Дъщерите на Костотрошача

5

Решението на Калид да остави Райън насаме с дванайсет снимки на изпотрошени крайници работеше колкото против Райън, толкова и в негова полза.

Против него, понеже снимките силно го тревожеха.

В негова полза, понеже намеренията на Калид му даваха храна за размисъл. Пъзел, който да подреди. Върволица от нови точки, които да свърже с вече очертаващата се в главата му картина. Сведения, които да обработи съсредоточено и прецизно, както бе обучил ума си да действа при откъслечни данни.

Явно предназначението на камерата беше да записва всяка негова реакция и да я предава до монитор, който гледаше лично Калид. Освен това камерата трябваше да държи Райън на тръни. Като всеки друг орган умът е в състояние да функционира само ограничено време, преди да се измори, а усилието на американеца да поддържа постоянна бдителност би следвало да ускори изтощението му. Явно точно това целеше Калид.

Не толкова очевидно беше намерението, скрито зад снимките на натрошените детски крайници. Несъмнено свързаната с тях загадъчност целеше да тормози съзнанието на Райън точно колкото го тормозеше и ужасът, който вдъхваха.

Малко вероятно беше Калид да има някаква представа какво работи Райън, но той отбеляза мъничка победа, тъй като американецът не успя да попречи на мозъка си да заработи на бързи обороти, за да разреши загадката, пред която беше изправен.

Какво целеше конкретният избор на Калид, който старателно беше обмислил отвличането? Освен да изтъкне съвсем очевидната връзка между американските бомбардировки в Ирак и трагичните невинни жертви от войната, Калид нямаше какво толкова да спечели. Със сигурност би могъл да прибегне до много по-манипулативен стимул от опита да предизвика душевен смут у Райън с помощта на снимки, колкото и ужасни да бяха.

Което идеше да покаже, че Райън пропуска нещо. Калид криеше още изненади. Той манипулираше Райън подмолно. Тук се криеше нещо повече. Много повече.

Райън се отпусна на стола с вързани зад гърба ръце, мислено търсейки отговори. Порови навсякъде, обмисли всяка възможност, проучи всяка нишка. Отговорът обаче му убягваше.

Освен ако просто нямаше отговор — вероятност, която още повече усложни умствената му гимнастика.

Крушката на тавана примигна веднъж, но с изключение на това единственото друго движение в помещението беше примигващата светлинка на камерата и помръдването на Райън от време на време, за да снабдява с кръв крайниците си.

Мина един час. Два часа. Започна да губи представа за времето. Това също беше част от плана на Калид.

Повечето хора се отказват от неразрешените загадки след броени минути. Онези, които си купуват и играят игри като „Мист“, умеят да размишляват над конкретна загадка двайсет-трийсет минути, преди да се отегчат от липсата на напредък и да извадят картата, разрешаваща измама.

Най-добрите дешифровчици могат да посветят дни или седмици на едно-единствено предизвикателство, без да загубят интерес. Само че главоблъсканицата, пред която беше изправен Райън, съдържаше елемент, нарушаващ равновесието в съзнанието му. Взираше се в изображения, които всяваха у него смут не заради своята загадъчност, а заради жестокостта си. Тъй като не беше емоционален човек, реакцията му се стори странна.

Колкото повече изучаваше изображенията на жертвите, толкова повече го поглъщаше страданието им. За разлика от хилядите подобни снимки, които беше разглеждал внимателно, откакто беше пристигнал в пустинята, за тези разполагаше с много време.

Вместо да се опитва да проумее какво цели Калид, когато го оставя насаме с фотографиите, той се зае да анализира загадката, свързана с всяко изпотрошено тяло, както предполагаше, че постъпват криминолозите.

Как се бе срутила сградата? Заради пряко попадение, или заради взрив в близост до нея? Дали жертвите бяха пропаднали до дъното преди бетонните блокове да се срутят отгоре им? Кои кости се бяха строшили най-напред? Колко наранявания може да понесе човешкото тяло? На колко места може да бъде изпотрошен човек, преди да умре от вътрешен кръвоизлив? Колко дълго бяха останали живи децата?

Съзнаваше, че Калид целеше да го изтощи. И успяваше. Имаше обаче и още нещо. Би трябвало да има.

По едно време Райън се събуди, макар да не беше усетил да заспива. Долови пареща болка в гърба и в дясното рамо и се опита да я облекчи, като се премести наляво. Червената лампичка на камерата продължаваше да примигва. Снимките още висяха на стената. Военните панталони бяха мокри от урината му.

Нищо друго не беше променено.

Райън седя на стола още дълго, преди ключалката най-сетне да изщрака и вратата да се отвори. Калид влезе с бутилка минерална вода „Евиан“ и някакви жълти оризови сладки. Затвори вратата зад гърба си, огледа Райън изучаващо с тъмните си, бдителни очи, и се запъти към него.

Без да продума, отвори бутилката, притисна я към устните на Райън и му даде да пие, както майка би напоила детето си. Райън засмука течността, учуден от силната си жажда.

Калид дръпна шишето и го остави на масата до оризовите сладки.

— В ъгъла има кофа. Ще сваля веригите ти, за да се облекчиш и да се пораздвижиш. Ако се опиташ да избягаш, ще те прострелям в бедрото. Разбра ли?

Райън примигна.

Калид заобиколи стола му, свали веригите и му помогна да се изправи. Ставите му горяха, нужна му беше половин минута да облекчи малко сковаността си. Докато куцукаше към кофата и рулото тоалетна хартия в ъгъла, огледа килията си, но не забеляза нищо ново. Само стола, масата, камерата и снимките.

Използва кофата и се върна на стола. Катинарите на веригите бяха американски.

— Хайде, протегни се, раздвижи си кръвта. Искам да си изтощен, но не и да те боли толкова, че да ти е все едно.

Мозъкът на Райън отново защрака. Почти всяка дума на Калид усложняваше положението му. Военноморското разузнаване би имало полза от човек като него.

— Стига толкова. Ако обичаш… — посочи към стола тъмничарят му, — … седни.

Трийсет секунди по-късно Райън отново беше окован и гледаше Калид. Хрумна му, че краткият отдих всъщност му е навредил. Отново вързан, той усети да го залива безнадеждност, която не би била толкова силна, ако не му бяха напомнили за свободата.

Все очаквани методи, и ефикасни.

— Съдейки по униформата, ти си офицер — отбеляза Калид. — Не че има значение. Умееш превъзходно да контролираш съзнанието си. Не изразяваш емоциите си. Възможно е да си емоционално потиснат. И което е още по-лошо, може би дори се гордееш със себе си, задето не се поддаваш на натрапчивите ми опити да повлияя на емоциите ти. Обаче не знаеш, че това ще заработи против теб.

Отново очакван подход.

Лека и почти съчувствена усмивка разтегли устата на Калид.

— Работиш в разузнаването, нали? Г-2? Само догадка. Кажи ми, според теб засега доколко ефикасни са методите ми да те пречупя?

Нямаше да навреди Райън да го предизвика малко.

— Бива те. На моменти си предсказуем, но в същото време си нетрадиционен. Само че не ме разбираш добре. И двамата знаем, че вече съм мъртъв. За мен това няма значение. Да, добре ще е да умра бързо, но ти няма да го допуснеш — от ясно по-ясно е. Затова нямам друга възможност, освен да изстрадам каквото си ми приготвил, за часове, дни или седмици и после да умра.

— Колко пресметливо! Мисля, че арабите са много по-страстни от американците. Всичко във вашия съвършен свят е разумно, нали? А сега сте дошли тук, за да покажете на нас, бедните араби, как да влезем във вашия съвършен свят.

Райън прецени, че опровержението не би му помогнало с нищо.

Раменете на мъжа увиснаха.

— Добре тогава, не ми оставяш избор. Ще си изиграем играта. Но искам да ти кажа едно, преди да ти разкрия намеренията си. Мнозина биха казали, че съм луд. Събратята ми ще окачествят като нечовешко онова, което се каня да направя. Обаче ти не ми оставяш избор.

— Казах ти, вече съм мъртъв — отговори Райън.

— Да — погледна снимките Калид, — те също. Убити от Сатана, за когото ти явно не даваш пет пари, понеже не вярваш в никакъв Бог. — Калид се завъртя към него и Райън тутакси забеляза промяната в погледа му. Нещо в главата му беше прещракало. — Знаеш ли колко жени и деца е изтребила вашата война в тази страна? Имаш ли някаква представа труповете на колко невинни жертви дяволът е оставил подпре си в родината ми?

Тихичко гласче прошепна предупредително в главата на Райън, но той не чу какво му казва.

— Те измират, поразени от вашите бомби и от вашите ракети, а всичко е толкова безпристрастно, толкова дистанцирано — не усещате болката, понеже е много далече и защото не разбирате риданията на родителите и дори на Бог, когато избивате децата! — Изричаше думите ядно и горчиво. — Затова сега — замълча, пое си въздух през носа и затвори очи, — ти ще ми помогнеш всички майки и бащи в твоята страна да почувстват болката от нашата загуба.

Райън рязко отвори очи.

— Вече проумяваш ли?

Мъжът отново посочи с пръст снимките.

— Ако Сатаната убие няколко деца по улиците на който и да било град в твоята страна, ужас ще скове сърцата на милиони. Тед Бънди уби няколко десетки жени и пресата се разкрещя обвинително. Вашият Вашингтонски снайперист изби една шепа хора по улиците на столицата ви, и цялата държава ревна възмутено! — Калид примигна. — Обаче когато Сатаната дойде тук и избие хиляди жени и деца, никой не пролива дори една сълза. Затова реших да превърна хилядите в един. Ако видят с очите си как умира само един човек, ще проумеят нашата болка.

— Това е лудост — заяви Райън.

Ноздрите на арабина се разшириха.

— Доведете го!

Вратата се отвори и вътре влезе младеж без риза, вероятно петнайсетгодишен, с отчасти объркано, отчасти любопитно изражение.

— Ахмед — усмихна се Калид на момчето. — Ела тук, Ахмед.

Момчето се приближи колебливо към Калид, оглеждайки се ококорено.

Калид положи ръка върху рамото на младежа.

— Не се тревожи, не знае нито дума на английски. Което е добре, понеже щеше да се вдигне страхотна олелия ако знаеше, че ще го убия така, както бе убит синът ми — като строша костите му.

Райън усети как започва да му се гади.

— Не разполагам със сграда, която да срутя отгоре му, затова ще му счупя костите с чук. По-точно, ти ще го сториш. Ти ще го убиеш точно както уби съпругата и детето ми преди една година. Никой не плака, понеже никой не видя. Затова ще го направиш отново, обаче този път ще те заснемем.

Нямаше да убива, разбира се. Как можеха да го накарат да убива? Свят му се зави дори само от предположението.

— Това е нелепо — успя да каже само.

— Можеш да спасиш това дете от съдбата, която никой от нас не би желал да го сполети — каза Калид. — Носиш брачна халка. Кажи ни къде живеят съпругата и децата ти. Имам приятели във вашата страна, които чакат да им се обадя. Ще отидат у вас, ще убият жена ти и детето ти пред камерата, за да може целият свят да види колко болезнена е загубата дори на едно дете. Погледни в обектива, кажи ни да екзекутираме твоето дете и ще пощадя живота на това момче.

Няколко секунди мозъкът на Райън отказваше да обработва логично мислите му. Какво го караха да направи?! Не можеха… Не беше възможно този мъж…

В този миг осъзна промяната на играта и проумя, че няма да е единственият, който ще умре тук, в тази стая. Щяха да използват породената от съпричастността болка, за да го пречупят. Вината на оцелелия и ненавистта към самия себе си трябваше да прекършат волята му.

Сам се учуди от лекотата, с която взе решението си. Сякаш в съзнанието му се беше издигнала стоманена стена и беше прекъснала достъпа на всичко друго освен на стоическата му издръжливост. Ако се стигнеше дотам и ако арабинът не блъфираше, щеше да се наложи да приеме смъртта на това момче, колкото и чудовищно да изглежда. Алтернативата просто не беше допустима.

— Така само ще ви намразят повече — каза Райън.

— Не съм съгласен. Веднъж проумели болката на човек, американците са изключително опрощаващи. Проблемът е, че не разбират болката ни.

Значи не блъфираше, така ли? Този мъж очевидно беше твърдо решен да осъществи намерението си.

— Ще оставя Ахмед при теб за шест часа. След това ще се върна и ще го убия, освен ако не се съгласиш да жертваш живота на собственото си дете в замяна на неговия. И после — една сълза се отрони от ъгълчето на окото на Калид и се търкулна по бузата му, — после ще доведем второто дете. Момиче на име Мириам. Ти си убил хиляди хора, но те умолявам, не ме принуждавай да убия дори само още един човек.