Дъщерите на Костотрошача

28

Стояха в стаята, гледаха гневно и крачеха, отказвайки да приемат, че нещо от думите на Райън може да е толкова простичко, че да е самата истина. Стаята за разпити беше обзаведена с бяла маса, шест леки сгъваеми стола, пръснати наоколо, и голям прозорец-огледало, който позволяваше на властите да наблюдават разпита от съседната стая.

За разлика от килийния минимализъм в обзавеждането, забележителен беше броят на хората, които влизаха и излизаха през последния един час. В момента те бяха представени от един униформен полицай, който стоеше в ъгъла, от Рики Валънтайн, агентката от ФБР, на която се беше обадил отец Хортънс, и от шефа й Марк Кракър. И от прокурора Бъртън Уелш, който току-що бе изписан от болницата и фучеше в далечния ъгъл като бик, който вижда само червено. Казаха му, че няма работа там едва дванайсет часа след като ръката му е била счупена, само че побеснелите бикове явно не слушат лекарите.

Прокурорът беше свикал пресконференция, на която се представи като герой, успял да избяга от затворнически плен, сложил край на войната без чужда помощ и предал на правосъдието тиранина, който тормозеше всички.

Райън съзнаваше, че е изправен пред невъзможни обстоятелства, че нищо не говори в негова полза и че в момента дори неистовите му молби и обяснения работят против него.

Броени минути, след като ФБР проникна в склада, той пределно ясно изложи своята версия, като ги умоляваше да разберат. Не беше способен да изпълни условието. Не можеше да убие невинен човек, независимо какво рискуваше. И точно в това беше проблемът, нима не разбираха, понеже на карта беше заложен животът на Бетани. Трябваше да спрат Костотрошача.

Само че никой не обърна внимание на настойчивостта му, затова Райън се затвори в себе си и насочи мисли към надеждата, колкото и нищожна да бе, че все още би могъл да се добере до Костотрошача, като отиде на определената среща.

Шансовете му бяха ограничени. Можеше тихо и кротко да отиде в ареста и да понася със стиснати зъби перченето на прокурора, докато Бетани плаща с живота си цената на неговия неуспех да изпълни изискванията на Трошача. Или пък можеше да убеди някого в тази стая и да търси изход!

— Според мен не разбирате колко невероятно звучи това — заяви Кракър и го огледа, извил вежда. Замислено се потупа с пръст по бузата. — Ако сте направили всичко по искане на така наречения Костотрошач, защо ви е било да излагате на опасност живота на дъщеря си, като се обаждате на отец Хортънс? Човек би допуснал, че ще направите точно каквото похитителят е поискал от вас.

— Някога опитвали ли сте да строшите костите на друг човек, сър?

— Добре, не ви е било лесно да го направите, но защо ще се обаждате на отец Хортънс?

— Не трябва ли аз да ви задам този въпрос? — настойчиво попита Райън. — Защо? Нима не чухте нито дума от онова, което казах? Разполагам с време до сутринта, за да се свържа с онова чудовище, а вие ме държите тук, докато той е с дъщеря ми.

— Единствената причина да не те застреляме в челото, когато имахме тази възможност, е, че само ти знаеш къде се намира Бетани — процеди свирепо смръщен прокурорът. — Не си насилвай късмета!

Райън отчаяно заудря по масата със заключените си в белезници ръце:

— Аз!… Не съм!… Трошача!

Прокурорът заобиколи масата и стисна Райън за яката, преди някой да успее да реагира. Долепи лицето си толкова близо, че Райън усети дъха му.

— Би трябвало незабавно да ти извия врата, гнусен червей такъв. Аз бях там, забрави ли?

Рики се намеси и го дръпна.

— Назад, господин Уелш.

Той се извъртя вбесен към нея като ранен вълк. Тя обаче не отстъпи:

— Не го застреляхме, защото така щяхме да се превърнем в убийци, нали? — каза тя. — Още не е осъден, няма причина да се палите толкова.

— Осъден ли? — Прокурорът пусна яката му. — Този човек ме отвлече от дома ми, удари ме, изпаднах в безсъзнание, счупи ми китката, стовари чук върху ръката ми и щеше да строши всяка кост по тялото ми, ако не беше спрян!

— Но той спря, сър! — сряза го тя. — И сме тук, за да разберем защо е спрял. Защо се е обадил на свещеника. Защо не е довършил цялата работа, както би направил Костотрошача преди две години.

— Защото беше спрян! — кресна прокурорът. — Или това е прекалено сложно и не се побира в малката ви глава?

— Наранен сте — заяви Рики и предизвикателно отвърна на твърдия му поглед. — Но ви моля да не използвате това като извинение да ставате дребнав. Не оправдавам заподозрения за онова, което е сторил, просто изтъквам, че е възможно той да не е човекът, убил седем жертви преди две години. Не разполагаме с достатъчно улики, за да решим дали Райън Еванс е истинският извършител, или просто подражава на Костотрошача заради изпитанието, което е преживял в пустинята. Или пък е само наранен баща, който прави точно каквото твърди, че прави.

Уелш пристъпи към агентката на ФБР.

— Бях там. Гледах го в очите. Изобщо не се съмнявам кой е той и ви уверявам, че когато приключа със съдебните заседатели, те също няма да се съмняват. Да не сте посмели да се изпречите на пътя ми!

— Стига толкова! — намеси се Кракър. — Всички сме на една и съща страна. Просто се дръпни, Бърт.

Прокурорът изгледа шефа на ФБР и неохотно отстъпи.

— В момента искам само да спася момичето. — Изпъна дебелия си пръст към Райън: — И той знае къде е тя.

Райън се облегна и заговори бавно, произнасяйки думите така, сякаш съдържаха крехка истина:

— Вие сте невероятно глупав, господин Уелш. Костотрошача ви нарече баща на лъжата и иска смъртта ви, понеже смята, че всичко у вас е лъжа, като се започне от обичта, която уж изпитвате към Бетани.

— Той ли ви го каза? — примигна Рики.

Райън трябваше да пристъпва предпазливо:

— Не всичко.

— Той е извергът! — заяви Уелш и изруга. Лапна едно обезболяващо и го преглътна без вода. После се тръсна на един стол в далечния край на масата.

— Извергът иска смъртта ви — повтори Райън — и дебне някъде отвън в очакване да се увери, че сте мъртъв. Склонен ли сте да рискувате живота си, залагайки на убеждението, че аз съм Костотрошача?

Никой не отвърна на предизвикателството му и той продължи, докато не ги принуди да го слушат, като се съсредоточи най-вече върху Рики, която най-много от всички в стаята приличаше на негов закрилник.

— Трябва да ме освободите.

Още докато произнасяше тези думи осъзна, че напразно хаби усилия. Не беше успял да изпълни изискванията на Костотрошача и сега Бетани щеше да плати цената. Гърдите му се стегнаха и затрудниха дишането му, но той затвори очи и успя да овладее пристъпа на паника.

— Той ме очаква. — Райън отвори очи и погледна Рики. — Все още бих могъл да я спася.

— Къде?

— Аз…

Не биваше да им казва, понеже дори намек за намеса от страна на полицията щеше да сложи край на всяка надежда да спасят Бетани. Щяха да отидат в Гарваново гнездо, Трошача щеше да разбере, че Райън е проговорил, и после щяха да намерят изпотрошеното тяло на Бетани.

— Не мога да ви кажа. Той ще я убие, знаете го. Можете да ми сложите проследяващо устройство или да намерите начин да ме следите. Но трябва да ме пуснете да се срещна с него — той го поиска недвусмислено.

— Ако ни мислиш за такива глупаци, че да те пуснем… — Уелш беше толкова изумен, че не успя да си довърши изречението.

Вратата се отвори, но Райън не откъсваше поглед от прокурора.

— Вие откраднахте жена ми. Откраднахте и дъщеря ми. И сега просто ще стоите и ще гледате как този откачен я убива?

— Опитвам се да спася дъщеря ти — сряза го Уелш. — От теб.

— Къде си я скрил?

Само част от секундата беше нужна на Райън, за да се обърне натам откъдето прозвуча гласът на Селин.

Завъртя глава. Тя стоеше на вратата, облечена със светлозелена пола, бяла копринена блуза, широк черен колан и черни обувки на висок ток. Погледът й беше тъмен и остър като стоманено острие, което й придаваше вид на ястреб, съзрял жертвата си.

Само че Селин беше негова съпруга и Райън все още не беше приел, още по-малко пък беше проумял, идеята за развода им. Когато я видя да стои тук, скръстила ръце и вперила гневен поглед в него, той се почувства съкрушен от своето усещане за близост и нейната явна отчужденост.

Това беше жената, за която се беше оженил преди осемнайсет години. Бяха сменили половин дузина къщи и бяха отгледали заедно едно дете. Той се беше посветил на старанието да издържа съпругата и дъщеря си, а тя се беше посветила на майчинството и макар и двамата да се бяха проваляли хиляди пъти, все още ги чакаше общ път, който се бяха заклели да изминат заедно преди осемнайсет години.

Това обаче беше и Селин, жената, която го беше предавала не един или два, нито дори стотици пъти, а го правеше най-редовно. Това беше Селин, жената, допуснала в семейството им този хищник вдясно от него, този бик.

Това беше Селин, която мразеше него и най-вероятно всеки, който не я обичаше така, както тя искаше да бъде обичана, включително Бетани, макар че никога не би го признала.

Тя свали скръстените си ръце и се приближи към масата.

— Къде си скрил дъщеря ми, свиня такава?

Гласът й беше студен и тих и проряза гърдите му толкова болезнено, че той не успя да отговори.

— Кажи ми! — кресна тя. — Кажи ми къде я държиш!

— Не е при мен! — Как е възможно жена му да го обвинява в такова нещо?

Говори се, че отсъствието вдъхва повече любов в разделените сърца. В случая на Райън двегодишното отсъствие, довело до жестока среща в пустинята, и твърде късното откритие, че друг човек е откраднал всичко, което му е скъпо, бяха позлатили спомените му за Селин. За него тя беше едновременно богиня и вещица.

Само че сега, притиснат в ъгъла, Райън й прости цялата злина и прие с отворени обятия надеждата, която можеше да му вдъхне майката на дъщеря му.

Съзнанието, че собствената му съпруга го смята за способен да се обърне срещу дъщеря им, за миг блокира съзнанието му.

Не беше способен да разсъждава. Затова просто изкрещя онова, което вече беше казал:

— Не съм отвлякъл дъщеря ни!

— Престани! — викна му тя, готова всеки миг да се разплаче. Размаха превързаната си ръка, която Трошача беше счупил. — Престани с тези лъжи. Нямаш ли никакви чувства? Как е възможно да си толкова студен?

— Аз… аз се опитвам да я спася.

— Опитваш се да я спасиш ли?! Ти я напусна преди петнайсет години! Да не мислиш, че някой ще ти повярва? Ще повярва, че си дошъл да спасиш дъщеря си, след като през целия й живот си отсъствал? Че най-неочаквано си се превърнал в съвършения баща, готов да премести и планини, за да я спаси? Ти я изостави!

Не можеше да понесе обвиненията й, понеже знаеше, че част от тях са истина. Той беше изоставил Бетани…

Само да можеше да изживее отново последните петнайсет години, щеше да остане близо до нея и да бди над нея като орел.

Нощем щеше да спи на прага й, щеше да й сервира масата и да поднася царска закуска преди училище.

Щеше да я посреща на обяд, когато тя поискаше, да разговаря с учителите й, и да кани приятелите й всеки следобед, само и само да е близо до нея.

Сам би ходил като последния клошар, ако това щеше да позволи да й купува дрехи по последна мода, та когато минава по улицата, хората да си казват: Ето това е дъщерята на Райън Еванс, който я обича повече от собствения си живот!

Щеше да ходи на всички мачове и да скандира заедно с нея с пълно гърло, щеше да й носи хотдог в полувремето, за да може тя да стои до игрището заедно с другите мажоретки.

Само да можеше да изживее живота си отново…

Но не можеше. Можеше да живее само собствения си живот, а в момента дъщеря му не спеше в никакво легло, не се будеше за закуска сутрин и не минаваше по коридорите на училището, където момчетата се обръщат подире й.

В момента Бетани беше в ръцете на чудовище, а Райън по-скоро би умрял, отколкото да допусне дори косъм да падне от главата й.

Дори това обаче беше просто абстрактно намерение, защото всъщност с дъщеря му се беше случило нещо много по-сериозно.

Съзнанието на Райън се люшкаше между обвиненията, които му отправяха в тази стая, и почти неконтролируемото желание да скъса веригите си, да премаже всеки по пътя си и да се втурне натам, където можеше да намери дъщеря си.

Сети се, че всички очакват отговора му. Рики Валънтайн крачеше мълчаливо и го наблюдаваше с благ поглед. Уелш го фиксираше предизвикателно. Шефът на ФБР Кракър стоеше замислен.

Устните на Селин се разтвориха в израз на върховно презрение. Изглеждаше така, сякаш някой я е принудил да преглътне лъжица с кал.

Райън си пое дълбоко дъх и стисна ръце под масата. Трябваше да им обясни. Трябваше да ги спечели на своя страна. Заради Бетани.

Погледна към Селин и преглътна, за да може да говори.

— Имаш право. Невинаги съм разбирал какво означава да бъдеш баща, обаче това се промени в пустинята. — Имаше чувството, че гласът му всеки момент ще му изневери. — Съзнавам, че съм изоставил двете ви с Бетани, и се заклех, че ще променя всичко това. Когато те вържат за стол и те принудят да гледаш как трошат костите на невинни деца, защото смятат, че и ти постъпваш така с техните деца… Решиха да използват Костотрошача, защото случаят беше нашумял и те се чувстваха като жертвите. Така се чувствам и аз. Такива сме и всички ние.

Усети, че му се вие свят, но се насили да продължи да говори.

— Обаче аз не мога да постъпя като тях. Това вече не съм аз. Мога да нараня себе си, за да спася нея, мога да нараня Костотрошача, но нищо повече. Най-сетне станах бащата, който винаги съм искал да бъда, не разбираш ли?

— Като ми счупи пръста, така ли? — Тя посочи с бинтования си бял пръст към Уелш: — Като отвлече с пистолет мъжа, когото обичам, завърза го и удари ръката му с чук? Разбира се. Вече всичко разбирам. Как може да съм била толкова сляпа? Просто си добър баща.

Това вече дойде в повече на Райън. Скочи на крака и удари по масата с всичка сила:

— Дължа й живота си! — кресна той.

— Своя живот, Райън, не живота на Бърт — сряза го тя. — Ти не си Бог.

Той се поколеба.

— Вече го знам. Затова ме пуснете. Пуснете ме да отида при нея. Не съм Костотрошача.

Всички се взираха в него.

Той продължи да говори запъхтяно, докато все още вниманието им беше насочено към него:

— Замислете се. Научавам, че Бетани е отвлечена, с двайсет и четири часа закъснение, понеже вие изобщо не си направихте труда да ме осведомите. Вместо това убиецът ми оставя съобщение и настоява да го намеря. Признавам, изгубих контрол. После установявам, че заподозреният съм аз. Онзи обаче ме чака. — Райън бодна масата с пръст. — Хвърлил ми е ръкавицата и аз нямам друг избор, освен да приема предизвикателството му, понеже не мога да се обърна към онези, които са положили клетва да служат на обществото… Не, понеже вие мислите, че аз съм той, за бога! Затова го подгоних лично. — Райън погледна Рики: — Колко пъти трябва да го обяснявам, преди някой в тази стая да започне да проумява?

— Според мен проблемът е, че вашето обяснение е само едно от няколкото възможни смислени обяснения — каза тя. — Освен това преди дванайсет часа ви заварихме в бункер с чук в ръка.

— Само че сега съм тук, погледнете ме в очите и кажете, че не говоря истината. Отвлякох прокурора само защото онзи така ми беше наредил, после трябваше да го откарам в каменната кариера и до сутринта да му строша костите. А сега разполагам с време до изгрев да ме намери, иначе това ще бъде краят. Заради Бетани, моля ви, пуснете ме да отида. После ме арестувайте и ме съдете, правете с мен каквото искате. Но ми дайте този едничък шанс. Не на мен — на Бетани дайте последен шанс да остане жива!

Обърна се към Селин, макар че тя не разполагаше с никаква власт:

— Умолявам те!

Селин пристъпи още крачка напред, вдигна ръка и го зашлеви през лицето със здравата си ръка.

— Ти си извратен тип, разяждан от ревност — каза тя. — За кого се мислиш, че дръзна да нараниш мъжа, когото обичам? Ще направя всичко по силите си, за да се изпържиш на електрическия стол. Чуваш ли ме? За мен си мъртъв.

Тя закрачи решително към вратата и остави в парфюмираната диря след себе си смайващото разкритие, че в нейната глава по-важно беше какво се случва с нея и с любовника й, отколкото с Бетани.

— В такъв случай и дъщеря ти е мъртва — каза Райън. — Аз съм единствената й надежда. Щом изоставяш мен, значи изоставяш и Бетани.

Съзнаваше обаче, че мислите на Селин са толкова помътени, че не би й хрумнало да се върне. Тя излезе от стаята без да каже нито дума повече, и изчезна.

Райън се отпусна тежко на мястото си, смазан от тежестта на неминуемия изход, пред който бяха изправени всички. Бетани, единствената му дъщеря, която той обичаше повече от самия себе си, щеше да загине от ужасна смърт.

— Измъкнете някаква информация от този човек или аз ще го направя — кресна Уелш и тръгна подир Селин. — Утре рано сутринта ще му предявя обвинение. Надявам се дотогава да го държите под ключ.

И затръшна вратата.

Райън постави ръце върху масата и установи, че треперят, както ставаше винаги, когато емоциите вземеха връх над разума му. Белезниците му се тресяха. Нещо в тези пристегнали китките му гривни засегна струна дълбоко в съзнанието му.

Може би понеже символизираха ограничените му възможности. Един баща, който не може да направи нищо повече. Или пък му напомняха за оковите на човечеството, затиснато под бремето на неизбежната трагедия, която в крайна сметка завършва със смърт.

Той не беше Бог. Не можеше да раздере небето и да помете враговете си, за да спаси изгубеното си дете, което викаше за помощ. Беше само един заподозрян, натикан в стая за разпит, окован…

Внезапно в съзнанието му изплува една от рисунките на Костотрошача по стените на склада. Счупена ръка.

— Кажете ми, Райън — попита Рики Валънтайн, настанявайки се на стола срещу него, — къде летят гарваните?

Той вдигна поглед към нея:

— Моля?

— Къде се срещнахте с него?

— Би трябвало да знаете, вие ме намерихте.

— Прекарали сте три дни в каменната кариера?

— Да. — Беше лъжа, но още не можеше да им разкрие местоположението на Гарвановото гнездо. Не и докато не се увереше напълно, че няма друга алтернатива. — Какво друго бих могъл да правя? Трябваше да го чакам.

— Значи посланието ви по радиото му съобщаваше къде ще бъдете. Но нали той ви е подмамил към кариерата? Извинявайте, сигурно ме мислите за глупава, обаче не се връзва. Нещо против да ми обясните?

— Може да обсъдим всичко това, когато ни остане време. Вече е осем вечерта, нали? Казвам ви, нямаме време!

— Капитане, ако наистина си въобразявате, че дори ще ни хрумне да ви пуснем, ужасно грешите — намеси се Кракър и настани високото си тяло на един от паянтовите столове до масата. Преметна крак връз крак и сплете пръстите си върху коляното. — Ако искате да ни заведете на това така наречено място за среща, това е друга работа. Но истината е, че сте извършили престъпление и цял свят го знае. Установихме го безспорно. Вие отвлякохте човек и го наранихте физически. А за това заслужавате двайсет години затвор. Според мен не разбирате колко сериозно е положението ви.

Райън се взря в очите на Рики. Колкото и да му се искаше да повярва, че тя е склонна да му се довери, съзнаваше, че ръцете й са вързани. Не беше във властта й да му помогне.

— Моля ви, госпожо, умолявам ви. Той ще убие дъщеря ми, ако не се появя преди изгрев-слънце.

— Е, имаме проблем, Райън. Това го чух, обаче не чух да ни казвате къде я държи. Надявам се схващате, че сте малко непоследователен.

— Не знам къде е тя! А ако ви кажа къде той иска да се срещнем, ще се издадете. Може ли да гарантирате, че няма да забележи присъствието ви?

Тя се намръщи:

— Според мен нямате много възможности. Или ще ни кажете и ние ще проверим, с което сигурно ще го подсетим…

— При положение че изобщо има друг Костотрошач — додаде Кракър.

Рики го погледна.

— От друга страна, ако не ни кажете и нито вие, нито ние отидем на мястото на срещата, той и бездруго ще я убие. Нещо да пропускам?

Райън не отговори. Тя имаше право, обаче не се налагаше той да решава преди полунощ, защото и тогава все още щяха да имат време да стигнат до Гарваново гнездо преди зазоряване. И дори по-късно, ако пътуват с хеликоптер.

— Като не ни разкривате мястото на срещата, само излагате на допълнителна опасност живота на дъщеря си — настоя Рики. — А като знам какво изпитвате към нея, мълчанието ви ме обърква. Би трябвало да обсъдим как да се доберем до нея, а не да се затваряте в себе си.

Обаче кажа ли ви, това ще я застраши повече, отколкото ако мълча, помисли си Райън.

— Съжалявам, но не мога да поема този риск — отговори той.

— Защото не сте ни казали цялата истина, нали, господин Еванс? — намеси се Кракър. — Защото може би — само може би — вие сте виновен за отвличането на дъщеря си.

— Не.

Рики се наведе над масата:

— Добре, да допуснем, че ви поставим електронно устройство за проследяване и ви пуснем. Ще ви следваме с хеликоптер на безопасно разстояние, примерно няколко километра, и ще имаме втори екип на земята. Ще се съгласите ли да се срещнете с Костотрошача?

— И дума да не става! — отсече Кракър.

Тя вдигна ръка:

— Хипотетично.

— Ако съм сигурен, че няма да се намесите. Няма да е просто среща. Не знам какво ще иска да направя. А и проследяващото устройство не бива да е голямо, за да не го намери, ако ме претърси.

— Ако се появи, ние ще се намесим и ще го арестуваме.

— Прекалено умен е, за да го допусне. Как да съм сигурен, че ще си удържите на думата?

— Няма да си удържим на думата, понеже тая работа няма да стане — заяви Кракър.

— Сър, ако обмислите положението в момента…

— Обмислил съм го! — Кракър се изправи и се запъти към вратата. — Той ни избяга веднъж, ако успее пак обществеността направо ще откачи. Отговорът ми е „не“. Край на дискусията.

От начина, по който Валънтайн стисна зъби, Райън отсъди, че не обича да й нареждат да си затваря устата, но въпреки това тя не възрази.

Бутна стола си назад и се изправи.

— В такъв случай предлагам да играете открито, господин Еванс. Ако сте прав, времето тече. Може и да ви се иска да преместите планини, за да спасите дъщеря си, но истината е, че в момента аз съм единствената, която може да премести нещо. А ако щете вярвайте, но не по-малко от вас искам да намерим Бетани, преди да е станало твърде късно. — Тръгна към изхода, но на вратата се обърна: — Моля ви, помогнете ми да я намерим. Обадете ми се по всяко време. Ще чакам.

После Рики излезе и Райън остана сам с пазача в ъгъла, който го наблюдаваше мълчаливо.

Впери поглед в белезниците си и се запита дали Костотрошача вече е счупил някоя кост на Бетани.

Догади му се от тази мисъл.