Дар за бурята

27

Йонан шофираше, но този път Амая отстъпи предната седалка на Ириарте, за да се дистанцира по този начин от мълчаливите си спътници. Седнала отзад, тя не спираше да прехвърля в главата си фактите, опитвайки се да се отърси от чувството за дълбок срам, което стягаше гърдите ѝ и пораждаше у нея желанието да крещи яростно срещу целия свят. Отегчението на гробарите, сълзите на Йоланда, която настояваше за обяснения, мълчаливият укор на свещеника, печалната физиономия на началника на жандармерията, който бе промълвил едно сухо и двусмислено „съжалявам“, преди да се оттегли, злорадата усмивка на адвокат Лехарета, когато минаха покрай него на път за колата…

Дори не влезе в управлението. Смени Йонан на волана още щом пристигнаха и напусна паркинга, без да продума. Подкара бавно, спазвайки ограниченията, загледана в почти хипнотичното движение на чистачките, които, пуснати на най-бавен ход, отстраняваха капките дъжд от предното стъкло. Свирепият гняв, който клокочеше в гърдите ѝ като изригващ вулкан, изсмукваше цялата ѝ телесна енергия и ѝ придаваше унилия вид, който от малка се бе научила да приема.

Излезе от Елисондо през упоритите слоеве мъгла, които преграждаха шосетата като двери към друго измерение, създавайки усещането за навлизане в непознати селения. Потърси второстепенния път покрай реката и зърна стадата с овце, скупчени неподвижно под дъжда; водата се стичаше по дългата им козина, която сега, в края на зимата, почти опираше в тревата и това пораждаше впечатлението, че гледа някакви странни същества, изникнали от земята.

Щом забеляза моста, отби колата встрани, извади от багажника гумените ботуши, погледна джиесема си, който сто метра по-нататък щеше да загуби покритие, и провери дали глокът си е на мястото.

Заради острия студ, който щеше да задържи още малко снега по зъберите, и липсата на дъждове напоследък реката не беше особено буйна. При всеки случаен праг от гладката водна повърхност се издигаха високи стълбове мъгла, които завихряха течението като безмълвни призраци. Прекосявайки моста, тя си даде сметка с каква сила се е спускала реката надолу само преди месец, в нощта, когато синът ѝ замалко не загина от ръката на Росарио. Перилото откъм северната страна беше изчезнало, сякаш никога не е било там, а между металните пръчки на другото се бе образувал плътен плет от листа и клони. Възможно ли беше една възрастна жена да устои на прииждащата вода, отнесла като суха сламка осемметров парапет?

Щом стъпи на ливадата, усети как краката ѝ хлътват в измамния терен, покрит с изумруденозелена трева, поникнала след оттеглянето на река Бастан. Под съвършено гладката повърхност размекнатата пръст отстъпваше под краката ѝ и затрудняваше ходенето, така че на всяка крачка ѝ се налагаше да измъква с усилие ботушите си от тинята.

Стигна до стария изоставен чифлик, поспря и се облегна на дебелия зид, за да отлепи от ботушите си калта, която тежеше като баласт. Смъкна качулката на якето, за да разшири ъгъла на полезрение, извади глока и навлезе в гората. Беше ѝ все едно логично ли е, или не е, инстинктът ѝ подсказваше, че освен повелителя на гората, още някой я дебнеше, някой, който за малко не я бе измамил, а може да е било просто глиган… Някой, за когото той я бе предупредил, или просто овчар бе свирнал на кучето си… Някой или нещо, което бе отстъпило назад в сенките; не, със сигурност е било глиган, повтори си тя.

— Възможно е, драга, но ти все пак внимавай — прошепна. — След като вече си плати с параноята от посттравматичния стрес, поне да има някаква полза.

Навлезе между дърветата, следвайки естествената просека, направена инстинктивно от животните. За секунда зърна елен сред клонака, погледите им се срещнаха миг преди животното да побегне. Под плътните корони на дърветата дъждът от последните часове бе очертал тъмни, корави на стъпване пътеки, които я отведоха до малката поляна, където потокът шумно течеше надолу по склона сред покрити със зелен мъх камъни. Мина по малкото мостче и покрай мястото, където при друг случай една красива девойка, потопила крака в ледената вода, я бе предупредила, че повелителката идва. Вдигна очи към небето — то продължаваше бавно да се обезкървява от този дъжд, който явно нямаше намерение да спира през целия ден, но не видя и следа от знаменателната буря.

Стигна до хълма задъхана от изкачването през горския гъсталак. Погледна към естествената каменна стълба, която дъждът бе покрил с предвидимо хлъзгава кална патина. Пресмятайки усилието, пъхна оръжието в кобура на кръста си и пое нагоре. Добра се до равната площадка, очертала нещо като природна наблюдателница над дърветата, и без да спира, нахлупи отново качулката на якето, за да продължи по вече почти напълно потъналия в трънаците път. Вървеше и чуваше как бодлите драскат пухенката ѝ с тихи съскания, подобни на далечни изсвирвания; веднъж преодоляла препятствието, свали качулката и огледа района. Няколко метра по-нагоре се намираше черната приземна паст на пещерата, която от тук не се виждаше цялата. Отляво — пропаст, покрита с измамна растителност; зад гърба ѝ — пътеката, по която бе дошла, а отдясно — каменната маса без никакви дарове отгоре. Съдейки по състоянието на подхода, не смяташе, че някой се е изкачвал до тук след последното ѝ идване. Връхлетяна от самотата, тя се огледа, наведе се и измъкна от меката пръст малко камъче с неправилна форма, избърса го от калта в дрехата си и направи две крачки напред, за да го постави върху гладката каменна повърхност. Не последва нищо.

Усилието да се добере до това място бе потушило лумналия от унижението и срама огън, от който сега бе останала само угаснала, студена пепел. Застанала неподвижно, с обляно от дъжда лице, Амая Саласар усети очите си натежали от водата… Наведе глава и увисналите на ресниците ѝ капки потекоха, отприщвайки океан от сълзи, който плисна навън, докато тялото ѝ рухваше сломено напред. Падна върху масата, плъзна се и остана на колене, опряла лице върху камъка и закрила с ръце очите си. Не усети струйките дъжд, които се стичаха по мократа ѝ коса и следваха очертаната от шията пътека. Не забеляза колко твърда е земята, нито че крачолите на панталона ѝ са подгизнали от вода и кал. Не долови минералния дъх на скалата, в която се опитваше да зарови лице, като в скута на майка, каквато никога не бе имала.

Почувства обаче меката и топла длан, която кацна на главата ѝ с най-древния жест за утеха и благословия. Не помръдна, дори не спря да плаче, сълзите, макар и без причина вече, щяха да бликат още известно време от очите ѝ, превръщайки се в сълзи на благодарност. Удължи усещането със съзнанието, че ако се обърне, няма да зърне никого, че топлата ръка, която докосваше главата ѝ и я утешаваше, не е там. Не разбра колко време трая това, няколко секунди или повече. Изчака търпеливо, преди да вдигне глава, после нахлупи качулката, навлезе отново в трънака и се обърна само веднъж, за да установи, че върху каменната маса няма нито едно камъче. Мощна гръмотевица разтърси планината.

Не се върна в управлението. Знаеше, че никой няма да я упрекне, чувстваше се психически изчерпана и физически болна. Искаше само да се прибере вкъщи.

Паркира срещу арката, откъдето започваше павираната пътека към дома на Енграси, и едва тогава си даде сметка, че е още с калните гумени ботуши. Седна на една от каменните пейки пред входа, за да ги събуе, и когато отново се изправи, усети, че силите напълно са я напуснали. Забеляза на какво са заприличали дрехите ѝ и посегна към косата си, смачкана и залепнала за черепа от дъжда. Не за пръв път се изправяше пред унижението и обидата. Още деветгодишна бе усвоила почти до съвършенство житейските поуки, които се оказват напълно безполезни, защото не те подготвят, нито те правят по-силен; те са, чисто и просто, безмилостен свредел, забит дълбоко в скалата, която си ти самият. Проводник на слабост, който успешно прикриваш с години, болка, която разпознаваш още щом се появи и ти върне непокътнато желанието да побегнеш, да потънеш в пещерата, приютила човешкото сърце, да се откажеш от предимството на светлината, защото тя всъщност само осветява твоите неволи. Помисли си за Янес, за съпругата, чиято кръв бе проникнала дълбоко в дивана, за затворените капаци, за да не вижда, за да не го виждат, за да скрие срама.

Свали мокрото и кално яке и го хвърли върху ботушите, преди да влезе вкъщи, влачейки натежалите като алабастрови колони крака, и тутакси усети как я обгръща благодатната атмосфера в дома на леля ѝ. Побледняла от водата и планинския студ, тя се появи на вратата на дневната, където семейството ѝ се готвеше да обядва. Не беше в състояние да хапне нищо. Прегърна леля си и тя я погледна загрижено.

— Само съм уморена и мокра, ако ще казваш нещо — побърза тя да предвари думите ѝ. — Ще си взема душ, ще поспя малко и като стана, ще бъда като нова.

Целуна набързо Джеймс, който долови, че нещо става, и се втренчи в нея мълчаливо. Тя обаче насочи цялото си внимание към Ибай, който си играеше в нещо като кошарка, заемаща голяма част от дневната, поради което малката масичка за кафе беше избутана от обичайното си място до дивана, почти до стената.

— За бога, Джеймс, ти си надминал себе си! — възкликна тя, възторгната пред изобилието от цветове, форми и материи в огромната играчка, която можеше да побере четири деца и очевидно много допадаше на Ибай.

— Не бях аз. Защо винаги ме смяташ способен на подобни безумия?

— На кого другиго би му хрумнало?

— На сестра ти Флора — засмя се Джеймс.

— На Флора?

Амая помисли и всъщност не остана особено учудена. Беше забелязала как сестра ѝ гледа детето, как го люлее на ръце при всяка възможност, спомни си също прекрасната снимка на Ибай, поставена на челно място във внушителната гостна на апартамента ѝ в Сарауц.

Остави горещата вода да отнесе в канала студа и част от болката в мускулите, съжалявайки, че не може да повлече заедно с тях в река Бастан също и мъката, и срама, които, налагаше се да го признае, я бяха отслабили в невъобразима степен. Беше се провалила, беше сбъркала, бе допуснала огромна грешка, а в света на Амая Саласар грешките се заплащаха скъпо. Загърна се в хавлията и се наведе да почисти запотеното огледало, за да види лицето си. Легна в топлата и чиста постеля, която ухаеше на мъжа, когото смяташе, че обича, и на сина, когото обичаше, и заспа.

Познаваше този сън. Понякога различаваше ониричните пейзажи като наистина съществуващи, посещавани някога места, а на това място вече бе идвала. Убеждението, че сънува, успокоението, че това е само проекция на съзнанието, ѝ позволяваше да се движи в пространствата от сънищата си и да събира сведения и подробности, които нямаше как да долови от раз. Река Бастан течеше тихо между дългите ивици суха пръст по двата бряга, покрити с обли камъчета, преди да навлезе в мрачните горски дълбини. Не чуваше нищо, нито птиците, нито ромона на водата. Тогава видя детето, момиченцето, за което винаги си бе мислила, че е тя самата на шест или седем години, а сега знаеше, че е била сестра ѝ, несъмнено образ от собственото ѝ съзнание, защото това момиченце не бе имало късметът да доживее до тази възраст. Беше облечено в бяла нощница, поръбена с избраната от амачи Хуанита за него дантелена шевица с розова панделка, и газеше с боси крачета във водата, която нежно галеше глезените му и мокреше дантелата, но детето като че ли не усещаше студа. Амая се зарадва, че го вижда, и искреното ѝ детско чувство бликна от сърцето ѝ и разцъфна на устните ѝ. Момиченцето обаче не отвърна на усмивката ѝ, защото беше тъжно, защото беше мъртво. Но не се беше примирило; погледна я в очите, вдигна ръка и посочи реката. „Мъртвите правят каквото могат“, помисли си Амая, проследила с очи посоката. По стръмните речни брегове бяха избуяли десетки високи колкото момиченцето бели цветя. Амая видя как те разтварят венчета, а вятърът довя до нея силния им аромат на бисквити и масло, който я накара да се разтопи от нежност, защото разпозна миризмата на Ибай, уханието на нейното речно момченце. Върна се към очите на сестра си, заредена с въпросителни, но нея вече я нямаше, на нейно място се бяха появили дванайсетина красиви девойки, загърнати с агнешки кожи, които едва покриваха гърдите и бедрата им, и решеха дългите си почти до водата коси, стъпили в реката.

— Проклети вещици — прошепна Амая.

Те се усмихнаха и ѝ показаха острите си като игли зъби, зашляпаха с патешките си ходила по спокойната водна повърхност и тя закипя като подклаждана от подземен огън.

— Почисти реката — екнаха гласовете им.

— Измий обидата — настояха.

Амая отново погледна към речното русло и видя, че огромните бели цветя са се превърнали в снежнобели детски ковчези, които се раздвижиха, сякаш телцата в тях се мъчеха да напуснат своя вечен дом. Дървените сандъци се тресяха и потракваха върху крайречните камъни, като че ли костите им се удряха едни в други. Изведнъж капаците отхвръкнаха нагоре и съдържанието на ковчезите излезе наяве. Нищо. Вътре нямаше нищо.

Амая чу, че някой влиза в стаята, и се събуди. Надигна се и седна в леглото още не отворила напълно очи.

— Трябва да си изсушиш косата, ще изстинеш — каза Джеймс и ѝ подаде падналата до леглото хавлия.

— Колко време съм спала? — попита тя, усещайки как остатъците от съня се разпадат на парчета, които напразно се опитваше да задържи.

— Заспала ли беше? Не ще да е било отдавна… Обядът е готов, леля ти каза да слезеш.

Усети, че Джеймс я гледа, докато търкаше косата си с хавлиената кърпа.

— Какво става с теб, Амая? И не ми отговаряй „нищо“.Познавам те и знам, че нещо не е наред.

Тя спря и остави хавлията, но не отговори.

— Размислих и ако всички тия страдания са заради погребението на Росарио — продължи той, — ако ще се изтормозиш чак толкова, ще те разбера, ако не дойдеш.

Амая го погледна изненадано.

— Не е заради Росарио, Джеймс. Случаят, по който работя, се усложни, и то много, толкова много, че има вероятност да се провали с гръм и трясък, и то по моя вина. Допуснах грешка, сбърках и сега не знам какво ще последва.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не, все още го обмислям и дори аз самата не знам какво точно се случи. Имам още много да мисля, преди да мога въобще да продумам по въпроса.

Той протегна ръка, хвана заплетената ѝ коса и нежно я отметна от лицето.

— Никога не съм те виждал да отстъпваш пред нещо, Амая, никога, но в някои случаи е по-добре да отстъпиш днес, за да се хвърлиш в битката утре. Не знам дали случаят е такъв, но каквото и да стане, аз ще бъда до теб. Никой не те обича повече от мен.

Тя отпусна глава на рамото му с безкрайна умора.

— Знам, Джеймс, винаги съм го знаела.

— Мисля, че ще ти дойде добре да се откъснеш за известно време от всичко това, да прекъснеш връзката. Ще постоим няколко дни при нашите и още преди да си се усетила, ще тръгнем обратно.

Амая кимна в знак на съгласие.

— Исках да поговорим за това, може би ще се наложи да удължим малко престоя си там. Дойде поканата за курсовете във ФБР. За мен това ще бъдат две напрегнати седмици, но си помислих, че междувременно ти можеш да останеш при вашите с Ибай, а после да се върнем заедно.

— Това би било идеално — зарадва се Джеймс.

Телефонът ѝ не звънна нито веднъж. През целия следобед се остави на обичта и грижите на близките си, поддаде се на благодатното влияние на тази къща. Обядва с най-скъпите си хора, подремна с Ибай, направи сладкиш и приготви вечерята заедно с Джеймс, докато пиеха по чаша вино и слушаха веселата гълчава на женската дружинка в хола, събрана за обичайната игра на карти. Вечерта Амая отнесе Ибай горе, за да го изкъпе и да се наслади на един от най-приятните моменти на деня с него.

Седнала на тоалетната чиния, Енграси наблюдаваше как малкият пляска във ваната. Амая придържаше гръбчето му, а той се радваше на водата като истински речен принц, какъвто си беше.

— Лельо, какво мислиш за последната приумица на Флора? Не дойде да види Ибай в болницата, когато се роди, не дойде и на кръщенето, понеже записвала телевизионната си програма, и изведнъж почна да се отнася към своя племенник като исеба цоцола[20]. Обземат ме едни мисли…

— Какви например?

— Не знам, лельо, ти я познаваш. Флора никога не стреля на халос, не знам какво цели, но ми е трудно да повярвам във внезапната ѝ обич към Ибай… Тя ще поиска нещо, но ако си въобразява, че ще ме умилостиви, като се умилква на детето, само си губи времето.

Лелята остана замислена няколко секунди.

— Не ми се вярва да е така, Амая. Според мен тя наистина го обича. Това, че отначало не е проявила интерес, не значи нищо. Щом го видя, се влюби в него, като всички. Изглежда много корава, но и тя е жена като всяка друга. Знаеш колко страдаше и колко пъти се опитва, но все без резултат. Освен това интересът ѝ не е от вчера, от няколко месеца ме разпитва за него при всяко обаждане. Дори си мисля, че точно затова се обажда. Преди не ми звънеше толкова често, уверявам те.

— На мен никога не се е обаждала.

— Точно това имам предвид. Флора е от хората, които вътрешно се боят да изглеждат човечни. Аз ѝ разказвам за Ибай, за това, колко бързо расте, и тя като че ли искрено се радва.

Амая се замисли и отново си спомни колко се изненада, като видя прекрасната снимка на Ибай още на влизане в луксозния апартамент в Сарауц. Извади бебето от водата и го подаде на лелята, която нежно го уви в огромна хавлия и го сложи на леглото да го доизсуши.

— Флора си е такава, но тя обича детето, повярвай ми, и това не ме учудва: това наше мъниче е много специално.

Амая сипа в шепите си малко бадемово олио и се зае да масажира ходилата и крачетата на малкия, който се отпусна спокойно в ръцете ѝ, вперил в нея красивите си сини очи.

— Забелязала ли си, че Ибай няма нито една луничка? — каза лелята с усмивка.

Амая го отви, за да го види целия, и огледа всеки сантиметър от кожата му. Нито едно петънце, нито едно зачервяване. Обърна го, за да прегледа гърба и естествените гънки — нищо не нарушаваше съвършената бебешка кожа. С мекотата и златистия си цвят тя съществено се различаваше от мраморната на вид кожа на Ан Арбису, просната върху масата на съдебния лекар — този образ изникна отчетливо в съзнанието ѝ заедно с народното поверие, че вещиците нямат нито една луничка по цялото си тяло. После загърна отново бебето, за да не изстине, докато му облече пижамката.

— Лельо — промълви замислено. — Искам да поговоря с теб за нещо.

— Слушам те — отвърна Енграси.

— Не сега — отговори Амая, усмихвайки се на готовността на леля си да откликне винаги когато имаше нужда от нея. — Ще ми се да отделим малко време и да поговорим за древната религия, за това, което видях в гората, за това, което и ти видя.

Енграси се замисли.

— Надявам се, че ще успеем да убедим мъжа ти да ни остави да си побъбрим по женски — каза тя въодушевено. — Радвам се, че искаш да говориш за това. Понякога се притеснявам, че имаш прекалено рационален ум…

Амая я погледна и изкриви очи при тази забележка; после засмяно довърши обличането на Ибай и го вдигна на ръце.

— Нали ме разбираш? Ако държиш съзнанието си отворено, като в детските години, по-лесно ще разбираш живота и по-добре ще преодоляваш дори най-трудните моменти от работата си.

— Да, сещам се за какво говориш. Понякога мисля, че всички тези неща не се отнасят за мен, само че тях явно никак не ги е грижа за това. Непрекъснато ме застигат, като че ли никога няма да се отърва от всичко това.

Енграси я погледна тъжно; не ѝ се искаше да приключва разговора по този начин.

— Когато останем насаме, лельо… — каза Амая и посочи Ибай.

Енграси кимна с разбиране.