Дъщерите на Костотрошача

2

Бетани Еванс прегледа пощата си в „Хотмейл“ за новини от агента си в „Триптън“ — агенцията за модели, с която беше подписала договор преди три месеца. Досега получаваше относително дребни поръчки — предимно за различни каталози за дрехи: от „Стайл Уеър“ до „Сиърс“. Участва в две телевизионни реклами, включително като статистка: снима се как оформя тялото си в рекламата на фитнес зала „Колдс Джим“ и беше една от трите гимназистки сладурани, които целуват някакъв тип в реклама на гланц за устни „Сивиър Лип Сървис“ — доста гадно название за търговска марка според Бетани.

Този път ставаше дума за корица. За корицата на каталог за дрехи на „Ют Нейшън“. Ако й възложеха поръчката, както гарантираше агентът й Стиви Бартън, повече от пет милиона потребители, които получаваха есенния каталог, щяха да съзрат нейното лице.

— Пристигнало ли е? — попита Пати.

Бетани премести мобилния телефон на другото си ухо.

— Чакай малко. Мили боже, напоследък ни пълнят пощите с големи простотии!

— Не се впрягай. Сигурно всички големи модни списания те отрупват с безплатни продукти, за да те привлекат.

— Я стига!

— Не, сериозно, така правят. Когато човек се прочуе, започват да му изпращат безплатни продукти. Както раздават безплатни бутонки на футболистите.

— Аз съм модел, Пати. Едно от хилядите лица в милионите списания. Не съм Анджелина Джоли.

— А тя откъде е тръгнала според теб? Моля те, Бет, вкарай и мен. Още не мога да повярвам, че ти се случва всичко това. Ще станеш адски известна!

Ръката на Бетани застина над мишката. Известна ли? Думата звучеше странно. Не от желание да се прочуе беше отстъпила пред настоятелността на майка си да вземе няколко урока като модел и да си направи собствено портфолио. За бога, беше само на шестнайсет!

Известна.

Вече дори не беше сигурна какъв точно е смисълът на тази дума. Не се очертаваше скоро да замине за Холивуд или да започне да взема уроци по пеене. Просто, по думите на майка й, сама си пробиваше път. Възползваше се от природните си дадености, а те бяха приятна външност, красива усмивка и тяло, което изглеждаше като на осемнайсетгодишна, макар и малко нисичка осемнайсетгодишна.

— Не говори така.

— Не се впрягай. Ще станеш адски известна и всички го знаят.

— Млъкни! Сериозно ти казвам, Пати. Ще стана лекарка, а не някакво лице, което всички могат да… — Дъхът й секна, когато имейлът се плъзна пред погледа й.

Пати забеляза паузата.

— Какво? Получила си го, нали?

— Чакай малко.

Бетани кликна два пъти върху имейла и бързо прочете:

Бетани примигна. Кръвта се дръпна от лицето й, когато осъзна смисъла на прочетеното. Може би поприбързано беше отхвърлила вероятността да стане звезда. За малко не изпусна мобилния си.

— Получила ли си я? — настойчиво попита Пати.

— Аз… — Бетани не можеше да се сдържа повече. Изписка. Колкото и да мразеше момиченцата, които подскачат със стиснати юмруци, точно това направи. Разврещя се като момиченце.

Гласът на Пати зацирика по телефона заедно с нейния.

— Знаех си, знаех си, адски си знаех! Прочети ми го.

Бетани седна задъхана и позасрамена от изблика на чувства (слава богу, че никой не я видя) и прочете имейла на Пати.

— Аха, това е само началото! Адски права бях!

— Ама на теб всичко ли ти е „адско“?

— Аха, мамка му! Вече да. Идвам с теб.

— В Ню Йорк ли?

— Къде другаде? На Бродуей, скъпа!

Бетани започна да си дава сметка за всички трудности, които можеха да възникнат в резултат от малкото й пътешествие до Ню Йорк, за да стане следващото рекламно лице на „Ют Нейшън“. Първо, вече беше краят на август и следващата седмица тръгваха на училище. Което ще рече мажоретки, а Бетани беше станала ръководителка на групата. Задължение на ръководителката беше да провежда тренировките — правилата бяха от ясни по-ясни и треньорът Картър не би ги нарушил заради корицата на някакво списание.

— Кога се събират старите възпитаници тази година? — попита Бетани.

Отсреща й отговори мълчание.

— Втората седмица на септември?

— Май да. Лоша работа. — Пати явно разбираше колко сериозен проблем може да възникне. Само че толкова ценеше всичко, свързано с поп културата, и не на последно място славата, че възможността да поведе две хиляди пламенни и енергични тексаски юноши и да ги вдъхновява да скандират, облечена с минипола, отстъпваше на заден план — макар и само с една малка стъпчица.

— Зарежи събирането. Ще станеш известна!

Точно както можеше да се очаква.

— Ще ти звънна по-късно.

— Чакай, чакай! Къде отиваш?

— Трябва да съобщя на мама.

Бетани затвори и полетя надолу по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж, зави покрай перилата долу и хукна към кухнята. Плъзна се по чорапи и се закова пред майка си, която говореше по телефона.

— Мамо…

Ръката на майка й се изстреля нагоре и опъната й длан настоя за тишина, докато самата тя довърши телефонния си разговор.

— Разбрах!

Майка й щракна с пръсти и намръщено посочи лицето й. Така казваше: Затваряй си устата. Не виждаш ли, че говоря по телефона?

Разбира се, че виждам, Селин. А ти не виждаш ли, че дъщеря ти има да ти съобщи нещо по-важно от онова, за което дърдориш в момента?

Не го изрече, естествено. Вместо това скръсти ръце и забоде в майка си поглед, който тя ненавиждаше.

— Освобождават ли го? Но той лежа само две години! — Селин се отдалечи в другия край на кухнята, за да избегне изгарящия и втренчен поглед на Бетани. Тя обаче заобиколи плота и зачака, без да обръща внимание на гневната гримаса на майка си.

— Ами всички доказателства? Не може да го пуснат заради някаква формалност! Ти направо закова онзи ненормалник…

Майка й разговаряше с прокурора Бъртън Уелш. Това беше интересна нишка от заплетената мрежа на нейните взаимоотношения. Бетани не спираше да се чуди как Селин успяваше да си намери място в живота на толкова важни хора. Майка й беше родена за политик.

Беше се запознала с прокурора по време на воденото от него разследване на Костотрошача, след като убиецът беше отвлякъл момиче от гимназията на Бетани „Сейнт Майкълс Академи“, където Селин членуваше в родителския комитет. Останалото, както казват, е история.

Бетани се шмугна надясно, за да я вижда майка й.

— Какви ще бъдат последиците за теб? — попита Селин и отново й обърна гръб. Сигурно търпението й се изчерпваше. После добави по-меко: — Всичко ще бъде наред, Бърт. Не им позволявай да те пречупят. — Замълча и добави: — Трябва да затварям. Дъщеря ми явно смята, че е дошъл краят на света. — Засмя се кратко и престорено. — Добре, довиждане. — Затвори, завъртя се рязко и размаха мобилния си: — Колко пъти да ти обяснявам, че е невъзпитано да постъпваш така? Не видя ли, че говорех по телефона, когато нахълта?

— Получих я!

— Пет пари не давам какво си получила. Не си сама в тази къща. Двете с теб делим един покрив, което означава, че ти трябва да уважаваш личното ми пространство, аз плащам за твоето лично пространство, а и двете знаем колко скъпо е това. Кълна се, че следващият път, когато ми погодиш такъв номер, ще ти отрежа издръжката. Чу ли?

Бетани усети как лицето й пламва. Понякога майка й се държеше страшно детински, а положението се беше влошило през последната година, докато баща й беше в Ирак и избиваше хора. В такива моменти Бетани не беше сигурна кого от двамата ненавижда повече.

— Приключи ли?

— Не знам, а ти?

Това вече беше прекалено. Изгуби всякакво желание да сподели с тази жена, която се наричаше нейна майка, може би най-важната новина от недългия си живот.

— Не забравяш ли нещо? — попита Бетани.

— Какво?

— Под този наш покрив, както го наричаш, ти си родителят; а аз — дъщерята. Така че се дръж подобаващо за възрастта си.

Майка й примигна, но тя винаги правеше така, за да покаже колко е шокирана, макар рядко да беше истински шокирана. Просто играеше роля, част от подхода, направил Селин манипулативната кучка, в която постепенно се беше превърнала.

— Как смееш да ми държиш такъв тон! Аз съм ти майка!

Бетани усети как в гърлото й се образува бучка.

— Аз пък съм ти дъщеря. Това говори ли ти нещо?

Мълчаливо стояха една срещу друга — Селин присвиваше устни, а Бетани се мъчеше да удържи пороя от потиснати чувства по отношение на своето изоставяне, както го наричаше.

Майка й присъстваше, но всъщност никога не бе на разположение на дъщеря си. Винаги се носеше вихрено през поредица от връзки с мъже, изтезаваше се, за да не натрупа нито грам нежелани тлъстини, съжаляваше за всеки ден от живота си, който все повече я доближаваше до четирийсетте.

Баща й не беше погълнат от себе си. Той просто не беше. Едва когато порасна достатъчно, за да събере две и две, Бетани осъзна, че чисто и просто е изоставил и дъщеря си, и съпругата си. Райън не подозираше за изневерите на Селин и за нуждата на Бетани от баща. Тя почти във всеки случай би предпочела себичността на майка си пред неведението на баща си.

Почти във всеки. В момента обаче пълната неспособност на майка й да бъде истинска майка тласкаше Бетани към ръба.

Най-накрая майка й остави телефона си върху плота и извърна очи.

— Какво е толкова спешно, малък нарцисист такъв?

— Няма значение.

Бетани се обърна и излезе от кухнята със замъглени от сълзи очи. Не би било погрешно да се каже, че в такива мигове изпитваше омраза. Мразеше майка си, задето й е майка, мразеше и баща си, задето не е тук да я избави от майка й.

— Какво сега, просто ще си тръгнеш, така ли? — сряза я майка й и я последва. — Върни се!

Бетани продължи.

— Виж… извинявай. Това ли искаш да чуеш? На всички ни е трудно, уверявам те. Да не смяташ, че е лесно да си самотен родител? Райън не изостави само теб. Извинявай, но не мога непрекъснато да съм съвършена.

Поредната манипулация, стъпила на истини, използвани в подходящия момент, за да предизвикат подходящата реакция. Само че Бетани не можеше да съчувства на нескончаемите оплаквания на майка си, че е била изоставена от съпруга си, най-вече защото тя с лекота успяваше да го замести с други мъже. Ако не друго, отсъствието на баща й беше удобно за Селин и за игричките й.

Изоставената беше Бетани, не майка й.

— Получила си корицата? — неочаквано възкликна майка й иззад нея.

Бетани спря.

— Получила си корицата на „Ют Нейшън“, нали? — Студенината в тона на майка й се беше стопила.

Бетани си пое дълбоко въздух и изтласка гнева си на заден план.

— Да.

Стъпките на Селин бързо зачаткаха по дървения под.

— Толкова се гордея с теб, ангелче. — Ръката й докосна рамото на Бетани, но тя се дръпна.

— Не ме наричай така, знаеш, че не обичам.

— О, я се стегни! — Селин я прегърна.

Бащата на Бетани я наричаше „ангелче“, когато беше малка. Само че изобщо не се беше държал с нея като с ангелче, когато ги беше напуснал, затова тя вече мразеше да й викат така. Направо беше престъпление, че майка й избра точно тази дума в такъв момент. Добре дошли в майчиния свят!

Когато Селин се отдръпна, очите й грееха — явно беше забравила болезненото скастряне.

— Защо не ми каза? Кога научи? Прекрасна новина!

Бетани не си направи труда да отговори на въпросите — бяха само формални, а не проява на искрен интерес.

— Колко ще ти платят?

— Двайсет хиляди. Искат ме в Ню Йорк след три седмици за фотосесия.

В очите на майка й се изписа почуда.

— Много се гордея с теб.

Въпреки всичките щуротии на майка си, Бетани знаеше, че в този момент тя е искрена. И затова щеше да й остане предана.

— Наистина ли мислиш, че трябва да замина?

— Ама ти сериозно ли? Това е фантастично! Не се тревожи, ще бъда до теб на всяка крачка. Ще заминем за Ню Йорк и здравата ще се забавляваме. В никакъв случай не бива да пропускаш такава възможност.

— Може да пропусна събирането на випускниците.

Бетани долови осезаемо как в главата на майка й щрака.

— Не се тревожи, остави треньора на мен — невъзмутимо отсече тя и се запъти към кухнята. — Дръж се за мен, Бетани. Ако си изиграем добре картите, светът ще бъде в краката ни. Което не може да се каже за неудачника, който претендира да ти е баща.

Преди време Бетани би възразила, че той все още й е баща, но вече бе забравила как се чувстваше тогава. Може и да не беше съгласна с поведението на майка си през последните години, докато Райън си играеше на война, но вече се чудеше какво би било, ако баща й беше друг. Достатъчно грижовен човек, за да участва в живота й. Може би това щеше да е най-доброто решение за всички.

Мислите й се върнаха към телефонния разговор на майка й.

— Какво ти каза Бърт Уелш?

Майка й хвърли поглед назад, сякаш не беше сигурна дали да й каже. Но го направи:

— Безумие някакво… освободили Костотрошача от затвора.