Дар за бурята

22

Подкара, планирайки следващия си ден и опитвайки се да забрави топлото усещане, оставено от целувката на Маркина, чието очертание можеше все още да опише съвсем точно върху устните си. Щеше да отиде у Фина Идалго още рано сутринта; ако се наложеше, щеше да измъкне тая вещица от леглото и да я накара да гледа как преглежда един по един всеки акт за раждане, всеки смъртен акт. Получаването на заповедта беше частична победа, обаче все трябваше да започне от нещо и картотеката беше добра изходна точка; не ѝ се вярваше, че там ще открие нещо, което да задоволи Маркина, но пък успееше ли да потвърди подозренията си, че Фина Идалго е свързана с онези семейства, щеше да има накъде да продължи. Ще ги повика, ще ги разпита поотделно, ще напипа най-слабия и ще го притиска, докато признае.

Тогава си спомни нещо, една мисъл, която се въртеше в главата ѝ, но не ѝ се удаваше да класифицира. Бе изникнала от самия довод, който бе размахала пред съдия Маркина, беше част от собствените ѝ обяснения и още тогава ѝ бе хрумнало, че това е важна подробност, която не бива да забравя, но ето че я бе забравила и чувството, че може да се окаже от изключително значение, се засилваше с всяка минута, докато се мъчеше да повтори думите си, търсейки мига, в който се бе появила. Светкавицата, така го наричаше Дюпри, светкавицата, невероятният електрически заряд, който просветваше само за миг, но бе достатъчен, за да изпържи мозъка ти, искра, пламнала в някое ъгълче на централната нервна система, която бе в състояние да озари за една микросекунда всички тъмни зони на мозъка, заряд, преизпълнен с информация, който може да ти помогне да решиш случая, стига да внимаваш.

Минаваше единайсет часът, когато пристигна в Елисондо. Пресече пустата улица „Сантяго“ и след моста зави надясно, а после наляво зад „Тринкете“, за да види Хуанитаенеа. Липсата на грижи вече личеше в изоставената след ареста на Янес зеленчукова градина. Забеляза, че някои от високите колове, за които се завързваха растенията, са паднали, а в най-близката до шосето част, докъдето достигаше уличното осветление, различи бурени. На оскъдната в тази нощ на растяща луна светлина къщата изглеждаше почти зловещо, за което допринасяха и палетата със строителни материали, струпани безредно пред входа.

Енграси седеше пред камината и гледаше телевизия. Приближи се към нея, потривайки премръзналите си ръце.

— Здравей, лельо. Къде са другите?

— Здравей, скъпа, колко си студена! — отвърна лелята, когато Амая се наведе да я целуне. — Седни до мен да се постоплиш. Сестра ти вече си легна, а Джеймс преди малко отиде горе с малкия и не е слизал, сигурно е заспал…

— Отивам да ги видя и веднага се връщам — отвърна тя и се измъкна от ръката ѝ. — Гладна съм.

— Не си ли вечеряла? Ей сега ще ти приготвя нещо.

— Не, лельо, недей, моля те, ще хапна нещо, като сляза — добави Амая и тръгна нагоре по стълбите, но видя, че леля ѝ вече е станала и се запътва към кухнята.

Енграси се оказа права. Джеймс беше заспал до Ибай и като ги видя така, един до друг, усети как я пробожда острият шип на угризението заради целувката на Маркина. Докосна леко устните си. „Това не е нищо, не означава нищо“, прошепна, пропъждайки мисълта.

Джеймс отвори очи и ѝ се усмихна, предусетил сякаш присъствието ѝ.

— По кое време се прибираш вкъщи, госпожице?

— И ти като леля Енграси — каза Амая, докато се навеждаше да целуне първо Ибай, а после и него.

— Пъхни се тук при нас — предложи Джеймс.

— Първо ще хапна нещо и веднага се връщам.

На излизане от стаята отново се обърна към него.

— Джеймс, минах през Хуанитаенеа, ремонтът май никак не е напреднал…

— Точно сега нямам желание да се занимавам с проекта — отговори той, гледайки я в очите. — Прекалено много грижи, за да се посветя на това, Амая. Може би като се върнем от Щатите. Поиска ли вече отпуск?

Не беше поискала. Дори не беше ѝ минавало през ума да подава молба, защото не искаше да остави в този момент разследването; инстинктът ѝ подсказваше, че скоро ще напипа жилата, която щеше да я отведе до нещо важно. Но също така знаеше, че си играе с Джеймс. Той беше невероятно търпелив и във връзката им обикновено тя поставяше условията, това обаче не означаваше, че нещата ще останат винаги такива, и при последните им разговори той ясно ѝ го бе подсказал.

— Да — излъга. — Но още нямам отговор, знаеш как става…

Той събу панталона си и се пъхна в леглото, без да отделя очи от нея.

— Не се бави.

Амая затвори вратата зад гърба си, питайки се дали има предвид след колко време ще се качи да си легне, или кога ще получи отпуск, за да заминат.

На масата я чакаше димяща чиния с рибена чорба. До нея Енграси бе сложила парче хляб и чаша червено вино. Амая мълчаливо изсърба супата и чак накрая забеляза колко бързо яде. Вдигна глава и се усмихна, като видя леля си, която не отделяше очи от нея.

— Много гладна си била. Искаш ли още нещо?

— Само да говоря с теб, имам да ти разказвам нещо…

Енграси бутна настрана празната чиния и ѝ протегна ръце над масата — техен жест още от детските ѝ години, който според леля ѝ улесняваше общуването и откровеността. Амая ги пое, установявайки колко са малки и невероятно меки.

— Продължавам да поддържам връзка с Дюпри.

— Знаех си — отдръпна длани Енграси.

Амая се засмя.

— Недей да лъжеш, няма откъде да знаеш.

— Не бъди нагла, момиче, леля ти знае всичко.

— Лельо, трябва да разбереш, че този човек е важен за мен, неговите съвети и указания много ми помагат в разследването. Освен това ми е приятел, и то не случайно. Аз не съм глупава, лельо, умея да различавам добрите хора, а Дюпри е добър човек. Имам нужда да говоря с него, трябва да мога да говоря с него, без да се налага да те лъжа, защото Дюпри е мой приятел, а теб те обичам, имам нужда и от двама ви. Ще продължа да му се обаждам, но не искам пак да го крия от теб, поне докато не ми посочиш разумна причина за това.

Енграси я погледа много сериозно няколко секунди, които ѝ се сториха цяла вечност. После стана, отиде до бюфета и се върна с черното копринено калъфче, в което държеше тестето с карти Таро.

— О, лельо, не! — запротестира Амая.

— Всеки има своите методи. Щом приемаш неговите, ще трябва да приемеш и моите.

Лелята умело разгърна тестето с дъх на мускус и цветни рисунки, размеси го сръчно и ѝ го подаде да сече; после грижливо я накара да избере дванайсетте карти и започна да ги обръща на масата, подреждайки ги в кръг. Даде си време да ги огледа, да проучи невидимите линии, които ги свързваха и които само тя можеше да види. Не след дълго промълви:

— Вече почти не мога да го правя.

Амая се стресна, за пръв път чуваше Енграси да признава, че не може да направи нещо. На вид изглеждаше здрава и жизнена както винаги, но признанието, че не може да направи това, което бе правила цял живот, това, за което бе природно надарена, силно я разтревожи.

— Да не си болна, лельо? Да се откажем, ако искаш. Няма значение. Може би сега не можеш, понеже си уморена…

— Нито съм болна, нито съм уморена! Когато казвам, че вече почти не мога, нямам предвид, че съм загубила способността си, още не съм толкова престаряла! Осъзнавам, че ми е трудно да ти гледам на карти заради личната ми обвързаност. Има неща, които не желая да виждам, защото не го искам, и това ми пречи да ги виждам.

— Кажи ми тогава какво виждаш — помоли Амая.

— И това, което виждам, не ми се ще да го виждам — отвърна Енграси и забоде костеливия си пръст върху една от картинките. — Между Джеймс и теб има сериозен проблем, между Флора и Рос също има проблем, който засяга и теб, на всичко отгоре над главата ти е надвиснала мрачна заплаха.

Винаги се изненадваше колко много познава леля ѝ, макар да предчувстваше, че голямата обич и фактът, че толкова добре я познаваше, надделяват над ясновидството.

— Би трябвало да се пазиш от Дюпри…

— Лельо! Кажи защо? Та аз почти не познавам по-добър човек от него.

— Не се съмнявам в това, дори съм убедена, че е така, но той те кара да отваряш врати, които е по-добре да си останат затворени.

Амая посегна към картите на масата и ги разбърка с мрачно изражение.

— Знаеш, че искаш от мен нещо, което противоречи на природата ми, вече не вярвам в затворени врати, в стени или кладенци, заровените тайни са зомбита, не мъртъвци, които непрекъснато се връщат, за да те измъчват цял живот. Аз съм полицай, лельо, замисляла ли си се някога защо? Аз трябва да отварям врати, лельо. Ще руша стени и ще запушвам кладенци, докато открия истината, и ако Дюпри ми помага да я разкрия, помощта му ще е добре дошла, както и твоята.

Енграси се протегна през масата и хвана ръцете ѝ, принуждавайки я да спре да разбърква картите.

— Ти смяташ за даденост това, че зад затворените врати стоят светлината и истината. Какво ще стане, ако зад вратата, която отвориш, се крият хаосът и мракът?

— Ще направя една хубавичка купчина от хаоса, ще му драсна клечката и ще осветя мрака — пошегува се Амая.

Енграси я изгледа много сериозно, но когато заговори, от гласа ѝ струеше голяма нежност.

— Не бива да се шегуваш с тези неща, казвам ти го съвсем сериозно. Ако не си съгласна, питай Дюпри, когато пак се чуеш с него. Не ми се вярва да чака дълго, преди отново да ти се обади.

Придружи леля си до горе. Докато ѝ пожелаваше лека нощ, усети как телефонът ѝ завибрира в джоба.

— Ето го — заяви лелята. — Върви да говориш долу, да не събудиш другите. И не забравяй да го попиташ за това, което ти казах.

Амая хукна надолу по стълбите и спря само колкото да затвори вратите към дневната и към кухнята зад гърба си, преди да вдигне.

— Добър вечер, Алойзиъс — каза, усещайки как сърцето ѝ се ускорява, докато нетърпеливо чака да чуе гласа му, който най-сетне прозвуча дрезгаво и отдалеч, сякаш агент Дюпри се намираше в резонансна кутия и шепнеше.

— Стъмни ли се вече в Бастан? Как сте, госпожо инспектор?

— Дюпри — въздъхна тя угрижено, — има нещо важно, което не успявам да си спомня, появи ми се за миг, но после изчезна.

— Щом се е появило за миг, още си е там, бъдете сигурна. Не се вторачвайте и то ще се върне.

— Успях да получа заповед за обиск на картотеката на лекаря и акушерката, помагали на майка ми по време на моето раждане. Двамата, изглежда, са същите, които са се грижели и за всички момиченца, починали в съня си. Може би утре ще имам новини.

— Може би…

— Алойзиъс?

Той не отговори.

— Често разговарям с агент Джонсън, който според мен искрено ви цени и е загрижен за вас. Попита ме дали продължаваме да поддържаме връзка… И ми спомена, че отдавна не сте се обаждали на началниците си.

Мълчание.

— Не съм му казала нищо, изчаквах да говоря с вас. Той смята, че сте в опасност… Вярно ли е? В опасност ли сте?

Дюпри не отговори.

— Вероятно имате някаква причина, за да не се обаждате на началниците си.

— Хайде, госпожо инспектор, и вие като мен знаете, че системата е проядена от бюрокрация, че ако следователят се придържа стриктно към правилата, остава сляп и глух. Случаят, който разследвам, е много сложен, един от онези случаи… Нима вие споделяте с началниците си всички свои действия? Казвате ли им как постигате блестящите си резултати? Мислите ли, че биха одобрили методите ви, ще се осмелите ли дори да им намекнете за тях?

— Искам да ви помогна — отговори тя. Ново мълчание. — Леля ми казва, че ако сте ми приятел, никога няма да ме помолите за помощ, но аз знам, че сте ми приятел, така че не е нужно да ме молите.

— Все още не, все още аз трябва да ви помагам.

— Това ли е имала предвид леля ми?

— Тази ваша леля е много прозорлива жена.

— Казва ми да стоя далеч от вас.

— Леля ви ви дава умни съвети.

— Така ли мислите?

— Във всеки случай идват от сърцето ѝ и тя е права да ви предупреждава да бъдете предпазлива. Някои хора около вас не са това, за което се представят.

Връзката внезапно прекъсна. Половин минута по-късно Амая продължаваше да гледа телефона си и да се пита какво означава всичко това.