Финансистът

ГЛАВА L

Когато Стеджър дойде и му съобщи, че шерифът няма да го безпокои до понеделник и че сам трябва да се яви при него, Каупъруд малко се поуспокои. Това му даваше време да помисли и спокойно да уреди някои неща в къщи. Той уведоми внимателно родителите си за предстоящото събитие и поговори с баща си и братята си за необходимостта незабавно да намерят подходящи малки жилища, в каквито скоро щеше да им се наложи да се преместят. Обсъди и с останалите членове на голямата фамилия редица по-маловажни подробности, свързани с неизбежното им разделяне и със сериозното изменение на положението им. Свърши и много друга работа — разговаря още няколко пъти със Стеджър, срещна се лично с Дейвисън, с Лий, с Ейвъри Стоун от „Джей Кук и Ко“, с Джордж Уотърман (някогашният му работодател Хенри беше починал), с бившия щатски ковчежник Ван Ностранд, който след смяната на администрацията не заемаше вече този пост, и с редица други. Сега, когато наистина му предстоеше да влезе в затвора, той искаше неговите приятели от финансовите среди да се съберат и да помислят дали не могат да издействуват губернаторът да го помилва. Като най-силен аргумент можеше да послужи противоречието между съдиите във Върховния щатски съд. Каупъруд помоли Стеджър да доведе докрай тази работа и да я оформи както трябва, а самият той, без да пести сили, обиколи всички, които можеха да му помогнат с нещо — Едуард Тай от „Тай и Ко“, който все още имаше кантора на Трета улица, Нютън Таргул, Артър Ривърс, краля на манифактурата Джоузеф Зимерман, вече милионер, съдията Кичън, бившия представител на финансовите среди в Харисбърг Терънс Релихан и мнозина други.

Каупъруд помоли Релихан да се обърне към вестниците и да се опита да промени отношението им към него, за да подготвят те общественото мнение за освобождаването му, а от Уолтър Лий поиска да се заеме със събирането на подписи на изтъкнати личности от финансовите и от други среди под петиция до губернатора за помилване. Лий и Релихан, както и мнозина други, обещаха на драго сърце да му помогнат.

Докато уреждаше всичко това, Каупъруд непрекъснато си мислеше за още една, последна среща с Ейлийн, която при многобройните му грижи и задължения изглеждаше почти невъзможна, но той все пак успя да я осъществи — толкова копнееше да бъде приласкан и утешен от нейната непринудена и всеотдайна любов. С какви очи го гледаше тя през всичките тези тежки дни! Какъв стремеж и каква преданост към него имаше в тях, какво желание той да бъде щастлив! Да мъчат така нейния Франк! О, тя разбираше всичко — каквото и да й казваше, колкото самоуверено и убедително да й говореше! Тя вече знаеше, беше сигурна, че тъкмо нейната любов беше главната причина, довела го до затвора. Каква жестокост беше проявил баща й! Колко дребнави и жалки бяха неговите врагове — например този глупак Стенър, чиито снимки беше виждала във вестниците! Тя изпитваше почти физическа болка, когато беше със своя Франк, със своя силен и красив любим — най-силния, най-смелия, най-умния, най-добрия, най-красивия мъж на света. О, тя разбираше всичко! И когато Каупъруд съзираше в очите й тази почти безумна, но и целебна за него страст, той се усмихваше трогнат. Каква любов! Любов на куче към господаря му, любов на майка към дете! Как бе успял да я събуди? Не знаеше, но тази любов беше прекрасна.

През мъчителните дни от подаването на касационната жалба до отхвърлянето й, които прекара на свобода, но и в напрегнато очакване, той изпитваше желание да вижда Ейлийн колкото се може по-често и успя все пак да се срещне с нея четири пъти. Сега оставаше една последна възможност да бъдат заедно — в събота, преди понеделника, когато щяха да прочетат присъдата му и да го изпратят в затвора. Не бяха се виждали, откакто беше оповестено решението на Върховния съд, и в отговор на писмото, което тя бе изпратила до частната му пощенска кутия, той й определи среща в един малък хотел в Камдън — градче, което се намираше отвъд реката и според него беше едно от най-безопасните места край Филаделфия. Не знаеше как тя ще приеме неприятната истина, че след понеделник едва ли ще се видят скоро, боеше се за решенията, които ще взима, когато ще е лишена от възможността да се съветва с него. Ето защо трябваше непременно да поговорят. Но и този път, както бе очаквал и както се бе опасявал, защото изпитваше дълбока болка за нея, Ейлийн по-необуздано отвсякога даде воля на възмущението си. Щом го зърна, далеч още преди да се е приближил, тя се втурна към него стремително и непринудено, както винаги, с оная момчешка невъздържаност, на която той така се радваше и възхищаваше, и като обви е ръце шията му, изрече задъхано:

— Не ми казвай нищо, скъпи! Прочетох всичко във вчерашните вестници. Не се тревожи, скъпи! Аз те обичам! Ще те чакам! Ще те чакам, ще те чакам, ако трябва, и десет години! Ако трябва, и сто, все ми е едно, но ми е жал за теб, любими! Ще бъда с теб всеки ден, всичките тези дни, мили, ще те обичам с цялата сила на душата си!

Тя го милваше, не преставаше да го милва, а той я гледаше с онова самообладание, което винаги проявяваше при срещите си с нея, но и с възторг и дълбоко задоволство. Нима можеше да не я обича, мислеше си той. И кой би могъл да не я обича? Тя цяла беше страст, трепет, порив. Възхищаваше й се безмерно — и сега повече от всеки друг път, — защото въпреки цялата си вътрешна мощ нямаше власт над личността й. Дори в мигове, когато му се искаше да се съсредоточи, да поразмисли спокойно, тя се отнасяше към него като към своя собственост, като към своя играчка. Говореше му винаги — и особено когато беше развълнувана — като на малко дете, като на свой галеник и понякога той изпитваше чувството, че тя ще го подчини духовно, че ще го направи свой роб — беше толкова неповторима като човек и толкова самоуверена като жена.

Сега Ейлийн пак говореше, без да си поеме дъх, сякаш Каупъруд беше съкрушен и се нуждаеше от най-топлата й грижа, от най-голямата й нежност и макар че това не беше така, той за миг се почувствува наистина съкрушен и наистина нуждаещ се от подкрепа.

— Положението не е чак толкова трагично, Ейлийн — опита се да я прекъсне най-сетне той с нежност и топлота, с каквито рядко се обръщаше дори към нея, но тя не му обърна никакво внимание и продължи все така енергично:

— О, не, трагично е, и то много, скъпи! Знам. Горкичкият ми Франк! Но аз ще идвам да те виждам. При всички случаи ще успея да го уредя. Колко често пускат посетители при затворниците?

— Само веднъж на три месеца, момичето ми, но се надявам да направя нещо, след като попадна там. Не смяташ ли обаче, че би било по-добре да не идващ веднага, Ейлийн? Добре знаеш какво е настроението сега. По-разумно е да изчакаш малко. Защо трябва да предизвикваш баща си? Ако реши, той може да ми създаде големи неприятности и там.

— Само веднъж на три месеца! — възкликна тя с нарастващо негодувание, когато той започна обяснението си. — О, Франк, не е възможно! Веднъж на три месеца! Не бих могла да издържа. Не бих могла наистина! Ще отида при директора на затвора. Той ще ми позволи да те виждам. Сигурна съм, че ще ми позволи, ако поговоря с него.

Тя просто се задъхваше от вълнение и сигурно щеше да продължи тирадата си, ако Каупъруд не я беше прекъснал.

— Ти не мислиш какво говориш, Ейлийн! Не мислиш! Не забравяй баща си! Не забравяй семейството си! Баща ти може би се познава с директора на затвора. Едва ли искаш из целия град да се разчуе, че тичаш при мен да ме виждаш. Пак ще разгневиш баща си. Освен това ти не познаваш политическите дребосъци, както ги познавам аз. Те клюкарстват също като стари жени. Много трябва да внимаваш какво правиш и как го правиш. Не искам да те изгубя. Искам да те виждам. Само че трябва много да внимаваш. Не се опитвай да ме видиш веднага. Аз го желая не по-малко от теб, но първо трябва да разбера как стоят нещата, а и ти от своя страна трябва да проучиш всичко. Няма да ме загубиш. Там ще бъда, няма къде да избягам.

Той замълча и си представи дългата редица килии с железни решетки, сред които щеше да бъде и неговата — кой знае за колко дълго? Представи си и Ейлийн, която го гледа през решетките на вратата или е влязла в самата килия. Но тази мрачна картина не му попречи да си помисли колко очарователна е днес неговата любима. Колко млада и свежа беше все още. Докато той навлизаше в зрялата си възраст, тя си оставаше едно младо и красиво момиче. Беше облечена с копринена рокля на черни и бели райета с турнюр — според екстравагантната за времето мода, и палто от тюленова кожа, а върху червеникавозлатистите й коси кокетно бе нагласена малка шапка, също от тюленова кожа.

— Знам, знам — отвърна упорито Ейлийн. — Но, скъпи, помисли само! Три месеца! Не мога! Не бих могла! Това е немислимо! Три месеца! Баща ми не би чакал три месеца, ако пожелае да посети някого там, не би чакал толкова и всеки, който би се обърнал към него за съдействие. И аз няма да чакам. Ще намеря някакъв начин.

Каупъруд се усмихна. Не беше така лесно да разубедиш Ейлийн.

— Но ти не можеш да се мериш с баща си, скъпа. И едва ли би искала той да узнае какво вършиш.

— Не бих искала естествено. Но там никой няма да разбере коя съм. Ще нося плътен воал. Не мисля, че директорът на затвора познава баща ми, пък и да го познава, не познава мен. Сигурна съм, че ако поговоря с него, той няма да ме издаде.

Тя беше така уверена в своето женско очарование, в обаянието на своята личност, в безусловността на своите привилегии на светска дама, че Каупъруд само поклати глава.

— Скъпа, ти притежаваш и най-добрите, и най-лошите качества, които могат да се съберат у една жена — каза нежно той, като я притегли към себе си и я целуна, — но този път ще трябва да ме послушаш. Аз имам адвокат, Стеджър, ти го знаеш. Той ще поговори още днес с директора на затвора по този въпрос. Може да го уреди, а може и да не успее. Ще науча това утре или в неделя и ще ти пиша. Но не предприемай нищо прибързано и необмислено, преди да получиш известие от мен. Мисля, че ще мога да намаля срока за свиждане наполовина, а може би ще издействувам разрешение за срещи веднъж на месеца или дори веднъж на две седмици. Всъщност те и писмо разрешават да се пише само веднъж на три месеца (Ейлийн беше готова да избухне отново), но съм убеден, че ще успея да променя и това донякъде. Ти обаче не ми пиши, докато не получиш известие от мен, или поне не се подписвай и не давай никакъв адрес. Те отварят всички писма и ги четат. Когато идваш на свиждане или ми пишеш, моля те, бъде предпазлива, защото ти поначало не си от най-предпазливите. Ще бъдеш послушна, нали?

Те говориха за още много неща — за неговото семейство, за явяването му пред съда в понеделник, за това, дали ще го пуснат да излезе скоро, за да присъства на някое от делата по исковете срещу него, дали ще го помилват и така нататък. Ейлийн все още вярваше в неговото добро бъдеще. Беше научила вече за мненията на съдиите от Върховния съд — и на двамата, които го подкрепяха, и на другите трима, които го осъждаха. Беше сигурна, че той все още има място във Филаделфия, че след известно време ще стъпи отново на крака, а после ще я отведе със себе си някъде другаде. Съжаляваше мисис Каупъруд, но беше убедена, че тя не е подходяща съпруга за Франк, че на него му е нужна някоя млада, красива, силна жена — точно такава като нея самата. Тя го прегръщаше и милваше пламенно, докато не дойде време да си тръгват. Те съставиха план за по-нататъшни действия, доколкото изобщо беше възможно да се състави какъвто и да било план, при положение че не можеха да предвидят нищо със сигурност. Когато се разделяха, и двамата бяха съкрушени, но тя успя благодарение на силния си характер да се съвземе и да се изправи решително пред мрачното бъдеще.