Дар за бурята

47

Лелята беше сготвила леща. Мирисът на гозбата и пламтящият в камината огън накараха Амая да се почувства у дома, макар че отсъствието на Джеймс и най-вече на Ибай бяха потопили къщата в необичайна вече за всички тишина. Използва случая, за да звънне на Джеймс, който се изненада от обаждането; след кратък и безсмислен разговор тя побърза да прехвърли слушалката на леля си и на сестра си, за да погукат на Ибай, който според баща му слушал внимателно и с усмивка познатите гласове.

Небето над главата ѝ притъмняваше, а откъм планината вече се чуваше тътенът на първите гръмотевици, когато се отправи към управлението, замислена за разговора, който току-що бе провела с леля си. Веднага щом Рос тръгна за работилницата, Енграси я бе попитала:

— Какво става между теб и мъжа ти, Амая?

Беше се опитала да отклони въпроса.

— Защо мислиш, че става нещо?

— Защото ми отговаряш с въпрос и защото чух разговора ви, само дето не си заговорихте за времето.

Амая се бе усмихнала на тази забележка.

— Когато една двойка вече няма какво да си каже, подхваща разговор за времето, като с таксиджиите. Смей се ти, но това е един от признаците за неминуем разрив.

Лицето на Амая помръкна при тази мисъл.

— Вече не го ли обичаш, Амая?

Оправдавайки се, че закъснява, тя така се бе завтекла към вратата, че бе забравила да вземе ключа от колата, но от страх пред изпитателния поглед на Енграси бе предпочела да не се връща. Винаги се бе удивявала на умението на леля си да отгатва какво мисли, какво я измъчва.

Въпросът продължаваше да кънти в съзнанието ѝ: обичаше ли още Джеймс? Незабавният отговор беше „да“, обичаше го, сигурна беше, но… Какво изпитваше тогава към Маркина? „Сляпо увлечение“, би казал Дюпри. „Неудържимо привличане“, би казал Монтес. Йонан щеше да се изрази без заобикалки, той смяташе, че съдията замъглява разсъдъка ѝ и размива перспективата ѝ… Спомняше си как я бяха жегнали тези думи, но последните открития я караха да мисли, че е бил прав.

Влезе в залата за съвещания и видя, че Монтес вече подрежда върху дъската нарасналата камара от снимки и документи.

— Имаме ли някакъв напредък? — попита тя най-общо, докато зад стъклата на прозорците небето причерняваше все повече от плътните буреносни облаци.

Тя отиде до електрическия ключ и запали осветлението.

— Имаме, но не голям. Кръщавките ни позволиха да разчистим малко списъка, но както предполагах, процесът е дълъг и бавен. Първо, по адреса на бебето трябва да се открие съответната енория, след това да се разговаря лично с енорийските, защото само те имат достъп до тази информация, но пък приемат само в определени часове, и то не ежедневно, в много от църквите. Въпреки това ни провървя и ни се удаде да сведем четирите случая от Ондарибия например до два. Останалите бяха едно момиченце германче, починало по време на ваканцията на родителите, а второто беше кръстено.

— Сабалса?

— Както допускахме, след като почнахме да търсим данни от цяла Навара, броят чувствително нарасна. Но ограничавайки се до селищата в близост до реката, имаме един случай в Елисондо, втори в Оронос-Мугайре — докато той говореше, Монтес рисуваше кръгчета на картата, — трети в Нарбарте, два в Донестебе и два в Ондарибия, както вече ви информира инспекторът.

Докато Амая изучаваше схемата, очертана от червените кръгчета върху картата, силен гръм разтресе полицейското управление из основи; тя погледна навън в мига, в който дъждовната завеса заблъска по прозорците.

— Какъв период от време обхващат данните?

— Десет години — отговори Сабалса. — Искате ли да се върна по-назад?

— Добре е да съберем сведения поне до датата, за която знаем, че е имало подобен случай, дори малко повече. Сега прибавете с друг цвят по-старите: в Елисондо момиченцето в „Арги Белц“, сестра ми, малката от Лесака, дъщерята на адвокатите Лехарета и Андия в Елбете, както и случая, при който бащата нападнал съдебната лекарка от Ерацу.

Рисунката обхождаше цялото течение на реката от извора до устието ѝ със зловеща поредица от точки, всичките в селища, през които минаваше река Бастан, или там, където я наричаха Бидасоа.

Амая се обърна и видя, че инспектор Ириарте е застанал до нея и гледа загрижено картата.

— Май успяхте да установите някакъв модел.

— Сядайте — каза тя вместо отговор. — Аз също имам новини. Следвайки вашия съвет, инспекторе — обърна се тя към Ириарте, — помолих за помощ отец Сарасола, който, за моя изненада, ми уреди среща с един защитен свидетел, донесъл на полицията за престъплението в Лесака. Той ми разказа горе-долу същото, каквото и Сарасола: сектата им била мистична със сатанинска насоченост, но вместо да се посветят на нехристиянско преклонение пред дявола, те се занимавали с нещо като завръщане към магическите традиции в Бастан… Точните думи на свидетеля бяха „завръщане към традиционните духовни практики“, които в продължение на хилядолетия битували по тия места и позволявали на човека да общува с могъщите свръхестествени земни сили и духове, съставляващи религията на местните обитатели. Занимавали се и с вещерство, прилагайки древните му практики, свързани с отвари, магии, билкари и знахари, като се опитвали да установяват докъде се простира властта на човека над силите, претендиращи за надмощие.

— Ама те наистина ли са вярвали в това?

Дъждът зашиба още по-силно по стъклата и една мълния проряза хоризонта, осветявайки почти черното, развълнувано като океан небе.

— Ще повторя това, което ми отговори отец Сарасола на същия въпрос. Престанете да гледате на чуждата вяра по този начин… Вярвали са, разбира се, вярата движи милиони хора, милиони поклонници посещават Сантяго, Рим, Мека, Индия, продажбата на светите писания все още оглавява годишните класации, а сектите се множат и привличат толкова много сподвижници, че към всички полицейски служби по света се създават специализирани звена. Да оставим настрана това, което ни се струва логично, приемливо, възможно, защото тук става дума за нещо друго, нещо много могъщо и опасно в ръцете на подходящия водач. Въпросната група защитавала по-конкретно завръщането към традицията, зачитането на корените, на първичните сили, а връзката с тях се осъществявала не другояче, а чрез приношения. Участниците подкрепяли теориите си с древната религия, с магическото присъствие на необикновени същества, познати, откакто свят светува, в този край на света. Отиват и по-далеч, твърдейки, че още първите заселници на долината Бастан са оставили навсякъде наоколо знаци под формата на мегалитни грамади и лей линии, сочещи географски и исторически забележителности, като древни паметници и скални образувания, планини и възвишения, зъбери, пещери и природни цепнатини, които биха улеснили откриването на места с духовно значение, където общуването с тези сили може да се осъществи по-лесно. Теорията на някой си Уоткинс ги отнася към неолита, смятало се, че осигуряват безопасно корабоплаване и са служели за отправна точка при великите преселения. Много автори поддържат съществуването на подобни енергийни точки. Водачът на групата ги научил на упражнения, улесняващи призоваването на тези сили, с цел да ги поставиш в своя услуга без молитви, без да живееш в лишения, без да спазваш правила и да потискаш желанията си, само в замяна на приношения, първо на домашни животни, с удивителни според свидетеля резултати, докато се стигне до онова, което те наричали „жертвоприношението“. Т. е. принасяне в жертва на човешко същество. Но не всеки човек служи за измолването на голяма благодат, ритуалът трябвало да се извърши с момиченце, ненавършило още две години, защото според тях неговата душа все още блуждае между двата свята и е особено привлекателна за демона, комуто го принасят в дар — Ингума. Освен това детето не бивало да е кръстено и следвало да бъде умъртвено по същия начин, по който Ингума погубвал своите жертви…

Нова гръмотевица изтрещя над главите им и ги накара за миг да обърнат внимание на развилнялата се зад стъклата стихия.

— Чрез задушаване — обади се Сабалса.

— Точно така, като изпиват дъха му, и свидетелят твърди, че точно това са направили. После трябвало да отнесат трупа на определено място, което той заяви, че нямал представа къде се намира, за да довършат ритуала. В замяна на това всички получават най-вече финансово благоденствие, а родителите — каквото пожелаят. Разказа ми и много други любопитни неща: данните, които вчера ви подадох и по които Монтес и Сабалса вече работят; името и възрастта на водача им, Шабиер Табесе, който сега трябва да е някъде към седемдесет и пет годишен, и още нещо, което би могло да ни е от полза. Разбрах, че понякога само единият член на семейството, поднасящо своята дан, принадлежал към групата. А някои от участничките, макар и решили да извършат жертвоприношението, изпадали в ужасна депресия след престъплението. Това ме подсети за Йоланда Беруета и Соня Балярена, но ме наведе на мисълта, че вероятно много от тези двойки в крайна сметка са се разделили, какъвто е случаят с Йоланда, и че ако някое от пожертваните момиченца е било погребано в гробницата, принадлежала на семейството на майката, няма да ни е трудно да я убедим да разреши отварянето ѝ. Бихме могли да го направим и без съдебна заповед, ако майката го поиска. За да си спестим неприятности, можем дори да излезем с най-невинното оправдание, че се налага преместването на тленните останки, положени там доста отдавна, или да се провери дали гробът не се наводнява. Уточнете кои от родителите на момиченцата, потенциални жертви, са се развели. И още нещо, което би могло да ви бъде от полза: опитайте да търсите Табесе като психолог, психиатър или лекар. Елена Очоа ми каза, че според нея образованието му имало нещо общо с психологията.

Нова мълния освети небето и ги остави на тъмно за две секунди, преди токът отново да дойде.

Не ѝ беше неприятно да върви под дъжда, но оглушителното трополене на капките върху изпънатия плат на чадъра силно я изнервяше. Усети вибрирането на телефона си в джоба. Имаше две пропуснати обаждания: едното от Джеймс, другото от Маркина. Изтри ги и зарови апарата на дъното на джоба, докато спираше пред къщата на стария господин Янес. Позвъни само веднъж и си го представи как се надига, мърморейки, от импровизираната си постеля пред телевизора. След малко го чу да дръпва резето на вратата и набръчканото му лице се появи пред очите ѝ.

— А, пак сте вие — бе неговият поздрав.

— Може ли да вляза?

Мъжът не отговори. Отвори широко вратата и се затътри по коридора към дневната. Носеше същия кадифен панталон, само дето бе заменил дебелия пуловер и плюшения халат с карирана риза. Вътре в къщата беше приятно топло. Амая последва Янес, който седна на своя диван и с жест я покани да стори същото.

— Благодаря, че се обадихте — каза рязко той.

Тя го погледна объркано.

— На онези за котлето. Благодаря, че ги повикахте.

— Моля — отвърна Амая.

Старецът съсредоточи вниманието си в екрана на телевизора.

— Господин Янес, искам да ви питам нещо.

Той я погледна.

— При предишното ми посещение вие ми разказахте, че и друг полицай е идвал при вас преди мен. Казахте, че ви е направил кафе с мляко…

Янес кимна.

— Искам да погледнете тази снимка и да ми кажете дали това е той — каза тя и му показа на екрана на телефона си снимка на Йонан Ечайде.

— Да, същият беше, много приятно момче.

Амая угаси екрана и прибра джиесема.

— За какво разговаряхте?

— Пссс — отговори Янес с мъгляв жест.

Амая стана и взе от една помощна масичка снимката на съпругата му, която той ѝ бе показал предния път.

— Жена ви не е изпаднала в депресия след раждането на сина ви, нали? Мисля, че вече е била зле много преди това, но раждането на бебето напълно я е съсипало. Не е можела да го обича, отблъсквала го е, защото това дете е трябвало да замести починалата ѝ дъщеря.

Янес зяпна, но не каза нищо. Взе поставеното до него дистанционно и изключи телевизора.

— Не съм имал никаква дъщеря.

— Напротив, имали сте. Този полицай го е подозирал и затова е дошъл да говори с вас.

Янес помълча няколко секунди.

— Маргарита трябваше да го забрави, но вместо това по цял ден мислеше и говореше за случилото се.

— Как се казваше?

Той се забави с отговора.

— Нямаше си име, така и не я кръстихме. Умря внезапно няколко часа след раждането.

— По дяволите, убили сте собствената си дъщеря! — процеди Амая с отвращение.

Янес я погледна и постепенно на устата му се изписа усмивка, която премина в смях и кикот. Посмя се като побъркан известно време, но изведнъж спря.

— И какво смятате да правите, да ме издадете на полицията ли? — попита той с горчивина. — Синът ми е мъртъв, жена ми е мъртва, а аз ще гния жив в тази къща до края на дните си. Колко зими още ще изкарам, как мислите? Вече нищо няма значение, трябваше да го проумеем. Веднъж някой ми каза, че всичко, което дяволът ти дава, се превръща в помия. Пратят ли ми орехите, ще ги погълна и ще оставя Злото да си проправи път през червата ми. Отдавна съм се отказал. Когато жена ми умря, всичко, което ми се струваше толкова важно — парите, тази къща, работата, всичко ми стана безразлично. Отказах се.

Амая се сети за думите на свидетеля, скрит в къщата на „Опус Деи“.

„Никой не напуска групата.“

— Вие може да сте се отказали, но мястото ви е било заето от сина ви, подобна саможертва не бива да отива на вятъра, нали така?

Янес взе дистанционното и отново включи телевизора.

Амая тръгна към вратата, но още преди да е стигнала средата на коридора, той я повика.

— Госпожо инспектор, днес следобед токът пак спира и ми се струва, че котлето пак е загаснало.

Тя отвори външната врата.

— Върви по дяволите! — процеди, докато затваряше.

Върна се в управлението, качи се в залата за съвещания и постави ново червено кръгче на картата.