Дар за бурята

31

Адвокатът на семейство Беруета бе поискал собственикът на мините в Алмандос да даде показания в Елисондо вместо в някое френско полицейско управление. Ириарте щеше да се заеме с това тази сутрин. Той рано-рано позвъни на Амая, за да ѝ каже, че не е необходимо и тя да идва — беше събота, пък и нали официално вече се водеше в отпуск.

— Дойде ли Йонан?

— Не, но днес не беше нужно да идва.

— Бяхме се уговорили да ми донесе увеличените снимки от вътрешността на гробницата, които направи вчера в Еноа…

— Погледнахте ли имейла си?

— Да, няма нищо. Предполагах, че ще ми ги прати или ще дойде да ги донесе тази сутрин — каза и затвори телефона.

Двете с Енграси бяха изпратили Джеймс и Ибай да купят кексчета и сега си направиха кафе за разговора по женски.

Амая се настани с чашата си срещу Енграси.

— Лельо — започна тя, за да привлече вниманието ѝ и да се увери, че я гледа в очите.

Енграси изключи телевизора.

— Видях го в гората преди година, видях го, както те виждам теб сега, на по-малко от пет метра разстояние, а поне още три пъти е бил достатъчно близо, за да чувам изсвирването му, все едно е до мен. Последният случай беше съвсем наскоро. Миналата година се запознах с онзи горски стражар, който твърдеше, че го е срещал, макар че, в интерес на истината, бяха стреляли по него и е възможно шокът да е повлиял на представата му за случващото се. Ти ми разказа, че случайно си го зърнала, когато си била на шестнайсет години и си събирала дърва в гората, после идва и случаят с професор Валехо. Ако трябваше да избирам по света кандидат, който да е по-малко годен за свидетел на подобно появяване, това щеше да бъде той, никога не съм срещала по-рационален и научно устроен ум — каза Амая, поглеждайки бързо към леля си, която я слушаше спокойно. — Мен обаче не ме интересуват хората, които са го виждали, а колко често се е показвал през последно време. Аз не го видях случайно, лельо, видях го, защото той искаше да го видя. И ми се ще да разбера защо.

Енграси изпи на две глътки кафето си и заговори:

— Много съм мислила за това, чела съм преданията за този мит, мисля, че съм проучила всичко, написано за басахаун. Смятат го за пазител на равновесието, за властелин на гората, който се грижи и поддържа съотношението между живота и смъртта. Според мен всичко е част от някакъв вид игра на противоположности и по неизвестна за нас причина оскърблението е било толкова голямо, че е довело до нарушаването на някое важно равновесие, поради което нещата не са такива, каквито следва да бъдат, толкова голямо оскърбление, че му се е наложило да се покаже. Неестествената смърт, каквато бяха убийствата на онези девойки миналата година, или случаят с чудовището, което с години е подбуждало към злодеяния и е подхвърляло костите на жертвите си в долината, да не споменавам това, което замалко не сполетя Ибай. Не знам ти какво мислиш, но на мен всяко едно от тези действия ми изглежда несъмнено страшно смущаващо, невероятно цинично и естествено, ако тръгнем от равновесието на силите като основа, не мога да си представя нещо по-анормално от убиец, сеещ трупове из планината и реката, царство на природните стихии.

— Реката — прошепна Амая.

— Реката — повтори лелята.

„Почисти реката, измий обидата“, отекваха гласовете на ламиите в главата ѝ.

— Но какво означава това? Защото за нас появата на митологично същество в гората е нещо извънредно. Или всички ние сме под упойващото въздействие на някоя билка, растяща наблизо в планината, или трябва да има причина, причина, която все още съществува, нещо извън онези престъпления — каза тя.

— И тя сигурно съществува, Амая, но… Непрекъснато се опитвам да ти го кажа… Страх ме е за теб, страх ме е от вратите, които може да отвориш, от местата, до които диренията ти могат да те отведат.

— Но какво да направя? В долината продължават да се случват аномалии, те са като зов, който не мога да отмина. Не става дума само за момичетата в реката, за останките в пещерата „Ари Саар“, нито дори за костите на новородени, изгорени пред олтара на църквата… Бебетата и внезапната им смърт са тайнствено свързани с някакво мрачно същество от нашата митология.

— Ингума — прошепна Енграси.

— Демонът, който отнема дъха на спящите… Един експерт — усмихна се Амая, като си помисли за отец Сарасола — ми разказа, че в други култури и религии съществуват зли духове с идентични характеристики. Най-древният е известен от шумерската демонология, но се среща и в Африка, Съединените щати, Япония, Нигерия, Филипините и в много други страни, като проявленията му навсякъде са едни и същи: избира географска зона, възрастова група и пол, хората почват да измират в съня си и никой не може нищо да направи. Някои случаи са научно документирани, а американският Център за контрол на болестите в Атланта се вдигнал под тревога от предположението, че многобройните, безконтролни и необясними смъртни случаи може да се окажат вид епидемия. Какво можеш да ми кажеш по въпроса?

Енграси кимна замислено няколко пъти.

— Страхът от нощта е вид парасомния, породена от стреса, подобна на тази, от която ти страдаш цял живот. Силното страдание се изразява чрез ужасяващи кошмари. Когато практикувах в Париж, попаднах на такъв случай, проучих и редица други, а после покрай твоите сънища изчетох много литература по темата. Кошмарите може да се появят като част от изострено състояние на тревожност, като при болестта на Ефиалт[24], което на гръцки означава „скачащият“. Потърпевшите описват много и различни халюцинации, присъствия в стаята, тегнещи над леглото им заплахи, някои говорят за видения, при които им се мяркат тъмни фигури, призрачни сенки, застанали до самите тях или в долния край на леглото им. Най-страшни са осезаемите кошмари, при които се долавя физическото присъствие на посетителя. Дотук с научните обяснения, защото още от древността тези атаки се приписват на зли духове, приемащи женски или мъжки образ, демони, които изтезават хората по време на сън със страховити видения или с присъствието си, като най-опасни са онези, които са съпътствани от дихателни халюцинации, чувство за давене или задушаване. В случая, с който се занимавах в Париж, младата жена твърдеше, че всяка нощ някакво противно същество я изнасилва: сядало върху нея и я обездвижвало, създавайки ужасното усещане за задушаване и отмалялост, което ѝ пречело да вика. Известни са ми случаите, за които говори твоят приятел. Докато следвах, ми се удаде да видя един запис, направен от японската армия, тъй като огромен брой на пръв поглед здрави войници почнали да измират по време на сън, обзети от задушаващи кошмари. От видеото можеше да ти настръхне косата, уверявам те. Колкото и да си повтарях, че става дума за сънища, тези младежи наистина умираха и да гледаш как се борят с невидим нападател, който ги притиска и сплесква върху леглото, беше наистина злокобно.

Амая погледна леля си много загрижено.

— Моят информатор ми каза също така, че зад цялата истерия и параноичната атмосфера, предизвикани от вещерството в района, с донесения и признания за подобни практики, породени до голяма степен от страха пред изтезанията на Инквизицията, имало и частица истина. Когато се установил в района след аутодафето през 1610 година в Логроньо, при което били избити толкова много хора, Саласар-и-Фриас живял сред местното население на Бастан повече от година и макар да е влязъл в историята като „добрия“ инквизитор, справедливия човек, който, след като опознал нашите съселяни, се изправил отново пред Свещения съд на инквизиторите и заявил, че в Бастан няма сатанинско присъствие, сиреч не може да се осъжда никой на смърт по тази причина, той отричал само присъствието на дявола. Но истината е, че бил получил повече от три хиляди жалби и хиляда и петстотин доброволни изповеди на местни жители, които признавали, че по един или друг начин са участвали в подобни практики. В историята е записано твърдението на Саласар-и-Фриас, че не става дума за сатанизъм, а за „нещо друго“.

— Точно така, известен е фактът, че преди сто години в Бастан много повече хора вярвали във вещиците, отколкото в Светата Троица.

— Заявил, че съществуват най-различни обреди за предпазване от тях и чрез самите тях, като спечелиш някак си тяхното съдействие или дори покровителство. Процес, който неминуемо минавал през поднасянето на някакъв дар.

— И ти, и аз познаваме тези обреди: носели се ябълково вино, ябълки и дори монети в пещерата на Мари или върху някоя скала се оставяли хляб и сирене, предназначени за басахаун, или пазителя на гората. Но ако трябвало да се изпроси милостта на друга сила, се изисквали друг вид дарове.

— Същият експерт твърди, че сред лавината от слухове за магьоснически обичаи и разпространяваните за тях легенди има и такива, които се основават на действително прилагани практики, като отвличания на непорочни девойки, за да бъдат принесени в жертва, или — Амая замълча, за да погледне леля си право в очите — на невръстни деца, които да бъдат умъртвени ритуално, каквото се готвеха да направят онази нощ в пещерата.

— Точно така, от проучванията на антрополозите, пребродили нашите долини, се знае и е документирано, че на местата, където по традиция са се организирали нощни вещерски сборища, са били откривани човешки останки. Като прочутия череп, който се съхранява в село Сугарамурди. — Енграси позамълча. — Нима мислиш, че е възможно и сега да се случват подобни неща?

— Ами ако се случват? Ако оскверняванията или останките от убитите жени са част от дарителския ритуал, който насмалко не погуби сина ми? Ритуал, който някой е задействал, за да призове тези сили? Лельо, дали Ингума може отново да бъде привикан тук, за да си прибере реколтата от трупове? Иначе за какво му е на някой да отмъква тялото на мъртво бебе?

Енграси закри устата си с две ръце, с което ясно показа, че иска да озапти думите си.

Амая въздъхна.

— Използването на трупове е нещо обичайно за много окултистки религии, според които мъртъвците са каналът за общуване между двата свята, както при религията вуду, и те винаги представляват дар за Злото.

— Това „друго нещо“, както го е нарекъл инквизиторът Саласар, е било действителност.

— Било или все още е?

Докато говореше, Амая извади телефона си и прегледа получените съобщения; установи, че няма отговор от Йонан, и си помисли колко много ще съжалява той, че е пропуснал този разговор, когато му го преразкажеше.

— Ти, мое аналитично, логично и практично момиче, даваш ли си сметка, че говориш за магьосничество в двайсет и първи век?

— „Когато новите формули се окажат безполезни, се прибягва до старите“— отвърна Амая със собствените ѝ думи.

Интересът на Енграси растеше.

— С голяма радост бих се запознала с твоя източник, защото отлично знам за какво говори. В Стария завет се допуска съществуването на други сили, по-нисши божества, духове, нуждаещи се от постоянни жертвоприношения и дарове, за да се поддържат във форма. Сещам се как три пъти откривали статуята на бог Дагон[25] паднала ничком пред Ковчега на завета в посветения му храм, докато на третия път се разпаднала и я открили със строшени глава и ръце, което било изтълкувано като подчинение на по-нисшите богове пред единия Господ Бог. В книгата си за древногръцките божества и герои Робърт Грейвс пише, че с раждането на Исус нисшите богове се оттеглили за вечен сън, докато свят светува.

— Или докато някой или нещо не ги събуди…

— Ако някой го е повикал отново, вече знаеш защо се появява пазителят, а ако си права, ще да е било нужно страховито извращение, толкова извънреден дар за Злото и такова огромно оскърбление, че тревогите на твоя ватикански прелат никак не ме учудват — каза лелята, вперила очи в Амая, сякаш така можеше да изтръгне информация от нея и да потвърди съмненията си.

Амая щеше да се усмихне на нейната проницателност, ако в съзнанието ѝ не бяха закръжали картини от оскверняванията, от поруганата семейна ичусурия, купчините камъни върху каменната маса, празния гроб на сестра ѝ, тъмния мъх по главицата на малката Еспарса, подаваща се от онази раница под дъжда, както и думите на амачи Балярена, когато ѝ разказваше как през 1440 година Ингума се събудил, понеже някой пожелал да го събуди, и докато не утолил жаждата си, не престанал да убива.