Финансистът

ГЛАВА XLVIII

Докато наближи времето Върховният щатски съд да разгледа молбата на Каупъруд за отменяне на решението на нисшата инстанция и за преразглеждане на делото, слухът за неговата връзка с Ейлийн се разпространи много нашироко. Този слух продължаваше, както и досега, да нанася сериозна вреда на интересите му, защото потвърждаваше впечатлението, което политическите водачи искаха да създадат още от самото начало — че истинският престъпник е Каупъруд, а Стенър е само негова жертва. Родените от изобретателния му ум полузаконни финансови операции, които не се различаваха съществено от онова, което мнозина други вършеха тихомълком при всеобщо одобрение, бяха заклеймявани като крайно опасни макиавелистични хитрости. Той имаше жена и две деца и хората, без да знаят истинските му намерения и давайки воля на въображението си, стигнаха до заключението, че се кани всеки момент да изостави децата си, да се разведе с Лилиан и да се ожени за Ейлийн. От гледна точка на установения морал това само по себе си вече беше едно престъпление, а като се добавеха опетненото му име на финансист, делото, издадената присъда и фалитът му, естествено беше обществото да повярва на всичко, което политиците говореха за него. Присъдата му трябваше да бъде потвърдена. Върховният съд не биваше да удовлетворява молбата му и да преразглежда делото. Ето как понякога нашите най-съкровени мисли и намерения се превръщат в публична тайна. Хората узнават неща, без да осъзнават как са ги узнали. Може би наистина съществува телепатия, онова необяснимо предаване на идеи и мисли.

Съвсем естествено беше слуховете да достигнат до ушите на петимата съдии от Върховния щатски съд и до самия губернатор на щата.

По време на четирите седмици, през които Каупъруд беше на свобода въз основа на молбата си до Върховния съд, Харпър Стеджър и Денис Шанън се явиха пред съдиите от Върховния щатски съд и се постараха да им повлияят да се произнесат „за“ или „против“ преразглеждането на делото. Чрез своя адвокат Каупъруд изтъкваше пред Върховния съд, че несправедливо е бил подведен под отговорност, тъй като обвинението в злоупотреба не се гради върху действително доказани факти. На Стеджър му бяха необходими цели два часа и десет минути, за да изложи своите доводи, а на областния прокурор Шанън — още повече време, за да направи възражението си. Петимата съдии, хора с голям юридически опит, но със слаби финансови познания, ги изслушаха с интерес. Трима от тях, съдиите Смитсън, Рейни и Бекуит, които винаги се съобразяваха с политическите настроения и с желанията на местните партийни лидери, не обърнаха сериозно внимание на самите сделки на Каупъруд, тъй като знаеха за връзката му с дъщерята на Бътлър и за предизвиканото от тази връзка враждебно отношение на Бътлър към него. Те си мислеха, че разглеждат случая справедливо и безпристрастно, но всъщност нито за миг не забравяха каква обида Каупъруд беше нанесъл на Бътлър. Другите двама, съдиите Марвин и Рафалски, хора с по-широки възгледи и по-склонни към снизходителност, но не по-малко обвързани политически, разбираха, че към Каупъруд са се отнесли несправедливо, но не виждаха как могат да му помогнат, след като той сам се бе злепоставил пред обществото и пред политиците. Те вземаха под внимание големите материални и морални загуби на Каупъруд, описани така точно и подробно от Стеджър, а съдията Рафалски, който бе преживял подобна история с едно момиче, беше склонен категорично да отхвърли присъдата пад Каупъруд, но като имаше предвид политическите си връзки и задължения, реши, че не е разумно да се противопоставя на желанието на републиканските лидери. Когато той и Марвин обаче научиха, че съдиите Смитсън, Рейни и Бекуит са готови да потвърдят присъдата, без изобщо да се вглеждат в стойността на доказателствата, заявиха, че остават на особено мнение. Според тях случаят наистина беше твърде сложен. Каупъруд можеше да се отнесе към Върховния съд на Съединените щати, позовавайки се на принципа за свобода на действията. Съдии от разни съдилища в Пенсилвания и другаде можеха да проявят желание да се запознаят с решението по такова важно дело. Освен това Рафалски и Марвин прецениха, че няма кой знае колко да си навредят, ако останат на особено мнение. Политическите лидери едва ли щяха да се разсърдят, тъй като Каупъруд сигурно щеше да бъде осъден — дори биха останали по-доволни, защото така би се създало впечатление за обективност и справедливост. На двамата съдии не им се искаше също и да се присъединят към доста необоснованата присъда, която се канеха да произнесат Смитсън, Рейни и Бекуит. И тъй и петимата съдии, както повечето хора при подобни обстоятелства, се ласкаеха от мисълта, че са разгледали делото справедливо и безпристрастно. На 11 февруари 1872 година от свое име и от името на съдиите Рейни и Бекуит Смитсън заяви:

— Обвиняемият Франк А. Каупъруд е представил молба да бъде отменено решението на съдебните заседатели от по-нисшата инстанция (по делото щат Пенсилвания срещу Франк А. Каупъруд) и да бъде насрочено ново дело. Настоящият съд не смята, че спрямо обвиняемия е била проявена несправедливост. (Тук следваше едно доста дълго резюме на всички обстоятелства по делото, в което се посочваше, че прецедентите от миналото и създадената практика в канцеларията на ковчежника, както и прекалената свобода, която е имал Каупъруд да разполага с градските пари, не го освобождават от отговорност и от задължението да спазва духа и буквата на закона.) Придобиването на ценности, макар и по привидно законен начин — продължи съдията Смитсън от името на тримата, — може да бъде тълкувано като злоупотреба. В компетентността на съдебните заседатели е било да преценят дали е съществувало престъпно намерение. Те са решили, че е съществувало, и съдът не намира, че липсват доказателства в подкрепа на тяхното решение. С каква цел обвиняемият е взел чека? Той е бил пред фалит. За да погаси дълговете си, е заложил сертификати от градския заем, предадени му за разпродажба, а вече е дължал и петстотин хиляди долара в налични пари, получени незаконно под формата на заем. Логично е било да се предположи, че не е имал възможност по редовен път да вземе нещо повече от градската хазна. Тогава той е отишъл там и чрез измама, явна или прикрита, е взел още шейсет хиляди долара. В тази постъпка именно съдебните заседатели са видели наличието на престъпно намерение.

С тези думи съдиите отхвърлиха с мнозинство молбата на Каупъруд за насрочване на ново дело.

От свое име и от името на съдията Рафалски съдията Марвин, изразявайки несъгласие с горното, написа:

„От доказателствата по делото е ясно, че мистър Каупъруд е получил чека в качеството си на посредник и не е точно установено, че като такъв не е изпълнил или не е имал намерение да изпълни докрай задължението, което получаването на чека предполага. По време на делото се е изяснило, че съгласно съществуващо споразумение по тактически съображения при покупките на сертификати от градския заем за амортизационния фонд количеството и стойността им не е бивало да стават достояние на борсата и сред широката публика и че мистър Каупъруд като посредник е трябвало да има пълната свобода да се разпорежда с активите и пасивите си, както намери за добре, стига крайният резултат да е задоволителен. Никога и никъде не е било упоменавано нито кога, нито какво количество сертификати да бъде закупувано. Ако обвиняемият не е имал намерението да присвои получения чрез измама чек, той не би могъл да бъде осъден дори по първия параграф. В решението си съдебните заседатели не доказват този факт, а и свидетелските показания не го установяват по убедителен начин. Същите съдебни заседатели намират обвиняемия за виновен и по останалите три параграфа, без да разполагат с каквито и да било доказателства. Можем ли да приемем, че техните заключения по първия параграф са верни, след като така явно грешат по другите параграфи? По мнението на малцинството решението на съдебните заседатели по първия параграф — обвинение в злоупотреба — не е обосновано, това решение трябва да бъде отменено и да бъде насрочено ново дело.“

Съдията Рафалски, склонен към отвлечени разсъждения, но и практичен човек от еврейски произход с типично американска външност, обаче се чувствуваше задължен да напише и трето мнение, което да съдържа собственото му схващане, несъгласието му с решението на мнозинството и допълнение към онези точки, които бяха съгласували със съдията Марвин. Сложен беше въпросът за вината на Каупъруд и това най-ясно личеше от разногласията между съдиите във Върховния съд, които едва ли биха потвърдили присъдата, ако не беше натискът на политиците. Съдията Рафалски твърдеше например, че ако е било извършено престъпление, то не би могло да бъде наречено злоупотреба, и добавяше:

„От наличните доказателства не е възможно да се стигне до заключението, че Каупъруд не е смятал в най-близко време да предаде сертификатите, нито че чиновникът Албърт Стайърс или градският ковчежник не са били готови да дадат чека или сумата, която той покрива. Мистър Стайърс е потвърдил, че мистър Каупъруд го е уведомил за покупката на сертификати за такава сума, и това не е било опровергано от никого. Невнасянето на сертификатите в амортизационния фонд наистина противоречи на буквата на закона, но справедливостта изисква да се каже, че то трябва да се разглежда като част от една установена практика. Обичайно ли е било за обвиняемия да постъпва така? По моя преценка мнозинството от съдиите във Върховния съд толкова широко тълкуват понятието злоупотреба, че всеки делови човек, който се занимава с големи и напълно законни сделки, вследствие на една внезапна борсова паника и на един пожар, както е в случая, може за своя изненада да се окаже престъпник. Когато един съд въвежда такъв принцип и създава прецедент с такива последици, може да се каже, че е най-малкото изненадващо.“

Макар че изпита известно удовлетворение от особеното мнение на двамата съдии, макар че се бе подготвил за най-лошото и бе уреждал нещата си с оглед на това, Каупъруд остана горчиво разочарован. Не би било вярно да се каже, че този силен и самоуверен човек не бе способен да страда. Напротив, той беше надарен с тънка чувствителност, но тя винаги беше подвластна на неговия хладен и железен разум, който никога не му изневеряваше. Единствената възможност оттук нататък според Стеджър беше обжалването пред Върховния съд на Съединените щати, основано на факта, че някои моменти в решението накърняват основните му конституционни права на гражданин, с което Върховният съд би трябвало да се съобрази. Но това щеше да се проточи тягостно дълго и щеше да струва скъпо. Не беше ясно също какви моменти от решението можеха да се обжалват. Щяха да започнат протакания, отлагания в течение на година и половина, навярно и по-дълго, накрая може би щеше да се наложи все пак да излежи присъдата си, а в очакване на решението да прекарва част от времето в затвора.

Като изслуша обяснението на Стеджър, Каупъруд помисли малко и каза:

— Изглежда, че ми остават само две възможности — да вляза в затвора или да напусна страната. Избирам затвора. Ако остана във Филаделфия, мога да продължа борбата и накрая да спечеля. Мога да се надявам Върховният съд на Съединените щати да отмени присъдата или пък губернаторът да ме помилва след време. Няма да избягам и всички трябва да разберат това. Онези, които мислят, че са ме повалили, не са отнели нито капка от силата ми. Аз ще изплувам и тогава ще покажа на някои от онези дребни и жалки политици какво значи истинска борба. Те вече няма да получат от мен нито един долар — нито един! Смятах да изплатя някой ден петстотинте хиляди долара, ако ме бяха оставили на мира. Сега има да чакат!

Той стисна зъби и в сивите му очи проблесна закана.

— Направих всичко, каквото можах, Франк — съчувствено каза Стеджър. — Ако си справедлив, ще признаеш, че водих борбата с всички сили. Е, те може би не се оказаха достатъчно големи, ти ще прецениш, но аз наистина се борих според възможностите си. Мога да предприема още някои стъпки и да продължим, ако желаеш. Оставям на тебе да решиш. Каквото кажеш, това ще направим.

— Говориш глупости, Харпър — отвърна леко раздразнен Каупъруд. — Аз по-добре зная доволен ли съм или не. Ако не бях доволен, щях да ти го кажа. Мисля, че можеш да потърсиш някои убедителни основания за обжалване пред Върховния съд, а междувременно аз ще започна да излежавам присъдата си. Предполагам, че Пейдърсън скоро ще определи деня, в който трябва да се явя при него.

— Това зависи от теб, Франк. Мога да отсроча произнасянето на присъдата със седмица или дори с десет дни, ако това ще ти бъде от полза. Сигурен съм, че Шанън няма да възрази. Неприятното е само, че Джаспърс ще дойде утре да те потърси. Длъжен е да те задържи, щом му съобщят, че касационната ти жалба е отхвърлена. Ще побърза да те прибере, не му ли дадеш нещо. Но ще го уредим. Ако ти е нужно да останеш на свобода още известно време, предполагам, че той ще се съгласи да те пуска денем под надзора на помощник-шерифа, но се боя, че ще трябва да прекарваш нощта там. Станали са много строги след случая с Албъртсън от преди няколко години.

Стеджър имаше предвид един известен банков касиер, който бил пускан нощем от областния затвор уж под охраната на помощник-шерифа, но успял да избяга. По този повод към шерифа били отправени сериозни упреци и оттогава осъдените независимо от общественото и материалното им положение трябвало да остават поне през нощта в затвора.

Каупъруд размисляше спокойно и гледаше от прозореца на адвокатската кантора към Втора улица. Той не се страхуваше от неприятности с Джаспърс, след като вече беше опитал неговото гостоприемство, но не му беше приятно да прекарва нощите в затвора, щом това с нищо не намаляваше срока на присъдата му. При положение че нямаше възможност да бъде на свобода поне няколко месеца, беше все едно дали ще си урежда нещата от затворническата килия, или от кантората си на Трета улица. Имаше ли смисъл да разсъждава върху това? Предстоеше му да влезе в затвора и той трябваше да го направи час по-скоро. Нужни му бяха само ден-два, не повече, за да огледа всичко за последен път.

— Ако не предприемеш нищо и оставиш нещата да се развият по естествения ред, кога ще трябва да се явя за произнасянето на присъдата?

— Е, струва ми се, в петък или в понеделник — отвърна Стеджър. — Не зная как смята да постъпи Шанън. Мисля да отида при него след малко.

— Да, добре ще е да отидеш — каза Каупъруд. — А дали ще е в петък или в понеделник, все ми е едно. Ако успееш, все пак уреди за понеделник. Има ли някакъв начин да накараш Джаспърс да не ме закача дотогава? Той вече знае, че може да разчита на мен.

— Не съм сигурен, Франк, ще видя. Ще отида и ще поговоря с него довечера. Може би стотина долара ще го накарат да посмекчи строгите си правила.

Каупъруд се усмихна мрачно.

— Мисля, че сто долара ще накарат Джаспърс да пренебрегне всички правила — каза той и стана, за да си върви.

Стеджър също стана.

— Ще се видя и с двамата и после ще дойда у вас. Ще си бъдеш ли в къщи след вечеря?

— Да.

Те облякоха палтата си и излязоха навън в студения февруарски ден. Каупъруд тръгна към кантората си на Трета улица, а Стеджър се запъти към Шанън и Джаспърс.