Патриша Макдоналд Фатално отклонение

Глава 1

Трети ден вече от телевизионната станция в Нашвил метеоролозите отправяха „предупреждение за буря“ в централната част на Тенеси. И всички в окръг Крес знаеха, че не става дума за няколко капки дъжд, а за торнадо. Местните хора не се хващаха на увъртанията на телевизията. За да се предотврати евентуална паника, в новините никога не се споменаваше думата торнадо, докато наистина не се видеше торнадо. Но като се има предвид скоростта, с която то се движи, тогава вече ставаше твърде късно.

Лили Бърдет, седнала този следобед на сянка на предната веранда, се взря тревожно в небето, търсейки с поглед в далечината фунията от прах и вятър. Обикновено торнадото връхлиташе по-рано, в края на август. Приближаването му сега, в последната седмица на септември, бе малко странно, но безспорно. Въздухът беше влажен и неподвижен. Всичко изглеждаше неестествено осветено от слънцето, а небето бе ниско надвиснало с тъмни облаци. Беше горещо като в пещ, но от време на време студен ветрец полазваше по кожата и човек потръпваше.

От другата страна на улицата срещу предния двор на Лили имаше ливада, оградена с железопътни релси, където обичаше да пасе един стар кон. Черноокото животно обикновено се спираше на едно място и забиваше мързеливо глава в тревата. Днес старият кон крачеше край оградата, вдигнал глава, с уплашени очи, сякаш и той наблюдаваше небето.

Животните винаги усещат, помисли си Лили. Стават неспокойни. Тя самата никога не беше виждала торнадо. Но разпознаваше затишието пред буря — долавяше шумоленето и виждаше как небето почернява. Когато беше малка, все се надяваше, че ще има торнадо, просто защото беше забавно. Като всички други деца слушаше разказите на хора, които знаеха какво е торнадо. Беси Хил, която беше стара, обичаше да разказва как веднъж, когато била сама у дома, връхлетяло торнадо. Било вечер и токът угаснал, както често става в окръг Крес, когато излезе вятър или завали дъжд. Тя решила да си легне, защото навсякъде било тъмно. Но след малко силна вихрушка блъснала предната врата и тя зейнала отворена, въпреки че била заключена и подпряна. Беси Хил се втурнала към всекидневната, за да затвори вратата, а през това време въздушният стълб изкоренил едно дърво от двора и го запокитил през покрива в стаята й.

Сигурно остарявам, помисли си Лили и потръпна. Не искам вече никакво торнадо да идва насам. Една кола мина бавно по улицата и пътниците в нея махнаха за поздрав. Лили заслони очи с ръка и отвърна на поздрава, макар че не познаваше хората. Във Фелтън, Тенеси, хората открай време се поздравяваха, когато се разминаваха, независимо дали се познаваха. Днес по улицата между нейния преден двор и ливадата на съседите отсреща минаваха повече коли от обикновено. Но това беше нормално за Деня на основателите.

Още един Ден на основателите. Помнеше как от четиригодишна в продължение на тридесет години ходеше на това тържество в ранна есен. То сякаш бележеше поредната изминала година от живота й. Сигурно това е причината, а и времето, каза си тя, опитвайки се да си обясни меланхоличното настроение, с което се беше събудила тази сутрин, тревожна и потна, докато първите бледи ивици светлина прорязваха небето. Още една година си отиваше, но този ден вече не беше наситен с удоволствие и възбуда, както когато беше млада.

— Мамо, часовникът ти иззвъня.

— О-о, благодаря, скъпа — каза Лили. Вдигна каната и изля останалата в нея вода върху цветето, което висеше в една кошница под гредите на верандата. — Ще ми направиш ли една услуга — да извадиш блатовете за тортата от формите? Затова бях навила часовника.

— Добре, ей сега. Но първо ми кажи как изглеждам.

Лили остави каната и се обърна към предната врата. Лицето на дъщеря й Мишел се появи високо, като грейнала луна, зад завесата. Мишел протегна ръка, отвори вратата и провря през рамката кринолина, с който беше облечена.

Обръчът се опъна и Мишел се завъртя непохватно на предната веранда. Нейната дълга и лъскава кестенява коса падаше върху тесните й рамене и докосваше буфаните на старовремската рокля. Наситенорозовият цвят беше твърде силен за нея, бюстът й не изпълваше дълбоко изрязаното дантелено деколте. Но очите й светеха от удоволствието, което й доставяше собственият й образ, а полата приятно шумолеше, докато я потупваше.

При тази гледка настроението на Лили се оправи.

— Изглеждаш много красива — възкликна тя. — Значи я намери?

— Нямаше как да не я намеря, след като висеше на вратата на гардероба ми — отвърна Мишел.

— Стои ти идеално — продължи Лили, наведе се и взе да придърпва и оправя полата. — Изглеждаш като от приказка.

— Чувствам се някак глупаво в тая рокля. И е толкова горещо. Не мога да повярвам, че едно време са ходели през цялото време с такива дрехи.

— Обикновено на този ден не е толкова горещо — каза Лили. — Дано времето се промени. На всички им действа изнервящо. Знаеш ли, тази рокля всъщност е била на прабаба ми…

— Знам, знам — каза Мишел, която беше чувала тази история около сто пъти. — А баба ти я преправила за теб, за да я облечеш на празника, когато си била на моите години.

Лили загледа дъщеря си. Розовият цвят беше подходящо избран за Лили от майка й, за да подчертае тъмната коса, черешовите устни и бузи и кадифената кожа, характерни за някои южняшки красавици. С този тен тя приличаше на изваден от кутия шоколадов бонбон. Майка й винаги се гордееше с вкуса си да подбира дрехи и грим. Но баба й, отдавна покойница, беше тази, която с любов бе ушила роклята за нея. И сега Лили потръпна от щастие, сякаш я прониза болка, като видя собствената си дъщеря, облечена точно с тази рокля. Нейното здраво дете с ясни очи, за което лекарите бяха казали, когато се роди, че няма да доживее да излезе от болницата.

Тя не разбираше медицинските термини, с които лекарите я засипваха, докато се възстановяваше на болничното легло след раждането на Мишел. Една състрадателна сестра й каза, колкото е възможно по-внимателно, че на бебето вероятно трябва да бъдат направени няколко операции на сърцето. Споменът за първите седмици след раждането на Мишел сега беше замъглен от преживяната мъка. Помнеше едно безумно пътуване с линейка до болницата Вандербилт в Нашвил, където лекарски екип оперира цяла нощ бебето й. След това животът се разви по една схема, която се запази години наред — пътуване от една далечна болница до друга, преглед ту при един специалист, ту при друг, следвайки пред цялото време губещата се нишка на надеждата, която най-накрая ги доведе до здраве и до нормален живот, когато Мишел навлезе в юношеските години.

Мишел повдигна корсажа на роклята, под който гърдите й оставаха едва загатнати.

— Не може да се каже, че я изпълвам — отбеляза печално тя.

Лили се усмихна. Мишел щеше да си остане дребничка и крехка. Това беше последица от боледуването. Но сега вече беше здрава, а не болнава.

— Не се оплаквай — каза Лили. — Никога няма да имаш притеснения, че ще надебелееш. А с тези скули един ден сигурно ще се появиш в някое модно списание.

Мишел направи гримаса, но й стана приятно. Отметна косата си на раменете и каза:

— Ще си взема шортите да се преоблека, веднага щом свърши тази глупава пиеса. Въздухът е толкова лепкав.

— Така е — отвърна нервно Лили. — Небето изглежда зловещо.

Очите на Мишел светнаха.

— Да. Може би ще има торнадо.

— Недей да го очакваш с такава радост — каза Лили. — А сега се прибирай у дома. Аз трябва да извадя блатовете.

— О-о, аз ги забравих — извика Мишел и мина бързо пред майка си, правейки се на ядосана, като леко повдигаше полата и обръча, за да може да ходи. Настани се на един кухненски стол и взе отново капризно да връзва панделките на ръкавите си, докато Лили украсяваше тортата за празника.

Задната врата се отвори и в кухнята влезе Пинк1 Бърдет. Носеше бледозелено карирано сако и вратовръзка въпреки жегата. Беше снажен мъж, наедрял в талията сега, когато наближаваше четиридесет и петте. Кръглото му лице с правилни черти беше влажно, а по темето му, където червеникаворусата коса изтъняваше, се виждаха капчици пот. Погледът му се спря на тортата, която Лили украсяваше.

— Какво е това? — попита той с престорено изумление. — Само не ми казвай, че ще раздаваме безплатно храна. Хората са готови пари да дават за такова нещо.

— Я виж Мишел. Не е ли красива? — каза Лили, правейки се, че не е чула хапливата забележка за работата си — тя изпълняваше кулинарни поръчки и разнасяше приготвената храна по домовете. Пинк не искаше жена му да работи и разиграваше един репертоар от закачки, с които прикриваше, според Лили неуспешно, неодобрението си.

— Я да видим — каза Пинк.

Мишел се смъкна сковано от стола и се завъртя, за да я разгледа Пинк.

— Направо прекрасна — заяви Пинк. — Съвсем като в „Отнесени от вихъра“.



— Двамата с Грейсън готови ли сте да тръгваме? — попита Лили съпруга си.

— Да. Бях навън да хвърля няколко топки на Грейсън. Да го загрея за големия мач. Дявол да го вземе, колко е задушно днес.

— Защо не си оставиш сакото? — попита Лили, макар че знаеше предварително отговора.

— Там ще има хора, с които сключвам сделки — обясни Пинк.

— Мисля, че те предпочитат да си имат работа с човек, който изглежда по-представителен.

Той прекоси кухнята и опита глазурата.

— Я, чакай. Мисля, че ти дължа четвърт долар за тая работа — каза той и намигна на Мишел, която направи гримаса. Тя беше запозната с целия репертоар от закачки. За разлика от Пинк, Мишел смяташе, че е хубаво майка й да си има работа.

— Хайде да тръгваме — каза решително Лили. — Защо не извикаш Грейсън, можем да го закараме.

Пинк отвори задната врата и извика:

— Идвай, мойто момче. Отборът тук има нужда от теб, за да влезе във форма. — Извърна глава и обяви: — Идва. — После пак се обърна към вратата и не отмести поглед, докато Грейсън не се появи и не се шмугна край баща си.

Грейсън носеше името на баща си и беше всъщност Грейсън-младши, но Пинк беше получил неособено благозвучния си прякор още от люлката и изглежда никой никога не го бе удостоявал с истинското му име. Той се бе заклел, че синът му няма да има същата съдба като неговата и отказваше да използва дори съкратената форма на името му — Грей. Но Пинк нямаше защо да се тревожи. От самото начало елегантното име се оказа напълно подходящо за момчето и остана неопетнено от каквито и да било неприятни прякори. Въпреки горещия ден униформата на Грейсън не изглеждаше измачкана и влажна, гъстата му тъмноруса коса падаше естествено на широкото чисто чело. Той премигна няколко пъти с тъмносините си очи, за да свикне с тъмнината в къщата, после се олюля и се хвана за главата.

— Какво е това? — извика той. — Принцесата от приказките.

— Млъквай, Грей — каза Мишел.

— Мишел ще участва в пиесата — обясни Лили.

— А ти ще осигуриш на отбора шампионското място в окръга — каза сериозно Пинк докато заключваше задната врата, и пристъпи към сина си. — Всички важни хора на окръга ще бъдат там днес. Включително и президентът на банката, който по една случайност е председател на комисията по стипендиите на Ротари.

— О, Пинк, боже мой — възкликна Лили. — Та той е още в гимназията. Няма защо отсега да мисли за стипендия. И нали мачът се играе за удоволствие.

— Лили — започна търпеливо Пинк, — в случай че не си забелязала, това е мачът, за който се готвим цяло лято. Точно този мач. Ако го спечелим, ставаме шампиони на окръга. Да не говорим, че Стърлинг Гризард, президентът на банката, е играл на същата позиция като Грейсън, когато е бил в отбора на Фелтън преди години.

— Да, сър, аз имам намерение да спечеля — каза Грейсън.

— След мача иди при Стърлинг и му се представи. Аз ще бъда там и ще подготвя почвата. Той трябва да знае кой е звездата на отбора.

Грейсън кимна и заподхвърля лениво топката, посрещайки я с ръкавицата, докато Пинк излагаше плана си.

— Защо зад всяко нещо трябва да има някакъв скрит замисъл? — попита Лили. — Мишел, вземи тортата и я занеси в колата.

Пинк закопча внимателно прилепналото по тялото му спортно сако и каза:

— Просто става дума за това да се държим любезно и общително, да се представим във възможно най-добра светлина.

Мишел вдигна предпазливо тортата и я отдалечи от розовата си рокля.

— Ами ако не спечели? — попита провлечено тя.

— Дръж, Мишел — извика Грейсън, преструвайки се, че хвърля топката на сестра си.

Мишел се стресна и извика „Грейсън“, но в гласа й прозвуча само престорен ужас. На петнадесет години Грейсън Бърдет беше вече такъв тип момче, на което всяко момиче, дори собствената му сестра, се радва, когато той се закача с нея. Грейсън се засмя, доволен от шегата си, и хвана подхвърлената топка с ръкавицата си, а мускулите на ръцете му заиграха под загорялата кожа, покрита с нежен мъх.

— Разбрано, сър — каза Грей. — Ще отида право при мистър Гризард, ще му се представя и ще му кажа, че съм син на най-търсената дама в целия окръг Крес, която е доставчик на кулинарни поръчки по домовете, а неговата банка е отпуснала заем на милата ми майка да започне бизнеса си. — И намигна на майка си.

— Това не го казвай! — извика Пинк.

— Той се шегува — каза Лили. — Хайде. Мишел, в колата ли са дрехите, с които ще се преоблечеш?

— Още не съм ги взела — отговори Мишел.

— Хайде, донеси ги — каза Лили. — Пиесата е първият номер. Трябва да си там навреме.

— Грей, ще вземеш ли това? — попита Мишел, подавайки чинията с тортата на брат си.

— Разбира се — отговори той, намести ръкавицата под мишницата си и добави: — Побързай!

Макар че тържеството щеше да бъде само на километър от къщата им, на никого и през ум не му минаваше да отиде до там пеша. В окръг Крес, ако възрастен човек вървеше пеша, без да е понесъл туба за бензин от или към някоя бензиностанция, значи беше луд. Пинк поддържаше петгодишния си олдсмобил в изряден вид, винаги измит и лъснат. И той действително се открояваше сред старите пикапи и очуканите лимузини, паркирани от повечето хора, дошли за празника, на зелената площ, която се използваше за паркинг близо до входа на Брайър Хил. И четиримата излязоха от колата и се спряха за малко, за да уловят празничната атмосфера и да видят познати лица. После поеха по склона към Брайър Хил Хаус.

Въпреки скромното си име голямата къща на Брайър Хил беше гордостта на градчето Фелтън. Плантацията Брайър Хил беше една от най-големите в Тенеси, но след Първата световна война собствениците нямаха възможност да поддържат повече къщата, а никой, който можеше да си позволи да я купи, не беше склонен да заживее в нея. Старата къща и земята около нея постепенно запустяха, докато накрая група амбициозни градски съветници успяха да възстановят сградата и да направят парк. Имотът беше голям и се поддържаше добре от местни доброволци. В центъра на вниманието обаче беше къщата, която се славеше със своите колони, балкони, трейажи за увивни растения и френски прозорци, а неотдавна беше и пребоядисана. Кметството нямаше средства да възстанови къщата и отвътре, затова хора с различни възможности бяха обединили усилията си да я ремонтират така, че да посреща нуждите на многото местни групи, които се събираха през всички месеци на годината, когато не се налагаше да се включва отоплението. Подобренията на практика се изразяваха в това, че старите дървени подове бяха покрити с не много скъп кафеникавооранжев мокет от изключително здрава материя и беше оборудвано кафене със сгъваеми метални столове и дълги маси, а останалата мебелировка беше осигурена с дарени вещи и обявени в каталози предмети за разпродажба. Макар че сега стаите на старата къща напомняха твърде малко за елегантните салони от славните дни преди Гражданската война, Брайър Хил Хаус отново бе мястото, където се събираше местното общество.

Лили ги въведе през отворената врата на голямата къща в прохладния тъмен вестибюл. Погледна часовника си и попита:

— В колко часа започва пиесата?

— След петнайсет минути — каза Мишел. — Трябва да отида да си заема мястото.

— Ние ще седнем — каза Лили. — Дай тортата на някоя жена в кухнята, като минеш оттам. И приятно прекарване.

Като поздравяваше приятели и познати, Пинк проправи път към голямата бална зала, пълна с редици метални столове, обърнати към дървен подиум, който служеше за сцена. Той намери три крайни свободни места и всички седнаха.

Всяка година пиесата поставяше официалното начало на тържествата. Всяка година тя беше една и съща — кратка пиеска, в която момчета, облечени като войници от Конфедерацията на Южните щати, и момичета в рокли отпреди Гражданската война пресъздаваха доста свободно основаването на своя роден град. Всъщност Фелтън бе основан много години преди Гражданската война, но историческите данни за града бяха оскъдни, а и хората предпочитаха костюмите от времето на Гражданската война. Освен това във всяко истинско южняшко празненство винаги по някакъв начин се включваше и моментът от създаването на Конфедерацията, която независимо от това какво предпочитаха да си мислят повечето северняци, продължаваше да бъде тачена и прославяна на Юг.

Появата на учителката по музика в гимназията Гей Джоунс на пианиното беше сигнал, че пиесата започва. Публиката въздъхна като по даден знак при първите акорди на „Дикси“.

Лили, притисната между Пинк и Грейсън, се наведе напред, мъчейки се да види Мишел сред гимназистките, които излизаха на сцената с балните си тоалети, съпроводени от одобрителния шепот на публиката. Лили махна на Мишел, която само даде знак с очи и отмести поглед от семейството си. С крайчеца на окото си Лили видя как Грей дръпна волана на роклята на Алин Старнс, красиво червенокосо момиче от неговия клас, когато тя мина покрай тях. Алин се изчерви, изгледа го престорено свирепо и за малко не се спъна на стъпалата към сцената. Момчетата, прекрасни в униформите си на войници от Конфедерацията, се качиха на подиума от другата страна.

На всяко момиче партнираше по един войник. Лицето на Лили грееше от радост, като гледаше как Мишел прекосява сцената и хваща под ръка едно високо слабовато момче, зад чиято плаха срамежлива усмивка се показваха шините на зъбите му. Мишел се държеше съвършено спокойно на сцената, говореше ясно и ловко се справяше с обърканите реплики на мънкащия си партньор, като през цялото време се усмихваше. От баща си го е наследила, помисли си Лили. Сякаш е родена на сцената.

От мястото, където Лили седеше, розовата рокля сякаш излъчваше светлина и огряваше младото лице на Мишел, засияло като разцъфнала магнолия. Лили помнеше съвсем точно как се беше чувствала с тази рокля. Помнеше колко тежко пада полата, колко твърд е дантеленият корсаж и колко тясна — талията, помнеше усещането, че се е преобразила, че е радост за очите, че е роза.

Пинк се наклони към Лили и прошепна:

— Спомням си годината, когато ти играеше в пиесата. Изглеждаше толкова красива, че просто не можех да откъсна очи от теб.

Лили виновно се усмихна на съпруга си, защото в този момент си припомняше изпълнения с възхищение поглед на своя партньор отпреди толкова години. Кафявите закачливи очи на Джордан Хил я приковаваха с копнежа, който излъчваха, стаен и в замечтаната му усмивка с трапчинки по бузите.

— Днес кой ли не е дошъл тук — каза Пинк. — Току-виж съм успял да свърша някоя и друга работа.

Лили го побутна да мълчи и въодушевено заръкопляска с останалата публика на срамежливите красавици и на техните объркани кавалери, които претупаха репликите си и запяха със заразяващ ентусиазъм една песен на Стивън Фостър, след което се смъкнаха от сцената без следа от достолепието, с което я бяха покорили. Ръкоплясканията стихнаха и Лили усети, че в очите й напират глупави, сантиментални сълзи. През всичките тези години на лекари и болници, докато малката ръчичка на Мишел стискаше здраво нейната ръка, тя не се осмеляваше да мисли за бъдещето по-далеч от следващия ден, камо ли да мечтае за деня, когато дъщеря й, прекрасно младо създание, облечена в розовата рокля на майка си, ще се качи на тази сцена.

Пинк се изправи и се протегна.

— Ами, аз ще изляза навън да се срещна с този-онзи — каза той.

Пинк виждаше във всяко социално събитие възможност да сключи сделка. Той беше посредник в продажби на недвижими имоти в един окръг, където хората поколения наред не се разделяха със земята си, и затова често повтаряше: „Трябва да си хващам клиенти“.

Лили избърса очи и стана. Вече беше свикнала с него. С това как сграбчва протегнатата за поздрав ръка и не я пуска, докато свойски разпитва човека не смята ли да направи нова ипотека и няма ли да е по-добре, ако продаде парче земя от фермата си, тъй като той, Пинк, ще му уреди възможно най-добрата цена.

Тримата минаха през френската врата и излязоха навън, където следобедното слънце ярко светеше.

— Ти върви — каза Лили. — Аз искам да намеря Бренда.

Бренда Даниълс, най-старата й приятелка и съдружничка в кулинарния бизнес, разведена три пъти, беше вложила издръжката от развода след последния си кратък брак в бизнеса, убеждавайки Лили да се включи в него. Беше хванала Лили в подходящ момент. Мишел най-сетне беше вече здрава; и двете деца бяха пораснали и не се нуждаеха от постоянните й грижи. Кулинарният бизнес се оказа идеално занимание, в което Лили насочи неоползотворената си енергия. Тя не помнеше ден от живота си, през който двете с Бренда да не бяха говорили поне веднъж.

Обърна се към Грейсън и попита:

— В колко часа започва мачът?

— След малко. Трябва да отида на игрището да загрея.

— Аз сега ще дойда. Желая ти късмет — каза Лили.

Пинк вдигна ръка и сви показалеца си, сякаш държеше револвер, който насочи към Грейсън.

— Стреляй право в целта, стрелецо. Разчитам на теб. — Пинк стисна рамото на сина си, после леко го потупа по гърба, за да го отпрати. Обърна се и затърси поредния потенциален клиент.

Лили загледа сина си, който се затича с подскоци към бейзболното игрище. От тълпата изведнъж се отдели Алин Старнс, все още облечена в балната рокля, и Грей се закова пред нея, като приклекна с единия крак и свали шапката си така, че под сянката на козирката й се видя само спокойната му, доволна усмивка.

Лили продължи да го гледа замислено. Той сякаш не изпитваше никакви колебания и съмнения, толкова типични за момчетата на неговата възраст. Или поне не говореше за тях с нея. Може би споделяше с Пинк. От деня, в който се роди, и Пинк го пое от ръцете й още в болницата, загледан жадно в нежното му, невинно лице, Грейсън по някакъв начин принадлежеше на Пинк. Грейсън беше дете, чийто живот сякаш следваше една възходяща линия на усъвършенстване. Роди се лесно, проговори рано и можеше ясно да посочи какво иска. Направи първите си крачки към разтворените обятия на Пинк, когато беше само на осем месеца. Училището му вървеше лесно, Грейсън беше от онези деца с изненадващо добра координация, които се справят с всяко нещо още от първия опит. Имаше ли някакви разочарования и несполуки, инстинктивно се обръщаше към Пинк, който винаги се оказваше на разположение. Тяхната връзка беше цяло щастие за Лили, която по онова време посвещаваше почти цялото си време на усилията да спаси Мишел от поредната фатална криза. Но сега, гледайки сина си, който толкова много беше пораснал, тя изпита чувството, че е пропуснала нещо. Той вече се занимаваше с момичета, скоро щеше да стане мъж и да се отдели, а тя сякаш никога не го бе познавала истински.

Хайде, стегни се, каза си строго тя. Ще провалиш целия ден с това лошо настроение. Всичко е от този тежък въздух и от това прихлупено небе, което така притиска. Лили бавно закрачи към бейзболното игрище. Търсеше с поглед Бренда, но от нея нямаше и следа. Лили си каза, че знае какво означава това. Бренда беше отишла предишния ден в Нашвил да пазарува и положително се беше обадила на женения музикант, въпреки дадените клетви да не прекарва с него втора нощ. Лили тайно подозираше, че на Бренда й харесват страданията, които й причиняваха тези обречени любовни истории. Макар и никога да не го беше казала, Бренда явно смяташе, че животът на Лили е твърде скучен за нейния вкус.

Лили избърса влажното си чело и взе да си вее с програмата на пиесата. Всички, които поздрави по пътя към игрището, говореха едно и също.

— Не си спомням друг път да е било толкова горещо на този ден — каза Беси Хил, докосвайки бузата на Лили със сухите си старчески устни.

— По-калпаво време от това не съм виждал — оплака се Бомар Флъд, местният аптекар, на Лили, която стисна влажната му ръка и отмина.

Като стигна игрището, Лили видя, че Пинк си е хванал за жертва един стар фермер, дошъл с работни дрехи и неизменната шапка, килната високо над челото му. Двамата стояха отстрани на първа база и Пинк следеше с едно око мача, който точно започваше.

Лили изпита силно желание да закриля съпруга си. Вярно, че той не беше от онези мъже, които те карат да въздишаш и да тръпнеш, но влезе в живота й в момент, когато тя беше отчаяна и уплашена. Обеща, че ще се грижи за нея и изпълни обещанието си. Работеше много, душата си даваше за децата и понасяше настроенията й, без да се оплаква. Тя беше благодарна, че има такъв съпруг. Познаваше много жени, които биха искали да се чувстват както се чувства тя.

Пинк забеляза Лили и й махна.

— Ела насам, нашето момче се готви да размаха бухалката.

Лили отиде при Пинк, който стоеше прав до пейките на зрителите, и седна. Старият фермер използва случая да се измъкне от настойчивото настъпление на Пинк. Лили заслони очи с ръка и видя Грейсън да заема мястото си на игрището.

Ройс Ансли, шерифът на окръга, облечен с риза с къси ръкави и вратовръзка в маслиненосив цвят, се приближи в този момент към тях и застана до Пинк. Макар че беше прехвърлил петдесетте, Ройс имаше телосложение на два пъти по-млад човек и стойка на войник, какъвто някога е бил. Откакто Лили го знаеше, сивеещата му коса беше винаги късо подстригана. Черните му обувки блестяха като лачени.

— Това е Грей, нали? — попита той.

— Осемнадесети номер — отвърна гордо Пинк.

— Здравей, шерифе — каза Лили.

Ройс кимна и й се усмихна. Откакто Лили се помнеше, Ройс винаги беше пазител на реда във Фелтън. В момичешките й представи той беше романтична фигура, грубоват и мълчалив. Докъм четиридесетата си година беше подходяща партия за женитба, канен на обеди или вечери от много майки, решили да задомят дъщерите си. Най-накрая се ожени за едно момиче от Мемфис и в продължение на няколко години беше щастлив като дете.

Лили отново насочи вниманието си към мача. Грей заемаше стойка, присвил решително очи, устремил поглед в далечината. Лили забеляза няколко момичета, сред тях и Алин, наредени зад вратата, които се смееха и побутваха, без да изпускат от очи сина й. Когато топката полетя към него, Грей отметна назад бухалката и плавно я завъртя, извивайки тялото си с лекотата на роден атлет. Бухалката пресрещна плътно топката и я отпрати далеч към централното поле, а играчите се втурнаха след нея. Съпроводен от аплодисменти, Грейсън пристъпи към следващото си изпълнение.

— Добър удар има — отбеляза Ройс, докато Пинк възторжено размахваше юмрук и едва се сдържаше да не нададе победоносен вик.

— Ей, Грейсън — извика Лили и продължи да ръкопляска. Когато одобрителните възгласи стихнаха и играчът от отбора на Уелбивил, който хвърляше топката, се опита да си възвърне самообладанието, Лили се обърна към шерифа: — Как я караш? — попита тя.

— Добре, благодаря.

— Тайлър играе ли днес?

— Трябваше да играе — отвърна намръщено шерифът. — Не го виждам обаче в резервите. — В гласа му прозвуча напрежение, щом заговори за сина си. Конфликтът между Ройс и седемнадесетгодишния му син беше известен на целия град, тъй като на няколко пъти беше избухвал на публични места. Откакто майка му умря, когато той беше на дванадесет години, Тайлър растеше без контрол.

Лили реши да смени темата и каза:

— Надявам се, че престъпниците ще ти дадат малко почивка днес, та да разбереш и ти от празника.

— О, мога да гарантирам, че ще имам работа тази вечер. Всички килии в окръжния затвор ще се напълнят с пияници и други нарушители на реда. Хората понякога прекаляват, като почнат да празнуват — каза сдържано Ройс.

— Сигурно е така — отвърна Лили.

— Не мога да откъсна очи от този мой син — възкликна Пинк и отмести поглед от Грей, когото всички съотборници потупваха силно по раменете и стискаха за ръцете. — Ако беше само бейзболът, щях да разбера, ама той е така с всеки спорт. И не е само спортът. Акъл има в главата. Браво, Грейсън — извика Пинк на сина си, който улови погледа му и махна с ръка. — Нищо не му се опира на това момче, нали, скъпа?

— Гордостта и радостта на татко — каза Лили почти извиняващо се на Ройс.

— Има право да се гордее — отвърна Ройс. — Грейсън е прекрасно момче.

— Мамо, мамо, трябват ми ключовете от колата. — Лили се обърна и видя Мишел, запътила се към тях, влачейки роклята си по прашната трева. — Здравейте, шериф Ансли — поздрави учтиво тя.

— Здравей, Мишел.

— За какво са ти ключовете?

— Да си взема дрехите. Те са в онази чанта в багажника.

— А-а, добре. Пинк…

— Хм-м-м — обърна се Пинк. — О-о, ето я красавицата на бала. Много добре се представи в пиесата, скъпа.

— Благодаря, татко. Трябва да взема нещо от багажника.

Пинк й подаде ключовете от колата и каза:

— Върни ги веднага. Трябваше да дойдеш по-рано. Изпусна много. Грейсън току-що отбеляза големия удар.

— О, чудесно — каза Мишел с отегчен глас. Тя беше свикнала с постиженията на брат си и дори се гордееше с тях, но прекаленият ентусиазъм на Пинк винаги я настройваше враждебно и затова се правеше на безразлична. Обърна се към шерифа и небрежно попита: — Тайлър тук ли е?

— Трябваше да играе — каза шерифът.

— О, ето го там, Ройс — извика Лили и в същия миг съжали за думите си. Тайлър беше с униформа, но ризата му беше изскочила от панталоните — изглеждаше така, сякаш се бе търкалял в мръсотията с дрехите си. Наведе се да вземе бухалка и докато се изправяше, леко се олюля, преди да стъпи здраво на земята. Треньорът отиде при него, хвана го за ръката и му заговори нещо сериозно, но Тайлър го отстрани вяло с ръка и закрачи неуверено към мястото си на игрището. Приведе се и облиза устни, опитвайки се да съсредоточи поглед върху играча, който хвърляше топката. Тайлър беше високо, добре сложено момче, почти достигнал ръста на баща си, с дълга тъмна коса и месесто чувствено лице, което обикновено беше навъсено.

Тайлър вирна брадичка, за да даде знак, че е готов да посрещне топката. Играчът я запрати през игрището. Тайлър рязко се извъртя, след като топката беше вече поета от ръкавицата на кечера, който стоеше зад него, и почти загуби равновесие.

Треньорът излезе и извика:

— Достатъчно — сграбчи Тайлър за ръката и бързо му зашепна в ухото.

— Сигурно не му е добре — каза Мишел.

Лили стаи дъх. Виждаше как мускулите на челюстта на Ройс гневно потрепват, докато Тайлър се съпротивляваше и се опитваше да отблъсне треньора. Дойдоха още няколко играчи и заобиколиха Тайлър, който клатеше глава, затворил очи. Две от момчетата го хванаха за ръцете, но Тайлър гневно ги отблъсна и с несигурни стъпки излезе от игрището.

— Това не е честно — каза Мишел. — Та те не му дадоха никаква възможност.

Лили се замисли колко е наивна дъщеря й. От настъпилата сред публиката тишина на всички беше ясно, че Тайлър не е трезвен. За Мишел обаче той беше просто един онеправдан състезател. Такава си е Мишел, помисли си Лили, обзета от нежност. Всяко подхвърлено животинче, всяко бездомно коте намираше естествен съюзник у дъщеря й. Мишел плачеше, когато по новините даваха репортажи за бедните, и за голямо раздразнение на Пинк носеше черна лента на ръкава си, когато в затвора предстоеше екзекуция. Разстроеният Тайлър Ансли беше идеален обект за защита от страна на Мишел.

Лили не искаше да погледне Ройс. Знаеше, че е пребледнял при тази позорна сцена. Ако можеше, тя би заличила целия този инцидент. Следващият батсман се изправи и се приготви за изпълнение. Лили се мъчеше да измисли какво да каже, но в този момент я спаси Уолас Ренолдс, помощникът на шериф Ансли, който тичаше към игрището с мрачен израз на лицето.

— Шерифе — започна Уолас с тих и напрегнат глас, — върнете се в колата. Франсис се опитва да се свърже с вас по радиото. Има бягство от окръжния затвор.

Сред хората наблизо се понесе шепот, който прерасна в силен ропот по редиците на седналата на открито публика. Лили и Пинк размениха изненадани погледи и Лили сложи ръка върху рамото на Мишел.

— Добре, Уолас. Ела с мен — каза Ройс и без да добави нито дума повече, се обърна и забърза към патрулната кола.

— Какво се е случило? — попита Пинк, докато помощникът на шерифа се опитваше да си поеме дъх. Група хора станаха от местата си и се скупчиха около двамата мъже.

— Не знам — поклати глава Уолас.

— Какво каза Франсис? — попита един човек, който седеше пред Лили. Франсис Дънам, както всички знаеха, беше от двадесет години пазач на окръжия затвор. — Кой е избягал?

— Казах ви, не знам какво е станало — повтори Уолас. — Трябва да отида там. — И започна да си пробива път през тълпата, обсипван с нетърпеливи въпроси, които отминаваше.

— Моля ви, мачът продължава — призова треньорът, който беше дотичал при групата. Играчите, които нямаха представа каква е причината за това вълнение, наблюдаваха объркано тълпата възбудени зрители.

— Той е прав — каза една жена с червени, прилепнали до глезените панталони. — Шерифът ще ги хване. Ние нищо не можем да направим.

Всички закимаха, групата се разпръсна и хората пак заеха местата си. Следващият батсман се приготви да посрещне топката.

Лили огледа игрището и видя, че Тайлър Ансли го няма. Извади късмет, помисли си тя. Тази история го спаси. Тя отново насочи вниманието си към играта, а Мишел се запъти към колата да си вземе дрехите.

Празничният ден продължи без повече инциденти, макар че шерифът и помощникът му не се появиха на пикника. Носеха се различни противоречиви слухове за това кой, как и колко души са участвали в бягството. По едно време, след като отборът на Фелтън спечели срещу Уелбивил шампионата на окръга и преди жените да започнат да сервират чиниите с царевичен хляб, свински ребра и печено пиле, небето заплашително потъмня, после над главите на хората премина вълна от хладен вятър и въздухът се проясни. Тълпата, вече доста поразвеселена, се въодушеви. Всички помогнаха да се раздигат масите след вечеря, изказвайки единодушно мнението, че храната е била по-хубава от всякога. И понеже вечерта настъпваше, в голямата бална зала се настани един оркестър. Подът беше освободен от столовете и готов за танци. Щом оркестърът засвири първата мелодия, Пинк задърпа Лили за ръката.

— Мисля, че е време да се прибираме, скъпа. Утре ще трябва да развеждам клиенти. — Той подозрително загледа краката на Лили, която потропваше в такт с музиката. — Нали не искаш да останеш?

Лили отмести поглед от оркестъра и се обърна към Пинк.

— Не, не искам. Мислиш ли, че е безопасно да оставим децата с тия престъпници, избягали на свобода?

— Шерифът сигурно вече ги е хванал. А и те няма да дойдат тук, където има толкова много хора — каза Пинк.

— Прав си — съгласи се Лили. — Трябва обаче да им кажем, че тръгваме.

Грейсън беше съвсем наблизо. Въртеше на дансинга жизнерадостната Алин Старнс. Пинк улови погледа му и момчето се приближи към родителите си, без да пуска ръката на Алин.

— Ние с майка ти си тръгваме, мойто момче.

— Добре, ще се видим по-късно.

— Не много късно. Прибери се до единайсет — каза Лили.

— Единайсет и половина — каза Грей.

— Добре — намеси се Пинк и се усмихна широко на Грейсън, чиято руса коса искреше на светлината на електрическите свещи, поставени в стенни свещници из цялата някогашна бална зала.

— Приберете се заедно със сестра си — каза Лили. — Не искам нито тя, нито ти да се връщате сами.

— Мамо, не се тревожи — каза Грей. — Къде всъщност е тя?

— Не знам. Ще отида да я намери — отвърна Лили.

— Аз ще те чакам в колата — каза Пинк.

Лили се загуби в тълпата пред вратата на балната зала. Видя Бренда, която беше пристигнала навреме за вечерята, за да разкаже на всички за бурно прекараната в Нашвил вечер с музиканта. Бренда говореше с Бил Мошър, нисък дебел мъж, който работеше в банката. От безизразното лице на приятелката си и от замръзналата й усмивка Лили разбра, че Бренда е готова да хукне към къщи и да седне да говори по телефона. Лили се усмихна и отмина — знаеше, че утре ще научи всичко с подробности.

Видя дъщеря си, която стоеше сама и пиеше кока-кола.

— Мишел, сама ли си? — попита тя.

— Чакам Чери. Тя е вътре, в тоалетната.

— Ние с баща ти си тръгваме. Искаш ли да те закараме?

— Не-е. Аз ще остана. Сложих роклята в колата. Нали ще я вземеш?

— Разбира се. Ще танцуваш ли?

— Сигурно само ще гледам — сви рамене Мишел. — Имаме среща вътре с Деби и Бони.

— Добре — каза Лили. — Приятно прекарване. Прибери се обаче до единайсет и половина. Намери Грейсън и се върнете заедно. Или се обадете да дойдем с колата.

— Боже мой, мамо, не съм бебе. Ето я Чери.

— Хващам се на бас, че някои симпатични момчета ще ви поканят да танцувате — каза Лили.

— Понякога стават и чудеса — каза Мишел, като погледна многозначително приятелката си Чери. Двете се разсмяха.

Лили изпита внезапно желание да я прегърне, но не искаше да я притеснява пред Чери.

— Ще се видим у дома — каза тя.

— Довиждане, мамо.

Лили тръгна бавно към колата, наслаждавайки се на прохладния лек ветрец, който галеше лицето и рошеше косата й. Пинк вече беше включил двигателя и климатичната инсталация. В колата беше направо студено. Двамата мълчаха, докато стигнаха вкъщи. Като спряха на алеята и слязоха от колата, Лили долови мелодията на Валс от Тенеси, която долиташе от Брайър Хил. Вдигна от задната седалка шумолящата рокля на Мишел.

— Е, тази година мина много хубаво — каза Лили, застанала на поляната пред къщата, огряна от луната. — Слава богу, че бурята не се разрази.

— Да, хубаво беше — каза Пинк. — Ама и мачът днес си го биваше. Какво ще кажеш за нашето момче? Играеше като професионалист.

— Много добре играе — каза Лили. — Но, Пинк, не бива да му го повтаряш през цялото време. Ще вземе да се възгордее.

— Не мога да се сдържа — въздъхна Пинк. — Просто искам всички да знаят, че това е моят син. Във всичко е толкова добър. Помни ми думата, скъпа, че един ден ще върти света на пръста си. Като бях ученик в гимназията, а и навсякъде другаде, имаше по няколко такива момчета. Винаги им завиждах.

— Но ти също се представяш добре — каза предано Лили.

— Да, добре — изсумтя презрително Пинк. — Аз не се самозалъгвам. Добре се представям. Осигурявам прехраната на семейството.

— Хайде, Пинк. Ти си уважаван бизнесмен в този град. Нали си спомням, когато взе да ме търсиш, колко силно впечатление ми направи с твоето сако и вратовръзка, вечно в движение. От сделка на сделка.

— Много мечти имах тогава — каза замислено Пинк. — Само че нещата не са се променили кой знае колко оттогава.

— Хайде да поседим малко на верандата. Ще послушаме музиката от парка — каза тихо Лили.

Пинк се размърда и поклати глава.

— О, аз ще вляза вътре и ще си взема една студена бира. Бирата в Брайър Хил не беше достатъчно студена. Направо си беше топла помия. Освен това — добави той — по принцип не сядам на тези стари люлеещи се столове на баба ти.

Лили се прозя и в същото време се разсмя, готова да изслуша познатата тирада.

— Развалят целия вид на къщата отпред. Аз ти купувам къща, с която човек може да се гордее дори в центъра на Нашвил, а ти слагаш тези паянтови стари люлеещи се столове, все едно…

— … че тук живеят някакви си селяндури. Знам — каза тя.

— Научила си ме наизуст — усмихна се унило Пинк.

— Сигурно е така — каза Лили и като се отпусна на люлеещия се стол, въздъхна с облекчение. — След малко ще се прибера. Ще занесеш ли вътре роклята, Пинк?

Пинк кимна и влезе в къщата, понесъл роклята. Лили чу звука от включения телевизор във всекидневната и облегна глава на стола. Въздухът ухаеше, нищо не нарушаваше вечерната тишина освен далечната музика на оркестъра. След дългия ден, прекаран на слънце, чувстваше цялото си тяло уморено. Затвори очи и усети, че се унася, както се люлееше на стола. След малко заспа.



Събуди я Пинк, който я разтърсваше по рамото.

— Става късно — каза той. — Отивам да прибера децата.

Лили се изправи на стола, стиснала здраво страничните облегалки, объркана и уплашена.

— Колко е часът?

— Единайсет минава — отвърна Пинк.

— Нали се разбрахме за единайсет и половина — каза Лили.

— Да, ама аз все едно отивам. Току-що чух новините, не са хванали онзи, дето е избягал от затвора следобед. А той е беля работа. Рони Лий Партин. Децата няма какво да се мотаят навън по това време. Особено Мишел.

— Прав си — каза Лили и направи усилие да излезе от сънливото си състояние. — Рони Лий Партин. Това онзи ли е, който нападна ресторанта на шосе 31…

— … и преби собственика, и застреля касиерката. Той е, същият — каза Пинк и добави, дрънчейки с ключовете на колата: — Освен това искам да се приберат, за да мога спокойно да си легна.

От дългогодишен опит Лили знаеше, че Пинк е паникьор по отношение на децата. Но тази негова черта я караше да изпитва умиление към него. Сега си даде сметка, че наоколо цари тишина, че музиката от парка е спряла.

— Прав си — повтори тя. — Искаш ли да дойда с тебе?

— Не. Стой тук, да не би някой от тях да се обади. Мишел може да е отишла у някоя приятелка. Аз ще се върна скоро.

Лили изчака мъжът й да се качи в колата и да потегли към Брайър Хил. Децата ще побеснеят, когато той се появи преди уговорения час, помисли си тя, но това няма да е за първи път. Отвори предната врата и влезе в къщата. Телевизорът още работеше. Изключи го и се настани на обичайното си място на канапето. До него в една кошница имаше купчина списания. Защо да не вземе да ги прегледа сега? С Бренда редовно подбираха рецепти от женските списания. Все търсеха да предложат на клиентите си някое хубаво ново ястие или десерт.

Лили сложи няколко списания в скута си, взе ножицата от масичката до канапето и започна да прелиства и да изрязва. Погледът й преминаваше нетърпеливо по страниците, докато накрая очите й светнаха, когато случайно попадна на една статия, озаглавена „Бленувани мъже от сапунени опери“ в женското списание, което купуваше редовно от касата на супермаркета. Джордан Хил, „който изпълнява ролята на Пол Манвил в Таен живот“, се усмихваше от страницата с топлите си кафяви очи, все още блестящи, макар и малко уморени след толкова години. Лили беше прочела набързо статията, когато я публикуваха. Всяка статия за Джордан се посрещаше като голяма новина във Фелтън. И хората бързаха да се уверят, че Лили знае за нея. Тя просто чувстваше, че те очакват реакцията й. Загледа снимката, но ръката й беше готова да обърне страницата веднага, щом Пинк застане на вратата. Сега слепоочията на Джордан бяха прошарени, той отдавна си беше пуснал гъсти, добре оформени мустаци, но на нея й изглеждаше все така млад и безгрижен. Лили вдигна поглед към полицата на камината, където стоеше снимката на Мишел, а до нея, в същата рамка — снимката на Грейсън. И в този момент часовникът на камината удари дванайсет.

Лили обърна страницата и се опита да се съсредоточи върху рецептите, но те започнаха да се сливат една с друга, а продуктите като че ли бяха все едни и същи. Най-накрая остави списанията. Разтри разсеяно ръце и се изправи. Мина по коридора, отиде в кухнята, отвори хладилника и понечи да си налее чаша леден чай. Но размисли и затвори вратата. Погледът й машинално се насочи към часовника над хладилника. Той показваше почти дванайсет и половина.

— Няма нищо — каза високо тя. — Празник е днес. — На днешния ден беше прието децата да си лягат късно. Помнеше това от детските си години. Помнеше особено добре празника, когато беше на седемнайсет години. Бяха излезли с Джордан Хил. Седяха на предната седалка на пикапа на баща й сред сечището до скаутския лагер. Останаха до два и половина сутринта и щяха да останат цялата нощ, ако пазачът на лагера не беше чул лаенето на кучетата и не беше излязъл да ги прогони. Когато се прибра вкъщи, баща й я удари с колана си. За пръв и последен път я удари. Тогава тя не знаеше, че е болен и че ракът вече е плъзнал из тялото му. Той е знаел, че умира, и безумно се е страхувал за нея. Тя прехапа устни при този спомен. Онези последни няколко месеца, онези последни прибързани опити да прояви любов и да наложи дисциплина, да остави някаква следа, докато все още има време. Всички родители го правят, помисли си тя. Когато видят, че децата са здрави и читави, ги удрят заради тревогата, която тези деца са им причинили.

Върна се във всекидневната и застана до камината. Взе снимките, сложени в двойна сърцевидна рамка. От едната страна беше Мишел, а от другата — Грейсън. Загледа първо единия, после другия, след това внимателно върна снимката на мястото й.

Седна на стола на Пинк с гръб към вратата и впери поглед в празния екран на телевизора. До нея на една масичка беше телефонът.

Лили го загледа. Защо не звънне, каза си тя. Защо някой не ми се обади и не ми каже, че всичко е наред.

Няма нищо, повтори си пак тя. Няма нищо. Който и да е избягал днес от затвора, отдавна вече не е тук. На стотици километри далеч. Всички деца стоят до късно на днешния ден. Пинк сигурно се мъчи да ги открие. Той не знае къде се събират децата. А като ги намери, те ще се ядосат, че баща им е тръгнал да ги прибира, като че ли са стадо овце. Няма причина за тревога в град като този. Това е най-безопасният град в света.

Взе местния вестник и се опита да прочете нещо, но думите не се задържаха в съзнанието й. Захвърли вестника, изправи се и закрачи из къщата. От време на време излизаше на предната врата, поглеждаше празната поляна, осветена от луната, и тихата ливада на отсрещната страна на улицата. Всеки път, като се върнеше да погледне часовника, виждаше, че са изминали още десет или петнадесет минути. Докато крачеше, свиваше и разтваряше юмруци, сякаш отмерваше ударите на свитото си сърце.

— Моля те, Господи — каза високо тя, — не ме плаши така.

В този момент чу изскърцването на чакъла на алеята и шума от кола. Сърцето й се отпусна и тя се втурна към прозореца на всекидневната. И тогава през тюлените пердета, спуснати под дръпнатите встрани завеси, видя, че пред къщата проблясва мъглява синя светлинка и чу далечното пращене на полицейска радиостанция.

Лили замръзна на мястото си. Синята светлина угасна, но пукотът на радиото все още се чуваше, както и блъскането на врати. Уморените стъпки на Пинк се провлачиха със скърцане по бетонния под на предната веранда и в следващия миг вратата се отвори. Той вдигна очи към нея, после отмести поглед встрани.

Лили не изпищя, нито извика. Гледаше безмълвно как Пинк се приближава, следван от Грейсън, а след него с наведена глава, сякаш влизаше в църква, пристъпваше шерифът Ройс Ансли. Погледът на Лили отскачаше ту върху съпруга, ту върху сина й. Видя, че Грейсън плаче, размазани сълзи се стичаха по гладкото му лице. Лицето на Пинк беше жълтеникавосиво. Той целият трепереше.

— Къде е Мишел? — попита тя с дрезгав, необикновено спокоен глас, който прозвуча неестествено в собствените й уши. — Не можахте ли да я намерите?

Пинк притисна челото си с потна ръка, сякаш да заглуши нещо, което чукаше вътре. Шумно преглътна и облиза побелелите си устни.

— Грейсън — каза настоятелно Лили. — Къде е сестра ти? Трябваше да се приберете заедно у дома.

Грейсън наведе глава и сълзите се стекоха по ризата му, която се повдигаше от тежкото му дишане.

— Знам… аз… бях… — изхълца той.

Ройс Ансли пристъпи напред и хвана Лили за ръцете.

— Трябва да седнеш — каза той и я насочи към стола на Пинк.

Тя видя, че очите му светят, сякаш преливат от сълзи, но гласът му беше отмерен, а лицето му — безизразно.

— Защо? — попита тя. Но знаеше защо. Вече усещаше как кръвта се оттегля от главата й, как краката й омекват и се подкосяват, как й причернява, докато той я караше да седне.

— Лили, трябва да ти кажа нещо ужасно. Мишел е мъртва, Лили. Много съжалявам.

— Мъртва — прошепна Лили. — Не.

— Да — каза твърдо Ройс. — Беше… изглежда някой… я е убил.

Присвита на стола, Лили се опита да поеме въздух, но тъмнината около нея вече се сгъстяваше и в тишината чуваше как сърцето й силно бие. Раменете й бяха изтръпнали, ръцете й лежаха отпуснати и безжизнени в скута. Усети, че нещо става и разбра, че Ройс натиска главата й надолу, между коленете й.

— Дишай — чу тя гласа му отдалеч. — Дишай дълбоко. Грейсън, донеси на майка си чаша вода.

Лили почувства, че кръвта се качва в главата й, но не помръдна. Държеше очите си затворени, решена да върне времето назад. Само десет минути назад. Ще вдигне глава и ще види всичко ясно. Вратата ще се отвори и Пинк, повел двамата — Грейсън и Мишел, ще влезе, продължавайки да им се кара. Тя бавно вдигна глава. Видя мрачното лице на шерифа и разкривеното лице на съпруга си, на което беше изписан ужас.

— Ппнк — прошепна тя. Това беше единственият звук, който отмалялото й тяло можа да издаде. — Помогни ми. О, боже мой! Кажи, че не е вярно!

Пинк отмести очи от нея и заби поглед в облегалката на канапето. Трябваше да го каже. Заговори внимателно, но очите му отразяваха ужаса, който беше видял.

— Намерих Грейсън в Брайър Хил с още няколко момчета, а-а, няколко минути след като излязох оттук — каза той. — Грейсън и другите не я бяха виждали. Взех Грейсън и тръгнахме да я търсим. Обиколихме с колата. Гледахме навсякъде. Накрая отидохме на реката, близо до каменния мост Трите арки, нали знаеш, и… и там я намерихме. Всъщност шерифът вече я беше открил. Той търсеше Партин. Но вместо него… беше намерил Мишел. — Гласът на Пинк пресекна, като произнесе името й. — Тя беше там, край реката, в някакви храсти… — Сълзи рукнаха от очите му и тялото му силно потръпна. Пинк погледна жена си, очите и гласът му се задавиха в сълзи. — Аз закъснях. Съжалявам, скъпа — каза той, хълцайки. — Много закъснях.

Лили се надигна от стола и пристъпи към съпруга си. Притисна се в него.

Грейсън влезе в стаята с чаша вода. Тя протегна ръка и той се приюти в прегръдката й.

— Не, не — каза Лили. — Ти не си знаел. Не си могъл да знаеш. О, боже мой — простена тя, — как може някой да й причини нещо лошо? Тя беше дете. На никого нищо лошо не е сторила. Малкото ми момиченце. — В съзнанието й изплува Мишел, която й махаше за довиждане на бала тази вечер. Лили не беше посмяла да я прегърне пред приятелките й. Сърцето й щеше да се пръсне като от силен удар.

Пинк се освободи от прегръдката й.

— Лошо ми е — каза той. — Нека да седна.

Лили продължи да се държи за ръката му и той тежко се отпусна на канапето. Тя седна до него. Грей й предложи чашата с вода, но тя отказа. Той стоеше безпомощно и гледаше с паника в очите.

— Аз трябва да се върна там — изправи се Ройс Ансли. — Оставил съм на мястото един помощник, а и следователят е тръгнал вече. — Виждаше, че думите му не стигат до ушите на потресените родители, седнали на канапето. — Ще ви се обадя, когато разберем нещо.

Лили го погледна и премигна.

— А, добре — каза тя сковано и разсеяно. Стана от канапето и тръгна, влачейки краката си към вратата да го изпрати.

— Няма нужда — каза бързо Ройс. — Моля те, моля те, седни.

Лили вдигна очи към него.

— Може би не е Мишел — каза тя.

— Ще ви се обадя — повтори внимателно Ройс. — Междувременно нека някой да се обади на баща й. Да му каже какво се е случило.

Лили кимна.

— Аз ще му се обадя — каза тя глухо. Джордан Хил имаше право да знае. В края на краищата той беше рожденият баща на Мишел. И всъщност през последните десет години се стараеше да й бъде истински баща. Обаждаше й се. Изпращаше й подаръци. Канеше я да му гостува в Ню Йорк.

В Ню Йорк времето беше с един час напред. Почти два часа сутринта. Лили се поколеба дали да го събуди с тези думи. Мишел е мъртва. Толкова дълго бе живяла в страх от същите тези думи. Спеше на кушетки до болничното легло на Мишел и се молеше никой да не я събуди през нощта със същите тези думи. А сега, когато опасността отдавна бе отминала, когато тя се бе отпуснала, думите бяха изречени, помитайки я, зашеметявайки я като вихрушка.

Ще се обади на Джордан. Ще го събуди и ще изрече думите, но те не бяха истински. Тя не можеше да усети истината в тях. Въпреки всички доказателства, които ги потвърждаваха, Лили си помисли, че може пак да погледне през вратата и да види дъщеря си, която се качва по стълбите, влачейки полите на розовата си бална рокля, с грейнало на лунната светлина детско лице като ярко овално петно.

Загрузка...