Дар за бурята

46

Йоланда Беруета не беше в стаята си. Амая излезе пред вратата да провери дали не е сбъркала номера, който ѝ бяха казали. После тръгна към регистратурата на първия етаж и точно тогава я видя да се задава по коридора, съпровождана от медицинска сестра. Видът ѝ я изненада. Йоланда вървеше самостоятелно, придружителката ѝ само предпазливо я подкрепяше за ръката и кръста. На лицето ѝ червенееха няколко немного дълбоки рани, а лявото ѝ око беше закрито с лепенка, която продължаваше към ухото от същата страна. Най-зле, несъмнено, изглеждаше ръката ѝ — бинтована от горе до долу и завързана за врата, гротескна по размери, видимо подута над лакътя, който късият ръкав на нощницата не покриваше изцяло, с изпъната от отока кожа.

— Извинете за недоразумението. Бяхме я свалили на друг етаж за превръзките — каза сестрата.

Йоланда отказа да легне и сестрата ѝ помогна да се настани в едно кресло.

Когато останаха сами, Амая заговори.

— Йоланда, искам да ви кажа, че много съжалявам за случилото се, наистина съжалявам.

— Вината не беше ваша.

— Допуснах грешка и заради това съдийката спря отварянето на гробницата; ако не беше станало така, вие щяхте да се убедите, че синовете ви са там, щяхте да се успокоите и нямаше да се нараните.

— Няма виновни, госпожо инспектор, отговорността е моя, но ако всичко бе протекло, както вие казвате, аз щях да се уверя, че синовете ми са вътре, но никой нямаше да забележи, че липсва момиченцето, щяхте да продължите да ме мислите за луда и може би нямаше да обърнете внимание на горката жена от Елисондо, чието момиченце също липсва.

Трябваше да предупреди Беруета да не споменава нищо пред дъщеря си, макар че на негово място и тя щеше да постъпи по същия начин. Като се изключеха ужасяващите превръзки, Йоланда изглеждаше чудесно, с бистро съзнание, ориентирана, будна, без следа от неувереността и апатията, които като че ли бяха станали част от личността ѝ.

— Бях дезориентирана и уплашена, а заради лекарствата обърках ковчезите, но както виждате, излязох права, откраднали са тялото на моето бебе. Сега трябва само да се постарая да изляза от тук, за да тръгна да го търся.

Амая я погледна разтревожено. Отново бе сгрешила, първоначалното впечатление, че Йоланда се контролира, се оказа всъщност само твърда решимост да продължи издирванията си.

— Сега гледайте да се възстановите, оставете полицията да си върши работата. Ще продължим да търсим дъщеря ви, обещавам ви. — Жената ѝ отправи снизходителна и изпълнена с недоверие усмивка. — Йоланда, дойдох при вас днес главно за да ви задам един съвсем конкретен въпрос.

Тя извади от чантата си снимката, на която Йоланда беше с Инма Еранс, и ѝ я показа.

— Това е секретарката на един съдия. Какво ви интересува?

— Знам коя е. Искам да ми кажете откъде се познавате и за какво разговаряхте.

— Вече ви споменах, че бях писала до всички съдилища, до омбудсмана, до президентката на Навара и до къде ли още не с молба да ми позволят да отворя гробницата на децата ми. Тази жена ми се обади и ми определи среща в едно кафене. Аз ѝ разказах подробностите, тя прояви голям интерес и ми уреди среща със съдията.

Амая се ококори.

— С кой съдия?

— Със съдия Маркина. Той беше много любезен, макар че не можеше да ми помогне. Препоръча ми да се свържа с вас, каза, че сте били отличен полицай и че ако има начин, ще разнищите нещата докрай.

Амая я слушаше с отворена уста.

— Каза ми също така да бъда дискретна, да се помъча срещата ни да изглежда случайна, иначе нямало да проявите интерес към случая.

Амая замълча, вперила очи в жената пред себе си, и си спомни, че когато се запознаха пред „Арги Белц“, Йоланда се бе изненадала, че е толкова млада, и бе споменала, че не си я е представяла така. Чак след това успя да проговори.

— Съдия Маркина ви е препоръчал да се запознаете с мен дискретно, уж случайно, защото иначе няма да проявя интерес към случая?

— Да, освен това каза, че сте много добра в работата си. Помоли ме също така никога да не ви споменавам, че препоръката идва от него, но предполагам, че сега вече е все едно, и вие имате право да го знаете.

Поразходи се из градината на болницата, преди да се качи в колата, опитвайки се да проумее целта на всичко, което току-що бе чула, и да превъзмогне обзелото я смущение. Маркина ѝ бе изпратил Йоланда Беруета, но ако намерението му е било да ѝ помогне, защо бе спрял ексхумацията на телата на гробището в Еноа? Може би е очаквал да го помоли за помощ, което, от друга страна, би било правилното? Но след като ѝ я бе изпратил, едва не я бе разпънал на кръст заради случилото се на гробището, вероятно защото е мислел като нея, че цялата тази болка е могла да бъде спестена, ако бе следвала нормалните процедури.

Не разбираше нищо. Качи се на колата и напусна двора на болницата. Тъкмо бе излязла на магистралата, когато телефонът ѝ звънна. Беше той. Включи хендсфрито и отговори.

— Гледай ти, тъкмо за теб си мислех — каза.

— А аз за теб — отговори тихо той, — но почти нямам време, влизам на дело, вече съм с тогата. Обаждам се да ти кажа, че вече питах секретарката си и тя ми каза, че Йоланда наистина я е спряла един ден в кафенето с молба да поговорят, описала ѝ случая на синовете си и я помолила да се застъпи пред съдията за нея. Инма я изслушала и не ѝ обърнала никакво внимание, казва, че я е помислила за луда.

След като се сбогува и затвори, се наложи да спре колата встрани от пътя, за да асимилира чутото. Беше я излъгал.

Телефонът зазвъня оглушително в купето на спрелия на банкета автомобил.

— Ириарте.

— Госпожо инспектор, добри новини. Националната полиция е задържала Мариано Санчес, надзирателя, който избяга. Бил в Сарагоса, при един приятел. Снощи излезли явно на разпивка и се блъснали в друга кола. Монтес и Сабалса отидоха да го доведат, до час-два ще са тук. Имаме известен напредък и в издирването на евентуални жертви, мисля, че това ще ви заинтересува.

Мариано Санчес още беше махмурлия след запоя от предната вечер. Със зачервени очи и пресъхнала уста. Откакто бе седнал в стаята, три пъти бе поискал вода.

— Няма да кажа нищо — отсече той, когато ги видя да влизат.

— Чудесно, имате ли нещо против аз да говоря междувременно? Не е нужно да отговаряте, няма защо да казвате каквото и да било — заяви Ириарте и постави пред него увеличена снимка, на която се виждаше как Мариано Санчес стои пред килията на Берасатеги и подава нещо през малкия отвор на вратата. — Въпреки че затворникът е бил изолиран, вие сте отишли до килията му и както става ясно от снимката, сте му дали лекарството, с което той се е самоубил.

— Снимката не е доказателство. Не се вижда нищо. Да, приближих се до килията, но само му подадох ръка, харесвах го.

— Би било добро оправдание — отвърна Ириарте, докато слагаше пред задържания плик за веществени доказателства, съдържащ опаковката от аптеката, от която бе закупил успокоителното, — ако фармацевтът не ви помнеше съвсем ясно. — Надзирателят погледна с омерзение плика, сякаш тази дребна подробност бе провалила идеално обмисления му план. — Струва ми се, че не осъзнавате в какво сте се забъркали, не само сте нарушили правилата и ще загубите работата си, но със сигурност ще ви подведат и под отговорност за трафик на наркотици. Представям ви инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Тя е тук, защото ще ви обвинят за смъртта на доктор Берасатеги.

Мъжът погледна Амая и се разтрепери.

— Мамка му, мамка му — повтаряше той, хванал главата си с две ръце.

— Не се отчайвайте, не всичко е загубено — обади се Амая, — имате една възможност.

Санчес я погледна обнадеждено.

— Ако ми помогнете, бих могла да убедя съдията, че сте ни оказали съдействие, и всичко да се сведе до нарушаване на правилника и до това, че сте предали нещо на затворник. От друга страна, не е задължително, разбира се, да сте знаели какво му давате, може да е било най-обикновено лекарство. Възможно е докторът да се е чувствал неразположен и да ви е помолил да му купите нещо срещу стомашни болки например.

Мъжът закима прекалено въодушевено в знак на съгласие.

— Точно така стана. — Облекчението в гласа му беше очевидно. — Докторът ме помоли да му купя лекарство. Нямах представа какво ще направи с него. Съдията сигурно ще разбере, защото той сам ми каза да наглеждам доктора.

— Кой съдия?

— Съдията, който дойде тогава в затвора?

— Имате предвид съдия Маркина?

— Не му знам името, онзи младият.

— В колко часа беше това?

— Веднага след като преместихме доктора.

— И казвате, че съдията ви е поръчал да наглеждате Берасатеги? — попита Ириарте.

— Не точно, каза ми нещо от рода на това, да бъда любезен с него. Знаете колко особено говорят тия хора.

— Помъчете се да си спомните — настоя Амая. — Има голяма разлика между това, да ви е казал да бъдете любезен с доктора, и това, да го наглеждате.

Мъжът я погледна объркано и се позабави с отговора, докато на лицето му се изписваше почти болезненото усилие да си спомни.

— Не се сещам, нещо подобно беше. Много ме боли главата, можете ли да ми дадете един ибупрофен?

Амая излезе от стаята и се качи в кабинета си, убедена, че пропуска нещо, нещо, за което разговорът с надзирателя я бе подсетил. Отвори снимките, които Йонан бе събрал в папка „Берасатеги“… Разгледа ги отново, една по една. Очевидно бяха същите, които Ириарте току-що бе показал на Мариано Санчес, и бяха извлечени от записа на камерата, благодарение на която бяха установили, че точно надзирателят бе подал ампулата с наркотик на Берасатеги. Но Йонан се бе спрял на следващите часове. Тя видя себе си и колегите си да влизат и да излизат от килията. Директора на затвора да говори с Маркина. Тя самата, застанала до тях, друга, на която към тях се присъединяваше Сан Мартин, после Маркина сам… Последната снимка имаше няколко увеличения и като се загледа, разбра какво бе привлякло вниманието на Ечайде. На снимките, на които Маркина говореше в коридора със Сан Мартин и с нея, съдията беше по дънки и синя риза — помнеше колко красив ѝ се бе сторил тогава, колко много я бе развълнувал видът му, след като го бе сънувала предишната нощ. На другата снимка той беше с костюм, вероятно със същия, с който се явяваше в съда и в който бе облечен сутринта, когато му се бе обадила, за да го уведоми за случилото се с Берасатеги. Придвижи снимката, за да види изписания най-отдолу час. Дванайсет по обед.

Директорът на затвора ѝ бе споменал, че Маркина му се е обадил по телефона, за да му нареди веднага да премести затворника, и понеже той самият бил извън града, прехвърлил задачата на своя заместник, който обаче изобщо не бе споменал, че съдията е идвал в затвора. Затвори папката, извади флашката и я прибра в джоба си.

Не беше поискала среща, но провери по телефона, че Мануел Лоуридо е сутрешна смяна. На външния портал съобщи името си и когато влезе в канцелариите на затвора, видя изненаданото изражение на дежурния.

— Нямах представа, че ще идвате, госпожо инспектор — каза той, преглеждайки списъка на посетителите. — Кого ще посещавате?

— Няма да ме откриете в списъка — отвърна Амая с усмивка. — Не идвам на посещение при затворник, а да разговарям с вас.

— С мен? — учуди се мъжът.

— Във връзка с разследването на самоубийството на Берасатеги. Задържахме Мариано Санчес и той призна, че е дал наркотика, както се вижда на видеозаписа, но явно не иска да падне сам и се опитва да натопи още някой колега — излъга тя. — Не че му вярваме, но нали знаете, всичко трябва да се проверява.

— Ама че мръсник! Нали ви казах, няма такова нещо, само той и ония двама глупаци, които бяха като Пипи и Куку, вечно заедно и с по-малко мозък от един комар.

— Трябва да се уверя, че никой друг не е посещавал затворника същата сутрин.

— Разбира се — каза Лоуридо и натрака паролата си на компютъра. — Този ден при Берасатеги не е идвал никой друг освен вас.

— А адвокатът му или съдия Маркина, който е препоръчал преместването му в изолатора?

— Не, никой освен вас.

Разочарована, Амая благодари на дежурния и се обърна към вратата.

— …Вярно бе, и той беше тук.

— Моля?

— Аз още не си бях тръгнал и помня, че го видях, но щом го няма в списъка на посетителите, значи, не е идвал при Берасатеги или при друг затворник, идвал е при заместник-директора, а тези посещения не се отбелязват на същото място. Тук се записват само посещенията при затворниците — каза Лоуридо, сочейки екрана.

Амая помисли няколко секунди.

— Бихте ли уведомили директора, че съм тук? Попитайте го дали има възможност да ме приеме.

Мануел вдигна слушалката на вътрешния телефон, набра поредица от цифри и предаде молбата.

Тишината продължи няколко секунди, докато директорът си помисли. Това не я учуди, защото си спомни колко грубо се бе държала с него при последната им среща в спешното отделение на болницата.

— Добре — отговори служителят в слушалката. — Затвори и излезе иззад плота. — Ще ви приеме, елате с мен.

— Имам една молба, Мануел. Не споменавайте пред никого за нашия разговор, това е част от полицейското разследване.

Преди да влезе в кабинета, тя се подготви. Съзнаваше, че ще бъде посрещната враждебно, тъй като се бе държала доста рязко с този човек, но сега се намираше на негова територия, една погрешна стъпка и той щеше да я изгони.

Директорът стана да я посрещне и предпазливо ѝ протегна ръка.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо инспектор?

— Доуточнявам някои аспекти около самоубийството на Берасатеги преди окончателното приключване на случая сега, след като задържахме Мариано Санчес и той призна, че е предал медикамента на Берасатеги по своя инициатива. — Почти чу въздишката на облекчение отсреща. — Разбирам, че това е било тежък момент за вас, сигурно е трудно да управляваш затвор и такива нещастия…

Нещата се развиваха добре. Беше заговорила за нещастията, за да остави впечатлението, че те са нещо неизбежно, за което той не носеше отговорност. Директорът като че ли направи крачка назад и дори се усмихна печално. Всъщност не беше лош човек.

— За да приключим с темата… В деня, в който се разиграха събитията, аз идвах при затворника сутринта. Имал ли е и други посещения?

— Трябва да проверя, но по всичко изглежда, че не.

— Съдията ви се е обадил по телефона веднага след като аз му позвъних, за да му кажа, че е разумно Берасатеги да бъде преместен.

— Да, а аз наредих на заместника ми да се заеме. След петнайсет минути се обадих, за да проверя дали е преместен, и той потвърди, че заповедта е изпълнена.

— Ще имате ли нещо против да поговоря с вашия заместник? Само за потвърждение, рутинна процедура.

— Нямам нищо против, разбира се.

Той натисна някакъв бутон на интерфона и каза на един от подчинените си да повика заместника. Същият влезе на мига, което я остави с усещането, че е чакал зад вратата.

Като я видя, той леко се стегна. Амая се изправи, широко усмихната, и му подаде ръка.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Разказвах на директора, че приключваме случая „Берасатеги“. Сигурно ви е известно, че задържахме Мариано Санчес и че той пое изцяло отговорността за предаването на ампулата на доктора, но аз се опитвам да сложа малко ред в бумагите, знаете как е.

Заместникът кимна с разбиране.

— Директорът казва, че ви е позвънил по молба на съдията, за да се разпоредите затворникът да бъде преместен, и че след петнайсет минути отново ви се е обадил, за да провери дали всичко е минало без инциденти.

— Да, точно така беше — потвърди заместникът.

Амая се обърна към директора.

— …Тогава съдията пак ви се е обадил, за да провери.

— Не, аз му се обадих.

— Много добре — каза тя, преструвайки се, че си записва. — И съдията е дошъл тук да се увери лично, така ли?

Директорът сви рамене и погледна заместника си въпросително.

Амая се усмихна.

— Дойде ли онази сутрин съдия Маркина в затвора, за да се увери, че затворникът е преместен? — повтори тя.

Мъжът я погледна в очите.

— Не.

Тя се усмихна.

— Е, това беше всичко, приключихме. Много благодаря и на двама ви, бяхте много любезни, благодаря за отделеното време. Защото наистина искам да сложа точка на този случай.

Облекчението на директора беше видимо, едва прикритата тревога на лицето на заместника — също.

Амая се качи в колата, свика по телефона съвещание за следобед и напусна града по посока на Бастан, замислена за дългата поредица от лъжи. Заместникът отричаше присъствието на съдията в затвора, а той не само бе идвал, ами видеозаписът го поставяше пред килията на доктор Берасатеги.