Дар за бурята

50

Жестовете, подробностите, дребните неща, станали вече незаменима част от нейния свят, изпъкваха в отсъствието на Джеймс. Поне от петнайсет минути лежеше будна и галеше с опакото на дланта си калъфката на празната възглавница. Бързите и многобройни целувки по главата, с които съпругът ѝ я събуждаше, чашата кафе с мляко, която поставяше на нощното ѝ шкафче всяка сутрин, едрите му, грубовати ръце на скулптор, мъжкото ухание на гърдите му, което се усещаше през пуловера, пространството в обятията му, запазено за нейно убежище.

Измъкна се от леглото и слезе боса в кухнята да си направи кафето с мляко и отново се върна да се пъхне под завивката. Погледна недоволно телефона, който в същия миг започна да звъни, но неприязънта се стопи от изненадата, че се обажда отец Сарасола.

— Госпожо инспектор… Откровено казано, не знам как да ви го кажа. — Тя се учуди: ако на света имаше човек, способен да обясни каквото и да е, това беше Сарасола; не можеше да си представи, че има нещо, което да го хвърли в подобни колебания. — Росарио се върна.

— Какво? Казахте, че…

— Само преди петнайсет минути майка ви се е появила на регистратурата в клиниката, застанала пред охранителните камери, измъкнала от дрехите си нож и си прерязала гърлото.

Амая цялата се разтрепери.

— Дежурните на регистратурата и двамата охранители на входа веднага повикали неколцина лекари, които направили всичко възможно да спасят живота ѝ. Съжалявам, госпожо инспектор, майка ви е издъхнала, докато я карали към операционната. Не могли да ѝ помогнат, била загубила прекалено много кръв.

Кабинетът на доктор Сарасола ѝ се стори също толкова студен и безличен, колкото и първия път; подобен тип среда не отговаряше на личността му. За образован и изискан човек като него по-подходящ би бил кабинетът на доктор Сан Мартин в Института по съдебна медицина, докато помещението тук бе обзаведено с монашеска строгост. Върху белите стени — едно-единствено разпятие. Мебелировката, макар и висококачествена, беше оскъдна като в банков клон; отличаваше се само бюрото от череша, което същевременно придаваше лична нотка и признак за добър вкус. От друга страна, помещението беше идеално за размисъл: липсата на предмети, които биха могли да разсейват или да привличат погледа, приканваше към самонаблюдение, вглъбеност и анализ. И точно това правеше Амая тук през последния час. Беше се облякла набързо и през целия път си налагаше да шофира внимателно, докато милион спомени от детството се нижеха в съзнанието ѝ като на безкрайна кинолента, на която тя се виждаше като пленница на болезнени спомени; те обаче ѝ донесоха странно чувство за меланхолия, близка до носталгията по нещо, което никога не бе имала.

Нямаше смисъл да мисли за това, но със сигурност хиляди пъти бе пожелавала да се усети освободена от товара на страха, да го отхвърли от себе си. Последния месец бе прекарала, защитавайки теорията си, че майка ѝ е жива, че се крие някъде и дебне. Беше я усещала с кожата си, както овцете усещат присъствието на вълка, и обезумяла от страх и тревога, се бе борила срещу логиката на онези, които твърдяха, че реката я е завлякла. Сега, докато седеше в кабинета на Сарасола, първоначалното недоверие отстъпваше място на разочарованието и отчаянието. И не можеше да си обясни защо.

Сарасола я бе съпроводил по един дълъг коридор до залата с охранителните монитори, която ѝ беше позната от нощта на бягството на Росарио, и още веднъж ѝ бе описал случилото се при завръщането на майка ѝ.

— Длъжен съм да ви предупредя, че кадрите са изключително шокиращи. Знам, че сте инспектор в отдел „Убийства“, но тя ви беше майка. Независимо от ужасните ви отношения, изключено е да останете равнодушна, като я видите при тези обстоятелства. Разбирате ли ме?

— Да, но трябва да го видя с очите си.

— И това разбирам.

Той направи знак на шефа на охраната да пусне отново записа. Картината на екрана показа регистратурата в широк план, което подсказваше, че камерите са разположени над вратите на асансьорите. В преддверието на клиниката имаше доста хора по това време; Амая предположи, че става дума за приходящи пациенти, лекари или обслужващ персонал, идващи на работа или излизащи от смяна. Видя Росарио да влиза; едната ѝ ръка беше пъхната под дългото яке, а другата бе около талията ѝ. Вървеше бавно, но без затруднение, като уморен или отчаян човек. Запъти се направо към средата на помещението и без да поглежда към никого, вдигна глава, за да се увери, че е в обсега на камерите. Плачеше. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, на което се четеше дълбоко отчаяние. Извади скритата си под дрехата ръка и в нея лъсна голям нож. Вдигна го към гърлото си, притисна го странично в него, докато устата ѝ се свиваше в познатата на Амая жестока гримаса, и с бързо и решително движение плъзна острието от ляво надясно, прерязвайки шията си. Остана права още три секунди. Затвори очи едва преди да рухне на земята. После — тичане, суматоха и Росарио изчезна от погледа заради събралата се около нея тълпа. Шефът на охраната изключи монитора. Амая се обърна към Сарасола.

— Ще се обадите ли на сестрите ми, моля ви?

— Разбира се. Не се тревожете, ще имам грижата.

Не бе пожелала да говори с никого, нито със сестрите си, нито със Сан Мартин, нито с Маркина, нито с комисаря, който ѝ бе позвънил преди повече от двайсет минути. Сарасола я бе отвел в кабинета си и се бе постарал да я отърве от всички с идеално заученото „зачетете болката ѝ“. Но това не беше вярно, тя не изпитваше болка, нямаше нито болка, нито успокоение, нямаше облекчение, нито нещо подобно на радостта, запазена за онези, които са се отървали от враговете си. Нямаше покой, нито задоволство и едва след дълги размишления проумя защо. Нещо не се връзваше, не го вярваше, не беше логично, липсваше смисъл, не беше това, което можеше да се очаква. Вълкът не се предава по този начин. Вълкът иска да бъде преследван, обсаждан, човек трябваше да се изправи лице в лице с него, за да отнеме силата му. Вълкът не посяга сам на живота си, той не се хвърля в пропасти, вълкът трябва да бъде убит, за да престане да бъде вълк. Амая не можеше да избие от главата си унилите движения на Росарио, страданието, изписано на лицето ѝ, сълзите на отчаяние, стичащи се по страните ѝ, последното жестоко свиване на устните ѝ, за да може да свърши това, което бе дошла да свърши. Беше виждала това и преди, при друг вълк самоубиец, в друга пантомима на саможертва, в която друго чудовище бе издъхнало, плачейки от самосъжаление за огромната загуба, която представляваше смъртта му. Толкова много сълзи бе пролял, че възглавницата в килията му бе подгизнала. В този миг, след като бе видяла с очите си как Росарио умира, Амая беше по-сигурна от всякога, че и двамата не го бяха извършили доброволно.

Тогава я обзе чувството на отвращение, на неподправена погнуса, което мигом разпозна. Точно същото изпитваше пред измамата, пред противното впечатление, че е заобиколена от лъжи.

Излезе от кабинета на Сарасола и без да се сбогува, се върна направо в полицейското управление в Елисондо.

Изкачи през две стъпала стълбите до втория етаж и надникна в кабинетите, търсейки колегите си. Сабалса работеше пред компютъра.

— Къде са Ириарте и Монтес?

— Тръгнаха към Иганци да се срещнат с една жена, която се развела три седмици след като момиченцето ѝ починало внезапно в люлката си. После щяха да ходят да разпитват друга в Ондарибия. Шефке… Чух за майка ви…

— Не казвайте нищо — отговори Амая и без да добави каквото и да било, тръгна към кабинета си.

Пъхна в компютъра флашката с файловете на Йонан и почна да отваря папките. За пръв път разбра какво вижда: низ от лъжи, преструвки и заблуди.

Гробницата в Еноа, в която не трябваше да има бебета. Лъжа. Същата гробница, където би следвало да почива телцето на невръстно момиченце, криеше още една лъжа. Срещата между Йоланда Беруета и Инма Еранс, кроейки поредна лъжа. В професионалната биография на акушерката Идалго се съдържаше лъжа. Берасатеги и връзката му с групата от „Арги Белц“— друга лъжа. Снимките на съдията в затвора в деня, в който бе умрял Берасатеги — нова лъжа. Йонан ѝ бе пратил колекция от измами и измислици, прикрити зад други привидности около нея. Отвори папката със снимките от разходката с Маркина пред концертната зала „Балуарте“, питайки се какво ли означават и какво се крие зад тези кадри. Затвори папката и отвори следващата. Тази с адреса на психиатричната клиника в Мадрид, където имаше пациентка, на име Сара. Запита се какъв вид лъжа се криеше зад това име.

Телефонът завибрира върху бюрото и се измести на няколко сантиметра с неприятния бръм на умиращо насекомо. Обаждаше се Падуа, от Гражданската гвардия. Амая замалко не отхвърли повикването, но в крайна сметка отговори. Падуа, макар да беше от тези, които се обзалагаха, че Росарио е мъртва от нощта на придошлата река, се бе включил в търсенето на трупа — според него, а според нея — на доказателството, че Росарио е жива. Изслуша съболезнованията на лейтенанта и му благодари. Тъкмо оставяше джиесема върху бюрото, когато той отново звънна; този път не вдигна. Отхвърли обаждането, пак беше Маркина.

Младши инспектор Сабалса подаде глава през вратата на кабинета ѝ; изражението му издаваше едва сдържаната тревога.

— Шефке, май се добрахме до нещо важно.

Амая му направи знак да влезе.

— Предположението за възможна връзка на Табесе с медицината се оказа решаващо. Мадридската лекарска колегия току-що потвърди, че през шейсетте, седемдесетте, осемдесетте и дори до средата на деветдесетте години в Лас Росас е съществувала клиника „Табесе“; нейният шеф, познат като доктор Табесе, бил доста известен сред мадридското общество по онова време, тъй като новаторските му лечебни методи, донесени от Съединените щати, се радвали на голямо уважение. Докторът е починал, от колегията не знаят точно кога, но отбелязват, че доста преди това вече се бил оттеглил от обществения живот. Погребан е в Ондарибия, където се заселил, след като преустановил психиатричната си дейност. Съвсем нормално не сме открили нищо, защото в лекарската си практика докторът е използвал името на своята клиника, а истинското му име било Шабиер Маркина — обяви Сабалса и постави пред нея силно увеличена черно-бяла снимка.

— Маркина?

— Доктор Шабиер Маркина е баща на съдия Маркина.

Амая се вгледа в образа на мъжа, истинско копие на съдията, само че в доста по-възрастен вариант.

Това вече ѝ дойде като гръм от ясно небе. Спомняше си, че ѝ бе казал, че баща му се е занимавал с медицина и че е починал скоро след смъртта на майка му, съсипан от болка след неколкратните ѝ опити за самоубийство в психиатричната клиника, където прекарала последните години от живота си. Взе телефона и набра номера на Ириарте; докато говореше, Сабалса дискретно се върна на бюрото си.

— Пристигнахте ли вече в Ондарибия?

— Съвсем наблизо сме — отговори Ириарте.

— Искам да откриете в общинския регистър къде е погребан Шабиер Табесе. От Мадридската лекарска колегия току-що ни потвърдиха, че като психиатър е практикувал дълги години в клиника за богаташи, на име „Табесе“, а след като се пенсионирал, е живял в Ондарибия до смъртта си. Очевидно е погребан там. Възможно е да фигурира и с истинското си име, Шабиер Маркина, той е баща на съдията.

Ириарте не каза нищо, но на фон се чу дългото изсвирване на Монтес, който явно шофираше и бе чул разговора през високоговорителя.

— Бъдете дискретни, питайте за смъртния акт, удостоверението за погребение и намерете гроба.

Преди да затвори, Ириарте ѝ каза:

— Сан Мартин ни се обади и ни описа какво се е случило днес сутринта… Не знам какво да кажа, госпожо инспектор, били сме в грешка… Вие излязохте права, не е редно да го говорим така, но искам да знаете, че съжалявам.

— Добре, не се притеснявайте… — прекъсна тя извиненията му.

Затвори телефона, прибра флашката на Йонан, изключи компютъра и взе палтото си. Вече бе стигнала до вратата на асансьора, когато се върна и надникна при Сабалса.

— Искате ли да дойдете с мен?

Без да отговори, той стана и взе от чекмеджето служебното си оръжие.

Качиха се на нейната кола и тя кара мълчаливо почти час до Памплона. Като стигнаха там, Амая отби на една бензиностанция и попита.

— Обичате ли да шофирате? Имам нужда да помисля.

Той се усмихна.

Четиристотин и петдесет километра са прекалено много, за да пътуваш, без да продумаш, или поне това си бе помислил сигурно младши инспектор Сабалса, видимо притеснен от мълчанието на Амая, защото не след дълго попита вежливо, като човек, който дълго го е обмислял, може ли да пусне музика и тя кимна в знак на съгласие; след два часа път обаче той изключи радиото и я извади от нейната вглъбеност.

— Отмених сватбата — обяви.

Амая го погледна изненадано.

Сабалса не я гледаше, беше се вторачил в шосето и тя осъзна, че това му коства огромно усилие. Реши да не го притеснява повече и продължи да мълчи, загледана навън.

— Честно казано, изобщо не биваше да стигам толкова далеч. Беше грешка още от самото начало… И знаете ли, кое е най-страшното? Че смъртта на Ечайде ми отвори очите. — Тогава Амая му хвърли бърз поглед, кимна с разбиране и отново обърна очи към шосето. — Онази вечер, когато бях у тях, в дома на родителите му, и се запознах с неговите приятели, с гаджето му… Всъщност никога не бях виждал подобно нещо. Родителите му бяха толкова горди… И това не беше само поза за погребението с кухи похвали за покойника. Видяхте ли как се държаха с гаджето му? — Амая кимна безмълвно. — С часове слушах приятелите му, които разказваха какво правел, какво говорел, какво мислел… И докато слушах, осъзнах, че не съм го познавал и че вероятно никога нямаше да го опозная, защото той представляваше всичко, което аз самият исках да бъда и което не съм. Все ми е едно какво ще кажат от Вътрешния отдел, както ще ми е все едно какъв ще е предвидимият резултат от тяхното разследване: Йонан Ечайде беше свестен, лоялен и честен човек, освен това беше смел, с онзи вид смелост, която е нужна, за да живееш.

Той замълча и след няколко секунди Амая попита:

— Добре ли сте?

— Не, но ще се оправя. Още съм зашеметен от новината, но се чувствам по-добре, така че, ако през следващите дни имате нужда да работя допълнително, да остана в управлението или да шофирам до Западна Сахара, с радост ще приема, за да съм зает с нещо. — Тя кимна утвърдително. — А вие бяхте права. Помните ли какво ми казахте в нощта, когато оскверниха църквата в Арискун? Тогава се поставих на мястото на онова момче, съчувствах на неспособността му да се изправи пред събитията, разбирах усещането му, че живее в плен. Вие бяхте права, а не аз.

— Не е нужно…

— Напротив, това обяснение е нужно, защото вие трябва да ми имате доверие… Бях гневен и това ме караше да гледам на вас като на враг.

— Да — усмихна се тя. — Как точно ме нарекохте? Проклетата полицайка легенда…

— Да, съжалявам.

— Не съжалявайте, харесва ми. Може дори да поръчам да ми го избродират на феберейската шапка, страшно ще ми покачи акциите пред американските агенти.

Той отново пусна радиото.

Клиника „Ла Лус“ се помещаваше в стара сграда, която би могла да бъде образец на соцархитектурата от Централна Европа, но кой знае защо, се бе използвала масово, предимно за официални здания в годините на франкизма. Близостта на комплекса до селището Торехон де Ардòс и едноименната военна база ѝ подсказа какво е било предназначението на сградата едно време; постройките бяха на доста мили разстояние по отношение на мерките за сигурност в сравнение с клиника „Нуестра сеньора де лас Ниевес“ или с Университетската болница в Памплона, където бяха настанили майка ѝ. Оставиха колата на несъразмерно големия паркинг — прекалено обширен за малкия брой автомобили, скупчени един до друг възможно най-близо до сградата.

Железният автоматичен портал беше единствената охранителна мярка на входа. Натиснаха звънеца и на въпроса отговориха кратко: полиция.

Пред регистратурата нямаше жива душа, въпреки десетината колички с хавлиени кърпи, гъби и памперси за възрастни, строени до стената в дъното. Но това, което се превърна в отличителен белег от мига, в който пристъпиха прага, бе миризмата. Миришеше на старост, на изпражнения и урина, на варени зеленчуци и евтин лавандулов одеколон. Докато вървяха към регистратурата, видяха как момичето зад плота затваря един телефон и се обръща към страничната врата, от която излезе жена на около петдесет години, облечена в костюм. Тя тръгна право към тях с протегната ръка.

— Добър ден, аз съм Еухèния Нарвàес. Момичето от регистратурата ми каза, че сте от полицията — заговори тя, изучавайки лицата им. — Някакъв проблем ли има?

— Не, няма никакъв проблем. Аз съм инспектор Саласар, а това е младши инспектор Сабалса. Бихме искали да поговорим за една от вашите пациентки.

Облекчението веднага пролича на лицето ѝ.

— За една от нашите пациентки, ама, разбира се — каза тя и се върна към регистратурата, махвайки им с ръка да я последват. — За кого става дума?

— За една жена, която е била настанена в клиниката преди години и е починала тук. Името ѝ е Сара Дурàн.

Директорката ги погледна учудено.

— Трябва да има грешка, Сара Дуран е наша отдавнашна пациентка, но е жива или поне преди малко беше, когато ѝ давах лекарствата — поясни тя с усмивка.

— Виж ти, каква изненада — отвърна Амая, опитвайки се да мисли. — Бихме искали да я видим, ако е възможно.

— Няма проблем — отвърна Еухения Нарваес, — но съм длъжна да ви предупредя, че Сара е при нас от доста време, и то не на почивка. Възприема действителността по съвсем различен начин от вас и от мен и каквото и да ви каже, ще е доста объркано. Разумът ѝ е напълно помрачен. Освен това е крайно чувствителна, с постоянни промени в настроението, за миг преминава от смях към сълзи… Така че, ако се случи това, не се плашете, продължете разговора и не се предавайте. Тя лесно се разсейва и се отнася. Сега ще повикам някой от санитарите — добави тя, докато вдигаше слушалката на телефона.

Пред телевизора, по който течеше някакъв уестърн, бяха наредени двайсетина кресла. Десет-дванайсет пациенти бяха заели най-предните места, за да виждат по-добре. Санитарят се отправи към единствената жена в групата.

— Сара, имаш посещение, тези хора са дошли да те видят.

Жената го погледна изумено, а после изви глава към тях. На лицето ѝ се изписа широка усмивка. Тя стана от мястото си сравнително лесно, кокетно хвана под ръка санитаря и той я съпроводи до една маса с четири стола в дъното на залата.

Беше много слаба, с набръчкано и толкова изпито лице, че черепът ѝ ясно се очертаваше. Косата ѝ обаче не беше съвсем побеляла, бе застинала в гамата между стоманеното и калаеното сиво, изглеждаше гъста и лъскава и беше събрана на ниска опашка. Минаваше четири следобед, а Сара беше още по нощница. Върху нея — закопчан халат, целият на петна от храната.

— Здравей, Сара, дойдох да те видя, защото искам да ми разкажеш за мъжа си и сина си.

Усмивката, която до този момент не слизаше от лицето на жената, мигом помръкна и по бузите ѝ потекоха сълзи.

— Ама вие не знаете ли? Моето бебе умря! — проплака тя и скри лицето си в шепи.

Амая се обърна към санитаря, който ги наблюдаваше от другия край на залата. Мъжът им направи знак да продължат.

— Сара, не искам да говорим за бебето, а за другия ти син и най-вече за мъжа ти.

Жената спря да плаче.

— Грешите, госпожо, аз нямам друго дете, имах само едно бебе, бебето, което умря — заяви тя и изкриви тъжно уста.

Амая извади мобилния си телефон и ѝ показа на екрана снимка на съдията.

Жената се усмихна.

— О, да, много е красив, нали? Но мислех, че говорите за сина ми. Това е мъжът ми.

— Не, не е мъжът ви, а синът ви.

— Е, не ме мислете за толкова оглупяла, че да не мога да позная мъжа си! — смъмри я жената и измъкна телефона от ръката ѝ, втренчена в снимката. Отново се усмихна. — Разбира се, че е мъжът ми. Колко е красив! Хубавец и половина, с тия очи, с тая уста, с тия ръце, с тая кожа — говореше тя, галейки екрана с пръсти. — Направо е неустоим. И вие го разбирате, нали? И вие не можете да му устоите, но не ви упреквам, никой не може. Така и не го забравих, никога не съм обичала друг мъж като него, още го обичам и продължавам да го желая, въпреки че той никога не идва да ме види. Вече ме е разлюбил, да, разлюбил ме е вече. — И тя отново заплака. — Но няма значение, аз продължавам да го обичам.

Амая я погледна с тъга. Беше виждала доста случаи на алцхаймер, при които болните не разпознаваха собствените си деца или ги бъркаха с по-млади версии на свои близки от миналото. Запита се дали има смисъл да се опитва да ѝ обяснява, че мъжът ѝ не идва да я вижда, защото е вече покойник, или е по-добре да ѝ спести неприятната вест, която, от друга страна, скоро щеше да се изпари от съзнанието ѝ.

— Сара, това е вашият син. Предполагам, че прилича много на мъжа ви.

Жената заклати отрицателно глава.

— Така ли казва? Че съм му майка? То е ясно, сигурно изглеждам ужасно — измърмори тя, прокарвайки ръка през набръчканото си лице. — Не ми позволяват да се оглеждам… Бихте ли поговорили с тях, кажете им да сложат огледало в стаята ми. Няма да се режа пак. Обещавам — каза тя и показа китката на свободната си ръка, на която се виждаха няколко белега от порязване.

Сара отново съсредоточи цялото си внимание върху снимката.

— Колко е красив! Още ме подлудява, не мога да му устоя. — Тя вдигна нощницата си, пъхна ръка между краката си и я задвижи ритмично. — Винаги е било така.

Амая ѝ отне телефона и махна на санитаря да дойде.

— Не помниш ли другото си дете, Сара?

Санитарят вече се бе приближил и стрелна жената с остър поглед. Тя спря да движи ръката си под нощницата и се обърна гневно към Амая.

— Не, аз нямам друго дете. Моето бебе умря и затова съм осъдена. Понеже, въпреки че от години се опитвам да спра, всеки ден си мисля за него; макар да не е идвал да ме види, макар да знам, че вече не ме обича, че той съсипа живота ми, пак бих легнала с него — заяви тя и отново поде ритмичното движение под нощницата.

— Сара! — смъмри я отново санитарят, с което я накара да спре. — По-добре прекъснете, много е нервна — обърна се той към тях.

Двамата се надигнаха да си вървят и тогава жената се обърна към Амая; изражението ѝ се бе променило в посока на пълно безумие.

— И ти си като мен — кресна тя, докато санитарят я хващаше за ръцете. — И ти умираш да легнеш с него. — После рязко спря, като поразена от мълнията на увереността, преди отново да се развика: — Не, вече си го сторила, той вече се е напъхал в оная ти работа и в главата ти и никога повече няма да успееш да го извадиш от там.

Крясъците вече бяха заглъхнали, но когато стигнаха до стълбите, се разнесоха пак. Сара се завтече към тях и като ги настигна, хвана ръката на Амая, разтвори пръстите ѝ и сложи в дланта ѝ един орех. После се обърна към санитаря, който я следваше тичешком, и вдигна ръце в знак, че се предава. Амая се втренчи в дребния твърд плод, който лъщеше от потта, а може би и от още нещо, полепнало по пръстите на Сара.

— Ей, Сара! — извика тя.

Когато жената се обърна да я погледне, Амая пусна ореха на земята и го размаза с крак; около него остана следа от черните спори на мухъла вътре.

Жената се разплака.

Еухения Нарваес ги чакаше на същото място, където ги бе посрещнала.

— Много съжалявам, вероятно не е било никак приятно — каза тя, забелязвайки, че Амая държи ръцете си далеч от себе си.

— Не се притеснявайте. Само още нещо, бихме искали да погледнем картона от постъпването на Сара в клиниката. Интересува ни също така кой плаща разходите и дали синът ѝ е идвал някога да я види.

— Не мога да ви кажа, това са поверителни сведения. Що се отнася до сина ѝ, доколкото ми е известно, тя е имала само едно бебе, момиченце, което е починало.

— Момиченце? Стори ми се, че каза, че е било момче…

— Тя винаги казва „моето бебе“, но е било момиченце. Тук всички го знаем, има го в клиничния ѝ картон, а и тя го разказва на всеки, който пожелае да я слуша.

— Ами този мъж?

Сабалса ѝ показа снимката на съдията.

Директорката се усмихна.

— Не, бих запомнила този мъж, ако го бях виждала, повярвайте ми.

— Госпожо Нарваес, ние не се интересуваме от медицинските подробности. Искаме да видим само какво е написано при постъпването ѝ и да знаем кой плаща разноските. А клиниката ви си я бива, явно полагате големи грижи за многобройните си пациенти, видях само няколко зали, но ми беше достатъчно, за да установя, че всички са още по пижами в пет часа следобед. Дрехите на Сара бяха целите в лекета от храна и тя миришеше така, все едно не е къпана от няколко дни. Тук съм извън моята юрисдикция, но мога да звънна на колегите си от Мадрид, които ще пристигнат след пет минути и ще обърнат клиниката ви с краката нагоре; не знам дали покривате стриктно норматива, или не, но ще бъде доста неприятно. Не искате това, нали?

Усмивката бе изчезнала от лицето на директорката. Тя не каза нищо, въздъхна шумно и тръгна към кабинета си. Точно след три минути, които Амая използва, за да си измие ръцете, се върна с фотокопие на някакъв документ.

— Това е копие от картона ѝ при постъпването. На въпроса кой плаща, не мога да отговоря. Изпращаме разходите на тази сметка — каза тя и посочи поредицата от цифри, написани отдолу с химикалка.

Щом излязоха от вратата, двамата поеха дълбоко от студения въздух навън.

— Мисля, че ще ми трябват седмици, за да се отърва от тази миризма — каза Сабалса, вторачен в съдържанието на документа. — По номера на сметката виждам, че е от Навара, кодът показва зоната и ми е познат — Памплона. При постъпването през 1995 година се е подписал доктор Шабиер Табесе.

Петнайсет минути по-късно телефонът ѝ звънна. Беше Маркина. Тя прие обаждането, но не включи на високоговорител.

Гласът на съдията издаваше голяма тъга и разочарование.

— Амая, какво става? Току-що ми се обадиха от болницата в Мадрид, където е настанена майка ми, и ми казаха, че си отишла да я видиш.

„Виж ти, уж не знаеха кой плаща сметките, а бързо-бързо са те уведомили!“, помисли си тя, но не отговори.

— Амая, за всичко, което си искала да разбереш, можеше да попиташ мен.

Тя продължаваше да мълчи.

— Цял ден те издирвам. Казаха ми, че сутринта си била в клиниката. Дойдох за вдигането на трупа, но ти си беше тръгнала, без да поговорим, не ми вдигаш телефона… Аз се тревожа за теб, Амая, а излиза, че ти разрешаваш въображаеми загадки, които щях да ти изясня, ако само беше благоволила да ме попиташ. — Тя продължаваше да мълчи. — Амая… Отговори ми. Ще се побъркам. Защо не ми отговаряш? Какво лошо съм направил?

— Излъга ме.

— Защото ти казах, че е мъртва? Е, нали я видя, вече знаеш защо от години казвам, че е починала, когато съм бил още дете. В края на краищата за нея аз съм мъртъв, защо да не ѝ отвърна със същото? — Амая мълчеше. Маркина почти викаше. Тя забеляза изражението на Сабалса, който очевидно чуваше разговора. — Защо ти е толкова трудно да го разбереш? Ти самата с години си избягвала да споменаваш, че майка ти е в лудница, и си оставяла хората да предполагат, че е умряла, ти ми го каза… А виж се как реагираш днес, дори не искаш да говориш за това, не си в състояние да приемеш факта, че е мъртва, че вече си се освободила от нея, вместо това бягаш и отиваш в Мадрид да разкопаваш труповете от моето минало. Това, което важи за теб, не важи ли за другите? Онзи ден ми каза нещо, за което си права: трябва да те приемам такава, каквато си. Амая, аз знам коя си, знам каква си, но не мога да не си задавам въпроса какво още искаш, какво търсиш сега… Вече имаш майка си, имаш и моята. Колко демона още трябва да прогониш, за да се успокоиш? Или си започнала игра, която ти харесва повече, отколкото ти се ще да признаеш? — добави той и затвори телефона, без да ѝ даде възможност да отговори.

Ето че отново беше прав. Тя самата бе избягвала с години да говори за майка си, до такава степен, че много хора около нея смятаха Росарио за мъртва. Криеше миналото си, придавайки му нормален вид, а в същото време всяка нощ сънуваше чудовището, което се надвесваше над леглото ѝ, за да я изяде. Разбираше го прекрасно.

— Май не му стана особено приятно — обади се Сабалса след няколко секунди.

— …И при това още не знае, че разследваме баща му — отвърна мрачно Амая.