Дар за бурята

53

От двайсет минути Амая седеше в колата си, паркирана пред Института за съдебна медицина на Навара. Беше рано, работещите тук още не бяха започнали да пристигат. Беше се навела и опряла глава на волана, за да си почине малко. Три леки почуквания по стъклото я върнаха към действителността. Видя доктор Сан Мартин и свали стъклото.

— Какво правите тук, Саласар?

— Не знам — отвърна тя.

Прие едно кафе от машината, което Сан Мартин настоя да плати, и го последва към кабинета му, хванала картонената чаша за горния ръб, за да не се опари.

— Не желаете да я видите, така ли? Сигурна ли сте?

— Да, искам само да разбера някои неща.

Сан Мартин сви рамене и вдигна ръка, давайки ѝ знак, че целият е в слух.

— Искам да знам в какво състояние е била, преди да умре. Мисля, че това би могло да ни насочи към мястото, където е прекарала последния месец.

— Добре тогава. Хидратирана, кръвоснабдени органи, оросени крайници, кожа в добро състояние, никакви белези от наранявания, охлузвания, порязвания или измръзване, които да сочат, че е била изложена на сурови климатични условия. Аз бих отхвърлил вероятността в даден момент да е била в реката. Разполагаме с дрехите, с които беше облечена, и въпреки голямото количество кръв по тях, може да се каже, че са били удобни и с добро качество. Беше с ниски кожени обувки, не носеше часовник, гривни, пръстени, нито друг вид отличителни вещи. Като цяло изглеждаше здрава и добре гледана.

— Нищо повече?

Той вдигна рамене.

— Не е зле да я видите, доста дълго я преследвахте и накрая сте я превърнали в нещо нереално, в кошмар. Имате нужда да я видите.

— Видях я на записа от охранителните камери в клиниката.

— Не е същото, Амая. Майка ви лежи мъртва в хладилна камера, не позволявайте да се превърне в признак.

Моргата се намираше в пристройка към залата за аутопсии. Сан Мартин запали осветлението и посегна право към първата врата на горния ред. Отвори я, прибирайки езичето на бравата, и извади подвижната носилка, върху която лежеше тялото. Погледна Амая, която стоеше безмълвна до него, хвана чаршафа в двата горни края и откри трупа.

Огромният тъмен шев с характерната форма на буквата „У“ прекосяваше цялото тяло, от таза до раменете. Почти черният разрез тръгваше от лявото ухо, спускаше се надолу към дясното и макар и не особено дълбок привидно, в средата му розовееше трахеята. Дясната ръка, с която бе стискала ножа, беше изцапана с кръв, но на лявата се виждаха чисти, късо подрязани и изпилени нокти. Косата беше доста по-къса от деня на бягството ѝ с Берасатеги от клиниката, а лицето — толкова сгърчено в момента на смъртта, сега изглеждаше спокойно, отпуснато, като забравена след карнавал гумена маска.

Сан Мартин беше прав. Върху носилката пред нея не лежеше демон, а само трупът на възрастна и малтретирана жена. Прииска ѝ се в такъв случай да изпита така желаното облекчение, усещането за освобождаване, да почувства, че всичко е приключило, но вместо него в главата ѝ затанцува низ от нереални спомени, спомени, каквито тя нямаше, защото никога не ги бе преживявала, спомени, в които майка ѝ я прегръщаше или я наричаше „миличка“, спомени за рождени дни с торти и усмивки, спомени за бели, нежни и ласкави ръце, които никога не бе усещала, но от толкова сънуване и мислене бяха станали реални, като наистина преживени и съхранени в паметта ѝ случки. Ръката на Сан Мартин върху рамото ѝ бе достатъчна. Тя се обърна към него и заплака като дете.

Ибай не спеше добре, откакто бяха пристигнали. Джеймс предполагаше, че суетнята около пътуването и промяната в навиците и часовия график го бяха разстроили повече от очакваното и затова всяка нощ се буди с плач. Той го вдигаше на ръце, люлееше го и му тананикаше абсурдни песнички, докато не го видеше да клюмва върху рамото му и да затваря очички, макар и противейки се докрай. Сложи го в приготвената от Кларис люлка, която не без разправии бе успял да премести в своята стая, и известно време го погледа как спи. Обичайно спокойното му личице дори насън отразяваше възбудата, която се предаваше на крайниците и те на моменти внезапно подскачаха и разтърсваха телцето му, което отказваше да се отпусне.

— Липсва ти мама, нали? — прошепна Джеймс на заспалото бебе, а то сякаш го чу и въздъхна.

Тъгата на малкия за пореден път сви сърцето му. Той погледна загрижено телефона върху нощното шкафче, взе го и за стотен път установи, че няма съобщения, имейли, нито обаждания от нея. Обърна очи към часовника: два посред нощ, значи, почти осем сутринта в Бастан, Амая трябваше вече да е станала. Сложи пръст върху клавиша за набиране и усети как тревогата нахлува в гърдите му, когато го натисна, а това го подсети за чувствата, които го бяха обзели при първия им разговор, когато се запознаха. Сигналът за повикване прозвуча ясно и дори от хиляди километри пресъздаде звука на телефона, жужащ като умиращо насекомо върху нощното шкафче или приглушено от дъното на чантата ѝ. Изслуша сигнала, докато се включи гласовата поща. Затвори, отново погледна към заспалия си син и сълзите замъглиха очите му, докато си мислеше колко ясно послание могат да съдържат мълчанията, неизречените думи, неотговорените обаждания.

Амая се качи по стълбите, поглеждайки часа на джиесема си. Видя пропуснатото обаждане на Джеймс, който, изглежда, бе позвънил, докато седеше в църквата със Сарасола, и го изтри, заричайки се да му се обади, щом ѝ останеше свободна минута. Погледна крадешком към машината за кафе, усещайки, че липсата на сън започва да ѝ влияе и че дори жалките картонени чашки я привличат. Влезе в залата за съвещания, където колегите ѝ гледаха намръщено изложбата, подредена от нея върху дъската.

— Какво означава всичко това? — попита Ириарте, като я видя.

Тя долови враждебността, враждебност, която Монтес и Сабалса също не пропуснаха да забележат и се обърнаха към нея в очакване.

— Добро утро, господа — отвърна рязко и спря.

Изчака отговора им и сравнително спокойно остави чантата и палтото си на стола, преди да се приближи до дъската и да се изправи пред Ириарте.

— Вероятно питате защо жертвите от случаите „Басахаун“ и „Тартало“ са прибавени към по-новия списък от убийства.

— Не, питам защо вадите два приключени случая и ги смесвате със сегашния.

— Да ги наречем „приключени“, е просто технически термин. Както Виктор Оярсабал, така и доктор Берасатеги са мъртви. По тази причина двата случая бяха закрити набързо, но от там до тяхното окончателно решаване има цяла пропаст.

— Не съм съгласен. Тези мъже бяха истинските извършители на престъпленията, а другите замесени лица са мъртви.

— Може би не всички…

— Госпожо инспектор, не знам докъде искате да стигнете с тази ваша теория, но ако се опитвате да установите връзка между тези случаи и сегашния, би следвало да имате нещо наистина неоспоримо.

— Имам го. Отец Сарасола току-що ми потвърди, че Берасатеги е лекувал Виктор Оярсабал, така както е лекувал и останалите убийци, замесени в неговите престъпления, със сеанси за овладяване на гнева.

Монтес свирна продължително и дълбокомислено, с което си спечели укоризнения поглед и на двамата. Ириарте се обърна към снимките на момичетата, които ги гледаха от дъската.

— Сарасола, идеален свидетел, само дето, ако го заведете при съдията, ще отрече всичко, което ви е казал, следователно не разполагате с нищо.

— Нямам намерение да го водя при съдията, инспекторе, но тази информация несъмнено е ключова за разследването.

— Не съм съгласен — упорстваше Ириарте. — Тези случаи са приключени, предполагаемите убийци са мъртви. Не мога да разбера защо държите да превърнете един случай на кражба от гробището в епическа загадка. Кражбата на трупове е само посегателство срещу общественото здраве.

— Такъв ли е случаят според вас? Кражба от гробище? Забравихте ли колко мъка породи всичко това на майките, на семействата…?

Той наведе леко очи, но не отговори.

— Явно забравяте и това, че младши инспектор Ечайде беше убит, докато работеше по същия случай. Или ще ми кажете, че заради непреодолимата си колегиалност сте се съгласили с теорията на инспектор Клемос?

Ириарте вдигна глава и я погледна разярено. Очите му пламтяха, лицето му — също, беше се зачервил така, сякаш всеки момент щеше да получи удар.

Без да каже нищо, той напусна залата и влезе в кабинета си, трясвайки вратата след себе си.

— Да вървим, в Иганци ни чакат — каза Амая. — Мисля, че днес инспектор Ириарте няма да дойде с нас.