Дар за бурята

8

Потискайки желанието си да затича, Амая забърза по коридора към следващия пост, махна за поздрав на дежурния, прикривайки тревогата си, докато стигна до главния контролен пункт, където на влизане бе зърнала познато лице, но въпреки това изчака да си получи обратно чантата и пистолета, преди да попита за директора на затвора.

— Директорът отсъства. Отиде в Барселона на конгрес по сигурността, но ако желаете, можете да говорите с неговия заместник. Да му съобщя ли? — попита мъжът, вдигайки слушалката на тежкия стационарен телефон.

Амая се замисли за миг.

— Не, оставете, няма значение.

Качи се на колата и извади джиесема си; погледна параноично към охранителните камери, опасващи затвора, и реши първо да се отдалечи на няколко преки; там отби встрани и едва тогава набра номера, който никога не бе набирала.

Отсреща се чу спокойният глас на Маркина.

— Госпожо инспектор, за пръв път звъните на личния ми телефон…

— Обаждам се по служебен въпрос, господин съдия, току-що излизам от затвора в Памплона след посещение при Берасатеги…

Усети, че гласът ѝ още издава преживяното напрежение. Пое дълбоко въздух и се опита да се успокои, преди да продължи.

— Берасатеги? Защо не ме уведомихте, че ще ходите при него?

— Съжалявам, господин съдия, но посещението беше от личен характер, исках да го попитам за… за Росарио.

Чу неодобрителното му цъкане с език.

— Цялата информация, с която разполагам, ме навежда на мисълта, че през онази нощ двамата е трябвало да се отбият някъде, в някоя тайна квартира, където тя да се преоблече и където да се укрият при възникнали усложнения… Не мога да допусна, че толкова организиран човек като Берасатеги не го е предвидил.

Маркина мълчеше в другия край на линията.

— Но не това искам да ви кажа, всичко вървеше добре, докато не го попитах дали Росарио е жива… Тогава той ми предаде едно нейно послание.

— Амая! Този човек е манипулатор, поиграл си е с теб — извика съдията, забравил за официалния тон. — Той няма никакво послание от майка ти, ти си му го поднесла на тепсия, видял е слабото ти място и е пъхнал пръст в раната.

Тя въздъхна дълбоко, вече съжалявайки, че му е позвънила.

— Какво точно ти каза?

— Това е най-малкото, по-важното е какво се случи после. Докато ми говореше, се наведе съвсем близо до мен и ме докосна.

— Нарани ли те? — прекъсна я съдията, разтревожен.

— В помещението при нас имаше двама полицаи, но те дори не помръднаха — продължи Амая. — Той не ме нарани, измъкнах се от ръката му и се дръпнах към вратата, но надзирателите продължаваха да стоят безучастно, а когато им се развиках да ми отворят, изчакаха разрешението на Берасатеги.

— Добре ли си? Сигурна ли си, че си добре? Ако те е наранил…

— Добре съм — прекъсна го тя. — Двамата като че ли бяха негови лични копои. Дори си позволи да се пошегува пред тях с недостатъчната им интелигентност, а те го слушаха с неподправено покорство.

— Къде си? Искам да те видя. Където и да си, идвам веднага.

Тя се огледа объркано наоколо.

— Директорът отсъства, а не познавам заместника му, но трябва веднага да се предприеме нещо, не знаем колко надзиратели вече е подкупил.

— Аз ще се погрижа. Имам личния номер на директора. Ще му се обадя и ще му препоръчам да преместят Берасатеги в най-строго охраняваната зона и да го изолират, до десет минути въпросът ще бъде решен. Но сега държа да те видя, искам да се уверя, че си добре.

Амая се наведе и опря чело на волана, опитвайки се да подреди мислите си: отчаяната настойчивост в гласа на Маркина силно я смущаваше; тревогата му изглеждаше искрена, а импулсивността, с която бе реагирал на вероятността да е била наранена, ѝ се стори хем пресилена, хем я поласка.

— Получихте ли вече доклада на съдебния лекар по случая „Еспарса“?

— Не. Искам да те видя веднага.

— Сестра ми каза, че сте ѝ се обаждали.

— Така е. Беше звъняла в кабинета ми, секретарката ми предаде съобщението и като видях фамилията, ѝ върнах обаждането в знак на уважение към твоето семейство. Домашен въпрос, искаше да знае дали е подходящо да организира погребение на майка ви. Отговорих ѝ, че нямам никакви възражения. А сега искам да те видя.

Тя се усмихна на неговата настоятелност, трябваше да се досети, че версията на Флора е леко изопачена.

— Добре съм, честна дума, но сега не мога, трябва да се връщам в управлението, докладът на съдебния лекар всеки момент ще пристигне.

— Тогава кога?

— Кога какво?

— Кога ще те видя? Ти каза „сега не мога“. Кога тогава?

— Имам друго обаждане — излъга тя, — трябва да затварям.

— Добре, но ми обещай, че няма да ходиш пак сама при Берасатеги. Ако нещо ти се случи…

Амая затвори и постоя неподвижно няколко минути, загледана в празния екран.