Финансистът

ГЛАВА II

Франк Алджърнън Каупъруд израсна в атмосфера на семейно разбирателство и благополучие. Бътънуд Стрийт, на която прекара първите десет години от живота си, би се харесала на всяко момче. На нея имаше предимно малки дву- и триетажни къщи от червени тухли; няколко стъпала от бял мрамор водеха към входните врати и изящна украса също от бял мрамор обрамчваше входовете и прозорците. Улицата беше гъсто засадена с дървета. Настилката бе от едри обли камъни и от дъждовете блестеше от чистота, а тротоарите бяха от червени тухли — винаги леко влажни и лъхащи прохлада. Зад къщите имаше дворове с дървета и трева и тук-там с цветни лехи, тъй като на дълбочина парцелите бяха повече от трийсет метра, а къщите бяха построени близо до улицата и зад тях оставаше доста място.

Бащата и майката на Франк бяха добродушни и непринудени хора и винаги бяха склонни да участвуват в радостите и забавленията на децата си. Затова семейството — което след раждането на Франк всеки две-три години нарастваше с по едно дете, докато децата станаха четири, а Франк — на десет години, — преди да се премести в къщата на Ню Маркет Стрийт, приличаше на оживен кошер. Обществените връзки на Хенри Уърдингтън Каупъруд се разшириха, откакто го издигнаха на по-отговорен пост, и той постепенно започна да става видна личност. Запозна се с неколцина от най-едрите търговци — клиенти на неговата банка, а тъй като служебните задължения му налагаха да посещава и други банкерски къщи, стана популярен и си спечели добро име в Банката на Съединените щати, в „Дрексъл“, „Едуардс“ и други. Борсовите посредници го приемаха като представител на една от най-солидните финансови организации и го смятаха, ако не за човек с блестящ ум, то поне за извънредно съвестен и честен.

Младият Каупъруд беше непосредствен свидетел на успешната кариера на баща си. Често му разрешаваха в съботни дни да отива в банката и той с голям интерес наблюдаваше оживената размяна на книжа в отдела за посреднически услуги. Искаше му се да разбере откъде идват различните пари, защо хората се обръщат към банката за сконтиране на полиците и какво правят те после с получените суми. Доволен, че синът му проявява такъв интерес, бащата на драго сърце му разясняваше всичко и момчето още в ранна възраст — десет-петнадесетгодишно — успя да си изгради точна представа за финансовото състояние на страната, знаеше по какво се отличава щатската банка от националната, с какво се занимават борсовите посредници, какво представляват акциите и защо тяхната стойност непрекъснато се мени. Започна да разбира значението на парите като средство за размяна, стана му ясно, че всички стойности се изчисляват в съотношение с една основна — тази на златото. Беше финансист по природа и проявяваше тънък усет към всичко, свързано с това голямо изкуство, така както поетът долавя и най-тънките нюанси на чувствата и преживяванията. Основното средство за размяна — златото — го привличаше неудържимо. Когато баща му му обясни как се добива то, Франк често сънуваше, че притежава златна мина, и се събуждаше с мечтата сънят да се сбъдне. Силно го интересуваха и ценните книжа — акциите и облигациите, и той с изненада научи, че някои от тях не струват дори колкото хартията, на която са отпечатани, а други се оценяват много по-високо от обозначената върху тях номинална стойност.

— Виж, момчето ми — каза един ден баща му, — такова нещо не се появява често при нас.

Той му посочи пакет акции на Британската източноиндийска компания, заложени в банката с допълнителна гаранция за две трети от номиналната им стойност срещу заем от сто хиляди долара. Един филаделфийски магнат ги бе ипотекирал, защото се нуждаеше от пари в наличност. Младият Каупъруд ги погледна любопитно.

— Човек никога не би казал, че струват толкова — отбеляза той.

— Но действителната им стойност е четири пъти по-висока от номиналната — отвърна с хитра усмивка баща му.

Франк отново се зае да разглежда акциите.

— „Британска източноиндийска компания“ — прочете той. — Десет лири стерлинги — а това са близо петдесет долара.

— Четиридесет и осем долара и тридесет и пет цента — уточни баща му сухо. — Е, ако имахме такъв пакет, нямаше да е необходимо да се трудим толкова. Обърни внимание, че по тях почти няма белези от карфички. Очевидно рядко ги пускат в обръщение. Предполагам, че досега не са били залагани.

След малко младият Каупъруд върна пакета с акции на баща си, изумен от огромното разклонение на финансовата система. Каква беше тази Източноиндийска компания? С какво се занимаваше? Баща му му обясни.

В къщи Франк също слушаше разговори за капиталовложения и рисковани финансови операции. От такъв разговор например научи за една крайно влиятелна личност на име Стиймбърджър, известен търговец на месо от щата Вирджиния, който отскоро се бе появил във Филаделфия, привлечен от надеждата за големи и изгодни кредити. Стиймбърджър, както каза баща му, бил много близък с Николас Бидъл, с Ларднър и с някои други шефове на Банката на Съединените щати или най-малкото бил в такива дружески отношения с тях, че успявал да получи от тази банка почти толкова кредит, колкото пожелаел. Закупувал на едро добитък от Вирджиния, Охайо и други щат и на практика бил монополизирал доставката на месо в големите източни градове. Бил много едър човек, лицето му според мистър Каупъруд приличало на свинска зурла; винаги носел висока шапка от боброва кожа и дълъг редингот, който падал свободно около могъщите му гърди и издутия корем. Стиймбърджър успял рязко да повиши цените на месото до тридесет цента за фунт, с което предизвикал силно недоволство сред дребните търговци и купувачите и си спечелил лошо име. Когато идвал във фондовия отдел на банката на стария Каупъруд, обикновено носел облигации от Банката на Съединените щати в размер на сто или двеста хиляди долара, пуснати в копюри от по хиляда, пет хиляди и десет хиляди долара за срок от дванайсет месеца. Тези облигации той сконтирал с десет-дванадесет процента под номиналната им стойност, като предварително плащал за тях на Банката на Съединените щати с полица за пълната сума и за срок от четири месеца. Компенсацията от тези операции получавал от фондовия отдел на Трета национална банка по номинал в кредитни банкноти на разни банки от Вирджиния, Охайо и Западна Пенсилвания, тъй като най-вече в тези щати имал плащания. Трета национална банка получавала четири-пет процента печалба от основната сделка, а от сконтовия процент от банкнотите на Западните щати печалбата също не била малка.

Мистър Каупъруд говореше и за друг един човек — някой си Франсис Дж. Грънд, известен вашингтонски журналист и лобист4, притежател на дарбата да разкрива всевъзможни тайни, свързани преди всичко с финансовото законодателство. Нито президентът, нито правителството, нито пък Сенатът и Камарата на представителите не успявали да опазят дори една своя тайна от него. Преди години чрез две-три посреднически кантори Грънд закупил големи дялове полици и облигации от тексаските банки. Докато водела борба за независимост с Мексико, Тексаската република пуснала в обръщение огромно количество кредитни пари на обща сума десет-петнадесет милиона долара. По-късно, във връзка с плана Тексас да бъде присъединен към САЩ, в Конгреса бил приет законопроект за асигниране на кредит от пет милиона долара, за да бъде погасен старият дълг. Грънд научил тази работа, научил също, че една част от заема поради специалните условия, при които бил отпуснат, ще бъде изплатена напълно, а останалата — с известен отбив и че имало решение на една от сесиите да се симулира отхвърляне на законопроекта, за да бъдат разколебани външните хора, които, узнали за тази възможност, биха се опитали да спечелят, като закупят стари облигации. Грънд уведомил за това Трета национална банка, а сведението естествено стигнало до касиера Каупъруд. Той разказа всичко на жена си, така че и синът му Франк го чу и големите му ясни очи заблестяха. Чудеше се защо баща му не използва възможността да закупи за себе си някоя и друга тексаска облигация. Грънд, както каза баща му, и навярно още трима-четирима били спечелили по сто хиляди всеки. Сигурно смята, че тази работа не е съвсем законна, а всъщност какво незаконно има в нея? Защо да не се облагодетелства от едно тайно сведение? Франк си каза, че баща му е прекалено честен, прекалено предпазлив и че когато самият той порасне и стане борсов посредник, финансист или банкер, никога не би се двоумил за подобни неща.

Тъкмо по това време у Каупърудови дойде на гости един роднина, който не беше идвал дотогава — братът на мисис Каупъруд. Наричаше се Сенека Дейвис. Едър, пълен мъжага, висок метър и осемдесет и пет, червендалест, синеок, с кръгла, силно оплешивяла глава, обградена с остатъци от златисточервеникава коса. Обличаше се много елегантно и по последна мода — с жилетка на цветя, дълъг светъл редингот и цилиндър (задължителен атрибут за всеки преуспяващ мъж). Франк се влюби в него от пръв поглед. Мистър Дейвис беше плантатор, собственик на голямо ранчо в Куба, и разказваше на момчето за живота на острова, за бунтовете, за засадите, за ръкопашните боеве с мачете между хората от плантацията и за ред подобни неща. Той носеше със себе си цяла сбирка от интересни индиански вещи и много пари, доведе и неколцина роби — единият от които — висок и слаб негър на име Мануел, го следваше неотлъчно, изпълнявайки ролята на негов личен слуга. Мистър Дейвис изнасяше от плантацията си необработена захар, която се разтоварваше в южните пристанища на Филаделфия. Вуйчото плени Франк със своя весел нрав, с непринудеността си, която изглеждаше дори малко грубовата и безцеремонна сред членовете на това спокойно и сдържано семейство.

— Е, Нанси Арабела — викна той гръмко към мисис Каупъруд, когато пристигна един неделен следобед без предизвестие и радостно изненада цялото семейство с неочакваната си поява. — Не си наддала нито грам. Пък аз си мислех, че като се омъжиш за тоя добряк Хенри, ще затлъстееш като брат си. Виж я ти нея! Обзалагам се, че не тежиш дори и трийсет килограма.

И като я прихвана през кръста, той я подхвърли нагоре за най-голямо смущение на децата, които не бяха виждали дотогава някой да се отнася така свойски с майка им.

Хенри Каупъруд много се зарадва и остана поласкан от пристигането на заможния си роднина, защото преди дванадесет години, когато се бе оженил за Нанси Арабела, Сенека Дейвис не му бе обърнал голямо внимание.

— Я ги виж тези малки филаделфийчета, лицата им сякаш са посипани с талк. Трябва да дойдат в ранчото ми в Куба да почернеят. Тогава вече няма да приличат на восъчни кукли — рече вуйчото и щипна по бузата петгодишната Ана-Аделейд. — Да ти кажа, Хенри, добре сте се наредили — продължи той, оглеждайки критично гостната на безличната триетажна къща.

Стаята, дълга седем и широка шест метра, облицована с черешов фурнир и обзаведена с мебели „Шерътън“5, беше малко необичайна, но приятна. Когато назначиха Хенри Каупъруд за касиер, семейството се сдоби и с пиано — изключително луксозна за онова време вещ, доставена от Европа, — та като порасне достатъчно, Ана-Аделейд да се научи да свири. Имаше и няколко редки декоративни предмета — газов полилей, стъклена купа със златни рибки, лъскави раковини със странни форми и един мраморен купидон с кошничка с цветя в ръце. Беше лято и през отворените прозорци се виждаха широко разперените зелени клони на дърветата, които хвърляха приятна сянка върху тухления тротоар. Вуйчо Сенека излезе да се разходи на двора.

— Да, много е приятно тук — възкликна той, като се спря под един висок бряст и огледа двора, който частично бе настлан с тухли и бе ограден с тухлени стени с пълзящи растения по тях. — А къде ви е хамакът? Не окачвате ли тук хамак през лятото? На верандата си в Сан Педро аз имам шест или седем.

— Не сме и помисляли досега да окачваме тук хамак заради съседите, но сигурно ще е приятно, ако го има — отвърна мисис Каупъруд. — Хенри незабавно ще купи един.

— Аз имам два-три в пътническия си сандък в хотела. Чернокожите от плантацията ги плетат. Утре сутрин ще ви изпратя един по Мануел.

Той откъсна клонка от пълзящото растение, дръпна леко Едуард за ухото, обеща на Джоузеф, най-малкото от момчетата, да му подари индианска томахавка и влезе обратно в къщата.

— Това момче ми харесва — каза той след известно време и сложи ръка върху рамото на Франк. — Как му е цялото кръщелно име, Хенри?

— Франк Алджърнън.

— Можехте да го кръстите на мен например. Има нещо в това момче. Искаш ли да дойдеш в Куба и да станеш плантатор, момчето ми?

— Не, не искам — отвърна Франк.

— Прямост не ти липсва! И какво лошо виждаш в това?

— Нищо, просто не разбирам от тази работа.

— А от какво разбираш?

Момчето се усмихна лукаво.

— Засега от нищо.

— Добре, а какво те интересува?

— Парите.

— Ясно, то ти е в кръвта. Май си наследил нещичко от баща си, а? В това няма нищо лошо, пък и разсъждаваш като зрял мъж. Пак ще се върнем на този въпрос. Нанси, струва ми се, че си родила един истински финансист. Поне ако се съди по приказките му.

Вуйчото се вгледа внимателно във Франк. Каква решителност и сила се излъчваха от това момче! Големите му ясни сиви очи гледаха умно. Те загатваха много неща, а не разкриваха почти нищо.

— Умно момче! — каза мистър Дейвис на зет си Хенри. — Харесва ми деловитостта му. Будни деца си създал.

Мистър Каупъруд се усмихна сдържано. Щом този вуйчо харесва Франк, би могъл да направи много за момчето, дори евентуално да му завещае част от състоянието си — беше богат и неженен.

Вуйчо Сенека започна често да посещава семейството — придружен винаги от черния си прислужник Мануел, който за голямо учудване на децата говореше и английски, и испански — и да проявява все по-голям интерес към Франк.

— Когато това момче порасне и реши с какво иска да се занимава, аз ще му помогна да осъществи желанието си — каза веднъж мистър Дейвис на сестра си, а тя от все сърце му благодари.

От разговорите с Франк за учението му вуйчото разбра, че момчето почти не се интересува от книги и от повечето учебни предмети, които бе задължено да изучава. Граматиката му била направо омразна, литературата била истинска глупост, латинският — никому ненужен. Само историята била малко по-интересна.

— Обичам счетоводството и математиката — каза Франк. — Най-много ми се иска обаче да се махна от училище и да започна работа. Ето това искам да правя.

— Малък си още, момчето ми — отвърна вуйчото. — На колко си години? Имаш ли четиринайсет?

— Не, на тринайсет съм.

— А по-рано от шестнайсет не можеш да напуснеш училище. Всъщност най-добре ще е да учиш до седемнайсет или осемнайсет. Няма да ти навреди. После никога вече няма да се върнеш в детството.

— Аз не искам да бъда дете. Искам да работя.

— Не бързай толкова, момчето ми. Няма и да разбереш кога си пораснал. Имаш желание да станеш банкер, така ли?

— Да, сър.

— Като му дойде времето, ако дотогава всичко е наред, ако си се държал добре и ако все още имаш желание да ставаш банкер, ще ти помогна да започнеш. Аз на твое място бих поработил година-две в някоя голяма търговска фирма за зърнени храни. Това е една добра школовка. Ще научиш много неща, които по-късно ще трябва да знаеш. Засега обаче си пази здравето и учи колкото можеш повече. Когато му дойде времето, извести ми, където и да се намирам. Аз ще ти пиша, за да разбера как си се развивал.

Той даде на момчето една десетдоларова златна монета, за да си открие банкова сметка. И никак не беше чудно, че това енергично, самоуверено, с явни заложби момче засили още повече благоразположението на мистър Дейвис към цялото семейство.