Дар за бурята

48

Рос Саласар бе удължила работния си ден малко повече от обикновено. Седеше зад бюрото си и докато чакаше, отговаряше на имейлите.

Вратата на пекарната беше отворена и тя видя от мястото си как Флора влиза, но се престори, че не я е забелязала, докато сестра ѝ не тропна няколко папки върху бюрото.

— Е, сестрице, ето ти докладите и оценката. Оставям ти ги да ги разгледаш на спокойствие, но отсега ти казвам, че стойността на пекарната превишава чувствително общата сума на всички твои имоти, ако още не си ги ипотекирала, да не говорим за помещението, машините… На последната страница съм написала предложението си… Не бъди глупава, Рос, вземай парите и се махай от моята пекарна.

Ернесто, управителят, ги прекъсна. В ръката си държеше пликче от железарията.

— Извинете, че ви прекъсвам. Росаура, къде да оставя дубликатите от ключовете, които ми поръча?

— Не се притеснявай, ние тъкмо свършихме, вземи единия за теб, а останалите остави в шкафчето в склада — отговори Рос. — Благодаря, Флора, скоро ще ти дам отговор — каза рязко тя.

— Помисли си добре, сестрице — настоя Флора, преди да затвори вратата на кабинета зад гърба си.

Рос отвори чекмеджето на бюрото и без да погледне докладите, ги пъхна вътре. След това просто се втренчи в трепкащия на екрана курсор, броейки премигванията му едно, две, три, четири, до шейсет и по-нагоре.

Стана и отиде в склада; отвори шкафа с ключовете и преброи дубликатите, които бе поръчала. Установи, че два липсват, този на Ернесто и този, който Флора бе взела. Върна се в кабинета усмихната, изключи компютъра и излезе, затваряйки вратата зад себе си.

Амая погледна часовника, изчисли разликата със Съединените щати и набра номера на Джеймс. Въпросът, който ѝ бе задала Енграси, бумтеше като чук в главата ѝ през целия следобед.

— Много ни липсваш — долетя отговорът му отвъд океана. — Кога идваш?

Тя заобяснява, че разследването за убийството на Йонан не върви в правилна посока. Че приятелката ѝ доктор Такченко е претърпяла тежка катастрофа с колата… Може би след няколко дни. Чуваше как Ибай бърбори, докато си играеше с телефона, и се почувства изключително тъжна, страшно зле.

После позвъни на Маркина.

— Цял следобед се опитвам да се свържа с теб. Какво ти се яде за вечеря?

— Бях много заета. Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че Йоланда Беруета е доста по-добре, днес ходих при нея в болницата.

Тя замълча, изчаквайки отговора му.

— Добра новина.

— Разказа ми за вашата среща.

— …

— Тази, на която си ѝ препоръчал да се свърже дискретно с мен, защото аз съм човекът, който би могъл да ѝ помогне.

— Съжалявам, Амая, тя беше в пълно отчаяние, дожаля ми, заприлича ми на собствената ми майка с тази нейна обсебеност по бебета, но не можех да направя нищо. Само ѝ казах, че ако успее да привлече вниманието ти невинно към случая, може и да ѝ помогнеш. И не сбърках, помогна ѝ.

— Ти ме манипулира.

— Точно това избегнах, Амая, не ми се щеше да се изправи пред теб и да обяви, че аз я пращам; това вече щеше да е манипулация и нещо напълно нередно. Да, свързала се е с теб по моя препоръка, но това беше само съвет към отчаян и дълбоко страдащ човек. Ти прояви интерес и сама взе решението да ѝ помогнеш. Не можеш да ме упрекваш, че имам доверие в теб.

— Това не ти попречи да спъваш работата ми.

— Защото не направи нещата както трябва, много добре го знаеш.

— Имам предвид снощния ни разговор. Мразиш да отваряш гробници, а ми пращаш тази жена. Аз те моля за разрешение, а ти ми отказваш с упрека, че съм обсебена от случай, към който сам ме тласкаш, но без да ме подкрепяш.

— Права си, вчера се държах глупаво, но не можеш да ме обвиняваш, че не те закрилям, че не те защитавам… Оправдах те пред съдия Дьо Гувенен, която искаше да подаде жалба до семейство Тремон, а пък те дойдоха в кабинета ми да заплашват, че ще те съдят за нанесени вреди и щети. Аз те закрилям, Амая, от всички и от всичко, но като съдия имам определени граници, същите, които вероятно имаш и ти като шеф на „Убийства“. Разликата е, че аз не прекрачвам нормите, Амая. Вярвам, че няма да посмееш да заявиш, че не си нарушила нито едно процедурно правило при разследването на последния случай? Знам как действаш, смятам те за блестяща и съм влюбен в теб, но не можеш да искаш от мен да те следвам, защото трябва най-вече да те пазя от теб самата и от собствения ти страх… Никой по-добре от мен не знае какво е да имаш ужасно семейство и какъв товар е това за цял живот.

Тя мълчеше. Не, не можеше да признае: в момента укриваше информация от съдията, от Клемос и от Ириарте, дори на Монтес не бе казала всичко; беше поръчала паралелен тест на парченцето плат и засега нямаше намерение да съобщава за дъщерята на Янес, макар че той наистина бе прав — нямаше да успее да го докаже. Щеше да запази за себе си информацията, докато не разбереше поради каква причина заместник-директорът на затвора в Памплона отричаше присъствието на съдията при преместването на Берасатеги, а не желаеше да поема риска да попита за това самия Маркина. Обаче не успя да се сдържи.

— Ти беше ли в затвора в деня, в който умря Берасатеги?

Той веднага отговори. Това беше добре.

— Разбира се, нали се видяхме там.

— Да, помня, но аз питам дали си бил в затвора, след като говори с мен по телефона, преди да открият Берасатеги мъртъв.

Този път отговорът му се забави с няколко секунди.

— Защо питаш?

Лош знак, когато някой е искрен, отговаря веднага. За да отговаряш с въпрос, има само две причини: да спечелиш време, за да обмислиш отговора, или за да избегнеш отговора. Или да излъжеш, да скриеш истината, което беше същото.

— Беше ли там, или не?

— Да, бях. Като разбрах, че директорът отсъства, се разтревожих. Не познавах заместника и не знаех дали мога да разчитам, че ще се заеме сериозно със задачата. Реших да отида, за да проверя.

— Да, струва ми се нормално, само че аз попитах заместника и той отрече.

— Този човек е идиот.

Да, и на нея ѝ се бе сторил такъв; почувства облекчение в гърдите.

— Говори ли с Берасатеги?

— Дори не съм се доближавал до килията му.

— Но си разговарял с надзирателя…

— Да, казах му да го наблюдава внимателно. А сега ела вкъщи и ще продължим този разговор голи и на бутилка вино. Ако искаш.

Амая въздъхна.

— Не мога, сериозно, у леля съм и вече ѝ обещах да вечеряме заедно — отговори тя безсилно.

— Тогава утре?

— До утре.