Дъщерите на Костотрошача

22

Алвин Финч не харесваше две неща в човешката природа, а три презираше. Любовта към удоволствията. Любовта към знанието. Любовта към живот, който е лишен и от удоволствие, и от знание.

Веднъж видя един стикер за кола, на който пишеше, че животът не се измерва с това колко пъти си си поел дъх, а с миговете, когато си оставал без дъх. Такива приказки впечатляваха обикновените хора, защото колкото и да се надяваха, че им вярват, просто не можеха да им вярват. Всъщност прекалено много се бояха от смъртта, за да им хрумне да изживеят някой миг от живота си по начин, който може да им навреди, още по-малко пък да ги убие.

В действителност единствените хора, които рискуваха да се изложат на смърт в името на живота, на истинския живот, бяха изгубили разсъдъка си и правеха щури неща като да скачат от самолети или от високи мостове, вързани за глезените с гумено въже.

Алвин беше осигурил на хората в Тексас поредица от мигове, от които буквално им спираше дъхът — и на много лично, и на обществено ниво. А вместо да са му признателни, че им е създал такива прекрасни мигове в живота, те го бяха подгонили и искаха да го заличат от своя малък прекрасен свят.

От друга страна, Райън Еванс се оказваше човешко същество, което искаше да опознае смъртта в името на един по-щастлив живот, а този факт озадачаваше Алвин Финч.

Разбира се, скоро щеше да разобличи истинската природа на този самозванец. Щеше да унижи този предател и да го изпрати обратно скимтящ и с подвита опашка. Щеше да смаже решимостта му да се прави на баща. Щеше да изтръгне сърцето му и да го натика толкова дълбоко в гърлото му, че да умре от задавяне.

Изкушаваше се дали да не го убие веднага, и моментът със сигурност щеше да настъпи, но едва след като го убеди напълно да се откаже от Бетани. За да може Алвин да стане истинският й баща.

Единственият начин да бъдеш истински баща на дъщеря си беше да спечелиш сърцето й, независимо чие е семето. А единственият начин наистина да спечелиш сърцето на дъщеря си беше да й помогнеш да отхвърли другия баща, когото тя приема сляпо, за да обикне Алвин толкова, колкото се обичаше самият той.

Отдаден на тези мисли, той се бореше с ужасното изкушение да се обърне и да се втурне обратно към дъщеря си. Дни наред я наблюдаваше през пукнатините, изучаваше всяко нейно движение и с огромно усилие на волята устояваше на изкушението да влети при нея и да я убеди да го обича.

Този път беше различно. Този път трябваше да нанесе решителен и окончателен удар на всяка жива душа, която претендираше, че е неин баща.

Алвин намали скоростта на пикапа форд F-150, когато наближи табелата на магистрала 166, на която пишеше: „Ранчо «Гарваново гнездо», 5 километра“. Под гумите на колата чакълът запука като пуканки.

Чу съобщението по радиото седемнайсет часа след като Райън го беше отправил. Щеше да го чуе и по-рано, понеже обичаше да следи как напредват властите при всеки случай, когато отвличаше някое момиче, само че беше твърде зает да подсигури мястото, където държеше Бетани, което обясняваше закъснението му.

В мига, в който чу отправеното предизвикателство, сърцето му затуптя силно. Веднага разбра къде е Еванс. На мястото, наречено Гарваново гнездо.

Домът на гарваните е гарвановото гнездо, а Еванс, офицер от разузнаването, който беше свикнал да говори закодирано, му съобщаваше, че ще го чака на място, което се казваше Гарваново гнездо.

Интелигентен човек би избрал да се срещнат там, където едва ли ходят властите или постоянен поток клиенти, което изключваше седемте ресторанта в Тексас, чието име съдържаше фразата „гарваново гнездо“.

Изключи като вероятни и два малки пансиона.

Ранчото „Гарваново гнездо“ беше единственото място в Тексас, което Алвин би избрал, за да чака, ако беше на мястото на противника си. Еванс беше не само смел, но и много интелигентен.

Брошурата в интернет разкриваше, че ранчото „Гарваново гнездо“ е усамотено място за къмпиране на трийсетина километра западно от Остин. Сурово място, само за взискателни пътешественици, които искат да общуват с природата по най-положителен начин. Вечнозелени растения растяха по напуканата земя, надиплена в платата около самотния къмпинг, където имаше няколко бунгала, места за каравани и за палатки.

Алвин мина покрай кабинката на самообслужване, където се плащаше за вход, и покрай бунгалото, чиято табела гласеше, че там живее управителят, после зави покрай трите каравани, паркирани на оборудваните места. Знаеше, че вече всички пикапи форд F-150 са под подозрение сега, след като беше нанесъл нов удар, но такива коли имаше твърде много, за да предизвиква подозрение навсякъде, откъдето минеше. Чувстваше се относително безопасно.

Мъж, облечен със синя карирана риза и кафява каубойска шапка мина с наведена глава. Вероятно всеки, който идваше в ранчото „Гарваново гнездо“, се опитваше да избегне шумотевицата и навалицата в града. Почти идеалното скривалище.

Може да доведе следващото момиче тук, на това отдалечено място, сгушено между дърветата на осемнайсет мили от най-близкия град. Следващо момиче обаче нямаше да има, понеже най-сетне той беше намерил дъщеря си в лицето на Бетани, сигурен беше.

Спря пикапа на един черен път, който обикаляше покрай къмпинга и водеше до една клисура от северната страна. Взе бинокъла си, излезе от пикапа и след като се увери, че е сам, тръгна към дърветата отдясно.

Голяма издадена скала скриваше от поглед избрания от Еванс къмпинг, но от наблюдателния си пост толкова високо Алвин виждаше него и колата му, изложени съвсем на показ.

Шмугна се зад камара от големи камъни, вдигна бинокъла към очите си и огледа къмпинга долу. Различи силуета на мъжа, седнал на земята, облегнал гръб на едно дърво, приведен и безумно обезсърчен.

Черният „Таурус“ беше паркиран зад няколко дървета точно на същото място, на което Алвин го беше видял вчера. Изглежда този мъж не беше помръднал изобщо през изминалите двайсет и четири часа. Беше отпрашил насам, след като беше изпратил посланието си, и после бе чакал като покорен баща, който няма други възможности за действие.

Алвин остави бинокъла и скръсти ръце. Гущер пръсна няколко камъчета зад гърба му. Лек ветрец охлади врата му. Скалите правеха сянка тук. Зачуди се колко ли къмпингари бяха идвали точно на това място. Най-вероятно съвсем малко. Всъщност той може би беше първият, който стъпва тук.

Не можеше редовно да си взема душ по време на отвличанията, а този път, тъй като се беше съгласил да отпусне на бащата цели седем дни, се притесняваше, че кожата му току-виж започнала да мирише.

Скрит зад скалата от погледи и от природните стихии, той съблече ризата си, седна до бинокъла и разхлаби колана си. Извади удобната за пътуване по-малка опаковка на лосион за тяло „Нокзима“ и я остави до ризата, после събу памучния си панталон и смъкна боксерките до глезените си.

Вече беше съвсем гол, само по боти и с увити около глезените му панталони и бельо. Не беше съвсем идеално, но щеше да свърши работа.

Алвин загреба щедра доза лосион с дясната си ръка и се зае да се маже, като започна от тила и премина надолу към гладките си гърди. Усещаше появилото се леко боцкане покрай зърната и то малко го смути, обаче какво да се прави.

Едно нещо притесняваше Алвин, а две направо го караха да откача. Телесната миризма след три дни без къпане. И мирисът на одеколон.

Обаче подобният на лекарство камфоров мирис на „Нокзима“ за него беше като тамяна за боговете.

С половината съдържание на шишето намаза кожата си от врата до глезените. Една мушица кацна на голия му хълбок и той я размаза със силно плющене.

Надникна през бинокъла и се увери, че Еванс не е чул нищо. С пръчка изстърга остатъците от мушицата от кожата си и продължи да се маже с лосион между краката и зад коленете, чак до глезените.

Доволен от хигиенизирането си, Алвин се облече и отново погледна обекта си.

Никакво движение. Да не би да спеше?

Изкушаваше се да слезе и да заговори този човек. Защо не? Още не можеше да си позволи да го видят, естествено, но защо да не си достави удоволствието да поговори с този мъж, вместо да остави бележка в колата му, както планираше?

Без да бърза, Алвин остави мисълта бавно да порасне в съзнанието му, докато вече не беше в състояние да отлага. Зачуди се дали да не се намаже с лосион отново, но желанието му да чуе страха в гласа на Еванс беше толкова силно, че дори не можеше да се съсредоточи над перспективата да се намаже отново, колкото и да му беше приятно.

Да, защо не? Време беше да си поговори с Райън Еванс.

Беше направил всичко, за което можеше да сети, и точно това искаше от него Костотрошача, мислеше си Райън. От което задачата му не ставаше по-лесна, нито дори осъществима.

Докато караше на запад преди две нощи, непрекъснато си повтаряше, че постъпва правилно, че не си е изгубил ума, че предприема онзи ход, който най-вероятно щеше да му помогне да намери дъщеря си жива.

След всеки километър, който таурусът изминаваше на запад, Райън се доближаваше до дъщеря си, макар да беше все така убеден, че всъщност тя е останала някъде назад, скрита в някоя дупка. Искаше му се да е близо до спалнята й, искаше му се да обиколи стаята й и да докосне нейните снимки и учебници.

Караше възможно най-близо до ограничението на скоростта и спря в къмпинга рано на следващата сутрин след петчасово шофиране. Докато минаваше през празния къмпинг, следвайки двата светли лъча на фаровете, се усъмни дали не е допуснал грешка. А когато най-накрая насочи колата към един висок бор и изключи двигателя, тишината се стовари отгоре му със страховитата сигурност за пълен провал.

Остана неподвижен в колата до зазоряване. Но изгревът на слънцето донесе само още повече тишина.

Обиколи къмпинга и с облекчение установи, че е един от тримата къмпингуващи в цялото ранчо. След това се покатери до най-високата точка на своята малка просека и през по-голямата част от деня наблюдаваше хоризонта.

През цялото време превърташе наум посланието си, с което канеше Трошача да дойде. Не може да не го беше чул. Райън проследи как радиостанциите отразиха неговото нахлуване в местното студио и се надяваше, че всеки, който пусне радио някъде в Тексас, ще научи за това предизвикателство.

Ами ако Трошача не отвърне на предизвикателството му? Или ако не беше толкова интелигентен, колкото допускаше Райън? Ако в момента беше в безизходица, чешеше се по главата и мъдруваше какво ли е имал предвид Райън, като е казал, че ще бъде там, където е домът им.

Само че фактът, че Костотрошача беше избрал да спомене за гарвани, едва ли беше избор на необразован човек. Открай време гарванът се смята за пратеник на Бог, независимо дали носи добри или лоши вести.

В Индия например изобразяваха пратениците на смъртта като гарвани. Келтите, японците и китайците смятаха гарвана за добра поличба, свързана с Бог. Независимо дали във връзка с нещо хубаво или лошо, черната птица се отъждествяваше със силите на сътворението и на разрухата, където и да се появеше.

Костотрошача се възприемаше като пратеник на обществото, който лети високо, за да го видят всички, и искаше Райън, бащата на последната му жертва, да се присъедини към него. А Райън беше направил още една стъпка напред, като беше повикал Костотрошача да го намери в Гарвановото гнездо.

На втората нощ Райън все пак заспа от изтощение, но когато се събуди на следващата сутрин и чу цвърченето на птиците по околните дървета, го погълна депресия, каквато не мислеше за възможна.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Мъчително чакане, което не се състоеше от часове или от минути, а от секунди. И всяка една пъплеше убийствено бавно. Слушаше радиото, за да научи последните новини по случая, но новини нямаше. Бетани я нямаше. Костотрошача го нямаше. Райън Еванс го нямаше.

Беше рискувал да спре набързо на една бензиностанция насред щата и плати в брой за няколкото франзели и за малко месо, но нямаше апетит и се насили да хапне нещо, след като цял ден не беше слагал и залък в уста.

Нямаше с какво да измъкне мислите си от бездействието. Нямаше какво да предприеме. Нямаше каква загадка да разреши. Седеше на земята, облегнал гръб на голямото дърво, и се молеше на Бог — повтаряше една и съща фраза отново и отново:

Моля те, Господи, закриляй я. Запази я жива. Само я запази жива. Толкова съжалявам.

Опита да си спомни за какво съжалява, но след малко и това започна да избледнява в съзнанието му. Да, беше разочаровал Бетани. Може би ако беше в къщата през онази нощ, убиецът нямаше да посмее. Може би ако беше любящ баща, убиецът изобщо нямаше да избере Бетани.

Сигурно ако спеше до входната врата със заредена пушка, готов да отнесе главата на всеки откачен маниак, който се опита да влезе в дома му…

Известно време си представя как ще убие Костотрошача. Можеше да навре пистолет в устата му и да дръпне спусъка. Можеше да го бие през лицето, докато стане кърваво и безжизнено. Можеше да прободе очите му с шиш, а после да забие шиша в мозъка му. Можеше да вземе камък и да му разбие главата.

После започна да си представя как ще спаси Бетани. Как тя ще се втурне в прегръдките му и ще заплаче, притисната към шията му. Как ще нахълта вътре с пистолет в ръка, ще сложи край на живота на Трошача с цял пълнител куршуми и после ще изтръгне дъщеря си от лапите на смъртта.

Но най-ярко си представяше как ще размаже човека, който беше дръзнал да отмъкне дъщеря му посред нощ, изтръгвайки я от съня й. При тези мисли скърцаше със зъби до болка.

Но след като часове наред размишлява как ще убие Костотрошача и ще спаси дъщеря си, остана сам. Съвсем самичък. Безполезен. Седнал под палещото слънце.

Отчаян.

Обзет от същото отчаяние, което беше тласнало Калид към безумното решение да убива деца, за да спаси повече деца. Това беше болест и Райън започна да се чуди дали не е заразен от нея.

Алвин Финч се покатери петдесет метра нагоре по възвишението, после пресече напряко вдясно и заобиколи, за да може да излезе зад гърба на Еванс, без да бъде видян. Сърцето му биеше в гърдите като юмрук, започна и да се поти, нещо, което не смяташе, че ще се случи толкова скоро, след като се беше намазал с лосион.

Отне му двайсет минути, за да заеме позиция зад някакви скали точно зад гърба на мъжа, който все още не беше помръднал. Ако онзи го изненадаше и понечеше да направи нещо безразсъдно, щеше да използва пистолета в джоба си, но понеже държеше в плен дъщеря му, едва ли Еванс щеше да върши глупости.

— Не се обръщай, Райън Еванс — предупреди го Алвин.

Мъжът се надигна сепнато, но не се обърна.

— Добре. Остани, както си. Не се опитвай да се изправиш. Просто си седи.

Мъжът направо застина. Алвин би предпочел да вижда очите му, но още не можеше да рискува и да покаже лицето си.

— Ти си умен човек, господин Еванс. Получи се. Повика ме и ето ме тук. Което, ако се замислиш, е много добре. Удивително, нали?

Само че след като вече два дни седеше, обзет от страх и от тревожни предчувствия, горкият човек не можеше да задвижи гласните си струни.

— Кажи нещо — подкани го Алвин.

— Да — отговори мъжът.

В крайна сметка звучеше доста рационално.

— Знаеш ли кой съм?

— Да.

— Мислиш ли се за мен, както твърдят?

Мъжът се поколеба, като че ли сериозно обмисляше тази възможност. Можеше ли да е вярно? Алвин се замисли за момент, после реши, че всичко е възможно.

— Не — отговори мъжът.

— Съгласен съм. Само че те са прави за едно. Дъщеря ти е при мен и аз ще строша костите й. Освен ако…

— Готов съм на всичко.

— Наблюдавах дъщеря ти през пукнатините в стената и мисля, че няма да ми е лесно да строша костите на ръцете й, без да пробия кожата — толкова е тънка. И мека. Изглежда така, сякаш не й се е налагало да работи нито ден през живота си.

Мъжът не продума, но тялото му се бе разтреперило.

Толкова невероятна и приятна гледка!

Алвин надникна към разтреперания мъж и го остави да се тресе известно време.

— Ако ми доведеш бащата на лъжата, ще ти я върна. На тази бележка съм ти написал някои инструкции и ще я оставя тук. Или ще имаш куража за това, или не, затова ти давам срок само до утре сутрин. Доведи ми бащата на лъжата и ще ти покажа как да му строшиш костите. Или пък… вече знаеш какво, нали?

Мъжът не отговори.

Алвин остави сгънатата синя бележка на скалата и тихо се отдръпна назад.

Само за пет минути успя да се върне до пикапа си и след още две отново беше на чакълестия път и цепеше право на юг към скривалището си. Бащата беше казал нещо, докато Алвин отстъпваше, но той не го чу, а не даваше и пет пари. Вече се връщаше. Обратно към дупката.

Обратно към дъщерята.