Дъщерите на Костотрошача

25

Райън седеше в колата, която цъкаше, докато се охлаждаше, след като вече петнайсет минути стоеше в каменната кариера. До него Уелш се беше килнал към прозореца, все още в безсъзнание. Облаците бяха започнали да се разкъсват и лунната светлина озаряваше със студено сияние падината, в която Райън беше влязъл с колата. Жуженето на проводниците за високо напрежение недалеч се чуваше и в заключения автомобил.

А пред тях, в склона на хълма беше онази бетонна стена с изрисуваната врата. С изключение на стрелката на оградата и гарвана на вратата, други следи от Костотрошача нямаше.

Той обаче ги наблюдаваше. Със сигурност беше наблюдавал как Райън седи под онова дърво в ранчото „Гарваново гнездо“, наблюдаваше ги и сега от пукнатините между дъските на вратата, иззад някой от големите скални късове, пръснати из галерията, или от ръба горе.

Впери поглед във вратата, която приличаше на скелет, отдавна лишен от живот. Бетани или беше зад тази врата, или не беше.

Ако беше там, значи Трошача планираше през следващите часове и двамата да се изправят пред най-големите си страхове.

Ако тя не беше зад тази врата, тогава Райън трябваше да се изправи пред своя най-голям страх, а той беше, че дъщеря му все още е някъде в лапите на убиеца и че самият той ще трябва да направи каквото иска от него Костотрошача, за да спаси дъщеря си.

Ето защо Райън седеше като парализиран и се взираше във вратата.

А също и заради онова, което му предстоеше да направи с прокурора. Колкото и многобройни да бяха прегрешенията на Уелш, той не заслужаваше отредената му участ, също както онези деца в пустинята не заслужаваха чука на Калид.

От друга страна, може би нямаше да се наложи Райън на всяка цена да го убие. Още не. Трябваше да има и друг начин. Трябваше да има…

Мислите му се въртяха в кръг, но не му носеха облекчение. Фактите си оставаха — нощта беше тиха. Нощта беше тъмна. От дясната му страна лежеше пленник. Дървената врата беше затворена.

Той трябваше да влезе през тази врата и преди да съмне, да изпълни онова, което искаше от него Костотрошача.

Райън бутна вратата и примигна заради непривично силното жужене, което прорязваше въздуха. Овладя се и стъпи на чакъла.

Ако в живота му имаше конкретен миг на изпитание, заради който се е родил, той бе настъпил. Никой обикновен човек не би могъл да изключи чувствата си и да направи каквото е нужно, както бе способен Райън. Нима не го беше доказал?

Значи просто щеше да се справи с положението хладнокръвно и премерено, без да се бави нито за миг, за да не допусне нервната му система да реагира на онези химически вещества, които пораждат емоции.

Не ставаше дума за него, нито пък за човека, заклел се да прилага закона, неговия пленник Бъртън Уелш.

Тази нощ ставаше дума за Бетани. Райън си пое дълбоко въздух, мина пред колата и отвори другата предна врата. Останало без опора, тялото на Бъртън Уелш се катурна наполовина навън. Ръцете му увиснаха над чакъла, явно безжизнени.

Райън опипа артерията на шията му за пулс, усети го и хвана двете ръце на пленника си. Издърпа мъжа от колата и успя да измине още няколко метра, преди тялото много да му натежи и да го спъне.

Свали си колана и върза ръцете на Уелш зад гърба колкото можа по-стегнато. Успя да го събуди само с няколко силни плесници.

След още минутка прокурорът се свести достатъчно, за да стъпи и да се изправи на крака, а Райън се възползва от възможността да натика в устата му хартиена салфетка, която намери в колата.

Онзи направи немощен опит да се възпротиви, но едно ръгване с пистолета в ухото го отказа.

— Тръгвай.

Прокурорът тежко пристъпи напред към постройката, която Райън мислеше за барака за инструменти. Вероятно беше построена, за да държат в нея бушони или някакви други части за проводниците, които най-добре се съхраняват на хладно под земята, или пък складираха тук оборудването, което на времето са използвали в каменната кариера.

Тези подробности нямаха значение за Райън, но той почерпи известна утеха от факта, че е способен да разсъждава достатъчно трезво, за да си направи някои изводи. В никакъв случай не биваше да реагира импулсивно, каквото и да го очакваше зад тази врата.

Зад тази незаключена врата.

Протегна се към Уелш, опря пистолета в главата му, и отвори вратата. Оранжевата светлина от една газена лампа, закачена насред стаята, се разля навън.

Значи Трошача беше идвал тук. Или все още беше тук.

С дулото на пистолета подкани Уелш да влезе преди него, после затвори вратата зад гърба им.

Стояха насред стаята — вероятно шест на шест метра, излята от бетон, в която имаше три дебели дървени греди, които подпираха дървения таван. Лампата висеше от кука на средната греда.

Райън с един поглед установи, че нито Трошача, нито Бетани са тук, и едва не хукна навън, за да претърси склона за друга врата, за друго скривалище.

Само че по стените на бетонното помещение имаше рисунки и от тях целта на посещението му тук ставаше пределно ясна. Трошача беше нарисувал с тебешир десетина медицински схеми на човешкия скелет. В кръгове беше дал уголемени изображения на кости и беше отбелязал стави и конкретни точки.

До всяка схема имаше инструкции, описващи точно колко сила трябва да се приложи, за да може костта да се строши, без да пробие кожата.

До стената имаше желязно легло. А върху леглото имаше няколко купчини дървени блокчета със страна десет на десет сантиметра. В горната част на леглото имаше и старателно подредени на купчина кърпи и няколко намотки въже.

Най-отгоре беше поставен голям чук и менгеме.

Отначало Уелш просто оглеждаше, както правеше и Райън. Но после в съзнанието му се проясни какво крие за него тази стая и той започна да протестира ококорено и ръмжейки.

Хукна през стаята, преди Райън да успее да го спре и да го завърти, като го дръпне за хлабаво вързаните зад гърба ръце.

— Престани! — Райън насочи пистолета към главата му, но Уелш не даваше никакви признаци, че има намерение да се подчинява за каквото и да било. Вече крещеше през импровизирания заглушител в устата си и се опитваше да го изплюе.

— Престани или ще стрелям!

Райън обаче знаеше, че не би могъл да стреля, и огромните букви на стената правеха този факт болезнено ясен:

Пълният абсурд на това положение блъсна Райън като топовен залп. Фактът, че сериозно се замисля дали да изпълни указанията на Костотрошача, му се стори едновременно отвратителен и принудително неизбежен. Нямаше да убие Уелш. Нямаше да направи онова, което Калид беше направил в пустинята, независимо от залога. Не можеше да убие невинен човек, дори ако така щеше да спаси дъщеря си.

Или пък можеше да го направи?

Защото не би могъл да не спаси дъщеря си! Не би могъл да не направи всичко в човешките възможности, за да предпази Бетани от смъртта. Ако спреше сега, Бетани щеше да умре, не се съмняваше в това. Затова, макар да знаеше, че не иска, че не може да убие този човек, не можеше да спре. Още не.

Щеше да намери начин. Някой заплетен в храсталака овен, който да спаси невинния4. Или ФБР, или самия Костотрошач, или смъртта на Райън — каквото и да е, само да му попречеше да изостави дъщеря си, независимо от цената!

Райън направи онова, което умееше най-добре. Изключи емоциите си и продължи да държи прокурора на мушка.

Уелш явно не се тревожеше, че може да получи куршум. Скочи от леглото и продължи да се опитва да си развърже ръцете.

Сдъвка достатъчно от хартиената салфетка, за да изплюе по-голямата част, и гласът му вече отекваше в склада.

Опита се да се възпротиви с викове, но гласът му звучеше по-скоро като вой на ранен вълк, излизащ направо от гърлото. По-скоро този звук, отколкото страхът, че Уелш може да избяга, принудиха Райън да действа незабавно.

Метна се към него.

Уелш имаше предимство и първо се стрелна надясно, после наляво. Райън скочи и в двете посоки, следвайки го с пистолета.

Изведнъж Уелш се освободи от колана. Райън се озова изправен пред лос, който би могъл да го премаже, ако не беше понесъл няколко много силни удара по главата си.

Обаче приливът на адреналин възстанови напълно силите на Уелш. Той затвори уста и опита да се шмугне отдясно.

Кракът му се спъна в един от металните крака на леглото и прокурорът се преметна във въздуха. А единствената мисъл на Райън беше: Ще се пореже. Ще нарани кожата си!

Само че Уелш успя да стъпи на отчаяно протегнатия си крак и се изправи, залитайки. Впрегна цялата инерция от движението си, за да се втурне като таран към изхода.

Райън също изпадна в паника и го погна. Пресече му пътя и го настигна точно когато Уелш протягаше ръка към вратата.

Още докато замахваше, Райън съзнаваше, че най-вероятно ще одраска кожата на тила му, но нямаше избор, освен това съществуваше слаба вероятност Трошача да бе имал предвид, че не трябва да наранява кожата над костите, които чупи, което не включваше главата.

Туп!

Ръкохватката на пистолета нанесе болезнен удар и Уелш се срина като чувал.

Райън се надвеси над него, победоносно задъхан. Но чувството за триумф отлетя почти веднага, когато си спомни защо е тук. От него се искаше да върже едрия мъж за дървените блокчета на леглото, да обвие костите му с кърпите и после да ги изпочупи с огромния чук.

Уелш изстена. Толкова бързо?

Райън сграбчи единия му крак и го завлече до леглото. Бързо свали дървените трупчета на пода, за да направи място за Уелш. Най-напред вдигна на леглото торса му, после и краката му, а накрая с въжето от намотките върза ръцете и краката за четирите пръчки на леглото.

Отново напъха надъвканите парчета хартия в устата на Уелш, когато той започна да се размърдва.

Райън се изправи, доволен, че е завързал жертвата за леглото. Над Уелш подробните рисунки примигваха на потрепващата светлина на газената лампа. А в горната част на леглото чакаха чукът и менгемето.

За пръв път Райън застана лице в лице със задачата, която трябваше да изпълни. Беше отишъл в Остин и бе докарал бащата на лъжата в тази подземна стая, подготвена от Костотрошача, при това се беше справил почти безупречно, пренебрегвайки всичко, освен най-необходимото, за да се справи успешно.

А сега трябваше да натроши костите на този човек. Райън вече беше сигурен, че не е по силите му да го направи.

Както беше сигурен, че трябва да го направи.

Остин все още тънеше в мъртвешки сън в четири часа сутринта, когато Рики спря пред къщата на Бъртън Уелш и се огледа в нощта. Зад нея силни прожектори помагаха на криминолозите, които снемаха отпечатъци, събираха улики от следите по килима, снимаха мокрите следи от обувките, влезли от проливния дъжд навън по-рано през нощта и най-вероятно принадлежащи на убиеца. Все още чакаха резултати от трите отпечатъка, които бяха взели от резето преди час и спешно ги бяха изпратили в лабораторията.

Марк Кракър я посрещна на облицованата с плочки площадка и избута настрани шлифера си, за да пъхне ръце в джобовете на панталона си. Улиците все още бяха мокри, но небето беше престанало да излива вода над града и луната надничаше измежду разпокъсаните облаци. На сутринта небето щеше да е синьо.

— Някакви новини от лабораторията? — попита Кракър.

— Всеки момент.

Той кимна намръщен. Човек не можеше да го види често на местопрестъпление в четири сутринта, но отвличането на прокурор не беше обикновен случай. По новините вече беше разпратено комюнике — ФБР смяташе, че Костотрошача е отвлякъл прокурора Бъртън Уелш от дома му в жилищния комплекс Спениш Оукс, западно от Остин. Новите данни сочеха, че извършителят вероятно кара черен форд „Таурус“ и за последен път е забелязан да се движи на юг по шосе 71.

— На сутринта градът направо ще се взриви — каза Рики.

— Надявам се. Колкото повече очи гледат, толкова по-вероятно е да го заловим.

Тя кимна.

— Нещо не е както трябва.

— Струва ми се съвсем очевидно.

— Не, имам предвид по отношение на Райън Еванс.

— Е, скоро ще разберем — каза шефът й с плътния си баритон.

— Не, не дали извършителят е Еванс, а дали става дума за същия убиец от седемте случая преди две години.

— Според мен случилото се по-скоро ни доближава до тази вероятност, отколкото ни отдалечава от нея.

— Само дето това не е стилът на Костотрошача. Той не би оставил отпечатъците си по бравата. Не би шляпал с мокрите си обувки. Костотрошача действа прецизно, той е класически съобразителен сериен убиец. А това тук — посочи тя счупеното стъкло — е престъпление от страст.

— Нали точно това е същността на множественото личностно разстройство?

— Различни личности — може би, но различни методи?

— Търсиш под вола теле, Валънтайн. Не съм специалист по множественото личностно разстройство, дори не съм сигурен доколко изобщо приемам всичко това, но знам достатъчно, за да направя извода, че работата е доста объркана. И хаотична. Това не е точна наука. Всички улики, с които разполагаме в момента, сочат, че Райън е замесен в известна степен. Не успяхме да му намерим алиби дори за някой от предишните случаи — имал е възможност и мотив да извърши престъплението, а сега, ако сме прави, е отвлякъл и прокурора.

— Имаш право — отбеляза Марк, който се приближаваше зад тях. — От лабораторията потвърдиха, че отпечатъците съвпадат с тези от военното досие на капитан Райън Еванс.

Рики не беше очаквала нищо друго, но сега поне грижите й намаляваха с една.

— Не сме установили алиби отчасти защото не сме имали възможност да разпитаме заподозрения — продължи тя разговора си с Кракър. — Всичките ни улики са косвени.

— До този момент.

Тя кимна — той имаше право.

— Да, до този момент.

— В момента няма никакво значение дали Еванс е Костотрошача, когото разследвахме преди две години, или е откачен, който е превъртял в пустинята, и сега имитира хората, които са го пречупили. Важно е само, че е отвлякъл Уелш, а вероятно и дъщеря си. Основният ни приоритет е да върнем и двамата живи. Според мен той започва да става немарлив. Да се надяваме и да се молим този път да е оставил следа, по която можем да тръгнем.

Телефонът на Рики завибрира в джоба й. Извади го и видя, че я търси свещеникът. Беше ли научил вече?

Дръпна се към перилата на стълбите и отговори на обаждането.

— Отец Хортънс, рано сте станали.

— Имам съобщение за вас — отговори той. Гласът му беше напрегнат и тих и Рики веднага разбра, че Костотрошача се е свързал с него.

Обърна се и потърси погледа на Кракър:

— Какво ви каза?

— Иска да ви предам, че тръгва да преследва бащата на лъжата — отговори Хортънс.

— Помоли ви да ми се обадите, така ли?

— И настояваше никой да не го търси преди зазоряване. Трошача щял да го наблюдава и ако някой се появи преди сутринта, всички ще умрат. Каза да го търсите на единайсет километра южно от Менард.

Долепеният до ухото й телефон замлъкна.

— Каза ли ви кой е бащата на лъжата?

— Не. Допускам, че имаше предвид Костотрошача.

— Отче, Райън Еванс е отвлякъл Бъртън Уелш от дома му преди няколко часа. Мисля, че ни казва къде да го търсим.

— Той е отчаян — напомни й Хортънс. — Наистина ви препоръчвам да не предприемате нищо, преди да съмне.