Дъщерите на Костотрошача

32

Идън, Тексас

Алвин Финч спря пикапа форд F-150 в хамбара, затвори двете крила на вратата и прекъсна достъпа на светлина почти изцяло. Постоя малко, за да си събере мислите, признателен за късмета си.

Не само късметът обаче го беше довел на това място, криещо безпрецедентна възможност. Късметът нямаше нищо общо с факта, че ФБР все още не бяха започнали да душат край него. Неслучайно бе успял да прекоси една трета от щата Тексас посред бял ден, без никой да го спре.

Беше тук, в стария мухлясал хамбар заедно с бащата на лъжата, благодарение на старателно планиране и понеже на този ден Алвин Финч се беше превърнал в Сатаната.

Дори той самият не го съзнаваше напълно до онзи миг, когато застана срещу момичето, срещу Бетани, а тя положи ръце на гърдите му. Когато Алвин най-сетне го прозря, целият се разтрепери, а тази реакция беше необичайна за него.

Момичето, което щеше да стане негова дъщеря, беше най-красивото същество, до което беше заставал, имаше съвършена и неопетнена плът, първичен съсъд, съдържащ всичко лелеяно в живота.

Бетани беше съвършено същество и Алвин я мразеше повече от всичко останало в живота си, включително от майка си, която ненавиждаше много, много силно. Колкото и красив да беше Алвин, Бетани бе много по-красива, отколкото той би могъл да се надява да стане. И това прозрение го принуди да мобилизира и последните си сили, за да съумее да се овладее, защото се боеше, че ей сега ще се пресегне и ще строши ръцете й, докато тя се опитва да го съблазни.

Възпря го единствено фактът, че щеше да му стане дъщеря. Сега повече от всякога искаше да спечели нейната безсмъртна обич, безпрекословната й всеотдайност.

Той трябваше да стане неин баща! Тя трябваше да му бъде дъщеря. Само това можеше да го задоволи сега.

Алвин обичаше две неща, за три беше готов да убие. Обожанието на момичето, което щеше да му стане дъщеря. Безкомпромисната всеотдайност на тази дъщеря. Възможността да сподели кутия „Нокзима“ с дъщеря, която по-скоро би умряла, отколкото да го разстрои.

Съзнаваше, че тези истини са обвити в метафорична бъркотия, която онези, дето бърникат в съзнанието на хората, биха нарекли лудост, но нима те не биха нарекли и Сатаната луд?

От тази мисъл усети как нещо в стомаха му затрепка доволно. Макар че водеше по-скоро мъчително съществуване, да бъде Сатана си имаше и дребни предимства.

Свали задния капак на пикапа и огледа проснатия силует, увит със синя мушама. Бащата беше в съзнание, но бе парализиран от наркотика. Много беше важно да съзнава ужасния си провал.

Алвин отметна мушамата и дръпна човека за краката. Само че обувката му се изсули и отдолу се показа кафявият му чорап. Стисна го за петата и го задърпа.

Спря, когато беше измъкнал тялото наполовина, смаян от начина, по който усещаше петата му в ръката си. Калканеусът. Никога досега не беше чупил калканеус, вместо него предпочиташе метатарзалните кости на пръстите на краката. За петата трябваше да удари с чук. Стиснал петата на Райън, Алвин реши, че оттам ще започне.

Очите на мъжа бяха отворени, вперени в тавана, а клепачите му потрепнаха веднъж. Ефектът на лекарството започваше да отслабва.

Алвин издърпа стъпалото с две ръце и свали тялото от каросерията. То тупна върху стария, покрит със слама под на хамбара. Никакво изсумтяване, никакво стенание, понеже мъжът не можеше да използва гласните си струни, а и ударът беше твърде лек, за да счупи някоя кост.

Приведе се над лицето му, понеже знаеше, че ококорените му очи виждат.

— Наричат ме Костотрошача — осведоми го. — Но всъщност съм Сатаната и дъщеря ти е при мен.

Усмихна се, но мъжът не му отвърна със същото.

Алвин вдигна тялото, преметна го през рамо и вдигна падналата обувка. Излезе от хамбара, без дори да се огледа дали са сами. Старата ферма, завещана от майка му, беше на петнайсет километра от най-близкия павиран път и тук идваше само по някой заблуден ловец, който не обръщаше внимание на знаците „Частна собственост! Влизането забранено!“, които Алвин беше поставил по периметъра на заемащия площ от трийсет и два хектара имот.

Кипариси образуваха естествена граница около хамбара, къщата и дългата, кафява и прекалено обрасла морава, ширнала се на половин хектар. След като погреба майка си отзад преди повече от двайсет години, той заключи имота и замина за града. Не си беше направил труда да поддържа къщата и тя на практика беше станала необитаема за човек с неговите вкусове. Използваше я само заради мазето, където практикуваше заниманията си.

Спря на половината път до къщата, обърна се и огледа наоколо. И цяла година да останеха тук, никой нямаше да разбере. Щяха да търсят Костотрошача из цял Тексас, а той щеше да бъде тук, на трийсет и пет километра южно от Идън, в мазето заедно с бащата и с неговата дъщеря.

Алвин влезе в къщата и тръгна по коридора към вратата за мазето. Старателно беше измил кухнята и тоалетната и вътре все още се усещаше мирис на белина. Щом оставеше мъжа в стаята му, щеше да си вземе душ и да се почисти. Най-добре да е чист, преди отново да говори с дъщерята.

Остави вратата отворена и слезе по циментовите стъпала. Електричеството на фермата беше прекъснато преди десетина години, но газените лампи бяха много подходящи за такова място. Криеха цялата мръсотия.

Алвин спря в подножието на стълбите и погледна надолу по коридора към стаята на дъщеря си, която си оставаше заключена. Какво ли правеше тя сега? Дали газената лампа беше изгоряла? Дали се чудеше как да му достави удоволствие? Или разглеждаше кръста, който той беше поставил на стената?

Дишането му се учести и той се извърна. Вратата на втората стая, в която бе държал момичето през първите дни, беше отворена към мрачната вътрешност.

Алвин намести тялото на рамото си и тръгна по коридора към стаята. Стовари мъжа върху леглото и го остави както се беше строполил — с едната ръка през шията, другата под гърба и с поглед, вперен в тавана.

Позачуди се дали да не говори с него, но това си беше чиста загуба на време. Подземната стая беше мъжделиво осветена от дневната светлина, процеждаща се от пролуките в ъглите на тавана. Скоро действието на успокоителното щеше да отслабне и мъжът щеше да опознае стаята. А се беше оказал много изобретателен.

Разполагаха с много време. Можеше да минат дни, преди да поговори с мъжа на леглото. Сега съдбата му зависеше от неговата дъщеря.

Алвин Финч, известен още като Костотрошача, който всъщност беше Сатана, стоеше надвесен над леглото, отново потънал в мисли за дъщерята. И дишането му пак се учести.

Искаше му се още сега да я довлече в тази стая и да й натроши костите пред очите на този човек, който уж й беше баща. Да натроши ръцете и краката й, използвайки коляното си като опорна точка, както беше правил понякога. Рязкото счупване сигурно щеше да разкъса и кожата й, затова нямаше да го направи, макар да му се искаше.

Искаше да натроши костите й, понеже костите на всеки човек, разпъван някога на кръст, са били натрошавани. На всеки човек, освен на един, който е бил пронизан. Тогава бяха объркали разпятието, сега той трябваше да го оправи. Всеки път, когато мечтаеше как чупи кости, си мислеше, че оправя нещата.

Обзе го внезапна ярост, наведе се и удари мъжа по лицето. Може и да му беше счупил носа, не знаеше и не му пукаше. Преди да свърши всичко, счупеният нос щеше да е напълно забравен.

Излезе от стаята, заключи вратата и се качи горе в банята, за да се изкъпе и да се намаже с лосион.