Финансистът

ГЛАВА IV

Още в ония години Франк Каупъруд имаше приятна, привличаща вниманието външност. Беше висок над един и осемдесет, широкоплещест, с яко телосложение. Голямата му глава с правилна форма бе увенчана с гъсти къдрави тъмнокестеняви коси. Очите му изразяваха будна, зряла мисъл, но бяха непроницаеми, по тях никой не можеше да разбере какво точно мисли. Походката му беше лека, уверена и енергична. Животът не му бе нанасял тежки удари, нито дълбоки разочарования. Не беше боледувал, не беше страдал от болки и лишения. Виждаше около себе си и по-богати хора, но се надяваше, че и той самият ще забогатее. Беше син па уважавано семейство, баща му имаше добра служба. Не дължеше никому нищо. Само веднъж просрочи дребна полица към банката, но баща му така го наруга, че той запомни този случай за цял живот.

— По корем щях да се влача, но нямаше да допусна да бъде протестирана моя полица! — бе заключил мистър Каупъруд.

Този случай накара Франк да проумее и запомни завинаги нещо, което навярно и сам би проумял след време и без острия упрек на баща си — значението на кредита. Той никога вече не допусна издадена от него полица да бъде протестирана или Пресрочена поради небрежност.

Франк бързо се прояви като най-способния служител, работил някога в търговската къща „Уотърман н Ко“. Отначало му възложиха да води счетоводните книги като помощник-счетоводител на мястото на наскоро уволнения мистър Томас Трикслър. Не бяха минали обаче и две седмици и Джордж Уотърман каза:

— А защо да не направим Каупъруд главен счетоводител? Той е способен за миг да схване онова, което нашият Симпсън цял живот не би могъл да разбере.

— Добре, Джордж, премести го на тази длъжност, щом си решил. Той обаче няма да остане задълго счетоводител. Иска ми се да проверя дали не бих могъл в близко време да му прехвърля част от моите задължения.

Счетоводството на „Уотърман и Ко“, макар и доста сложно, сякаш беше детска игра за Франк. Той толкова лесно и бързо сложи в ред счетоводните книги, че бившият му началник Сампсън не можеше да се начуди.

— Това момче прекалено се е разбързало — каза той на един от служителите още първия ден, след като бе наблюдавал работата на Франк. — Рано или късно ще сбърка. Зная ги тия. Ще го видим, като настъпи напрегнатият период на кредитирането и прехвърлянето на сумите по сметка.

Предвижданията на мистър Сампсън не се сбъднаха — Франк не сбърка. Само след седмица той вече познаваше финансовото положение на къщата „Уотърман и Ко“ не по-зле, а може би по-добре от самите собственици. Знаеше сметките на всичките им клиенти, знаеше в кой район се сключват най-много сделки, кой доставя хубава стока и кой — лоша, а това ясно личеше от колебанията в цените през годината. И за да се увери в точността на предположенията си, прегледа някои стари сметки в главната счетоводна книга. Счетоводството го интересуваше само дотолкова, доколкото регистрираше и отразяваше дейността на фирмата. Знаеше, че няма дълго да се занимава със счетоводна работа. Щеше да се залови с нещо друго. Засега обаче искаше много подробно да вникне в същината на посредническата търговия със зърно. Откри, че поради бавното пласиране на стоките, оставени на консигнация, дължащо се на липсата на бързи и постоянни връзки с доставчици, купувачи и други комисионери, фирмата или по-точно нейните клиенти — тъй като тя не притежаваше нищо в наличие — търпяха огромни загуби. Привлечен от твърдите и дори повишаващи се пазарни цени, клиентът например доставяше известно количество плодове или зеленчуци, но ако в същото време това са направили още десетина клиенти или пък се е получило задръстване при други посредници и нямаше възможност стоката своевременно да се пласира, цените веднага падаха. Поради това и стокооборотът всеки ден се менеше. Франк веднага си помисли, че ако се заеме с пласмента на големи партиди стока като пътуващ агент, би могъл да бъде далеч по-полезен на фирмата, но се поколеба да повдигне този въпрос тъй скоро. Беше убеден, че в най-близко бъдеще нещата ще се уредят от само себе си.

Хенри и Джордж Уотърман бяха изключително доволни от начина, по който Франк водеше сметките им. Самото му присъствие сякаш им вдъхваше чувство за сигурност. Франк започна да обръща вниманието на Джордж върху някои сметки, като препоръчваше евентуално да бъдат приключени или пък да бъдат прекратени търговските операции по тях, и с това доставяше голямо удоволствие на Джордж. В активността и съобразителността на младия човек той виждаше възможност да намали бремето на собствените си задължения, пък и личната му симпатия към Франк непрекъснато нарастваше.

Хенри Уотърман смяташе, че трябва да се проверят способностите на Франк „вън“ от фирмата. Стоковите запаси невинаги стигаха да задоволят търсенето и в такива случаи се налагаше да се набавят чрез други посреднически кантори или на борсата и тази работа досега я вършеше самият той. Една сутрин, когато описите сочеха излишъци от брашно и недостатъчни количества зърно — Франк пръв го бе забелязал, — Хенри Уотърман го извика в кабинета си и каза:

— Франк, искам да намериш начин да излезем от сегашното затруднение. Утре ще имаме огромни излишъци от брашно. Поръчките не са достатъчни, за да пласираме стоката, а не можем и да си позволим да плащаме за съхранението й на склад. От друга страна, имаме малко зърно. Дали не би могъл да продадеш излишното брашно на някой от борсовите агенти и да купиш необходимото зърно, за да бъдат изпълнени поръчките?

— Ще се опитам — отговори му младият служител.

От счетоводните книги знаеше къде се намират разните комисионерски кантори. Знаеше също какво можеха да му предложат на местната стокова борса и другите посредници от бранша. Тъкмо с такава работа искаше да се занимава — да оправя затруднения от подобен характер. Приятно му беше, че е навън, на въздух н трябва да обикаля от врата на врата. Не обичаше да седи в кантората, да драще с перо и да се взира в счетоводните книги. След години придоби навика да казва, че неговият ум е неговата кантора. Първоначално Франк се отправи към най-големите комисионери, за да разучи положението около търговията с брашно и да предложи своите излишъци на цена, която би получил, ако фирмата не бе застрашена от задръстване със стока. Желае ли някой да купи при незабавна доставка (сиреч две денонощия) шестстотин бурета първокачествено брашно? По девет долара бурето. Желаещи обаче нямаше. Франк започна да предлага брашното на партиди и така успя да намери клиенти. След около час му бяха останали вече само двеста бурета и той реши да ги предложи на един прочут търговец на име Джендърман, макар че фирмата нямаше делови отношения с него. Джендърман, едър мъж с къдрава посивяла коса, с грубо месесто лице и малки очи, хитро надничащи изпод отеклите клепачи, изгледа с любопитство влезлия при него Франк.

— Как се казвате, млади човече? — попита той и се облегна в дървения си стол.

— Каупъруд.

— И работите за „Уотърман и Ко“? Вероятно искате да се проявите. Затова сте дошли при мен, нали?

Каупъруд само се усмихна.

— Добре, ще взема брашното. Имам нужда от него. Оформете сметката.

Каупъруд излезе забързано. Веднага отиде в посредническата кантора на Уолнът Стрийт, която беше свързана с неговата фирма, поръча да закупят необходимото му зърно по пазарни цени и се върна в кантората.

— Бързо успя да свършиш работа — каза Хенри Уотърман, след като Франк му докладва. — И си продал двеста бурета на Джендърман, така ли? Чудесно! Той не е наш клиент, нали?

— Не, сър.

— И аз така мислех. Е, щом се справяш с такива задачи, няма да останеш дълго при счетоводните книги.

За кратко време Франк стана позната личност в много от посредническите кантори, а също и на стоковата борса. Правеше платежните баланси на фирмата, купуваше попадналите му отделни партиди от необходими стоки, привличаше нови клиенти, справяше се с излишъците, като ги продаваше на малки партиди в непознати райони. Братята Уотърман не можеха да се начудят на лекотата, с която той вършеше всичко. Франк очевидно притежаваше рядката способност да печели доверието на хората, да завързва приятелства, да установява контакти с нови търговски среди. Сякаш млада кръв се вля в старите вени на фирмата „Уотърман и Ко“. От всичко това печелеха и клиентите. Джордж предложи да изпращат Франк из зърнодобивните райони, за да увеличи сделките, и Франк се залови и с тази задача.

В навечерието на коледните празници Хенри каза на Джордж:

— Трябва да направим един достоен подарък на Франк. Той не получава заплата. Дали петстотин долара ще бъдат достатъчни?

— В наши дни това са много пари, но според мен той ги заслужава. Не само оправда надеждите ни, но ги и надмина. Роден е за търговия.

— А той самият какво казва, доволен ли е?

— О, мисля, че е напълно доволен. Всъщност ти го виждаш толкова, колкото и аз.

— Е, добре, значи спираме се на петстотин долара. Един ден може да го приемем и за съдружник. Той притежава търговски нюх. Моля те, уреди въпроса с парите и го поздрави от името на двама ни.

На самата Бъдни вечер, когато Франк все още преглеждаше разни фактури и сметки, за да остави всичко в ред преди празника, Джордж Уотърман се приближи до бюрото му.

— Още ли работиш? — попита той, застанал под ярката светлина на газовата лампа, гледайки одобрително старателния служител.

Свечеряваше се и през прозорците се виждаше красивата игра на падащите снежинки.

— Довършвам някои неща — усмихна се Каупъруд.

— Аз и брат ми сме много доволни от работата ти през последните шест месеца. Искахме да ти изразим нашата благодарност и решихме да ти дадем като награда петстотин долара. От първи януари ще ти плащаме редовна заплата от трийсет долара седмично.

— Много ви благодаря — отвърна Франк. — Не съм очаквал такова възнаграждение. Твърде голямо е. При вас научих толкова много.

— Хайде, хайде. Напълно си си заслужил възнаграждението. Можеш да останеш при нас, докогато искаш. Само ще се радваме.

Каупъруд се усмихна вежливо. Беше поласкан от това доказателство за оценката на качествата му. Радостно настроение завладя младежът, облечен в добре ушит костюм от английски туид.

По пътя към къщи Франк си мислеше за същността на работата, с която се бе занимавал досега. Въпреки наградата и обещаната заплата топ не смяташе да остане на тази служба. Братя Уотърман бяха доволни от него и защо да не са? Той беше способен и сам го знаеше — с каквато и работа да се заловеше, тя потръгваше. И през ум не му минаваше, че принадлежи към числото на дребните служители. Тази категория хора трябваше… и щеше да се труди в негова полза. Възгледите му по тия въпроси не се градяха нито върху озлобление или недоволство от съдбата, нито върху някакви опасения от несполука. В неговите очи двамата му господари не бяха нищо повече от бизнесмени „средна ръка“. Той виждаше техните слабости и недостатъци така, както възрастният човек вижда слабостите на детето.

След вечерята, преди да тръгне за срещата си със своята приятелка Марджори Стафорд, Франк разказа на баща си за наградата от петстотин долара и за заплатата, която му бяха обещали.

— Чудесно! — каза баща му. — Постигаш повече, отколкото съм очаквал. Надяваме се, че ще останеш при тях.

— Няма да остана. Догодина ги напускам.

— Защо?

— Не ми се занимава точно с такава работа. Не е лоша, но бих искал да опитам възможностите си на фондовата борса. Това повече ме привлича.

— Не смяташ ли, че постъпваш непочтено спрямо работодателите си, като не ги предупреждаваш предварително?

— Не. Аз съм им необходим — отвърна Франк. През цялото време той се наблюдаваше в огледалото, оправяйки вратовръзката и редингота си.

— Каза ли на майка си?

— Не. Сега ще й кажа.

Влезе в трапезарията при майка си, прегърна я през крехките рамене и каза:

— Знаеш ли какво, мамо?

— Какво? — попита тя и нежно го погледна в очите.

— Тази вечер получих награда от петстотин долара, а догодина ще вземем заплата от трийсет долара на седмица. Какъв подарък искаш за Коледа?

— Наистина ли? Но това е чудесно! Прекрасно! Сигурно много държат на тебе? Вече ставаш истински мъж.

— Какъв подарък искаш за Коледа?

— Никакъв, нищо не ми трябва. Стигат ми децата, които имам.

Франк се усмихна.

— Добре. Щом не искаш нищо, така да бъде.

Тя обаче много добре знаеше, че той ще й купи нещо.

На излизане Франк се спря при вратата, прегърна закачливо сестра си през кръста, каза, че ще се прибере към полунощ, и бързо се запъти към Марджори, защото й беше обещал да я заведе на театър.

— Какъв подарък искаш да ти направя за Коледа, Марджи? — попита той, след като я целуна в слабо осветеното антре. — Тази вечер получих петстотин долара.

Марджори, наивно, едва завършило петнайсет години момиче, още не познаваше нито лукавството, нито користта.

— О, не е нужно да ми правиш никакъв подарък.

— Не е нужно ли? — рече той, като я прегърна през кръста и отново я целуна в устата.

Колко е хубаво да си пробиваш път в живота и да се радваш на удоволствията, които този живот ти предлага.