Дъщерите на Костотрошача

9

— Искам да се върнем в килията, преди да избягаш и да те вземе хеликоптерът.

Мислите на Райън се насочиха обратно към смътното избавление, горещата пустиня, ярките прожектори на хеликоптерите, неспособността му да повярва, че наистина е оцелял след цялата история.

— Да ви донеса ли още вода, капитане? Кока-кола?

Райън се вторачи в цивилния психиатър от щаба, когото бяха определили да го разпита. Беше го виждал веднъж преди. Прошарен лекар с благи сини очи зад тънките очила и с разбираща усмивка.

Лекарят сведе поглед към ръцете на Райън, които почиваха от двете страни на микрофона върху масата пред него. Дясната му ръка трепереше. Като на старец с болестта на Паркинсон.

Райън забоде очи в ръката си и безуспешно опита да спре тремора. Вдигна и двете си ръце и ги постави в скута си под масата.

— Капитане?

Психиатърът се казваше д-р Нюман, цивилен лекар, мобилизиран с американската армия. Бяха минали седем дни от спасяването на Райън и всеки следващ беше по-ярък и по-ясен, но главата му все още бръмчеше и ръцете му не спираха да треперят.

— Да?

Райън погледна към жената до себе си — военен психолог на име Джули Стюарт, която през изминалата седмица го посещаваше два пъти дневно в Двайсет и осма военна болница в Багдад. Само Райън знаеше всички подробности относно случилото се в пустинята, но днес това щеше да се промени. Най-накрая щеше да говори.

— Искате ли още вода?

— Да, благодаря ви.

Нюман кимна към единия служител от военната полиция в задната част на оскъдно обзаведената стая. Имаше само две маси една срещу друга и прозорци с жалузи, отвъд които беше поредният горещ, но странно тих ден в Ирак.

На моменти го гледаха така, сякаш е твърде нестабилен, но когато по-рано ги притисна, се съгласиха, че вече е напълно годен да се справи. Последните седем дни наистина бяха много критични, но днес сутринта се бе събудил свеж и готов да се върне на работа.

Трябваше да мине през този разпит и психологическия тест и въпреки треперещите ръце щеше да им покаже, че е добре. А после можеше да се върне на поста си.

Нечия ръка се пресегна през рамото му и постави бутилка вода на масата.

— Благодаря — каза, но засега остави водата недокосната.

— Съзнавам, че ви е трудно — каза Нюман. — Но колкото повече научим от вас сега, толкова по-малко ще се налага да ви разпитва командването впоследствие. Сигурен съм, че разбирате.

— Да.

— Освен това е важно да обхванем различни страни от инцидента, за да може да преценим състоянието ви правилно.

— Добре, продължавайте.

— Така. — Нюман хвърли поглед към лаптопа, на който печаташе Джули. — Докъде бяхме стигнали?

— До момичето на име Мириам — каза Джули. Очите й пробягаха по екрана, срещнаха очите на Райън и тя тутакси сведе поглед.

Нюман отново насочи вниманието си към жълтите листове пред себе си и начерта линия с химикалката си.

— Да, разбира се. Да уточним, в този момент камерата продължаваше да ви записва, така ли?

— Да.

— Снимките на загиналите деца още висяха на стената…

— Невинни жертви — поправи го Райън.

— Децата, които Калид отъждествяваше с невинните жертви в Ирак. Жени и деца.

— Със своите деца, да.

— Да.

Нюман вдигна сините си очи и погледна над тъничките рамки на очилата си.

— Момчето на име Ахмед беше мъртво на пода зад вас, убито по подобен начин, което ще рече с изпочупени, натрошени кости.

— Да.

— Мириам седеше вързана в ъгъла.

— Да.

— В онзи момент вие сериозно обмисляхте самоубийството като единствена възможност да спасите жертвите, без да давате на мъчителите си каквото искат.

Райън се поколеба, опитвайки се да определи дали признанието му по някакъв начин ще навреди на преценката им за психическото му здравомислие. Обаче главата му жужеше и той съзнаваше, че най-уместният подход е просто да им разкаже какво се е случило възможно най-спокойно.

— Да.

— Те обаче на практика са ви лишили от тази възможност, като са привързали ръцете ви към стола.

Кимна.

— Моля, говорете пред микрофона, капитане. Нужен ни е запис.

— Да. — Той се приведе напред и повтори, този път по-ясно: — Да, точно така.

— Кажете ни какво се случи след това — подкани го психиатърът и остави писалката си.

Райън заговори със спокоен глас, решен да изглежда разумен и сдържан:

— Оставиха ме в помещението заедно с момичето за шест часа. После се върнаха и убиха момичето.

— Можете ли да ми опишете как стана това?

Райън усети пристъп на гадене. Явно опитваха да анализират психологическата му реакция към положението.

— Точно както направиха с момчето — отговори той.

— Казахте, че сте чули костите на момчето да се чупят и сте изпаднали в безсъзнание. Изпаднахте ли в несвяст и докато убиваха момичето?

Гърлото му се стегна на болезнен възел и за миг му се стори, че наистина ще повърне.

— Не.

Нюман се взря в него за миг, после заговори тихо:

— Трябва да ми кажете какво чухте и видяхте, капитане. Знам, че…

— Убиха я — рязко отговори Райън. После овладя емоциите си, доколкото бе по силите му. — Това достатъчно ли е?

Лекарят спокойно вдигна писалката си, отбеляза нещо на листовете си и отново я остави на масата.

— Мисля да препоръчам да ви дадем още малко време, преди да продължим. За ваше добро.

Бяха тук, за да решат съдбата му, всички го знаеха. Военните можеха да бъдат безмилостно ефикасни при нужда. Нюман просто проявяваше любезността да даде на Райън още време да се възстанови, за да увеличи вероятността каквато и съдба да решат да му отредят след тази атестация тя да отговаря и на военните цели, и на желанието на Райън.

Райън обаче се съмняваше, че ще издържи и ден повече в болницата, проснат върху белите чаршафи като разлагащ се труп. Нуждаеше се от нещо, което да го измъкне от ничията земя, в която беше попаднал.

— Не, съжалявам, просто… — Пресегна се към бутилката, видя, че лявата му ръка трепери, докато стиска пластмасата, и съжали за решението си. Не биваше обаче да привлече вниманието към този факт, като дръпне ръката си, затова вдигна бутилката, отпи глътка, остави я върху масата и скри треперещата ръка отново в скута си.

Не е редно, Райън. Не бива да го правиш.

— Ще се оправя — каза той. — Не е лесно да гледаш как едно дете умира.

— Какво правеше Калид през това време?

Челото на психолога се беше оросило с капчици пот. И друг път се беше сблъсквал със зверства, но това май оглавяваше списъка.

— Стоеше до вратата и ме наблюдаваше.

— И нищо не каза? Изобщо ли не реагира?

— Не, нищо не каза. Но по лицето му се стичаха сълзи.

— Това изненада ли ви? Да видите такава емоционална реакция от страна на толкова жесток човек?

— Цялата постановка беше емоционална реакция от негова страна — отговори Райън. — Той беше убеден, че аз съм убил поне хиляда деца също толкова жестоко.

Лекарят кимна, сякаш разбираше, ала Райън се съмняваше, че би могъл.

— Трудно ми е дори да си представя как сте се чувствали в онази стая, капитане.

Беше въпрос.

— Вие как бихте се чувствали?

— Кажете ми какво изпитвахте.

Гаденето се върна и Райън преглътна, уплашен да не би наистина да повърне. Емоциите, които го преследваха мъчително, постепенно щяха да отшумят. А междувременно трябваше да ги приеме и да се справи с тях по най-добрия възможен начин. Както беше направил, докато убиваха Мириам.

— Не можех да му отстъпя, разберете го. Целта му беше да ме пречупи. В онзи момент единственото, което можех да направя, беше да пречупя него.

— Значи, докато убиваха Мириам, вие седяхте и какво правехте?

— Нищо.

— Затворихте очи — каза лекарят.

— Да.

— Но не чувствахте нищо?

— Нямах избор.

— Успяхте ли да изключите емоциите си?

— Не знам. Знам само, че Калид плачеше, а аз не.

Джули продължаваше да го стрелка с погледи над екрана. Райън не беше сигурен дали й се иска да го удуши, или да се разплаче заради него.

— Кажете ни какво се случи след това.

— Доведоха третата жертва. Още едно момче. Калид ме нарече безсърдечна свиня, задето отказвах да направя каквото иска.

— Бяхте напълно сигурен, че ако му бяхте казали името и адреса на съпругата си, той щеше да изпълни заплахата си, така ли?

— Да.

— Продължавайте.

— Три часа по-късно влязоха и убиха момчето.

— Три часа?

— Калид съкрати времето.

— По същия начин ли го уби?

— Да.

— Този път гледахте ли?

— Не.

— Калид реагира ли видимо?

— Излезе от стаята.

— Разбирам. А вие? Каква беше вашата реакция този път?

— Този път… този път припаднах.

— Значи би било правилно да се каже, че старанието ви да контролирате емоциите си не е било напълно успешно.

— Не, не напълно. Обаче не можех да реагирам така, както искаше той. Разберете. Съпругата и дъщеря ми… — Свитата на юмрук печал, която се надигна в гърлото му при споменаването на дъщеря му, не му позволи да продължи.

— Не бързайте, капитане.

Хрумна му, че може би греши, като се опитва да им демонстрира сдържаността си. Не искаше да изглежда нечовешки, нали? В крайна сметка играта не беше такава. Играта приключи преди седмица.

Или пък не беше?

— На карта беше заложен животът на дъщеря ми. Сигурен съм, че го разбирате.

— Доведоха ли четвърто дете?

— Младеж. Малко по-голям от другите.

— Убиха ли го?

— Да.

— Този път кой спечели игричката между вас и Калид?

Въпросът блъсна Райън в гърдите като таран. Този мъж омаловажаваше страданието му и го представяше просто като последица от мъжкарското перчене на двама твърдоглави негодници, така ли?

Райън отмести поглед към голямата снимка на президента на стената зад Нюман и отговори на въпроса напрегнато, но иначе доста овладяно:

— Никой не спечели. Момчето умря.

Краката му се разтрепериха, съвсем лекичко. Размърда ги и те се успокоиха за кратко, но после отново се разтрепериха.

— Това беше четвъртият труп, който са оставили на пода зад стола ви, така ли?

— Не. Последните два оставиха на пода вляво от мен.

Пръстите на Джули престанаха да се движат по клавиатурата и тя затвори очи за миг.

— Колко време продължи това, капитане? — попита психиатърът.

Опита се да им каже. Обаче устата му не се подчиняваше на нарежданията на мозъка.

Вместо това мозъкът му твърдеше, че в момента той живее в лъжа, като седи тук напълно овладян, играе играта, която самият той и другите като него изключително много уважават, и е спокоен, какъвто се очакваше да бъде всеки военноморски офицер, независимо от случилото се. Поддържаше безукорно фасадата.

Само че мозъкът му вече го предупреждаваше, че няма да съумее още дълго да се преструва. Всъщност Райън едва ли щеше да е в състояние да продължи живота си, какъвто беше преди. Всичко се беше променило със строшаването на първата кост.

Колкото и да се опитваше да си внуши, че може да продължи, дълбоко в себе си, където отказваше да се чуе, съзнаваше, че част от него беше умряла заедно със смъртта на първото невинно арабско момче Ахмед.

Не искаше да прави преценки на войната, за него обаче тя беше приключила. Край. Целият му свят бе рухнал заради смъртта на невинните.

Психиатърът явно беше решил да го изчака.

Райън отново се опита да им отговори, но устата му беше все така непокорна. Тогава се зачуди дали не губи контрол — тук, пред очите им. Краката му трепереха, като че бяха в блендер.

Направи последен отчаян опит да подчини тялото си, но контролираща стена, която беше издигнал, внезапно рухна и той не можа да удържи приливната вълна, напираща зад нея.

Цялото му тяло се разтресе — от глава до пети. Столът затрака под него. Но дори в този момент той се мъчеше… мъчеше се да го спре, да спре чувствата, които разкъсваха гърдите му.

Вдигна треперещите си ръце от скута и ги положи върху масата, но така само разтресе и нея. Бутилката с водата се катурна и той прибра ръцете си обратно в скута.

Психиатърът го наблюдаваше безстрастно, Джули беше престанала да пише и се бе вторачила в него. А Райън стоеше пред тях безмълвен и целият трепереше като при земетресение.

Въпреки душевния си смут поне беше успял да не изпадне в неловкото положение да стовари болката си на масата пред очите на всички. Жестоката агония, която изпитваше, докато седеше на онзи стол…

Кълбо от чувства се търкулна нагоре в гърдите и изпълни гърлото му.

Мили Боже. Мили Боже.

Сълзи замъглиха очите му и силно парене жилна носа му, когато се опита да ги овладее.

Но, Боже мой… защо? Защо деца?

Не можа да попречи на лицето си да се сгърчи. Здраво стисна челюстите си, но не възпря плача, който вече пробиваше през гърлото му и изпълваше устата.

И в този момент Райън се разрида, тялото му се разтресе, от очите му рукнаха сълзи.

Опитваше се да им обясни нещо. Опитваше се да им се извини за тази моментна загуба на контрол, да им каже, че ще отнеме само минутка и че после ще могат да продължат. Опита се да им каже, че децата, децата, всички деца, проснати на бетонния под край него, натрошени…

— Съжалявам, съжалявам.

Мъчеше се да ги накара да разберат, но просто хлипаше, изричайки думите едва чуто, задъхано, с учестено повдигащи се гърди.

— Съжалявам… Съжалявам…

— Докторе, моля ви.

Тези две думи на Джули му подействаха като балсам. Опитваше се да накара психолога да прекрати това. Райън се беше провалил печално. Беше се изложил, беше станал за смях.

— Докторе?

Райън засмука голяма порция въздух, овладя риданията със силно сумтене и каза:

— Не. — Продължаваше да трепери, но болката в гърлото му беше отслабнала и той беше в състояние да говори. — Не, всичко е наред. Позволете да довърша. Трябва да довърша.

— Мисля, че той не е в състояние…

— Се-седем… — изрече Райън.

Те впериха поглед в него.

— Седем. Уб… убиха седем… деца.

— Мисля, че трябва да направим почивка, капитане — заяви Нюман. — Преживели сте нещо много тежко и се нуждаете от почивка.

— Не, не се нуждая! — Все още целият трепереше, но най-лошото беше преминало. — Убиха седем невинни човека! — провикна се той. — Не мога да го направя. Не мога да се преструвам повече. Аз… аз бях в стаята с тях, разбирате ли? Не мога да го направя!

— Капитане…

— Опитах да се самоубия! Опитах да си глътна езика, опитах да се задуша, като си извия главата, опитах, обаче… — Райън осъзна, че нещо коренно се е променило в него. Нужни му бяха дни, за да си проправи път, но докато седеше тук и им разказваше какво се беше случило, не можеше повече да отрича настъпилата в себе си промяна.

Ако Калид не беше осъществил целта си да промени съзнанието на Америка, като даде конкретно лице на невинните жертви, със сигурност беше успял да промени съзнанието на Райън.

— Опитайте да се успокоите, капитане — говореше психиатърът. — Можем да продължим по всяко време, ако…

— Непрекъснато припадах, докато накрая успях да разраня до кръв кожата на китките си в кърпата.

Нюман сведе поглед към превръзките на китките му. Кимна, съзнавайки, че Райън иска да изхвърли всичко от себе си. Да се пречисти от преживения ужас чрез изповедта.

— Когато той влезе и видя подгизналите от кръв кърпи и отпуснатото ми прегърбено тяло на стола, сигурно си е помислил, че съм успял. Не бях, обаче той трябваше да спре кървенето.

— Сам ли беше?

— С един от пазачите. Нападнах го, когато развърза кърпите, за да спре кървенето. Калид мислеше, че съм в безсъзнание и крещеше на другите, че ако умра, всичко ще бъде напразно. — Райън седеше на стола, все още разтреперан, и изливаше цялата история в продължителна изповед: — Сграбчих Калид за косата и го ухапах по лицето, по носа. Глезените ми все още бяха вързани за краката на стола, но бяха свалили веригите, когато пристегнаха ръцете ми към стола. Той изврещя, а аз се метнах напред, стиснал носа му между зъбите си. Столът се счупи. Не проследих всичко, което се случи, защото единствената ми цел беше да ги нараня колкото може по-сериозно, преди да ме убият. Работата беше там, че те не искаха да умра… затова пазачът не ме застреля, когато нападнах Калид. Помъчи се да ме дръпне, но не се опита да ме убие и не можеше да използва оръжието си, понеже Калид беше под мен и крещеше.

Краката му бяха престанали да треперят. Ръцете му постепенно се успокояваха и треморът вече почти беше изчезнал, когато той ги сключи върху масата.

— Убил си Калид?

— Така ми се струва. Беше съвсем безжизнен. Но всъщност не разсъждавах. Успях да съборя пазача, като го фраснах с лакътя си в гърлото, щом ме стисна за рамото. Беше пълна бъркотия, аз крещях, удрях, хапех… Струва ми се, че лакътят ми го запокити към бетонната стена и той припадна от сблъсъка. Осъзнах, че мога да избягам. Издърпах ножа от колана на пазача, срязах въжетата на момчето…

— В стаята е имало още една жива жертва, така ли?

— Да, бяха влезли, за да му натрошат костите. Аз обаче го освободих.

— И?

— После взех радиостанцията на Калид и побягнах. Не видях други пазачи, не знам защо… може да са били в другия край на бункера или да са отишли за гориво, не знам.

— Вратите не бяха ли заключени?

— Бяха залостени с резета. Но аз бях отвътре, така че си отворих.

Доктор Нюман се размърда на стола си.

— Колко дълго бягахте, преди да се обадите по радиостанцията?

— Не си спомням. Трябваше да се отдалеча достатъчно, та ако засекат сигнала, да нямат време да ме намерят, преди да дойде хеликоптер да ме прибере.

Настана продължително мълчание. Емоционалният му срив тук, пред тях, навеждаше на едно-единствено заключение и като се замисли за него сега, Райън изпита същия ужасен порив, който натрапчиво го измъчваше в тъмницата и после в болницата.

Той беше баща. Внушил си бе, че е в състояние да продължи да изпълнява задълженията си, защото такава му е работата. Обаче не можеше да я върши, без да е баща.

Ала вече не беше сигурен, че иска да продължи да изпълнява задълженията си в армията. Изключи ли дълга си, оставаше му само едно. Да бъде баща.

Да се втурне към къщи и да притисне Бетани в обятията си. Да грабне Селин, да я вдигне от земята с целувка и да я помоли за прошка. Още не му бяха позволили да звънне у дома, не и преди да довършат разпита, но сега… сега…

— Искам да се прибера у дома — заяви Райън и нов поток от сълзи безшумно нахлу в очите му.

— Нужна ви е още почивка.

— Наистина искам да се прибера у дома. Мога да си почивам там.

— Мисля, и двамата знаем, че страдате от посттравматичен стрес. Тези неща не минават за една нощ. Днес дадохте израз на някои от чувствата си, но ще изпитвате и вината на оцелелия, вина заради облекчението, че сте успял да избягате, а също и гняв. Може би много силен гняв.

— Умолявам ви, нека да се прибера у дома. Трябва само да… Имам съпруга и дъщеря. — Сълзите се стичаха на браздулици по бузите му. — Моля ви.

Нюман се позамисли и кимна. Надраска нещо на листа пред себе си.

— Мисля, че имате право, капитане. Може и да възникнат още въпроси към вас, но аз ще препоръчам да ви дадат продължителен отпуск, през който да продължите психиатричното лечение и да ви освидетелстват.

— Кога ще мога да се прибера у дома?

— Ако всичко е както трябва, ще бъдете у дома при съпругата и дъщеря си след седмица, капитане. Доволен ли сте?

Райън изтри сълзите от бузите си.

— Искам да се обадя на жена си.

— Мисля, че можем да го уредим. Да дадем на командването още един ден, за да обмисли положението, и ще уредим обаждането.

— Благодаря ви. Благодаря. Много ще се радвам.