Финансистът

ГЛАВА XLVII

Макар да наближаваше единайсет часът, когато стигна до къщата на семейство Калиган, Ейлийн още не си беше легнала. В своята стая на горния етаж тя разказваше на Мами и на мисис Калиган любопитни случки от светския си живот. При позвъняването на Каупъруд мисис Калиган слезе долу да отвори вратата.

— Мис Бътлър е тук, надявам се — каза Каупъруд. — Бихте ли й предали, че идвам от името на нейния баща?

Въпреки че Ейлийн бе поръчала присъствието й да се пази в тайна дори от членовете на нейното семейство, увереното държане на Каупъруд и името на Бътлър объркаха мисис Калиган.

— Почакайте малко — каза тя, — ще проверя.

Тя отстъпи назад и Каупъруд бързо се вмъкна вътре и свали шапката си, придавайки си вид на човек, който е доволен, че е открил търсеното лице.

— Кажете й, че искам да поговоря с нея само няколко минути — подвикна той след мисис Калиган, докато тя се качваше по стълбата, с надеждата Ейлийн да чуе гласа му.

Тя наистина го чу и побърза да слезе. Беше силно изненадана, че той се появява така скоро, и с присъщата й суетност реши, че в дома й е настъпило голямо вълнение. Другояче, мислеше си тя, не би могло и да бъде.

Мами и майка й бяха любопитни да чуят разговора им, но Каупъруд взе необходимите предпазни мерки. Докато Ейлийн слизаше по стълбите, той й даде знак да мълчи, като сложи пръст на устните си и каза:

— Вие сте мис Бътлър, нали?

— Да — отвърна Ейлийн, като едва се сдържа да не се разсмее. Изпитваше неудържимо желание да го целуне. — Случило ли се е нещо, мили? — попита тя тихо.

— Боя се, че трябва да се прибереш у дома си, скъпа — прошепна Каупъруд, — иначе ще настъпи голяма бъркотия. Както изглежда, майка ти все още не знае, а баща ти сега се намира в моя дом и те очаква. Ако се съгласиш, много ще ми помогнеш. Но нека първо ти разкажа.

Каупъруд подробно й предаде целия разговор с Бътлър и й обясни какво мисли той самият по въпроса. От време на време в хода на разговора лицето на Ейлийн променяше израза си. Неопровержимостта на доводите му и уверението, че ще продължат да се виждат както преди, щом веднъж тази история приключи, я убедиха и тя реши да се върне. Отстъпката на баща й беше голяма победа за нея. Сбогува се с Мами и мисис Калиган, като им каза с усмивка, че близките й не могат без нея, че по-късно ще изпрати някой да прибере вещите й, и тръгна с Каупъруд. Когато стигнаха до дома му, той я помоли да почака в двуколката, докато баща й слезе долу.

— Е? — попита Бътлър, когато видя Каупъруд да влиза сам.

— Тя ви чака долу — отвърна Каупъруд. — Можете да използвате двуколката, ако желаете. Ще изпратя кочияша да я прибере.

— Не, благодаря, ще си отидем пеш — заяви Бътлър.

Каупъруд нареди на прислужника да се погрижи за двуколката, а Бътлър с тежки стъпки си тръгна.

Той си даваше сметка, че влиянието на Каупъруд върху дъщеря му е неизмеримо голямо и трайно. Най-доброто, което би могъл да направи, бе да я държи в къщи и да разчита, че тя все още може да бъде вразумена. По пътя към дома той много предпазливо разговаряше с нея от страх да не я обиди отново. За спор и дума не можеше да става.

— Трябваше да поговориш още веднъж с мен, Ейлийн, преди да напуснеш дома — каза той. — Майка ти би била сломена, ако узнаеше, че си избягала. Тя все още не знае. Ще й кажеш, че си останала у някои близки на вечеря.

— Бях у семейство Калиган — отвърна Ейлийн. — Напълно правдоподобно е. Мама няма да види нищо лошо в това.

— Мъчно ми е, много ми е мъчно, Ейлийн! Надявам се, че ще си дадеш сметка за поведението си и занапред ще се държиш по-добре. Сега няма да ти кажа нищо повече.

Ейлийн се прибра в стаята си, доволна от победата, и в семейството на Бътлър видимо всичко тръгна както преди. Но ако някой си мисли, че явното поражение на Бътлър промени отношението му към Каупъруд, много се лъже.

През двата месеца, с които Каупъруд разполагаше между временното му освобождаване и разглеждането на касационната му жалба, той усилено се опитваше да подобри разклатеното си финансово положение. Поднови работата си така, сякаш не я беше прекъсвал, но след осъждането му възможностите да развие по-сериозна дейност бяха значително намалени. Тъй като при обявяването на фалита си се бе постарал да защити интересите на най-големите си кредитори, Каупъруд се надяваше, че щом веднъж излезе на свобода, ако изобщо излезеше, веднага ще получи кредит от ония, които имаха най-много сили да му помогнат — например „Кук и Ко“, „Кларк и Ко“, „Дрексъл и Ко“ и Джирардската национална банка, — при условие, разбира се, че името му не е сериозно опетнено. Вроденият му оптимизъм му пречеше да осъзнае напълно колко отрицателно може да повлияе една присъда от подобен характер — справедлива или не — дори на най-благосклонните му поддръжници.

Най-добрите му приятели от финансовия свят бяха вече убедени, че той е „потъваш, кораб“. Някога някакъв учен финансист правилно е казал, че парите са най-чувствителното нещо на този свят, но че не по-малко чувствителни са и „умовете“ на хората, които боравят с пари. Какъв смисъл имаше да се опитват да помагат на човек, който навярно ще бъде осъден на няколко години затвор. Биха се опитали, разбира се, да ходатайстват пред губернатора, ако Каупъруд загубеше делото във Върховния щатски съд и действително бъдеше осъден на затвор, но дотогава имаше повече от два месеца и отсега бе трудно да се каже как ще се развият нещата. И затова всички, които се съмняваха в бъдещето на Каупъруд, посрещаха любезно и уклончиво молбата му да му се притекат на помощ, да му отпуснат кредит или да подкрепят разработения от него план за пълната му реабилитация. Щели да размислят, щели да видят какво могат да направят, съществували известни пречки и така нататък и така нататък — безкрайни оправдания на хора, които не искаха да се обвързват с него. През тези дни Каупъруд се движеше във финансовите среди енергичен и самоуверен, поздравяваше се с дългогодишните си познати и на въпросите им отговаряше уверено, че има големи надежди и че работите му вървят много добре. Не му вярваха очевидно, но това не го безпокоеше. Задачата му беше да убеждава и разубеждава ония, които наистина можеха да му помогнат, и на тази задача се беше предал изцяло, без да се интересува от нищо друго.

— О, здравей, Франк! — възкликваха приятелите му, като го виждаха. — Как върви работата?

— Отлично! Отлично! — бодро отговаряше той. — По-добре не би могло и да бъде!

И той започваше да обяснява в общи линии как смята да осъществи плановете си. На ония, които го познаваха добре и се интересуваха от съдбата му, успяваше да вдъхне част от своя оптимизъм, но мнозина оставаха безразлични.

Пак през тези дни Каупъруд и Стеджър постоянно обикаляха разни съдилища по повод на делата, свързани с фалита му. Мъчителни бяха тези дни, но Франк не се предаваше. Искаше да остане във Филаделфия и да се бори докрай, за да си възвърне мястото, което бе заемал преди пожара, и да се реабилитира в очите на обществото. Вярваше, че ще постигне това, ако не влизаше в затвора за дълго, но дори и в такъв случай пак нямаше да падне духом и щеше да продължи борбата. Напразни бяха обаче мечтите му за добро бъдеще във Филаделфия.

Една от най-важните пречки по пътя му беше нестихващата вражда на Бътлър и на останалите политици. Кой знае защо и как, сред политическите среди се ширеше мнението, че банкерът и бившият градски ковчежник ще загубят апелациите си във Върховния градски съд и рано или късно двамата ще бъдат осъдени. Въпреки първоначалното си намерение да се признае за виновен и да приеме наказанието си без възражение, Стенър се остави да бъде убеден от някои свои политически приятели, че би било по-добре за бъдещето му да твърди, че постъпката му се дължи на отдавна установената практика, вместо открито да се признава за виновен и по този начин да загуби всякаква надежда да бъде признат за невинен. Той постъпи именно така, но въпреки това беше осъден. После колкото за пред обществото подаде една шумно разгласена касационна жалба и сега делото му се намираше във Върховния щатски съд.

Пак по същото време бе започнала да нараства и вълната от слухове, тръгнали от момичето, което бе написало писма до Бътлър и Лилиан — за любовната връзка между Каупъруд и Ейлийн, дъщерята на Бътлър. Имало някаква къща на Десета улица. Тя била наета от Каупъруд за нея. Нищо чудно, че Бътлър бил настроен така отмъстително. Това вече наистина обяснявало много неща. Мълвата беше толкова упорита, че дори в деловите и финансовите кръгове настроенията се промениха и симпатиите се прехвърлиха от Каупъруд към неговите противници. Та нали в началото на кариерата си той се бе възползвал от благосклонността на Бътлър? И по какъв начин му се беше отблагодарил? Най-старите му и най-ревностни защитници поклащаха глави. Те разбираха, че и в този случай Каупъруд бе постъпил според девиза, който определяше цялото му поведение — „Моите интереси — над всичко“. Наистина той беше силен и много способен човек. На Трета улица не беше имало по-бляскав, по-ловък, по-смел и в същото време по-трезв финансист. Но дали прекалената дързост и себичност не предизвикват Немезида? Защото и тя, както и смъртта, обича да покосява ония, които са най-отпред. Може би не е трябвало да прелъстява дъщерята на Бътлър, не е трябвало да взема така нагло и онзи чек, особено след скарването си със Стенър! Да, прекалено дързък е. Възможно ли е с това опетнено вече име да заеме предишното си място? Банкерите и деловите хора, които бяха свързани най-тясно с него, определено се съмняваха.

Каупъруд обаче си оставаше, както и преди, своенравен и до известна степен безразсъден, продължаваше да следва девиза си „Моите интереси — над всичко“, да се прекланя пред красотата и да обича жените. Дори и сега хубостта и очарованието на едно момиче като Ейлийн Бътлър бяха за него далеч по-важни от благоразположението на петдесет милиона души, стига да можеше да си позволи да го пренебрегне. Преди чикагския пожар и паниката звездата му така стремително се бе издигнала нагоре, че в опиянението от големите си успехи той изобщо не се беше замислял над значението, което има за обществото неговото поведение. Младостта и радостта от живота караха кръвта в жилите му да кипи. Чувствуваше се жизнен и силен като избуяла млада трева. Ведър като пролетна вечер, той не се тревожеше за нищо. И след ударите, които понесе, не пожела нито за миг да се вслуша в гласа на разума и да се откаже макар и временно от Ейлийн. За него тя беше най-прекрасното от прекрасните дни, останали зад гърба му. Беше връзката му между миналото и мечтаното победоносно бъдеще.

Най-голямата му тревога сега беше, че ако го пратят в затвора или признаят официално фалита му — или и двете заедно, — той навярно ще загуби правото си на място в борсата, а това би му отнело временно, може би дори и завинаги, една от най-добрите възможности за финансово процъфтяване тук, във Филаделфия. Тъй като мястото му в борсата като част от неговите активи беше в момента под запор, той нямаше възможност да развива никаква дейност. Едуард и Джоузеф, единствените помощници, които можеше да си позволи, все още продължаваха да работят от негово име, скромно и без излишен шум, но останалите банкери и борсови посредници естествено смятаха братята му за негови агенти и ако те обявяха, че възнамеряват да започнат самостоятелна дейност, само биха събудили подозрението, че Каупъруд е замислил някакъв таен ход, който сигурно няма да бъде в интерес на кредиторите му и при всички случаи ще бъде незаконен. Каквото и да се случеше обаче, той трябваше да остане на борсата, макар и неофициално; и благодарение на бързия си и проницателен ум стигна до идеята да се сдружи тайно с някого, който има добро име и когото би могъл да използва като подставено лице и свое оръдие.

Най-сетне се спря на един човек, когото сметна за подходящ. Той не разиграваше голям капитал, работеше на дребно, но беше честен и добре разположен към Каупъруд. Наричаше се Уингейт, Стивън Уингейт, и притежаваше малка посредническа кантора на Южна Трета улица, благодарение на която свързваше двата края. Беше четирийсет и пет годишен, среден на ръст, набит, с нелоша външност, умен и работлив, но недостатъчно енергичен и предприемчив. За да се издигне, ако изобщо това бе възможно, той се нуждаеше от помощта именно на човек като Каупъруд. Имаше място на борсата, ползваше се с добро име, уважаваха го, но не напредваше. В миналото се бе обръщал към Каупъруд за дребни услуги — малки заеми срещу умерена лихва, финансови съвети и така нататък — и Каупъруд му беше помагал, тъй като изпитваше към него симпатия и известно съжаление. Сега, застарявайки, Уингейт бавно западаше и беше естествено да прояви сговорчивост. Поне за момента едва ли някой би го заподозрял, че е агент на Каупъруд, а Каупъруд можеше да разчита, че той ще изпълнява безусловно нарежданията му. Повика го и надълго разговаря с него. Обясни му какво е положението, с какво той, Каупъруд, би могъл да му бъде полезен като съдружник, какъв дял ще иска за себе си и така нататък и Уингейт се съгласи.

— Готов съм да върша всичко, което поискате от мен, мистър Каупъруд — увери го той. — Знам, че каквото и да се случи, вие ще ме закриляте. Няма човек, за когото бих работил с по-голямо желание и когото бих уважавал повече от вас. Тази буря ще отмине и вие отново ще стъпите на крака. Във всеки случай бихме могли да опитаме. Ако не потръгне, ще решите сам какво да правим по-нататък.

Така бе създадено едно временно съдружие и Каупъруд започна да сключва някои сделки чрез Уингейт.