дойде при мен. Един ден цъфна в пекарната късно следобед и ми каза, че много добре знае коя съм и коя е тя. Не можеш да си я представиш каква беше, Амая: красива, самоуверена, умна. Беше направила своите проучвания и ме бе открила. Не ме упрекна за нищо, каза, че ме разбирала и че искала само да продължим да се виждаме, без да наранява чувствата на възрастните си родители… Дори предложи след смъртта им да кажем истината на всички. Тя ми подари тази снимка, за да я имам за спомен от бебешките ѝ години — допълни Флора, сочейки снимката, заемаща централно място на стената.

— Мислех, че това е Ибай — промълви Амая, — питах се кога ли си го снимала…

— Да, приликата е удивителна. Сърцето ми се къса, като видя сина ти, и в същото време го обожавам, задето толкова много прилича на нея. Малко време прекарахме заедно, но тя събуди в мен неподозирани чувства. Ан беше много специална, не можеш да си представиш колко специална. Никога не съм била толкова щастлива, Амая, и никога няма да бъда, защото тогава, когато вярвах, че най-сетне съм открила щастието, той я уби, затри момиченцето ми.

Флора плачеше, без да закрива лицето си, забравила всички задръжки. След като бе изповядала греховете си, вероятно вече ѝ беше все едно, че сестра ѝ я вижда в това състояние.

Амая я бе изслушала, слисана. Сред всички видове отношения, които си бе представяла между сестра си и Ан Арбису, това бе единственото, което въобще не ѝ бе хрумнало. Гледаше я, трогната, как плаче, разбирайки много неща.

— Затова ли го уби? Уби Виктор, защото беше убил дъщеря ти? — Флора поклати отрицателно глава, прекарвайки ръка през лицето си, за да избърше сълзите, които като че ли нямаха край. — Ти знаеше ли какво върши той? — Флора пак отрече. — Флора, погледни ме — каза Амая, подканвайки я да се успокои. — Имаше ли някакви подозрения, че именно Виктор убива момичетата?

Флора погледна сестра си и се опита да подходи предпазливо. Ако Рос беше права за нещо, то бе, че Амая не би проявила търпимост към никое престъпление, независимо от причините, довели до него.

— Не бях съвсем сигурна, докато не отидох онази нощ у тях и той не ми го потвърди.

— Но ти носеше оръжие със себе си, Флора. — Сестра ѝ не отговори. — Значи, си подозирала. Защо реши, че точно той е убил Ан?

— Не забравяй, че аз го познавах по-добре от всички.

— Да, знам, но кога разбра?

— Разбрах и точка.

— Не, Флора, никаква точка: той беше убил още две момичета освен Ан, както и много други, преди да се ожените… Откога го знаеше? Подозирала си го, а си позволила да продължи да избива момичета, докато не дойде редът на Ан?

— Не знаех, кълна ти се — излъга Флора. — Докато бяхме женени, не стана нито едно убийство, спомни си. Започнаха наново, когато се разделихме. До смъртта на Ан и през ум не ми е минавало, че Виктор е отговорен за престъпленията на басахаун.

— Но защо? Защо едва когато уби Ан?

— Заради начина, по който ги подбираше — отвърна гневно Флора и изведнъж спря да плаче. — Когато уби Ан, проумях по какво ги избира.

Амая остана няколко секунди неподвижна, загледана в сестра си.

— Флора, според нас той е избирал момичета, които са били в преходния период между детството и пубертета, но на случаен принцип. Карла слязла от колата на приятеля си в планината, Аиноа изпуснала автобуса, Ан водела двойствен живот, изпълнен с тайни и контакти, които криела от родителите си. Всички те просто са се оказали сами на грешното място в грешния момент. — Сестра ѝ поклати отрицателно глава, усмихвайки се горчиво. — Какво искаш да кажеш, Флора?

— За бога, нали уж ти си експертът? — отвърна тя, проявявайки отново обичайната си нетърпимост. — Какво е правел с телата?

Амая я погледна, недоумявайки накъде бие.

— Разрязвал дрехите им, обръсвал срамните им части, свалял обувките им с високи токчета, изтривал грима им и ги оставял… — Амая се замисли и погледна сестра си с нови очи, докато преповтаряше мислено. Връщал ги е към детството, като заличавал признаците на зрялост от телата им. Обръщал дланите им като за дарение и ги полагал на брега на река Бастан. Нещо като дар в чест на миналото, на непорочността. Ритуалният характер на престъпленията биеше на очи още от самото начало. Дори ги бе убивал, изпивайки дъха им. Тази мисъл я накара да потръпне. — Какво искаш да кажеш, Флора? Бъди по-ясна.

— Че ги е предавал, поднасял ги е в жертва — отговори сестра ѝ, вече напълно възвърнала самообладанието си.

— Но… но откъде Виктор е можел да знае? Ти ли му каза?

Флора направи гримаса, която бегло наподобяваше усмивка.

— Аз? По-скоро бих умряла, преди да отворя дума за това, особено пред него.

— Как е разбрал, откъде е научил, че Ан е твоя дъщеря?

— Вече ти казах, че ама така и не ми прости.

— Тя му е казала — заключи Амая. — Тя е казала на Виктор, че това момиче е твоя дъщеря. Защо според теб го е направила? За да навреди на брака ти?

— Не, ние вече бяхме разделени.

— Тогава защо?

— Може би за да доведе докрай онова, което е смятала, че е призвана да извърши, така както се опита да убие Ибай в нощта, когато избяга, така както цял живот се стремеше да погуби теб, за да довърши онова, което бе започнала с нашата сестра.

— Мислиш ли, че Виктор е подбирал жертвите си, понеже са били нещо като неосъществени жертвоприношения, нещо недовършено докрай?

— Нямам представа защо е избрал другите, но дъщеря ми уби, защото аз не я бях дала… Аз не я поднесох и той го направи вместо мен по нейно нареждане. — Амая гледаше сестра си изумено. — Защо ме гледаш така?

— Флора, сега виждам, че през по-голямата част от живота си ти си ненавиждала нашата майка дори повече от мен.

Флора стана, взе двете празни чаши, занесе ги в кухнята и започна да ги мие. Амая я последва.

— Защо оставяш орехи на гроба на Ан?

— Ти не би го разбрала.

— Опитай.

— Ан не беше момиче като всички останали, тя беше изключителна в много отношения и го съзнаваше. Умееше да властва над другите по начин, който не бих могла да ти обясня.

Амая се замисли за това, как Ан бе съблазнила Фреди, как бе мамила родителите си с двойствения си живот, каква стратегия бе измислила, за да се отърве от мобилния телефон, на който Фреди ѝ се беше обаждал и който ги бе хвърлил в шах по време на разследването, спомни си и думите на сестрата на нейната осиновителка: „Тя е вещица“.

— Ан ми разказа за орехите, обясни ми, че те символизирали женската власт, упражнявана от жителките на Бастан в продължение на векове, че тази власт можела да се съсредоточи под формата на желание в дребното орехче и че тя самата знаела как да я използва… Най-обикновени юношески фантазии, нали разбираш, на всички им се ще да се чувстват специални, Амая, но тя вярваше в това, а когато бях с нея, и аз го вярвах. Казваше, че тази енергия не свършвала със смъртта, и ми е приятно да си мисля, че по някакъв начин енергията на Ан се концентрира в тези плодове. Сега те са единственото нещо, което ме свързва с нея, единственото, което мога да занеса, та волята ѝ да продължи да живее вътре в тях.

— И това, което може би е криела в душата си, ти се струва толкова ужасно, че не смееш дори да докоснеш орех?

Флора не отговори.

Амая въздъхна, загледана в сестра си. Много я биваше. Беше проявила откровеност, каквато вероятно не бе показвала никога през живота си, но със сигурност не се бе посвенила да вмъкне и една-две лъжи. Въпрос на умение бе да ги разпознае.

— А каква е тази пантомима около пекарната, която изиграхте у леля?

— Не е никаква пантомима. Всичко е така, както ти го казахме. Това не значи, че с Рос вече сме преодолели напълно разногласията си, но се опитваме.

Амая я погледна със съмнение. Рос и Флора не бяха имали съгласие за нищо през целия си живот и никак не ѝ се вярваше, че са го постигнали така изведнъж точно когато най-силно дрънкаха шпаги. Не можеше да го докаже, но нямаше да спре да пита.

Когато излезе от къщата на Флора, тръгна нагоре към полицейското управление, без дори да погледне колко е часът. Като наближи, видя, че външният вход е заключен. Отвори го с картата си и поздрави дежурните тази нощ полицаи. Качи се на втория етаж и се запъти направо към картотеката, където съхраняваха цялата информация по случая „Басахаун“. През следващите часове подреди върху дъската снимките на местопрестъпленията, на трите жертви и аутопсиите, прибрани в архива преди година с надеждата да не им се налага никога пак да ги поглеждат. Аиноа Елисасу, Карла Уарте и Ан Арбису отново я гледаха от таблото. Амая седна пред тях, изучавайки срамежливия поглед на Аиноа към фотоапарата, нахаканото изражение на Карла и нейната секси поза, острия и властен поглед на Ан. Спомни си телата им върху стоманената маса на Сан Мартин, показанията на техните родители и приятели, личностния профил на убиеца, който бяха изработили в същата тази стая. „Разкъсва дрехите им и разголва телата, които още не са съвсем като на зрели жени, както на тях им се е искало, и премахва мъха, знак за съзряване, от мястото, символизиращо секса и оскверняването според личната му представа за детска невинност, заменяйки го със сладкиш или мека пастичка, белег за отминалата епоха, за стародавната традиция в долината, за завръщането към детството, към други ценности може би. Убиецът се чувства призван, посветен и с много работа пред себе си, затова ще продължи да набелязва девойки и да ги връща към непорочността… Дори начинът, по който поставя ръцете им с обърнати нагоре длани, символизира отдаване и невинност.“ В съзнанието ѝ отекнаха думите на свидетеля, който се криеше в къщата на „Опус Деи“: „От раждането до навършването на две години душата все още блуждае — тогава децата са най-подходящи за жертвоприношение. Така е през цялото детство до момента, когато започват да съзряват — тогава настъпва друг вид промяна, която ги прави желани за същите цели, но е по-лесно да оправдаеш смъртта на бебе, ненавършило две години, отколкото на девойка“.

При тези престъпления, които дори пресата бе окачествила като ритуални, злодеят бе удушил жертвите си с помощта на тънка връв и с толкова бързо движение, че почти не бе оставил следи по труповете; после ги бе пренасял на гръб до брега на река Бастан, където разкъсвал дрехите им и оголвал телата им за речната роса, обръсвал срамните части, за да отстрани мъха, сресвал косите им от двете страни на главата, разпервал ръцете им настрани с обърнати нагоре длани като девици, поднасящи дар по време на церемония за пречистване, за завръщане към невинността, към детството, отново непорочни, отново дар. Спомняше си много добре, но пак провери къде бяха родени момичетата. Аиноа — в Арискун, Карла и Ан — в Елисондо. Тя се изправи, загледана в очите на Ан Арбису, която година след смъртта си продължаваше да я привлича със своята сила. Смутена, Амая се измъкна от погледа ѝ, пристъпи към дъската и внимателно постави три нови точки върху картата, очертаваща зловещия маршрут по бреговете на реката.