Дар за бурята

57

Инспектор Ириарте наистина страдаше. Той изгаси лампите, когато го помолиха, и остана облегнат на стената до електрическия ключ, слушайки как цялото му семейство пее „Честит рожден ден“ на тъщата около тортата със запалени свещи. Мразеше да се кара, независимо с кого, а разногласията с колеги му бяха особено неприятни. Избягваше всячески личните стълкновения, но понякога, както тази сутрин, те се оказваха неминуеми. Спречкването със Саласар го бе разстроило и макар че в крайна сметка бе казал каквото искаше да каже, не можеше да се отърве от усещането, че не само не се бяха разбрали, ами на всичко отгоре случилото се щеше да се отрази на общата им работа в бъдеще. Саласар го изкарваше от кожата му, методите ѝ предизвикваха непрекъснати пререкания между колегите, нещо, за което вече бе разговарял с нея, но очевидно без резултат. Яд го беше на намека ѝ, че чувството за колегиалност не му позволявало да гледа в перспектива. Но най-бесен беше, да, бесен, това беше точната дума, от обвинението ѝ, че бил готов да окачи на кръста младши инспектор Ечайде в името на колегиалността. Най-лошото обаче бе, че темата за Берасатеги не излизаше от главата му; признаваше, че да се сметне за приключен такъв сложен случай е доста рисковано. Теорията ѝ беше приемлива, но как да проумее човек ходовете ѝ, след като не ги споделяше, след като криеше информация. А той беше убеден, че го прави.

Жена му включи осветлението и гледайки го с укор, се изправи пред него и го избута в коридора.

— Много ли си притеснен?

Той я погледна и се усмихна: тя имаше дарбата да отгатва всяка негова мисъл.

— Не — излъга.

— Три пъти ти казах да светнеш лампите, а ти не чуваш, освен това си намръщен. Мен не можеш да излъжеш.

— Съжалявам — каза искрено Ириарте.

Тя погледна към шумната група роднини в кухнята, после пак към него.

— Хайде, изчезвай.

— Но какво ще каже майка ти?

— Не бери грижа за нея — отвърна жена му и се надигна на пръсти да го целуне.

От доста време вече седеше пред дъската и си водеше бележки, заслушан в дъжда, който все по-яростно шибаше стъклата, когато се появиха Монтес и Сабалса.

— Какво правите тук по това време? — изненада се Ириарте, поглеждайки часовника си.

Монтес погледна дъската и купчината документи, които Ириарте бе разгърнал на масата.

— Шефката поиска да направим спешна проверка.

— За какво?

— Помоли ни да проверим от кое съдилище в Мадрид е изчезнало оръжието, с което е убит Ечайде.

— Аз знам, казах ѝ го лично. Защо не се е обадила на мен?

— Хайде стига, Ириарте…!

— Какво стига? — попита той и стана, като едва не събори стола, на който седеше. — И вие ли смятате, че съм готов да приема всичко, само и само мир да има?

Монтес смекчи малко тона, за да отговори.

— Тази сутрин не изглеждаше готов да подкрепиш намерението ѝ да подеме други линии на разследването.

— За кое разследване ми говорите? За това, по което работите и за което аз не знам нищо повече освен малкото, което решите да ми кажете?

Монтес си замълча.

— За какво ѝ е това сведение? Какво си е наумила?

Монтес се замисли, махна отегчено и отговори:

— Не знам… Йонан Ечайде ѝ е изпратил нещо като съобщение след смъртта си, програмиран имейл или нещо от тоя род. Очевидно е имал известни подозрения накъде може да тръгнат нещата…

— И инспекторката, разбира се, запази тази информация за себе си, виждате ли за какво говоря?

— Е, не бих го нарекъл чак информация. Било е лично съобщение и няколко улики, никакви доказателства, само предположения. Може би дори не и това…

Ириарте ги погледна замислено, личеше, че е силно раздразнен. После изпръхтя и каза:

— Оръжието е изчезнало от съдилище номер едно в Мòстолес, Мадрид. Не знам какво значение може да има това.

— Съдия Маркина е бил разпределен там. Прочетох го онзи ден, когато търсех биографията на баща му. Заради еднаквите имена ми излезе първо неговата — обади се Сабалса.

Един униформен полицай се показа на вратата.

— Шефе, обажда се някакъв мъж и настоява да говори с вас, вече за втори път звъни. Преди му казах, че ви няма, но сега, след като сте тук… Твърди, че е бащата на Йоланда Беруета.

Бенигно Беруета беше превъзбуден. Разказа му със заекване за дъщеря си, че се е обаждал и на инспектор Саласар, но въпреки това много се тревожи.

Ириарте затвори телефона и набра номера на Саласар. Звънеше. Опита пак. Една мълния падна съвсем наблизо с присъщия си ламаринен грохот и последва спиране на тока, при което след няколко секунди се включи аварийното осветление в сградата.

— Мамка му, все едно и също, проклети бури… — изсумтя Монтес.

Ириарте затвори телефона.

— Да вървим — отсече той, провери оръжието си и тръгна към вратата.

Монтес и Сабалса го последваха.

Амая остана неподвижна няколко секунди, наострила слух, и въпреки плющенето на дъжда по погребалните плочи, чу ударите по дървото и усиленото пъшкане на Йоланда. Хукна натам, заобикаляйки гробовете, и като стигна до входа за криптата, видя светлината от фенерчето, което се полюшваше напред-назад при всеки ритник на жената по вратата.

— Йоланда — извика.

Йоланда се обърна и Амая видя решителността в очите ѝ и косата, залепнала върху изпотеното ѝ чело под найлонова шапка. Взривът бе отворил малка дупка, при което бравата бе отхвръкнала, но се бе заклещила между дъските и стената и бе запънала вратата.

— Дръпни се оттам, Йоланда.

— Трябва да отворя, мисля, че дъщеря ми е вътре. Този път не исках да прекалявам и сложих малко, но в колата имам още „Гома-2“.

Амая застана зад нея и постави ръка на рамото ѝ.

Йоланда се обърна като фурия и изстреля изненадващо кроше, с което я повали върху стъпалата. Амая отстъпи назад и извади оръжието си.

— Йоланда! — кресна.

Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.

— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо беше заглъхнало, сякаш е била под водата.

Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.

— Мислех, че ще те нападне — отговори той.

— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.

Маркина намръщено отрече с глава.

— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата на криптата.

Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както Йоланда го бе правила преди минута.

— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.

Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.

— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е последното нещо, което ще направя.

Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на земята.

— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.

Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.

От тъмната гробница я лъхна миризма, която не можеше да се сбърка: на смърт, на разложение в начален стадий. Сбърчи нос и се обърна към съдията с насочен пистолет.

— Защо мирише така, след като тук не е погребван никой от петнайсет години?

Маркина пристъпи една крачка към нея и тя стисна още по-здраво глока.

— Какво правиш, Амая? Няма да ме застреляш — заяви той, гледайки я нежно и тъжно, както се гледа непослушно момиченце.

Тя понечи да отговори, но докато го гледаше, силите я напуснаха. Беше толкова млад, толкова красив…

— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш, имаш думата ми — каза той с вдигната нагоре длан. — Край на лъжите, обещавам ти.

— Откога знаеше? Защо не ги разобличи? Защо не ги спря? Те са побъркани.

— Не мога да ги спра, Амая, ти дори не можеш да си представиш огромните мащаби на това нещо.

— Вероятно — отвърна тя, — но някои, като малката Еспарса, са съвсем скорошни. Това поне е можело да се предотврати.

— Опитах се да го спра според силите си.

— Ходил си в затвора и си се видял с Берасатеги, заместникът на директора отрече, ти ми каза, че не си се доближавал до килията… Точно тези ти бяха думите, но Йонан имаше снимка, на която се виждаш съвсем отблизо — каза замислено тя.

— Беше те заплашил, ти беше ужасена — отговори гневно съдията.

— Имаш ли нещо общо с цялата история?

Маркина отклони очи сърдито и с достойнство, дори под дъжда запазваше изисканите си маниери и високомерието.

— Ти ли уби Берасатеги?

— Не, той се самоуби, както сама видя.

— А Росарио?

— Никога нямаше да се успокоиш, докато тя дебнеше наоколо, ти ми го каза.

Амая го изгледа изумено, чудейки се какво я обърква повече — дали това, че вече ѝ е ясно, че той е главният подбудител, или това, че поема отговорността като някаква чест, с която може да се закичи.

— Не мога да повярвам, ще вляза — обяви.

— Амая, умолявам те да не го правиш.

— Защо?

— Продължавай да говориш с мен, но не поглеждай вътре. Моля те — каза той, вдигайки оръжието и прицелвайки се отново в нея.

Тя го гледаше смаяно.

— Ти също няма да ме застреляш — каза.

Обърна се, наведе се и влезе в криптата.

Конструкцията беше проста. Централен олтар, върху който бе опрян тежък ковчег от тъмно дърво, покрит почти изцяло със сложни орнаменти.

Около него, под формата на овал, бяха разположени тленните останки на поне двайсет невръстни деца. От някои трупове бяха останали само костите, което издаваше възрастта им, но в краката си Амая зърна подутото и полуразложено телце на бебето Еспарса. До него, върху стар шал, лежеше скелет с яркобели кости без една ръка. „Като при толкова други.“ Тя почувства как ѝ се повдига, изтърва фенера и се свлече на колене, обляна в сълзи, усещайки присъствието на Маркина, който бе влязъл след нея. Съдията вдигна фенера и го заклини в една цепнатина в стената, та лъчът да бие към тавана и да освети зловещата сцена.

Амая почувства, че сълзите ѝ парят като огън, пламнал от ярост и срам, от гняв и възмущение. Не, това просто не можеше да е истина, беше такова извращение, че стомахът ѝ се обръщаше наопаки, непрекъснато ѝ се повръщаше и това я изпълваше с такава погнуса и бяс, каквито никога не бе изпитвала. Въпросите напираха като вълни към плаж, състезавайки се по сила и ярост.

— Ти си знаел, че баща ти е отговорен за това, и си го криел, защо? Заради кариерата, заради репутацията си?

Маркина въздъхна и се усмихна по онзи начин. Поредната светкавица, осветила нощта навън от гробницата, очерта силуета на съдията пред единствения изход от криптата и Амая си помисли, че предпочита да е там, навън, под бурята, убедена, че леденият вятър, дъждът върху лицето и гръмотевиците над главата ѝ биха били по-сигурно убежище и утеха от тази дупка.

— Репутацията ми, Амая, е последната ми грижа. Става дума за нещо далеч по-важно и по-съществено, по-могъщо и неуправляемо, това е природна стихия… властвала тук още преди нашата поява.

Тя го погледна с недоумение.

— И ти си част от всичко това?

— Аз съм само проводникът, водещата нишка на една древна и могъща като Вселената религия, родена в твоята долина, под камъните, съградили твоето село, твоята къща… и на една неподозирана от теб сила, сила, която трябва да се подхранва.

Амая го наблюдаваше с премрежени от сълзите очи. Не, не можеше да бъде, мъжът, когото бе прегръщала, заради когото бе прескочила пропасти, които преди смяташе за непреодолими, когото бе смятала за равен, за себеподобен, мъжът, лишен от обичта на онази, която е трябвало да го обича, се разпадаше като изпаднал в немилост идол, докато тя си задаваше въпроса колко ли от думите му са имали за цел само да я заблудят, да я накарат да повярва, че пред нея стои сродна душа, човек със същата болка в сърцето. Искаше да попита има ли поне нещо вярно в неговата история. Но не попита, защото вече знаеше отговора и съзнаваше, че не би понесла да го чуе от устата, която все още обичаше.

Навън бурята бушуваше и виеше сред дърветата около гробището, а дъждът с удвоена сила и ярост настъпваше по стъпалата надолу към криптата, прииждаше на вълни и без дебелата дървена преграда на вратата водата започваше да пъпли навътре.

— Това ли си въобразявате, че правите? Подхранвате някаква сила с малки момиченца, за да може демонът да изсмуче живота от тях? — процеди тя, сочейки с пистолета си почернелите останки край ковчега. — И карате родителите им да ги принасят в дар на Злото? Та това е убийство.

Той отрече с глава.

— Цената е висока, това е саможертва, няма как да е лесно и просто, но отплатата е невероятна и се прави от незапомнени времена. После дошло християнството, облякло всичко в греховност и вина и мъжете и жените забравили как се разговаря с живите сили.

Амая го гледаше изумено и не можеше да повярва, че това е същият мъж, когото познаваше. Той говореше на езика, запазен за проповедниците и за онези, които вещаеха края на света.

— Ти си луд — прошепна тя, гледайки го с тъга.

Една светкавица падна някъде в гробището с оглушителен метален тътен.

Маркина затвори оскърбено очи.

— Не ми говори така, Амая, много те моля, ще ти дам каквито обяснения поискаш, само не се отнасяй с мен така, не и ти.

— Как да ви наричам, освен опасно луди? Майка ми е убила сестра ми — продължи тя, загледана в купчината бели кости върху тъмния под на криптата, — цял живот се опитва да погуби и мен… Щяхте да убиете сина ми! — кресна.

Той поклати отрицателно глава, направи крачка напред със свалено оръжие и заговори със спокоен и помирителен тон:

— Берасатеги беше психопат, а майка ти беше обсебена от мисълта да изпълни мисията си… Там е проблемът, че някои го правят не защото трябва да го правят, а защото им харесва. Но той вече е решен и аз ти обещавам, че никой няма да навреди нито на теб, нито на Ибай. Обичам те, Амая, позволи ми да оставя всичко това зад гърба си и да започна нов живот с теб, двамата го заслужаваме.

— Ами Йоланда? — каза тя, поглеждайки към входа на гробницата, където лежеше тялото на жената, заляно от дъжда, който продължаваше да се излива навътре като малък водопад и вече оформяше тъмна локва пред входа.

Маркина не отговори.

— Ти сам ми я изпрати, защо?

— Тя дойде при мен толкова объркана, с нейната мъглява теория за изчезналите ѝ деца… Стори ми се идеална възможност да те накарам да започнеш разследване по случая, за да осъзнаеш, че той не води доникъде, за да се убедиш, че става дума просто за халюцинации на обезумяла жена, и това щеше да стане ясно, когато ти видеше, че децата са в гроба си. И през ум не ми мина, че ще ме прескочиш, аз трябваше да участвам, не можех да оставя френската съдийка да провали всичко, в заповедта пишеше „детски ковчези“, без да се конкретизира. Ако при вида на другия ковчег Йоланда поискаше да надзърне в него, нямаше причина да ѝ бъде отказано. Бях принуден да осуетя това. Но как можех да предположа, че е толкова луда, та да вдигне във въздуха пантеона.

Нова светкавица блесна този път точно над тях и освети криптата по такъв ужасяващ начин, че ги накара инстинктивно да свият глави, убедени, че мълнията е паднала върху самата гробница. „Дамата идва.“

Мъчейки се да не обръща внимание на побеснелите природни сили, които се събираха над главата ѝ, Амая продължи.

— Ти остави горката жена да се самоунищожи, изпрати я на заколение като агне, без да те е грижа за страданията ѝ, а сега я уби.

— Тя те повали с юмрук, знаех, че носи експлозиви, защо да няма и оръжие?

— Защо ми причини това, защо се доближи до мен?

— Ако имаш предвид защо съм се влюбил в теб, това не беше предвидено. Нима още не си го разбрала? Обичам те, Амая, двамата сме създадени един за друг, ти ми принадлежиш, както аз ти принадлежа. Нищо не е в състояние да ни раздели, защото знам, че колкото и да ти е трудно сега да възприемеш видяното, любовта ти към мен ще остане непокътната.

Отново се върнаха страховитият тътен на бурята и блясъкът на мълния, която се стрелна над главите им и извика в съзнанието на Амая абсурдни данни за вероятността гръм да порази два пъти едно и също място. „Вече е тук, Дамата идва“, стори ѝ се, че чува тези думи сред трясъка на развилнялата се стихия. Да, Дамата пристигаше, Мари настъпваше с мълниеносната си и гръмотевична ярост като дух от небесата, а мирисът на озон бе предвестник за нейната поява. Маркина се обърна към входа, сякаш и той бе чул песента на ламиите в чест на своята повелителка.

— Влезли сте вкъщи, за да откраднете флашката, после катастрофата на Такченко… Секретарката ти ни видя, когато ѝ предавах плика…

— Съжалявам за докторката, тя доста ми допада. Радвам се, че не загина при инцидента, честна дума. Не биваше да стигат толкова далеч, не съм искал да пострада, аз не съм жесток човек.

— Не си жесток човек?… Ами всички тия жени, момичетата край реката, всички тия бебета. Колко убийства тежат на съвестта ти?

— Нито едно, Амая, всеки сам е господар на живота си, но за твоя отговарям аз. Обичам те и няма да позволя на никого да те нарани. Ако ще ме съдиш за това, че съм те предпазвал — моля, макар че за едно нещо си права: майка ти съвсем беше превъртяла, не чуваше никакви доводи и нямаше да спре, докато не постигнеше целта си, докато не те убиеше. Не можех да ѝ го позволя.

— Тя е изпълнила една последна заповед, също като Берасатеги, като Еспарса и мъжете преди него. Каква власт упражняваш върху тези хора? Достатъчно голяма, за да бъдеш господар на живота им?

Той сви рамене и се усмихна чаровно, с онзи палав поглед, който я бе очаровал. Поредица от гръмотевици разтърси основите на гробището и разлюля земята на мъртвите, която за Амая се разтваряше като към ада, когато той я гледаше по този начин. Сърцето ѝ се късаше от мисълта, че го обича, че е влюбена в този мъж, в този демон, съблазнител по природа, съвършената мъжественост, великия прелъстител.

— Къде е сивото ти палто?

Той недоволно се намръщи и цъкна с език, преди да отговори.

— Скъса се.

— О, боже! — простена тя.

Грохотът на бурята се усили с нови мълнии и гръмотевици, които като оплаквачки, ридаещи за болката в душата ѝ, цепеха небето, виеха с вятъра между гробищните кръстове и се изливаха в този дъжд, който представляваше плачът на Бастан, на ламиите, зовящи да измие обидата, да почисти реката.

Маркина се приближи към нея с протегната ръка.

— Амая.

Тя вдигна обляното си в сълзи лице, за да го погледне. Гласът ѝ се прекърши, когато попита.

— Ти ли уби Йонан?

— Амая…

— Ти ли уби Йонан Ечайде? — попита тя отново почти шепнешком.

Ламиите отвън крещяха.

Той я погледна, клатейки отрицателно глава, и я помоли:

— Не ми задавай този въпрос, Амая.

— Ти ли го уби, или не? — викна тя.

— Аз.

Амая изхлипа от болка и зарида още по-силно, навеждайки се напред, докато лицето ѝ се опря в твърдия пръстен под на криптата. Тя видя Йонан, проснат в локвата кръв, видя косата, изтръгната от куршума, разкъсал черепа му, и очите, които състрадателният убиец бе затворил, след като му бе отнел живота. Изправи се, вдигна глока, прицели се, водейки се по дулото на оръжието и го стисна с всички сили. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но знаеше, че няма да пропусне, деляха ги само два метра разстояние.

— Копеле мръсно! — викна.

— Не го прави, Амая. — Маркина я погледна отчаяно и с дълбока тъга вдигна пистолета, който тя позна. Това беше оръжието на Йонан. Прицелвайки се в главата ѝ, той прошепна: — Жалко!

Изстрелите откъм входа на криптата изтрещяха оглушително, усилени многократно от тясното пространство. По-късно Амая нямаше да може да каже два ли са били, или три, заедно с гръмотевиците. Маркина наведе очи към гърдите си, смаян от пронизващата болка, която не успя да се отрази на лицето му. Силата на попаденията от такова късо разстояние го запрати напред и той се просна по лице до Амая. Кръвта бликаше от гърба му и обагряше в червено сивия му костюм. Тя видя Ириарте, клекнал пред входа на криптата; мокър до кости и с още димящо оръжие в ръка, той тръгна към нея, питайки я дали е добре. Амая се наведе над Маркина, измъкна пистолета на Йонан и погледна Ириарте, сякаш му дължеше обяснение.

— Той е убил Йонан.

Ириарте кимна със стиснати устни.

Най-напред настъпи тишината — бурята се отдалечаваше, отстъпваше бързо, бягайки почти. Междувременно пристигнаха линейката, съдебният лекар, агентите на Ерцаинца[32], съдията, комисарят. Сериозните и загрижени лица, думите, произнесени шепнешком, като на погребение, покрусата и уплахата отначало подтикваха към сдържаност и предпазливост. После дойде ред на думите. Минаваше обед, когато приключиха с показанията. Адвокатите Лехарета и Андия бяха задържани в кабинета им сред шумни протести и заплахи за подаване на жалби. Окръжната полиция от управлението в Елисондо се зае с „Арги Белц“ в Орабидеа; първите сведения сочеха, че Росарио се е крила там през периода, в който се водеше за изчезнала. Когато пристигнаха в дома на акушерката Идалго, в Ирурита, я завариха обесена на красивия ѝ орех, а в Памплона Инма Еранс, вярна на фалшивия си и вероломен нрав на грозна гейша, лееше сълзи, опитвайки се да убеди всеки, който пожелаеше да я слуша, че е действала под натиск. Лекарите от Института по съдебна медицина в Сан Себастиян, добили печална слава с блестящото разпознаване на човешки останки, най-вече на деца в не един разтърсил страната случай, щяха да работят седмици наред, за да идентифицират и датират тленните останки на дечицата, зловещ дар пред ковчега, който се оказа празен.

Бе пусната заповед за издирването на Шабиер Маркина (Табесе).

Хората от Вътрешния отдел приключиха работата си по-бързо от очакваното, като се имаше предвид, че бе стреляно по съдия. Ириарте щяха да тормозят още известно време, но нея я оставиха на мира веднага щом им връчи писмения си рапорт. Рапорт, в който не пропусна нищо, свързано с разследването, но спести всичко, отнасящо се до нея самата и интимните ѝ отношения с Маркина.

Прибра се вкъщи с личната кола привечер; вече се стъмваше, но по шосето между Ондарибия и Елисондо още се виждаха обрулените от бурята през предишната нощ клони и листа. Шофирайки в доста олекналото вече движение, Амая свали стъклото, за да се порадва на спокойствието, което привидно се бе просмукало навсякъде, сякаш долината бе останала погребана под пласт от огромни топки памук, които буквално поглъщаха звуците и разнасяха мокрия и свеж мирис на влажната, чиста земя, запечатан в сърцето ѝ.

Последният лъч светлина сребрееше още на хоризонта, когато спря на моста „Муниартеа“. Слезе от колата и вдъхна минералното ухание на течащата под краката ѝ река Бастан, наведе се над перилото и се загледа във водния праг, доста набъбнал от изсипалата се край извора при Ерацу вода, която бе опустошила бреговете до устието в Ондарибия. Като гледаше сега спокойното, бавно и кротко течение, човек трудно можеше да си представи мощта, която Бастан бе в състояние да придобие. Тя прекара ръка по студения камък, там, където бе гравирано името на моста, и заслушана в ромона на водата в язовира, се запита дали вече се е свършило, дали реката вече е прочистена, а обидата — измита. Надяваше се да е така, защото се съмняваше, че са ѝ останали сили за нова битка. Парещите очите ѝ сълзи закапаха по студения камък и се плъзнаха към реката, към течението, което водите на Бастан следваха неумолимо.

Когато влезе вкъщи и Енграси я прегърна, Амая заплака в скута ѝ, както бе правила толкова пъти като дете. Изплака страха, гнева, горчивината и разкаянието; плака за всичко изгубено и опетнено, за болката от смъртта, за костите и кръвта; плака дълго, страшно дълго в прегръдките на Енграси, докато заспа изтощена и отново се събуди, за да продължи да плаче, а в това време леля ѝ съжаляваше, че вратите не може да останат завинаги затворени, та момичето ѝ да изплаче всички злини на света и денят да отмине, после да дойде втори, трети… Плака, докато не ѝ се свършиха сълзите. Така беше редно, трябваше да е готова за онова, което ѝ предстоеше.

После направи четири обаждания и получи едно.

Най-напред позвъни на дъщерята на Елена Очоа, за да ѝ каже, че майка ѝ не се е самоубила и че благодарение на оставеното от нея писмо бяха успели да задържат членовете на опасната секта от детеубийци, която оглавяваше новинарските емисии.

После се обади на Бенигно Беруета, за да му каже, че може да погребе останките на своята внучка до Йоланда.

Третото обаждане бе до Марк, за да му каже, че са пипнали копелето, погубило Йонан. Пропусна да спомене, че както той бе предрекъл, не изпитва усещането, че това има някакво значение, защото няма да върне Йонан, нито ще я накара да се почувства по-добре. Всъщност никога не се бе чувствала по-зле.

Четвъртото обаждане беше до Джеймс.

През първите дни бе слушала обясненията, с които лелята се опитваше да го успокои всеки път когато позвънеше. После просто бе престанала да слуша. А сега, с телефона в ръка, останала без сили, тя се изправяше пред най-трудния миг в живота си.

Той веднага вдигна.

— Здравей, Амая.

Гласът му звучеше топъл и мек, както винаги, въпреки че долавяше напрежението, което той се опитваше да овладее.

— Здравей, Джеймс.

— Ще дойдеш ли? — директният му въпрос я свари неподготвена.

Същото настоятелно искане, което повтаряше при всяко свое обаждане, откакто бе заминал.

Амая си пое въздух, преди да отговори.

— Джеймс, след два дни започва курсът в Куонтико, аз вече бях решила, че ще присъствам, а и тук не ми правят никакви спънки, така че ще отида.

— Не те питам това — отговори той, — а дали ще дойдеш?

— Джеймс, случиха се много неща. Мисля, че трябва да поговорим.

— Амая, само едно нещо имам нужда да чуя от теб и то е дали ще дойдеш, дали ще дойдеш изцяло и безусловно, дали ще дойдеш при мен, за да се върнем заедно вкъщи. Само това искам да чуя, отговори ми: ще дойдеш ли?

Тя затвори очи и с изненада установи, че все още са ѝ останали сълзи.

— Ще дойда — отвърна.

Беше се свечерило, когато ѝ позвъни този, когото очакваше.

— В Бастан вече нощ ли е, госпожо инспектор…?

— Да.

— Сега вече ще имам нужда от вашата помощ…