Финансистът

ГЛАВА XIII

Докато Каупъруд жънеше успех след успех, Гражданската война се приближаваше към своя край. Беше октомври 1864 година. Все още бяха пресни спомените за превземането на Мобийл и „битката за гористата пустош“15. Сега Грант беше пред Питърсбърг, а прочутият генерал на Юга Лий правеше последните си бляскави, макар и отчаяни опити да покаже способностите си на стратег и воин. Имаше периоди — например при мъчително дългото очакване да падне Виксбърг или армията при река Потомак да извоюва победа, или при нахлуването на Лий в Пенсилвания, — когато акциите падаха и условията за търговия рязко се влошаваха. През тези периоди комбинативната способност на Франк се подлагаше па крайно изпитание и той трябваше да внимава постигнатото да не се разруши в един миг от някоя неочаквана и фатална новина.

Франк също беше патриот и искаше съюзът между щатите да бъде защитен, но неговото лично мнение за пойната бе, че тя е нещо разрушително и разорително. Не беше лишен от патриотична гордост, за да не разбира, че Съединените щати такива, каквито бяха сега — разпрострели се от Атлантическия до Тихия океан и от снеговете на Канада до Мексиканския залив, — са едно ценно завоевание. Франк бе имал възможността да наблюдава как нараства страната — все още без Аляска, — за да стигне сегашния си ръст. Преди неговото раждане през 1837 година към Съединените щати бе присъединена и купената от испанците Флорида; след несправедливата война през 1848 година Мексико бе отстъпило Тексас и някои западни територии. Пограничните спорове между Англия и Съединените щати в далечния северозапад най-сетне се бяха изгладили. За човек с широк поглед по въпросите на социалната и финансовата политика тези факти имаха важно значение. Ако не друго, те поне му подсказваха безкрайните възможности за търговия, които потенциално съществуват в една толкова голяма държава. Той не беше от ония финансови авантюристи и гешефтари, които виждаха неизчерпаем извор за печалба едва ли не във всяко неизследвано поточе и във всяка педя от прерията, но самата обширност на страната предлагаше възможности, които Франк се надяваше да останат незасегнати. Той смяташе, че територия, покриваща цял географски пояс между два океана, притежава потенциал, който ще се загуби, ако южните щати се откъснат.

В същото време не смяташе, че освобождаването на негрите ще има някакво съществено значение. Още като момче бе наблюдавал с голям интерес хората от тази раса, бяха му правили силно впечатление и техните качества, и техните недостатъци, които изглеждаха вродени и които според него предопределяха тяхното положение.

Той никак не беше убеден, че негрите например биха могли да заемат по-значително място в обществото от това, което имаха. Сигурен бе само, че борбата за осъществяване на тази цел ще бъде дълга и трудна и че на нейния край няма да станат свидетели още ред поколения. Нямаше нищо против идеята за освобождаването на негрите, но не намираше и основания да се оспорва правото на Юга да протестира енергично срещу накърняването на неговата собственост и на неговата икономическа система. Лошо е, че понякога малтретират черните роби. Беше убеден, че трябва да се намери изход от това положение, но не смяташе, че покровителите на робите имат достатъчни морални основания да поставят така остро въпроса. Според него повечето хора в тази страна — и мъже, и жени — не бяха в по-добро положение от робите въпреки защитата, която им осигуряваше Конституцията. Съществуваше и духовно робство, робството на слабите духом и телом. Франк следеше с голям интерес изказванията на видните аболиционисти Съмнър, Гарисън, Филипс и Бийчър, но този проблем не го засягаше лично. Не изпитваше желание да бъде войник или офицер, нямаше и склонност към спорове, защото му липсваше вътрешна нагласа да спори изобщо, даже и по финансови въпроси. Цялото си внимание той посвещаваше само на онова, което можеше да бъде изгодно за него. Братоубийствената война, която водеше нацията, не беше изгодна за него. Войната само забавяше икономическото и финансовото укрепване на страната и той се надяваше, че тя скоро ще свърши. Не се оплакваше, както някои други, от прекалено високите военновременни данъци, не знаеше, че за мнозина те са непосилни. Вълнуваше се силно, като слушаше разкази за смърт и за нещастия, но уви, там, където се намесваше съдбата, той не можеше нищо да промени. И тъй ден след ден Франк наблюдаваше пристигащи или заминаващи военни части и тълпи от мръсни, раздърпани, изтощени, измъчени мъже, завърнали се от бойното поле или от болниците, но не можеше да направи нищо друго, освен да ги съжалява. Той беше против тази война. Не беше взел участие в пея, но беше сигурен, че ще се зарадва, когато види края й — от гледна точка не на патриота, а па финансиста. Тя носеше само разорение, скръб и нещастия.

Месеците се нижеха бързо. Произведоха се местни избори, бяха избрани нов градски ковчежник, нов данъчен инспектор и нов кмет, но Едуард Мълая Бътлър си остана все тъй влиятелен. Семействата на Бътлър и Каупъруд доста се сприятелиха. Мисис Бътлър харесваше много Лилиан, макар че принадлежаха към две различни църкви. Излизаха заедно на разходки или на покупки. Лилиан се отнасяше критично към по-възрастната си приятелка, дори малко се срамуваше от нейното просторечие, от ирландския й акцент, от примитивния й вкус, тъй като произхождаше от малко по-издигната фамилия. Беше принудена обаче да признае, че възрастната дама е добродушна и сърдечна. Живееше охолно, но беше и щедра и често изпращаше подаръци на Лилиан, на децата и на други свои познати.

„Що не дойдете да вечеряме заедно?“ — Благосъстоянието на семейство Бътлър вече се изразяваше в това, че винаги канеха гости за вечеря — или „Що не дойдете да се поразходим утре?“.

„Ейлийн, бог да я поживи, ни е хубавелка!“ Или: „Нора, милата, днес ни е болничка.“

Но Ейлийн с нейната надменност, с буйния й нрав, с нейното кокетство и суетност дразнеше и понякога възмущаваше мисис Каупъруд. Беше само на осемнайсет години, но вече с подчертано женствени форми. Държеше се момчешки, дори предизвикателно и въпреки че бе възпитана в манастир, не позволяваше да й се налагат каквито и да било ограничения. Сините й очи обаче излъчваха мекота, която подсказваше отзивчивост и доброта.

Родителите й я бяха поверили на черквата „Свети Тимотей“ и на манастирското училище в Джърмънтаун, за да получи „добро католическо възпитание“, както се изразяваха те. Тя бе изучила каноните и ритуалите на католическата религия, но не можеше да вникне в тях. Много силно впечатление й правеше черквата с достигащите до тавана прозорци, през които се процеждаше слънчевата светлина, с високия бял олтар, от двете страни на който се възправяха статуите на свети Йосиф и Дева Мария, облечени в сини одежди, украсени със златни звезди, с нимби около главите и със скиптри в ръцете. Черквата, особено католическата черква, наистина е нещо красиво и успокояващо. Олтарът, осветен по време на голямата литургия от петдесет и повече свещи, придобил още по-тържествен и внушителен вид благодарение на пищните дантелени одежди на свещениците и псалтовете, на великолепната бродерия и грейналите цветове на омофорите, филоните, епитрахилите и орарите, приковаваше погледа й и я довеждаше до екстаз. Трябва да се отбележи, че у нея винаги се таеше влечение към импозантното, съчетано с любов към колоритното и прекрасното. Още в ранните си години Ейлийн осъзнаваше в известна степен принадлежността си към женския пол. Не я интересуваше педантичното и точно познание — нещо характерно за чувствените хора. Те обикновено се къпят в слънчевите лъчи, радват се на цветовете, на пищното, на впечатляващото — и спират дотук. Точността е необходима на енергичните, на ненаситните и тя най-често се изразява в стремеж към господство. Дейните, педантичните хора изобщо не са подвластни на чувствеността.

Разбира се, тези разсъждения би трябвало да се уточнят, когато ги отнесем към Ейлийн. Не би било точно да се каже, че по това време тя бе вече една оформена чувствена натура. Чувствеността у нея беше все още в зародиш. Плодът зрее бавно. Изповедалнята, потънала в полумрак в петъчните и съботните вечери, когато черквата се осветяваше само от няколко лампи, предупрежденията на свещеника, заплахата от епитимия, опрощаването на греховете, прошепнато през тясната решетка, я вълнуваха приятно със своята тайнственост. Тя не се боеше от греховете си. Адът, добре познатият от описанията ад, не я плашеше. Той нямаше власт над съвестта й. Възрастните мъже и жени, които куцукаха из черквата и шепнеха молитвите си, потраквайки с броеници, й напомняха четиринадесетте изрязани върху дърво фигури, изобразяващи етапите от пътя на Христос към Голгота. Ейлийн обичаше да се изповядва, особено когато беше на четиринайсет-петнайсет години, приятно й беше да слуша гласа на изповедника и най-вече началните му думи: „Хайде, мое мило дете.“ Свещеникът, който изповядваше възпитаничките на училището, беше възрастен французин, който я умиляваше с благостта си. Неговите опрощения и благословии звучаха далеч по-искрено от нейните молитви, които тя изричаше формално. После в черквата „Свети Тимотей“ дойде един млад свещеник, отец Дейвид, як и жизнен, с черна къдрица, падаща над челото, със суетно накривена шапка. В неделни дни той минаваше по пътеката между скамейките и пръскаше светената вода с широк и уверен размах на ръката. Ейлийн го хареса. Докато му се изповядваше, тя се забавляваше понякога да споделя шепнешком дръзки измислици и в същото време да гадае какво ли си мисли той. Колкото и да се стараеше, не можеше да види в негово лице божи служител. Беше твърде млад и твърде земен. Тя изпитваше някаква особена наслада да му разказва всевъзможни измислици за себе си и след това да си тръгне смирена и разкаяна. В училището „Света Агата“ я смятаха да упорито, твърдоглаво момиче. Сестрите възпитателки още от самото начало разбраха, че тя е твърде жизнена, твърде своенравна, за да бъде лесно обуздана.

— Тази мис Бътлър — каза веднъж игуменката сестра Констанция на сестра Семпрония, пряката възпитателка на Ейлийн — е много своенравна. Ако не сте достатъчно тактична, може да ви създаде големи неприятности. Трябва да я спечелите с някои дребни поощрения, така ще стигнете до по-голямо разбирателство.

И сестра Семпрония се стремеше да открие какво най-много обича Ейлийн, за да я подкупи с него. Но това никак не беше лесно, тъй като Ейлийн беше твърде горда с богатството на баща си и съзнаваше своето превъзходство. Понякога обаче тя пожелаваше да си отиде у дома или пък да й позволят да носи молитвената броеница на сестрата — от големи зърна с окачен на нея кръст от абанос, върху който се открояваше сребърната фигура на разпънатия Христос, — а това се смяташе да голяма привилегия сред възпитаничките на пансиона. За да мълчи в клас, да стъпва тихо и да говори тихо — нещо, което не беше лесно за нея, — за да не се промъква в стаите на другите момичета, след като светлините са угасени и за да не обсипва с мечешки милувки в изблик на нежност сестрите, Ейлийн получаваше и други награди — да се разхожда например в събота следобед из парка на манастира, да къса колкото си иска цветя, да има в повече някоя и друга рокля или украшение и така нататък. Тя обичаше музиката, искаше й се да се залови с рисуване, макар да нямаше никакъв талант за това. Интересуваше се и от книги, главно от романи, но нямаше откъде да ги взема. Мразеше всичко друго — граматика, правопис, шев, църковна и обща история. Намираше известен смисъл в уроците по изискано държане. Харесваше превзетите реверанси, на които я учеха, и често си мислеше как ще ги изпълнява, като се върне у дома.

Когато навлезе в живота, започнаха да й правят впечатление преди всичко външните белези на социалните различия, които постепенно откриваше, и много и се искаше баща й да построи голяма представителна къща, каквито беше виждала, и да я въведе както подобава в обществото. Тъй като това нейно желание не беше изпълнено, задоволяваха всичките й дребни прищевки, а тя не мислеше за нищо друго освен за тоалети, които сменяше непрекъснато, за скъпи бижута, за расови коне за езда, за карети. Родителите й не можеха да дават представителни приеми в сегашния си дом и затова на осемнайсет години Ейлийн вече познаваше терзанията на накърненото честолюбие. Тя жадуваше за съвсем друг живот. Но как би могла да го постигне?

Стаята й предлагаше чудесна възможност да се видят слабостите на една поривиста и суетна личност. Тя беше пълна с всевъзможни красиви неща — скъпоценности, които рядко имаше възможност да носи, дрехи, обувки, чорапи, бельо, дантели. Ейлийн познаваше почти всички парфюми, почти всички козметични средства, макар да нямаше никаква нужда от тях, и ги притежаваше в големи количества. Нямаше склонност към реда, предпочиташе всичко да е на показ. Пищните завеси, пердета, украшения в нейната стая рязко се отделяха от наредбата в останалата част на къщата.

Каупъруд сравняваше Ейлийн с породиста необяздена кобилка. Срещаше я по различно време, излязла на покупки с майка си или на разходка с баща си, и винаги се забавляваше от престорено отегчения тон, с който тя разговаряше с него. „О, боже мой, колко е досаден този живот!“ — казваше тя, а всъщност всеки миг от този живот я вълнуваше силно. Каупъруд имаше ясна представа за нейния характер и за нейния начин на мислене — за него тя беше едно жизнено, романтично момиче, мечтаещо за любов и за всичко, което любовта би могла да му донесе. Когато я гледаше, той имаше чувството, че тя е най-добрият образец на физическо съвършенство, което природата би могла да създаде. Мислеше си още, че много скоро някой млад щастливец ще се ожени за нея и ще я отведе. Но онзи, който успееше да я спечели, би я задържал, ако изобщо това е възможно, само с цената на голяма обич, непрестанно ухажване и внимание.

— Това малко нищожество (а Ейлийн съвсем не беше нищожество) си въобразява, че баща й е господар на света — каза един ден Лилиан на своя съпруг. — Като я чуеш как говори, ще си помислиш, че родословието й води началото си от ирландските крале. Още по-смешна става с нейния престорен интерес към изкуството и музиката.

— О, не я съди така строго — дипломатично каза Каупъруд, който вече много харесваше Ейлийн. — Тя свири твърде добре и има хубав глас.

— Да, знам, но й липсва финес. Пък и от кого да го придобие? От майка си и баща си ли?

— Не разбирам какво толкова лошо виждаш в нея — продължи да я защитава Каупъруд. — Тя е жизнерадостна и хубава. Разбира се, все още е много млада и лекомислена, но всичко ще премине. При това не е глупава, има характер.

Той знаеше, че Ейлийн не е безразлична към него. Харесваше го. Когато идваше у тях, тя обичаше да свири на рояла и да пее, но само когато той беше там. Харесваше неговата спокойна, отмерена походка, здравото му тяло и красивата глава. В негово присъствие тя забравяше своята егоцентричност и суетност, забравяше себе си. Ставаше по-весела и очарователна.

Няма нищо по-безсмислено на тоя свят от опита да очертаеш точно характера на един човек, а хората са сбор от противоречия, особено когато става дума за сложна личност.

Невъзможно бе да се направи точен портрет и на Ейлийн Бътлър. Природата безспорно й бе дала ум, но тя самата не бе направила нищо, за да го усъвършенства; имаше и буен нрав, обуздаван донякъде от общоприетите норми и условности на обществото, който понякога обаче се изявяваше стихийно по доста очарователен начин. По това време тя беше само на осемнайсет години и бе твърде привлекателна за мъж с темперамента на Франк Каупъруд. В нея имаше нещо, което той не бе срещал досега, но за което бе мечтал — жизненост, заразяваща жизненост. Нито една жена или момиче сред тези, които познаваше, не притежаваше такава вродена сила. Буйната й червеникавозлатиста коса, по-скоро златиста с червеникав оттенък, падаше на къдрици върху челото й и се спускаше тежко към тила й. Имаше красив прав нос с малки ноздри и големи очи, които изразяваха нейната чувственост. Особено приятен за Каупъруд беше техният променлив цвят — от синьо към сиво и отново към синьо. Тоалетите й бяха прекалено пищни и отговаряха на нейната експанзивна натура. Те събуждаха представи за гривни, браслети за глезени, обици, атрибути на одалиски — каквито тя естествено не носеше. Години по-късно Ейлийн му довери, че е имала силно желание да си боядиса ноктите и дланите на ръцете с червена боя. Здрава и жизнена, тя проявяваше постоянен интерес към мъжете — към това, какво мислят за нея, сравнявайки я с другите жени.

Придаваше голямо значение на обстоятелството, че можеше да се разхожда с карети, да живее на Джирард Авеню, да посещава домове като дома на Каупъруд и на някои други познати; но дори на тази възраст тя разбираше, че тези неща не изчерпват смисъла на живота. Мнозина живееха и без тях.

Не можеше обаче да се освободи от властта на богатството и на привилегиите, които то й носеше. Когато свиреше на пианото, когато прекосяваше града с карета, когато се разхождаше или пък само стоеше пред огледалото, тя съзнаваше колко е хубава и обаятелна, какво впечатление прави на мъжете и каква Силна завист буди у жените. Когато виждаше бедни, плоскогръди, грозновати момичета, изпитваше жалост към тях. Видеше ли обаче момиче или жена, които дръзваха да се равняват с нея по красота или обществено положение, я обземаше необясним гняв. Случваше се да срещне момичета от добри семейства в скъпите магазини на Честнът Стрийт или по време на разходка с кон или с карета, които вирваха глава, за да й покажат, че са по-добре възпитани от нея и че го съзнават.

При тези срещи си разменяха предизвикателни погледи. Тя много искаше да влезе във висшето общество, макар че никак не я привличаха претенциозните, сладникави красавици, които имаха по-високо обществено положение от нея. Копнееше за истински мъж. От време на време се появяваха някои, които почти отговаряха на представата й за „истински мъж“ и й харесваха, но повечето от тях бяха политици или законодатели, познати на нейния баща, с ниско социално положение и скоро успяваха да я разочароват и да я отегчат. Баща й нямаше познати сред отбраното общество. Но мистър Каупъруд — колко силен, колко изискан, колко сдържан беше той. Ейлийн често поглеждаше към мисис Каупъруд и си мислеше колко ли е щастлива тя.