Дар за бурята

21

Амая беше доволна. Докато описваше с колата острите завои към Орабидеа, си мислеше, че за пръв път от няколко дни работата ѝ даваше резултат. Бе решила отново да посети, и то пак сама, любезната съседка, която толкова много ѝ бе помогнала: ако ѝ се появеше с още двама полицаи, можеше да разруши установената помежду им близост. Докато се катереше по стръмните пътища, поглеждаше отегчено джиесема си, който от време на време губеше напълно покритие. Беше звъннал три пъти, но и в трите случая връзката се бе разпаднала още щом вдигнеше. Шофираше доста бързо и когато стигна до най-високата точка, потърси незалесено място и набра номера на Ечайде.

— Няма да повярвате, шефке, един затворник наръгал с нож Еспарса преди няколко часа. Закарали са го в болницата в много тежко състояние, не вярват да оживее.

Познатият коридор на „Спешна помощ“ ги посрещна с типичната си миризма на дезинфектант, със зелената линия на пода, сочеща маршрута, и необяснимото постоянно течение по коридорите. Дали защото посрещаха високопоставен полицейски служител, но този път за лекарския рапорт бяха отделили малък кабинет. Вътре бяха директорът на затвора, двама униформени надзиратели, двама млади лекари, вероятно стажанти, две медицински сестри и доктор Мартинес Лареа. Когато Йонан и Амая влязоха в кабинета, усещането за абсурдно струпване стана още по-осезаемо.

С доктор Мартинес Лареа бяха стари познайници. Той беше високомерен женомразец, убеден, че принадлежи към по-висш вид, кръстоска между лекар и мачо, и вероятно е прескочил някое и друго стъпало от еволюцията. Преди около година, докато работеше по случая „Басахаун“, Амая се бе спречкала сериозно с него. Още като влезе, го изпепели с поглед и изпита тайно задоволство, когато го видя да навежда леко глава; от този момент нататък докторът говореше, обръщайки се главно към нея, макар и без да я поглежда в очите за повече от две последователни секунди.

— Пациентът Валентин Еспарса бе приет в болницата днес, в дванайсет и четиресет и пет минути, с дванайсет дълбоки прободни рани в областта на корема, причинени от тъп и издължен предмет. Някои от срезовете бяха засегнали жизненоважни органи и поне два основни кръвоносни съда. Беше вкаран по спешност в операционната, опитахме се да спрем кръвоизлива, но получените наранявания осуетиха усилията ни. Валентин Еспарса почина в тринайсет часа и десет минути.

Докторът сгъна листа, от който бе прочел част от данните, измърмори някакво извинение и напусна кабинета, последван от целия медицински екип.

— Искам да говоря с вас — обърна се Амая към директора на затвора, без да обръща внимание на пребледнялото му лице и загрижения вид.

— Може би по-късно — предложи той. — Трябва да уведомя семейството, съдията…

— Още сега — отсече тя, докато отваряше вратата и се обръщаше към другите. — Господа, бъдете така любезни да ни извините за момент…

Когато останаха сами, директорът се отпусна на един стол, видимо покрусен. Тя се приближи и застана пред него.

— Можете ли да ми обясните какво, по дяволите, става във вашия затвор? Обяснете ми как е възможно за един месец пред очите ви да умрат трима охранявани от вас затворници, свързани с разследваните от мен случаи, двама от тях само през последната седмица? — Директорът не отговори, вдигна ръце и закри лицето си. — Доктор Берасатеги беше изключително умен и макар че Гаридо беше абсолютен дивак, мога да разбера, че е трудно да се попречи на човек, който е решил твърдо да се самоубие. Необяснимо е обаче, и това би ви го казал дори най-неопитният управник на наказателен център, как сте могли да поставите човек, обвинен в убийството на собственото си дете, при углавните престъпници… Та вие сте го осъдили на смърт! И няма да спра, докато не установим отговорностите.

Директорът като че ли реагира: отдели решително ръце от лицето си и ги скръсти умолително пред нея.

— Не беше при углавните, разбира се, аз не съм глупак. От влизането му в нашия затвор са спазени всички правила за безопасност, беше в отделна килия, под денонощно наблюдение, при активирани предпазни мерки срещу евентуално самоубийство, съкилийникът му беше тих и кротък човек, на когото можеше да се разчита. Излежаваше присъда за измама и предстоеше да излезе само след месец.

— Тогава как си обяснявате случилото се? Кой е имал достъп до него? Кой го е убил?

— Нямам обяснение, честна дума… Той го е убил, затворникът, на когото смятахме, че може да се разчита, неговият съкилийник, наръгал го е с подострената дръжка на четката за зъби.

Амая седна на отсрещния стол, втренчена безмълвно в директора, който изглеждаше искрено отчаян, и разсъждаваше възможно ли е всичко да отиде по дяволите при вече повече от очевидната „случайност“, че всеки, свързан с нейния „случай“— защото още едва ли можеше да се говори за нормално разследване — умираше по един или друг начин. След няколко минути стана и излезе от кабинета, за да не гледа хленчещия директор.

В Памплона беше студено, след краткия сутрешен дъжд земята беше все още мокра на места, но небето се бе поизяснило, недотам, че да позволи на слънцето да се покаже, но поне за да пропусне тази ярка светлина, която дразнеше очите. Докато вървяха към колата и Амая обясняваше на Йонан как бе умрял Еспарса, дъхът ѝ образуваше кълба пара около лицето ѝ. Ако температурата продължеше да пада, а небето да се изяснява, през нощта водата в локвите щеше да замръзне. Телефонът на Йонан иззвъня, той прие повикването, а с другата си ръка ѝ направи знак да го изчака да свърши разговора си.

— Беше обаждането, което очаквахме от Паспортното. Двамата наистина са пътували до Англия по същото време…

На лицето на Амая се изписа раздразнение.

— …Но в нито един от паспортите не е записано, че пътуват с дете, а моят познат твърди, че е било невъзможно да изведат момиченцето от страната без съответната документация.

— Минало е толкова време, че винаги може да се измисли някаква административна грешка, и няма да успеем да го докажем.

— Има още нещо: било е пътуване в края на седмицата, останали са в Англия само четиресет и осем часа. Мисля, че е малко вероятно през това време дъщеря им да се е разболяла, да е постъпила в болница, да е умряла, да са ѝ направили аутопсия и след това да са я погребали.

— Ти какво мислиш, Йонан?

— Че са отишли до Англия без детето само за да имат алиби и убедително обяснение, ако някой ги попита за малката. Не мисля, че това дете някога е ходило в Лондон.

Амая стоеше неподвижно и мълчеше, вперила поглед в лицето на младши инспектор Ечайде, преценявайки теорията му.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Ти си отиваш вкъщи, а аз ще поговоря със съдията.

Беше рано за вечеря, така че този път съдията ѝ бе определил среща в спокойна бирария, декорирана със старинни аптечни пособия от ХІХ век, дифузно осветление, голям брой удобни кресла и достатъчно тиха музика, че да си чуваш приказката, без да викаш. Докато сваляше палтото си, Амая мислено благодари за уютната топлина в заведението.

Съдия Маркина седеше сам и замислен в дъното на бирарията, вперил очи в неизвестна точка на пространството. Беше облечен в официален тъмен костюм с жилетка и вратовръзка. Тя забави крачка по пътя от бара към масата — рядко ѝ се удаваше да наблюдава съдията, без да се изправя пред погледа му. Разсеяното изражение се разпростираше от лицето към цялото тяло и му придаваше леко романтичен вид в духа на най-чистата английска традиция, изискан дори в небрежната си поза и толкова чувствен, че беше невъзможно да избяга от магнетичното му привличане. Въздъхна, покайвайки се вътрешно и обещавайки си да се съсредоточи твърдо върху случая, да говори убедително и да спечели подкрепата му, без която нямаше да успее да направи нито стъпка повече в този лабиринт, където всяка нейна крачка и всяка улика биваха заличавани с най-красноречивия аргумент: смъртта.

Маркина се усмихна, като я видя, стана и посегна да отмести стола ѝ, за да седне.

— Не правете това — сряза го тя.

— Докога ще ми говориш на „вие“?

— Аз съм на работа, това е работна среща.

Съдията се засмя.

— Както желаеш, инспектор Саласар.

Сервитьорът донесе две чаши вино и ги постави на масата.

— Предполагам, че това, което те води тук, е много важно, достатъчно важно, за да ме помолиш за среща.

— Сигурно сте чули за смъртта на Еспарса…

— Да, разбира се, обадиха ми се от съда. Говорих по телефона с директора и той ми разказа. За съжаление, такива неща се случват, убийците на деца трудно оцеляват в затвора.

— Да, но нападателят не е имал досега прояви на насилие, освен това е щял да излезе на свобода само след месец…

— От опит знам, че в затвора действат правила, които се различават от тези в свободния свят. Поведенията и реакциите, които навън изглеждат логични, вътре не работят по същия начин. Това, че затворникът не е посягал на никого до момента, не е толкова съществено. Натискът, на който може да бъде подлаган един човек от страна на останалите затворници, е достатъчен, за да накарат всекиго да извърши деяния, които не си е и представял или които никога не би извършил навън.

Амая се замисли и се съгласи с него не особено убедено.

— Но според мен, инспектор Саласар, ти не си тук заради някакъв си затворник, убит в килията си.

— Може би не само заради неговото убийство, но отчасти точно заради него, както и заради онова, което ми бе казал, и заради още някои неща, до които стигнахме по време на разследването. Еспарса винаги е бил обсебен от парите и това неведнъж му е създавало проблеми с роднините. Не се съмнявам, че е убил дъщеря си, но когато го запитах за това, той изрече нещо много странно, каза, че я е предал някому и че е искал да я вземе, защото трябвало да довърши нещо. По мое мнение Еспарса е бил убеден, че е длъжен да изпълни някакъв ритуал с трупа на дъщеря си, някакъв задължителен ритуал. Дори казал на жена си, че можели да заместят починалото момиченце, като си родят друго веднага, понеже оттук нататък щяло да им върви като по вода, но едно нещо ми направи още по-силно впечатление: той добави, че го е направил „като толкова други“. Вчера следобед поисках среща с него днес в затвора, за да го разпитам отново. Но сега Еспарса е мъртъв.

Маркина се съгласи с очевидното.

— После стигаме до доктор Берасатеги. Отидох при него в затвора, за да го попитам за времето от момента, в който със сигурност знаем, че е напуснал клиниката заедно с Росарио, защото е записан от охранителните камери, до момента, в който са нападнали леля ми и са избягали с Ибай. Не са отишли у баща му, изключихме това, а вие знаете каква буря бушуваше през онази нощ. Убедена съм, че са се приютили някъде, в някой чифлик, колиба или апартамент… Но вече няма как да попитам Берасатеги за това, защото е мъртъв.

Маркина отново кимна.

— Росарио е членувала в някаква група, нещо като секта, действала в Бастан между седемдесетте и осемдесетте години, двайсетина псевдосатанисти, които принасяли в жертва животни, но имало предложение да опитат и с хора, да организират жертвоприношения на новородени или съвсем невръстни деца, същества, които още витаят между двата свята. Както се изясни за целите на подобни общества най-подходящи били новородените, преди да навършат две години. Така стигаме до Елена Очоа, жената, починала онзи ден в Елисондо, стара приятелка на майка ми, с която едно време заедно присъствали неведнъж на сектантските сбирки, докато в даден момент Елена не можела повече да понася диващината на извършваните обреди. Тя ми разказа в кой чифлик са се подвизавали и любопитството ми ме отведе там. Собствениците са същите, мъж и жена, но имотът им сега изглежда великолепно. Тези хора също са имали дъщеря, която починала, преди да навърши две години — по думите им по време на пътуване до Англия. Поразпитахме тук-там, но не открихме нито смъртен акт, нито болничен лист, не се потвърди и пътуването, и то в годините, когато, за да изведеш дете от страната, се е изисквало името му да е вписано в паспорта на единия родител, а в много случаи и специално разрешение от гражданските власти. Освен това попаднах на свидетелка, която заяви без никакво колебание, че е виждала многократно доктор Берасатеги и колата му пред същия чифлик. Собствениците не отрекоха този факт, но отказаха да отговорят на въпроса ми какво ги свързва с доктора.

Заинтересувахме се, разбира се, и от броя на децата под две години, починали в съня си от синдрома на внезапна смърт при кърмачета. За жалост, този фатален край се среща далеч по-често, отколкото повечето хора си представят, но като изключихме момченцата, вниманието ни се съсредоточи върху случая с моята сестра и още три други деца. Не заради естеството на смъртта, която първоначално не породи големи съмнения, тъй като обстойният преглед е потвърдил, че причина за смъртта е същият синдром. Любопитното е, че поведението на родителите е било не по-малко подозрително от това на собствената ми майка, до такава степен, че социалните служби препоръчали наблюдение на семействата, които имали и други деца. При всички тях — при майка ми и при споменатите семейства — открихме като общ елемент връзката им с този чифлик, със сектата и с двама доста заможни адвокати от Памплона, които по случайност също са загубили момиченцето си.

— Е, Берасатеги поне не е имал деца — отбеляза съдията.

— Не е — съгласи се тя.

— Има ли нещо тревожно в докладите на социалните служби?

— Не — отвърна Амая с неохота.

— Успя ли да установиш пряка връзка между всички семейства?

— Мисля, че общото звено може да се окаже една пенсионирана акушерка, присъствала на всички раждания.

— Пенсионирана? Откога? Бебето на Еспарса се е родило в болница „Вирхен дел Камино“ преди два месеца. Там ли е работела тогава?

— Не, тя работи частно, името ѝ е Фина Идалго и е сестра и дългогодишна помощничка на доктор Идалго, селски лекар, бивш домашен лекар на моето семейство, както и на редица други фамилии в долината. Според традицията ние със сестрите ми сме родени вкъщи, като много деца в Бастан. Самата акушерка ми разказа, че след смъртта на брат си е работила в няколко болници, а сега продължава да упражнява професията си частно. Пенсионерка е, но контактът не е бил установен в болницата. Еспарса я завел вкъщи и се опитал да убеди съпругата си да роди у дома.

Маркина направи двусмислена гримаса, която подсказваше колко неубедителни са доводите, и Амая удвои усилията си.

— Имам основателни причини да смятам, че тази акушерка вероятно е замесена: тя е помагала на майка ми при моето раждане, когато близначката ми е починала; нейният брат е лекарят, подписал смъртния акт; направила е опит да присъства и на раждането на момиченцето на Еспарса; смятам, че е присъствала и на останалите.

— Смяташ… не си сигурна, така ли?

— Не съм — съгласи се Амая. — Ще ми е нужна заповед, за да прегледам личния архив на доктор Идалго и смъртните актове, за да потвърдя предположението си.

— Следователно намекваш, че акушерката Фина Идалго може да се окаже един вид ангел на смъртта?

Амая се замисли. Ангелите на смъртта се характеризират с увереността си, че вършат важна обществена и хуманна дейност, като умъртвяват свои ближни. Обикновено са част от медицинския екип или работят като гледачи и асистенти на възрастни, умствено неуравновесени или болни хора и много често са жени. Трудно се достига до тях, защото подбират жертви с крехко здраве, чиято смърт следователно не буди подозрения. Рядко се спират, защото са убедени в справедливостта на своите действия, които винаги представят като акт на безкрайно милосърдие, а жертвите им като че ли се редят на опашка пред тях, тъй като по правило са особено мили и грижовни към страдащите.

— При един от разговорите ми с нея тя призна, че понякога, когато децата не били здрави или нормални, било редно да се помогне на близките да се отърват от товара, който биха означавали грижите за тях.

— Някой друг чу ли този разговор?

— Не.

— Тя ще го отрече, както и семействата по всяка вероятност.

— Това бяха и нейните думи.

Маркина се замисли за няколко секунди. Отбеляза нещо в тефтера си и отново погледна Амая.

— Какво още ти е нужно?

— Ако открием смъртните актове в архивите на доктор Идалго, ще се наложи да ексхумираме труповете.

Съдията се изправи на стола си и я погледна разтревожено.

— Какви ексхумации имаш предвид? Малката Еспарса беше погребана днес.

— Имам предвид момиченцата, чиято смърт е била едва ли не празник за техните родители, дъщерите на всички семейства, които ви изредих.

— Ще издам заповедта за претърсване на личния архив на доктор Идалго, но трябва да разбереш колко е сложно това, което искаш от мен. Би следвало да имаш неопровержими доказателства, че децата действително са били убити, за да ти дам разрешение да отвориш гробовете им. Всички ексхумации са свързани с усложнения заради тревогата и болката, които пораждат у близките. Никой съдия не разрешава с лека ръка ексхумирането на нечие тяло, особено ако се касае за бебе, а ти искаш да изровим три. Това предполага огромно напрежение и натиск от страна на средствата за масова информация, цена, която можем да платим само ако сме абсолютно сигурни какво ще намерим.

— Ако фактите прикриват убийството дори само на едно от тези деца, ще имаме достатъчна причина и всяко действие ще се окаже оправдано — отговори тя.

Съдията я погледна, впечатлен от силните ѝ аргументи, но не отстъпи. Амая отвори уста да възрази, но той я прекъсна.

— Засега нямаме нищо, на което да се опрем. Казваш, че социалните служби не са установили малтретиране, а заключението от аутопсиите на труповете е естествена смърт. Поведението на тази акушерка ми се струва подозрително, но все още не сте успели да установите пряка връзка между всички тези хора. Това, че някои се познават или че посещават една и съща адвокатска кантора, прилича малко на теорията, че всеки от нас е свързан с президента на Съединените щати чрез шестима или по-малко души. Трябва да ми донесеш нещо по-солидно, но отсега ти заявявам, че ексхумациите на бебета дълбоко ме отвращават и че ще се опитам с всички средства да ги избегна. — Маркина беше видимо разстроен, смесицата от гняв и тревога придаваше на обикновено спокойното му лице нови нюанси и знак за зрялост и ангажираност, които, без да намаляват чара му, го караха да изглежда по-строг и мъжествен. Той се изправи и взе палтото си. — По-добре да се разходим.

Амая го последва навън, изненадана и заинтригувана от поведението му.

Стори ѝ се, че температурата се е понижила с още няколко градуса, затова закопча палтото си догоре, вдигна яката, надяна ръкавиците, които носеше в джоба си, и ускори крачка, за да догони съдията.

— Синдромът на внезапна детска смърт е една от най-големите трагедии, които може да причини природата. Жените приспиват децата си и когато отидат да ги нагледат, ги заварват мъртви. Убеден съм, че ти като майка можеш да си представиш ужаса, който такъв абсурден и необясним факт може да предизвика в семейството. Страхът, че нещо са сбъркали, че може би имат някаква вина, потапя тези семейства в атмосфера на обвинения, страдания, чувство за виновност и параноя, които са същински ад. Неочакваното събитие поражда странни понякога реакции. Потърпевшите изпадат в нещо като период на преходна лудост, при който всяка реакция, дори най-абсурдната, изглежда в реда на нормалното.

Съдията изведнъж спря, сякаш замислен за безмерния ужас, скрит в думите му.

Не беше нужно да си поведенчески експерт, за да разбереш, че Маркина е емоционално свързан с темата. Той знаеше за какво говори, подробностите и нюансите в обясненията му, както и задълбоченото познание по въпроса за болката, която подобна загуба би могла да отприщи, ясно показваха, че я е преживявал.

Двамата повървяха известно време мълчаливо, пресякоха булеварда към Двореца на конгресите „Балуарте“ и там най-сетне закрачиха по-бавно по просторния площад пред сградата. Хиляди въпроси крещяха за отговор в главата на Амая, но от обучението си в областта на разпитите тя знаеше, че ако прояви достатъчно търпение и изчака, щеше да получи нужното обяснение, а продължеше ли да пита, щеше само да го накара да се затвори в черупката си. Маркина беше съдия, интелигентен, културен и образован мъж, който освен това заради поста си трябваше да излъчва увереност, благоразумие и коректност. Може би в момента вече се колебаеше между естествената в случая потребност да продължи с откровенията или да се оттегли в укрепената кула, която му предоставяше високият пост. Амая забеляза, че е забавил ход, сякаш целта не беше да върви напред, а просто да не тъпче на едно място, като с всяка крачка си осигурява идеално извинение, за да не я гледа в очите, докато говори, параван от достатъчна инертност, за да избяга от погледа ѝ.

— Когато бях на дванайсет, майка ми отново забременя. Предполагам, че е станало неочаквано, защото бяха вече на възраст, но двамата безумно се радваха, мисля, че никога не съм виждал родителите си толкова щастливи, колкото при раждането на брат ми. Беше на три седмици, когато се случи. Сутринта майка ми го накърми, препови го и го сложи пак да спи. Някъде към обед чухме писъците ѝ. Помня, че изкачих стълбите с няколко скока заедно с баща ми и я заварихме надвесена над бебето, залепила уста върху неговата в опит за изкуствено дишане, макар че дори за мен, на моите дванайсет години, беше очевидно, че вече си е отишло. Помня как баща ми се бореше да я отдели от трупчето, как се мъчеше да я убеди, че не може да направи нищо, а аз стоях там като ужасèн свидетел и не знаех какво да правя.

Струва ми се, че още чувам писъците, мъчителните стонове, извиращи от гърлото ѝ като от ранено животно… Остана в това състояние с часове. После дойде тишината и нещата още повече се влошиха. Тя онемя, отваряше уста само за да попита къде е бебето ѝ. Ние вече не съществувахме за нея, не ни продума повече, нито на мен, нито на баща ми, престана да ми говори, да ме докосва. Естествената смърт е абсолютно неприемлива при здраво бебе. Втълпи си, че вината е нейна, че не е била добра майка. Опита да се самоубие и това беше поводът за постъпването ѝ в психиатрична клиника. Болката, чувството за вина и липсата на обяснение за случилото се я лишиха от здрав разум. Полудя от мъка. Забрави, че има съпруг, забрави, че има и друго дете, и се отдаде на болката си.

Амая спря. Той направи още три крачки, преди да стори същото. Тогава тя го изпревари, застана пред него и го погледна в очите. Две блеснали от едва сдържаните сълзи очи, които той за пръв път отклони, давайки ѝ възможност този път тя да го огледа отблизо. Хареса ѝ да го види така. Хареса ѝ да съзре човека зад съвършената мъжественост на съдията. Изпитваше естествено отвращение пред неговото съвършенство и осъзна, че всъщност я е дразнел със своите хубост, елегантно облекло и изискани маниери. Тя умееше да цени тези качества у някой мъж или жена, когато вървяха поотделно, но безупречното слово и идеалната усмивка винаги събуждаха недоверието ѝ. Сега вече знаеше, че Маркина е сред хората, които, както и тя самата, бяха установили железен контрол върху настоящето си, за да държат на разстояние болката и позора, породени от това, че са били лишени от обичта на онзи, който е трябвало да ги обича, от закрилата на онзи, който е трябвало да ги закриля. Хареса ѝ да открие, че под съвършените пропорции на красивата външност се крият пневматичен чук и сила, с които Маркина бе изковал своя идеал за живот, живот, в който като че ли нищо не остава извън контрол. Откриването на кодекса от точни правила, които хора като съдията прилагат в живота, но най-вече спрямо самите себе си, предизвикваше у Амая огромно задоволство. Може и да не си напълно съгласен с тези правила, но когато трябва да воюваш заедно с някого рамо до рамо, е успокоително да знаеш, че той притежава кодекс на честта, на който не би изневерил.

Маркина я погледна в очите и махна извинително с ръка.

— Мога да си представя всякакъв вид реакция у човек, загубил детето си по този начин — продължи той. — Опиши ми най-абсурдното поведение на обезумели от мъка родители и ще ти повярвам. Няма да отворя ничий гроб, за да събудя подобна болка, освен ако не ми представиш свидетел, видял с очите си как родителите убиват собствената си рожба, или декларация от съдебния лекар, извършил аутопсията, с която той се отказва от предишния си доклад и представя нови доказателства. Няма да разреша ексхумацията на бебешки труп.

Тя кимна с разбиране. Едва успяваше да удържи любопитството си.

— Какво стана с майка ти?

Съдията отклони поглед към оранжевите светлини на уличните фенери, наредени като стражи на пост по булеварда.

— Почина две години по-късно в същата психиатрия. След месец си отиде и баща ми.

Без да сваля ръкавицата, Амая протегна ръка и докосна неговата. По-късно щеше да се пита защо го е направила. Да докоснеш някого, предполага отварянето на несъществуваща пътека, а по пътеките се върви в двете посоки. Усети през тънката кожа на ръкавицата топлината на ръката му, както и тръпката, която премина през тялото му почти като електрически ток. Той се върна от уличните лампи към очите ѝ, стисна силно ръката ѝ и я поднесе към устата си. Задържа я така за миг, докато докосваше с устни крайчетата на пръстите ѝ леко и бавно, а целувката премина през плата, кожата, костта и порази като електрически заряд нервната ѝ система. Когато я пусна, тя първа закрачи, объркана, смутена, решила да не го поглежда, усещайки все още парещата следа от неговите устни върху ръката си, сякаш я бе целунал дявол. Или ангел.

Младши инспектор Ечайде бе сменил палтото със сиво пухено яке с качулка и се поздрави за това, докато се разхождаше напред-назад по улицата и ги чакаше да излязат от бара. Проследи ги на разумно разстояние по улиците до центъра. Нещата малко се усложниха, когато завиха към Конгресния център, защото просторният площад предоставяше малко места, където да се скрие от погледите, и макар да бе избрал яке, с което Амая никога не го беше виждала, не му се щеше да поема риска да го познае. Откри решението в група младежи, които пресякоха по посока на „Балуарте“ и без да обръщат внимание на студа, седнаха на стъпалата да си говорят. Без да изпуска от очи Амая и Маркина, спрели няколко метра по-напред, Ечайде мина покрай младежите, все едно беше част от групата, а като стигна до стълбището, се изкачи до главния вход, уж да прочете обявите за конференции и изложби. Двамата се бяха върнали към булеварда. Вървяха много близо един до друг. Разбираше, че разговарят, но не чуваше какво си казват, за миг дори се докоснаха, езикът на телата издаваше близостта помежду им, която изключваше околния свят, може би точно по тази причина двамата не забелязаха, че той стои там и наблюдава всяко тяхно движение.

Колата беше паркирана на три пресечки от там. Амая ги извървя мълчешком, усещайки присъствието на мъжа до себе си, но без да смее да го погледне отново. Съжаляваше малко за дръзкия си порив да го докосне и в същото време се чувстваше тайно свързана с него от най-грозния период от тяхното съществуване: и двамата бяха изпитали на гърба си отхвърлянето, липсата на майчина обич, като в нейния случай майка ѝ дори я бе мразила, превръщайки я в център на своята ненавист, докато в случая на Маркина не се бе случило дори това — в болката си неговата майка егоистично го бе загърбила с мълчанието си, пренебрегвайки живия си син в полза на мъртвия. Помисли си за Ибай и изведнъж почувства някаква странна близост с тази жена, защото, ако нещо се случеше на момченцето ѝ, светът щеше да престане да се върти. Щеше ли да е достатъчна обичта към Джеймс, към Рос или към леля ѝ, за да я мотивира да продължи живота си? Ами ако Ибай беше по-голямото дете и тя загубеше друго? Щеше ли да обича другото дете повече от него, можеше ли една майка да обича едното си дете повече от другото? Отговорът беше „да“. Проучванията на човешкото поведение непрекъснато сочеха, че макар заради нормата тази голяма лъжа да бе издържала векове наред, всяко дете се обича различно, възпитава се по различен начин, различни са нещата, които се позволяват на всяко дете. Но възможно ли бе да намразиш детето си, едно от всичките, да удостоиш само него с тази съмнителна чест? Възможно ли бе да го намразиш до такава степен, че да пожелаеш да го убиеш, докато в същото време се грижиш и закриляш останалите? Дори убийците с най-извратено поведение следваха някакъв модел, разбираем само за тях самите, променлив модел, който изследователят трябваше да разгадава, докато схване какво безумие го ръководи. Що се отнася до Росарио, тя беше убедена, че поведението ѝ не е продиктувано от някакви мрачни гласове в главата ѝ, от нарушената морфология на част от мозъка ѝ, а от някаква причина, от някакъв неясен и могъщ повод, определящ правилата за Амая, повод и причина, които бяха изключили сестрите ѝ и бяха превърнали нея и мъничката ѝ сестра в нейни единствени цели.

Запита се как Маркина е съумял да го преживее, ако въобще го беше преживял, до каква степен е бил жигосан от факта, че изведнъж е загубил цялото си семейство, че за толкова кратко време е заменил щастливия, почти утопичен дом с най-абсолютната лична трагедия. После му бе провървяло, явно беше успял поне да се съсредоточи върху учението, върху кариерата си… Още не знаеше точно колко е годишен, но бе чувала, че е един от най-младите съдии в гилдията.

Като видя колата си, се обърна да му покаже, че са стигнали, и го видя да се усмихва.

— Кое е толкова смешно? — попита.

— Чувствам се добре от това, че ти го разказах, не съм го споделял никога и с никого.

— Нямаш ли други близки?

— Родителите ми бяха единствени деца — сви рамене съдията. — Затова пък съм много богат — пошегува се той.

Амая отключи колата, свали палтото си и го хвърли на седалката до шофьора. Побърза да седне и да запали двигателя, опитвайки се да измисли как най-бързо и професионално да се сбогува.

— Много добре, тогава разчитам на заповедта за картотеката на доктор Мануел Идалго, нали?

Маркина се наведе, погледна я усмихнато и каза:

— Ще те целуна, инспектор Саласар.

Тя се вцепени, загубила ума и дума, с изопнати нерви и сплетени една в друга ръце, гледайки го как се приближава. Когато усети устните му, затвори очи и се отдаде на целувката, която вече бе сънувала, за която копнееше, откакто го познаваше, мечтаейки, жадувайки едва ли не за нежния рисунък на устните му, за мъжествената му уста, като с все сили се бе надявала да открие разочарованието от вулгарността, което почти винаги съпътства желаното, истинската реалност на идеализираното.

Целувката беше нежна и кратка, той докосна ъгълчето на устните ѝ с възхитително внимание и остана така няколко секунди, достатъчно дълго, за да сломи всичките ѝ възражения. Амая открехна устни и тогава той я целуна истински.

Когато се отдръпна, се усмихваше по неговия начин.

— Не трябваше…

— Не трябваше да правиш това — довърши изречението той. — Може би, но аз мисля, че трябваше. Благодаря, че ме изслуша.

— Как успя да го превъзмогнеш? — попита тя, искрено заинтересувана. — Как успя да продължиш живота си, без това да ти се отрази?

— Като приех, че е болна, че е загубила здравия си разум и не е знаела какво прави и че от всички, на които причини болка, тя се оказа най-потърпевша. Ако ме питаш дали винаги съм мислил така, не, разбира се, че не, но един ден реших да ѝ простя, да простя на майка си, да простя на по-малкия си брат и да простя на самия себе си. Би трябвало да опиташ.

Амая се усмихна тъжно.

— Да разчитам ли на заповедта за обиск?

— Няма да спреш, нали? Ако не ти дам разрешение за ексхумациите, ще продължиш с картотеката, а ако и там не откриеш нищо, ще тръгнеш в друга посока, но няма да спреш, ти си от полицаите, които определят като ловджийски хрътки.

Тя пое критиката, постави ръце от двете страни на волана и се изопна на седалката. В погледа ѝ се четеше решителност.

— Не, няма да спра. Разбирам твоите доводи, за да отказваш разрешение за ексхумациите засега, но аз ще ти донеса това, което искаш. Вероятно трудно ще убедя лекарката да признае, че може би е сбъркала при аутопсиите, защото това би означавало край на кариерата ѝ, а не е редно да искам от един специалист да се съгласи на това без доказателства. Доказателства, които се намират на два метра под земята. Но ако моите свидетели престанат да измират, току-виж съм успяла да ти осигуря показанията на някой от родителите. Няма начин при всички семейства и двамата съпрузи да са били еднакво обвързани. Ето, днес например говорих със съпругата на Еспарса. Вярно е, че тя не е видяла с очите си как мъжът ѝ убива момиченцето, но показанията ѝ ще са достатъчни за повдигане на обвинение. Ще взема тези показания, ще ти донеса това, което искаш, и тогава ще ти се наложи да ми дадеш тази заповед. — Той я гледаше много сериозно. Тогава Амая осъзна колко категоричен е бил тонът ѝ и се усмихна, за да смекчи казаното. — Пазете се, господин съдия, ще затворя вратата — пошегува се тя.

Маркина бутна вратата и отстъпи до тротоара. Когато Амая се включи в движението, той още стоеше там и я гледаше как се отдалечава.