Дар за бурята

3

Амая паркира до Фонтана на ламиите, нахлупи качулката на палтото си и мина под малката арка, отделяща площада от улица „Педро Ашулар“. Виковете се чуваха ясно, въпреки грохота на пороя. Лицето на инспектор Ириарте отразяваше всичката тревога и спешната необходимост, които издаваха настоятелните му опити да се свърже с нея. Той ѝ кимна за поздрав отдалеч, без да изпуска от очи насъбралите се хора, опитвайки се да ги удържи и да им попречи да се доближат до патрулната кола, в която седеше уморен на вид мъж, облегнал глава на покрития с дъждовни капки прозорец. Двама полицаи се мъчеха без особен успех да образуват полицейски кордон около някаква раница, паднала на земята в средата на една локва. Амая ускори крачка, за да им се притече на помощ, докато вадеше телефона си, за да повика подкрепления. В същия миг още две коли прекосиха моста „Гилцаурди“ с включени сирени и за кратко успяха да привлекат вниманието на възбуденото множество, което замлъкна под воя им.

Ириарте беше мокър до кости; водата се стичаше по лицето му и докато говореше с Амая, на няколко пъти прекара ръка по него, за да пренасочи струйките дъжд, които пълнеха очите му. Младши инспектор Ечайде изникна като по чудо отнякъде с огромен чадър и им го подаде, преди да се присъедини към полицаите, опитващи се да удържат тълпата.

— Инспекторе?

— Заподозреният в колата е Валентин Еспарса. Четиримесечната му дъщеря починала в съня си преди вечер в дома на баба си, майка на майката. Лекарят поставил диагноза „Синдром на внезапна детска смърт при кърмаче“, което самò по себе си е трагедия. Работата е там, че бабата, Инèс Балярена, дойде вчера в управлението: бебето за пръв път оставало при нея, защото родителите празнували годишнина и отишли на ресторант. Жената била много зарадвана, дори му приготвила отделна стая. Нахранила го с биберона, приспала го, а тя самата задрямала на дивана в съседната стая, гледайки телевизия, но се кълне, че бейбифонът е бил включен. Събудила се от някакъв шум, надникнала в стаята на детето и от вратата видяла, че спи; в същия момент чула хрущене по чакъла навън, като от гуми на маневрираща кола, погледнала през прозореца и видяла отдалечаващ се автомобил. Не забелязала номера, но веднага си помислила, че това е колата на зет ѝ. Голяма и сива — уточни Ириарте и направи неопределен жест с ръка. — Тогава погледнала часовника. Твърди, че било четири след полунощ, и решила, че сигурно са минали покрай дома ѝ на връщане от ресторанта, за да проверят дали още свети. Понеже семейството живеело наблизо, не се изненадала особено и не обърнала много-много внимание. Върнала се на дивана и прекарала там цялата нощ. Когато се събудила, се учудила, че бебето още не е заплакало от глад, и като влязла да го види, го заварила умряло. Жената е страшно разстроена, чувството за вина я влудява, но когато лекарят установил часа на смъртта между четири и пет призори, се сетила, че по същото време нещо я е събудило и че тогава е чула колата пред входа, обаче се кълне, че преди това е доловила друг шум вътре в къщата и че най-вероятно той я е събудил. Попитала дъщеря си, но тя казала, че са се прибрали вкъщи към един и половина и понеже отдавна не била пила алкохол, виното, макар и само една чашка, се оказало достатъчно, за да я замае. Зет ѝ обаче реагирал зле на същия въпрос, взел да нервничи и отказал да отговори, накрая в яда си подхвърлил, че може да е била някоя двойка влюбени, търсеща усамотено местенце, явно и друг път се е случвало. Но жената си спомнила и друго — кучетата отвън не залаяли. Те са две, вързани са пред къщата и според нея се съдират от лай при появата на чужд човек.

— Какво предприехте? — попита Амая и погледна към групичката опечалени, които, обезкуражени от присъствието на полицията и усилилия се в момента дъжд, се бяха струпали пред входа на Траурния дом около една жена.

Тя на свой ред прегръщаше друга, която истерично крещеше през сълзи нещо неразбираемо.

— Тази, която крещи, е майката, а тази, която я прегръща, е бабата — обясни Ириарте, проследявайки погледа на Амая. — Горката, не беше на себе си и не спираше да плаче, докато ми разказваше. Помислих си, че най-вероятно търси обяснение за нещо, което ѝ е трудно да приеме. За пръв път ѝ оставяли бебето, първата внучка в семейството, беше направо съсипана…

— Но?

— Но въпреки това позвъних на педиатъра. Внезапна смърт на кърмаче, няма съмнение. Малката се родила преждевременно, с недоразвити бели дробове и прекарала два от четирите си месеца в болницата. Макар и вече изписана, тази седмица лекарят я е преглеждал в кабинета си заради лека настинка: нищо сериозно, лека хрема, но при такова малко и недоносено бебе докторът нямаше никакви съмнения относно причината за смъртта. Преди час бабата отново дойде в управлението и реших да отида с нея, защото настояваше, че върху челото на бебето имало червено кръгче, дребно колкото копче, но когато споменала за това пред зет си, той рязко прекъснал разговора и се разпоредил да затворят ковчега. Точно когато влизахме в погребалната агенция, се разминахме с него на вратата. Носеше раница, но ми се стори странен начинът, по който я държеше. — Ириарте събра ръце пред гърдите си, имитирайки позата, и тръгна към мокрия вързоп на земята. — Тоест не както се носи раница. Като ме видя, пребледня силно и хукна да бяга. Настигнах го пред колата му и тогава той се разкрещя да го оставим на мира, защото трябвало да свърши с това.

— Да свърши… със себе си?

— И аз така реших, помислих, че може би носи оръжие в торбата…

Инспекторът клекна до раницата и постави чадъра на земята като параван, вместо да пази главата си под него. Отвори ципа ѝ и разхлаби пластмасовия ограничител, затягащ връвта. Под редичкия тъмен мъх върху бебешката главица си личаха още незатворените фонтанели; мъртвешката бледност на личицето не оставяше място за съмнение, но полуотворените устнички все още розовееха и създаваха фалшивото усещане за живот, което прикова погледите им за няколко безкрайни секунди, докато доктор Сан Мартин не наруши магията, приклякайки до тях. Ириарте му повтори накратко онова, което вече бе разказал на Амая. Междувременно лекарят извади памучен тампон от антисептичната му опаковка и започна да сваля мазния грим, нанесен несръчно в основата на бебешкото носле.

— Толкова е мъничка — промълви тъжно той. Ириарте и Амая го погледнаха учудено. Докторът забеляза това и прикри покрусата си, съсредоточавайки се в работата. — Доста нескопосан опит за замаскиране на следа от натиск, останала върху кожата най-вероятно в мига, в който бебето е спряло да диша, но сега, след отдръпването на кръвта, се вижда ясно, дори с просто око. Помогнете ми — помоли Сан Мартин.

— Какво ще правите?

— Трябва да огледам цялото тяло — отговори докторът и разпери ръце в знак, че това е очевидно.

— Не го правете, моля ви, онези хора там са роднините — каза Ириарте, кимвайки към траурната зала, — заедно с майката и бабата на детето, едва успяхме да ги удържим. Ако видят трупа на бебето, захвърлен на земята, ще полудеят.

Амая погледна Сан Мартин и потвърди с глава.

— Инспекторът има право.

— Тогава, докато не го сложа на масата, няма да мога да ви кажа има ли и други следи от насилие. Огледайте много подробно местопрестъплението. Веднъж имах подобен случай и се оказа, че белегът върху бузата на бебето е от копчето на калъфката на възглавницата, но се сещам какво може да ви помогне при търсенето. — Той бръкна в куфарчето си „Гладстон“, измъкна от дъното му малък цифров уред и гордо им показа. — Това е дигитален калибратор — обясни, докато раздалечаваше металните крачета и ги нагласяваше по диаметъра на кръглия отпечатък върху челцето на момиченцето. — Ето, вижте — посочи той екрана, — тринайсет цяло седемдесет и пет милиметра, това е диаметърът, който следва да търсите.

Тримата се изправиха, за да отстъпят място на колегите си, които прибраха раницата в чувал за пренасяне на трупове. Когато се обърна, Амая видя, че съдия Маркина, уведомен най-вероятно от Сан Мартин, стои на няколко крачки зад тях и ги наблюдава мълчаливо. Под черния чадър и на оскъдната светлина, която едва се процеждаше през плътните облаци, лицето на съдията изглеждаше мрачно, но дори така, долови блясъка в очите му и напрегнатия поглед, когато ѝ кимна за поздрав; това трая само миг, но бе достатъчно, за да я накара нервно да се обърне и да открие в очите на Ириарте и Сан Мартин безпогрешния знак, че и те са го забелязали. Докторът даваше указания на своите помощници, като същевременно резюмираше сведенията пред застаналия до него съдебен секретар, а Ириарте следеше внимателно усилващата се глъчка, която като че ли премина през цялата група опечалени и след секунда преля в гневни викове, настояващи за отговори, а майката зави двойно по-силно от мъка.

— Трябва незабавно да махнем тоя тип от тук — заяви Ириарте и повика с ръка един от полицаите.

— Закарайте го направо в Памплона — нареди Маркина.

— При първа възможност ще го изпратя с охрана в Памплона, господин съдия, ще ви бъде докаран още днес следобед, но засега ще го приберем в управлението. Ще се видим там — обърна се Ириарте към Амая.

Тя се съгласи, тръгна към колата си и минавайки покрай Маркина, му кимна бързо за сбогом.

— Госпожо инспектор… Може ли за минута?

Амая спря и се обърна, но съдията бе този, който пристъпи към нея, докато я покри с чадъра си.

— Защо не ми се обадихте?

Това не беше упрек, нито дори истински въпрос, в тона му имаше нещо примамливо като при покана и забавно като при игра.

Тъмносивото палто върху костюм в същата гама, снежнобялата риза и необичайната за него тъмна вратовръзка му придаваха сериозен и изискан вид, смекчен от падналия от едната страна на челото бретон и двудневната брада, която носеше с добре усвоена небрежност. Под диаметъра на чадъра сферата му на влияние като че ли нарастваше, а скъпият парфюм, който лъхаше от свежата му кожа, и почти трескавият блясък в очите я впримчиха в една от онези негови усмивки.

Йонан Ечайде застана до нея.

— Шефке, колите са пълни. Ще ме закарате ли до управлението?

— Разбира се, Йонан — отвърна уплашено тя. — Ще ни извините ли, господин съдия?

Каза довиждане и тръгна с младши инспектор Ечайде. Не тя, а Ечайде се обърна веднъж да погледне и Маркина, който не бе помръднал от мястото си, му махна за поздрав.