Финансистът

ГЛАВА LV

Междувременно Каупъруд беше прехвърлен при друг надзирател и в друга килия, която се намираше на първия етаж на крило номер три. По своите размери килията не се различаваше от останалите — беше дълга пет и широка три метра, — към нея обаче имаше дворче, за което вече стана дума. Два дни преди преместването му при Каупъруд дойде директорът на затвора Десмас и поговори с него през решетъчната врата.

— В понеделник ще ви преместят оттук — каза Десмас спокойно и отмерено както обикновено. — Ще ви настанят в килия с дворче, макар че то няма да ви бъде от голяма полза — разрешаваме да се прекарва в него само половин час на ден. Вече предупредих надзирателя, че при вас ще идват хора във връзка с деловите ви въпроси. Той няма да ви създава затруднения. Гледайте само посещенията да не са прекалено дълги н всичко ще бъде наред. Реших, че ще е най-подходящо за вас да се заемете с плетене на столове. Работата е лека, но ще поглъща изцяло вниманието ви.

Директорът и неколцина негови приятели политици извличаха добри доходи от труда на затворниците. Работата, която им се възлагаше, наистина беше лека и не особено сложна, произведените предмети веднага се разпродаваха, а печалбите отиваха в джобовете на директора и приятелите му. Ето защо беше изгодно всички затворници да работят, а и за тях самите това беше полезно. Каупъруд се зарадва, че ще върши нещо, тъй като нямаше особена склонност да чете книги, а и разговорите е Уингейт във връзка със съвместната им дейност и разчистването на стари сметки не бяха достатъчни, за да погълнат изцяло ума му. В същото време неволно си помисли, че щом сега изглеждаше така чужд на самия себе си, колко ли щеше да се усили това усещане, когато започнеше да плете столове, седнал зад решетката. Той обаче побърза да благодари на Десмас за грижата, а също и за чаршафите и тоалетните принадлежности, които току-що бе получил.

— Няма защо, това е дреболия — добродушно и приветливо отвърна Десмас, който беше започнал да изпитва голяма симпатия към Каупъруд. — Много добре съм разбрал вече, че и тук както навсякъде има хора и хора. Ако човек е свикнал с тези неща и има желание да се поддържа чист и спретнат, няма защо да му преча.

Новият надзирател, при когото сега попадна Каупъруд, по нищо не приличаше на Елайъс Чейпин. Наричаше се Уолтър Бонхаг, беше едър трийсет и седем годишен флегматичен, но хитър мъжага, чиято основна цел в живота бе, използвайки служебното си положение, да донажда по малко редовната си заплата. Поведението на Бонхаг даваше основание да се предположи, че е доносник на Десмас, но това беше вярно само донякъде. Познавайки добре хитростта и раболепността на Бонхаг, изключителния му усет и за собствената, и за чуждата изгода, Десмас инстинктивно бе разбрал колко лесно могат да се осигурят известни привилегии за един или друг затворник, стига само да се намекне на надзирателя, че това е нужно или желателно. С други думи, ако Десмас имаше дори и най-малък интерес към някой затворник, не беше нужно да съобщава това на Бонхаг; достатъчно беше да промърмори само, че едикой си е привикнал на съвсем друг живот или че поради тежките му преживявания в миналото едно по-грубо отношение би му се отразило зле, и Бонхаг се превръщаше в олицетворение на любезността. Лошото беше само, че на по-умните или поне на по-досетливите вниманието му не беше особено приятно, тъй като явно беше предизвикано от корист, иначе с по-бедните или по-недосетливите едва ли щеше да се държи така грубо и надменно. Един от постоянните източници на доходи за Бонхаг беше продажбата на стоки, които тайно внасяше в затвора. Правилникът строго забраняваше — поне на книга — да се доставят на затворниците неща, които не се продаваха в склада на затвора: хубав тютюн, хартия за писма, перодръжки, мастило, уиски, пури или каквито и да било деликатеси. От друга страна, а това беше изгодно за Бонхаг, на затворниците предлагаха долнокачествен тютюн, негодни за ползване перодръжки, мастило и хартия, които никой поне малко уважаващ себе си човек не би употребил, ако има възможност да се сдобие с по-добри. Уискито беше под пълна възбрана, деликатесите — също, тъй като от тях би проличало прекалено привилегированото положение на оня, който ги получава. И въпреки всичко те се внасяха в затвора. Ако затворникът имаше пари и искаше да си достави нещо чрез Бонхаг, сигурно беше, че ще го получи. С пари можеше да се купи привилегията да станеш „доверен“ и да излизаш в главния двор на затвора или правото да стоиш в дворчето по-дълго от разрешения половин час на ден.

Колкото и да изглежда странно, но за Каупъруд се оказа много полезно обстоятелството, че Бонхаг бе близък с надзирателя на Стенър. Поради застъпничеството на политическите му приятели към бившия ковчежник се отнасяха твърде снизходително и Бонхаг беше научил това. Бонхаг не обичаше да чете вестници и трудно се ориентираше в политическите събития, но знаеше, че в миналото Каупъруд и Стенър са били хора важни и че от двамата Каупъруд е бил по-важният. Освен това Бонхаг беше научил, че Каупъруд все още има пари. Съобщи му го един от затворниците, който имаше право да чете вестници, Затова Бонхаг извън препоръката, дадена му със заобикалки от Десмас, желаеше да услужи с каквото може на Каупъруд, разбира се, срещу възнаграждение.

В деня, в който Каупъруд се настаняваше в новата килия, Бонхаг се приближи лениво към все още отворената врата и с доста дружелюбен тон попита:

— Е, пренесохте ли си всичко?

Всъщност той беше длъжен да заключи вратата веднага щом затворникът се настанеше в килията.

— Да, сър — отвърна Каупъруд, който предвидливо бе научил от Чейпин името на новия надзирател. — Вие сте мистър Бонхаг, предполагам?

— Да, същият — отвърна надзирателят, доста поласкан от проявената почтителност и силно заинтересован от възможностите, които му разкриваше ново го запознанство. Той просто нямаше търпение да поразпита Каупъруд и да разбере що за човек е. — Ще се убедите, че тук е доста по-различно, отколкото горе — подхвърли Бонхаг. — Не е така задушно. Вратата към дворчето е голямо предимство.

— Да, да, разбирам. Значи това е дворчето, за което ми говореше мистър Десмас — съобразително отвърна Каупъруд.

Ушите на Бонхаг трепнаха като на послушен кон при произнасянето на магическото име. Щом Каупъруд е толкова близък с Десмас, че той предварително му е описал новата килия, значи трябва да бъде особено внимателен към него.

— Да, това е. Голяма полза от него обаче няма — допълни надзирателят, — тъй като не е разрешено да прекарвате там повече от половин час на ден. А би било чудесно човек да може да поостане и по-дълго.

Това беше първият намек за възможни отстъпки срещу заплащане и Каупъруд го разбра веднага.

— Колко жалко — каза той. — Нима дори е добро поведение не може да се извоюва това право?

Очакваше Бонхаг да му отговори, но той продължи, сякаш не бе чул нищо.

— Ще трябва да ви науча на занаят. Директорът каза, че ще се заемете с плетене на столове. Ако искате, можем да започнем още сега.

Без да дочака съгласието на Каупъруд, той излезе и след малко се върна с три небоядисани стола без седалки и с вързоп тръстикова слама, която остави на пода. И се зае разпалено да обяснява:

— Гледайте внимателно! — каза той и започна да показва на Каупъруд как да преплита сламата, като предварително я прекарва през малките дупки по края на стола, как да я подрязва и да я пристяга с дървени клечици.

След това донесе шило, чукче, кутия с клечици и клещи. Като показа няколко пъти как се получават едни или други геометрични фигури от стебла с различна дължина, Бонхаг остави Каупъруд да опита сам и започна да го наблюдава през рамото му. Финансистът, който бързо схващаше всичко, независимо дали е от областта на умствения или на физическия труд, веднага се залови за работа с присъщата му енергия и само след пет минути вече доказа на Бонхаг, че може да извършва тези операции не по-зле от който и да е друг. Ловкостта и бързината щяха да дойдат, разбира се, с практиката.

— Добре го правите — каза надзирателят. — Трябва да изплитате на ден по десет. Първите няколко дни няма да се броят, докато свикнете. А след това ще намина да видя как се справяте. За окачването на кърпата на вратата знаете, нали? — попита той.

— Да, мистър Чейпин ми обясни — отвърна Каупъруд. — Вече зная, струва ми се, повечето от правилата и ще се постарая да не ги нарушавам.

През следващите дни много неща в затворническия бит на Каупъруд се измениха, но това не беше достатъчно, за да стане животът му поносим. Докато го обучаваше да плете столове, Бонхаг недвусмислено му намекна, че би могъл да му направи още много услуги. Една от подбудите за тази готовност беше по-особена — Бонхаг не можеше да се примири, че при Стенър идват повече посетители, отколкото при Каупъруд, че на бившия ковчежник от време на време изпращат кошници с плодове, които той дава на надзирателя, че на жена му и децата му разрешават да го посещават извън определените дни. Бонхаг направо завиждаше. Откъде-накъде колегата надзирател ще му се перчи и ще му разказва колко хубаво живеят в крило номер четири. На Бонхаг много му се искаше Каупъруд да се оживи, да вдигне глава и да покаже, че и той не е случаен човек, че не е кой да е.

Ето защо един ден му заговори съвсем целенасочено.

— Виждам, че при вас всеки ден идват адвокатът и съдружникът ви. Не ви ли се иска да се видите и с някой друг? Вярно, не позволяват съпругите или сестрите, или разните там роднини да идват извън определените дни. — Бонхаг замълча и погледна многозначително Каупъруд, за да му даде да разбере, че е решил да му довери нещо много тайно. — Не всички правила обаче се спазват тук съвсем точно — добави той.

Каупъруд не беше човек, който би изтървал удобния случай. Той леко се усмихна, донякъде, за да изрази радостта си, но най-вече, за да покаже на Бонхаг колко му е благодарен, и каза:

— Работата е деликатна, мистър Бонхаг, макар че, както предполагам, вие по-добре от мнозина други разбирате в какво положение се намирам и затова ще ви отговоря открито. Има, разбира се, хора, които биха искали да ме посетят, но аз не смеех да ги каня, не знаех дали ще може да се уреди. Ако е възможно, ще ви бъда много благодарен. Ние с вас сме практични хора и аз отлично знам, че когато ти правят услуга, не бива да забравяш на кого си задължен за нея. Ако можете с нещо да облекчите поне малко положението ми тук, ще ви покажа, че умея да ценя добрината. Нямам пари в себе си, но винаги мога да си набавя и ще се постарая да ви се отблагодаря както се полага.

Малките месести уши на Бонхаг пламнаха. Ето какво отдавна искаше да чуе той.

— Това е най-малкото, което мога да направя за зае, мистър Каупъруд — угоднически отвърна той. — Разчитайте на мен. Трябва само да ми кажете кога и кого бихте искали да видите. Разбира се, и аз, и вие трябва да бъдем много предпазливи, но всичко това може да се уреди. И ако имате желание сутрин да оставате по-дълго в дворчето или да излизате там следобед или вечер — правете го! Защо не. Просто няма да заключвам вратата. В случай че наблизо се мерне мистър Десмас или някои друго началство, ще дрънча с ключа на вашата решетка и вие ще се приберете и ще затворите вратата. Пожелаете ли да си купите нещо — конфитюр, яйца, масло или каквото и да е от този род, — ще ви го доставя. Сигурно ще ви се прииска да разнообразите малко храната си.

— Безкрайно съм ви благодарен, мистър Бонхаг — спокойно и вежливо отвърна Каупъруд, като едва сдържа усмивката си.

— Що се отнася до оня другия въпрос, за който говорихме — продължи надзирателят, имайки предвид извънредните свиждания, — мога да уреждам тази работа по всяко време Познавам се с хората на портала. Искате ли да видите някого, написвате бележка и ми я давате. Когато лицето дойде, нека да търси мен и аз ще го доведа при вас. Ще можете да разговаряте в килията. Но нали разбирате? Щом почукам лекичко, гостът трябва бързо да си излезе. Запомнете добре. Просто ще ми съобщавате и всичко ще бъде наред.

Каупъруд му беше наистина много признателен и изказа благодарността си с най-учтиви изрази. Първо си помисли за Ейлийн — сега тя можеше да дойде да го види, беше нужно само да й пише. Ако си закриеше лицето с плътен воал, щеше да бъде напълно безопасно. Той реши да й пише и когато дойде Уингейт, му даде писмото да го изпрати.

След два дни, в три часа следобед — в определеното от Каупъруд време, — Ейлийн дойде в затвора. Беше облечена в сив сукнен костюм с бяла кадифена гарнитура и метални копчета, които блестяха като сребърни. Наметката, шапчицата и маншонът от снежнобял хермелин не само служеха за украса, но и я предпазваха от студа. Този привличащ окото тоалет се допълваше от дълга черна пелерина, която тя имаше намерение да свали веднага щом пристигне в затвора. Беше подбрала старателно обувките, ръкавиците и златните украшения и бе положила особена грижа за прическата си. По съвета на Каупъруд бе закрила лицето си с плътен зелен воал. Срещата бе определена за час, в който Каупъруд предполагаше, че ще бъде сам. Уингейт идваше обикновено към четири, след като привършеше работата си, а Стеджър се появяваше предимно сутрин. Необикновеността на предстоящото приключение силно вълнуваше Ейлийн. Когато слезе от трамвая — бе решила, че това е най-подходящият начин да се придвижи, — тя бързо се отправи по малките улички към затвора. Студът, сивите затворнически стени и надвисналото сиво небе й подействаха угнетяващо, но тя се стараеше да се владее, за да може с бодрия си вид да вдъхне сили на любимия. Знаеше каква радост му доставяха красотата й, жизнерадостният й нрав.

За срещата Каупъруд се бе постарал да придаде на килията си възможно най-приличен вид. Бе помел пода и оправил старателно леглото, после грижливо се бе обръснал и бе сресал косата си — искаше да изглежда доколкото може спретнат. Столът, който плетеше, бе сложен в ъгъла при долния край на леглото. Чашата и чинията бяха измити и поставени на полицата, бе почистил и грубите си обувки с четка, която си беше доставил. Ейлийн още не беше го виждала в такъв вид, мислеше си той с огорчение и срам. Тя винаги се бе възхищавала от вкуса, с който се обличаше, от умението му да носи дрехите си, а сега щеше да се изправи пред нея в дрипи, които биха загрозили и най-хубавата фигура. И само съзнанието за собственото му достойнство поддържаше душевното му равновесие. В края на краищата той беше Франк Каупъруд, а това означаваше нещо, както и да беше облечен. Ейлийн навярно щеше да си помисли същото. Сигурно беше, че ще дойде ден, когато той отново ще бъде свободен и богат, и Ейлийн вярваше в това. Както и да изглеждаше той, при каквито и обстоятелства да се намираше, тя нямаше да промени чувствата си към него, щеше може би да го обича още повече. Всъщност Каупъруд се боеше повече от прекалено бурните проявления на нейното съчувствие. Колко добре стана, че Бонхаг бе предложил да пусне Ейлийн в килията — би му било непоносимо да разговаря с нея през решетките.

Ейлийн пристигна в затвора и щом попита за мистър Бонхаг, веднага й разрешиха да отиде в централната сграда и изпратиха човек да го повика.

— Извинете, бих искала да посетя мистър Каупъруд — почти шепнешком изрече тя, когато надзирателят се появи.

— Моля, заповядайте, ще ви съпроводя — любезно каза Бонхаг.

Когато влезе от своето крило в централната сграда, той остана изумен от младостта на посетителката, макар да не можеше добре да разгледа лицето й. Всъщност това не го изненада, беше очаквал подобно нещо от Каупъруд. Човек, съумял да задигне петстотин хиляди долара и да размири цял град, беше способен, разбира се, на всякакви приключения. Ейлийн беше само едно потвърждение. Той я заведе в стаята, в която се намираше неговото писалище и в която чакаха дошлите на свиждане посетители, и побърза да отиде до килията на Каупъруд. Като почука леко с ключа си по вратата, Бонхаг каза:

— Търси ви една млада дама. Да я доведа ли?

— Благодаря ви, доведете я, разбира се! — отвърна Каупъруд и Бонхаг бързо тръгна, като забрави — не умишлено, а поради липса на съобразителност — предварително да отключи вратата, за да не му се налага да я отключва после в присъствието на Ейлийн.

Когато Ейлийн видя дългия коридор, масивните дървени врати, геометрическата плетеница на решетките и сивия каменен под, сърцето й мъчително се сви. Затвор, килии! И в една от тях е той. Силната, устойчивата Ейлийн изведнъж изтръпна. Да доведат нейния Франк в такова ужасно място! Да проявят такава низост, че да го затворят тук! Тя изведнъж си представи всички тези съдии, съдебни заседатели, адвокати и надзиратели като сборище от великани човекоядци, вперили свиреп поглед в нея и в нейната любов. Издрънчаването на ключа в ключалката и бавно открехващата се тежка врата усилиха мъката й. И тогава тя видя Каупъруд.

Предвкусвайки обещаното възнаграждение, Бонхаг даде път на Ейлийн и деликатно се оттегли. Ейлийн гледаше Франк през воала и не смееше да каже нито дума, защото не беше сигурна дали надзирателят си е отишъл. А и Каупъруд, който с огромни усилия на волята се стараеше да се владее, не успя веднага да й подскаже, че вече са сами.

— Бъди спокойна — каза той най-сетне. — Отиде си.

Ейлийн повдигна воала, свали пелерината си и крадешком огледа душната, тясна килия, ужасните му обувки, провлечените му дрехи, решетъчната врата зад него, която водеше към дворчето. Сред тази обстановка, застанал до наредените при долния край на леглото недоплетени столове, Франк й се стори нереален, сякаш бе някакъв призрак. Нейният Франк! Да го доведат до това положение! Ейлийн тръпнеше вътрешно и напразно се опитваше да заговори. Намери сили само да го прегърне, да го помилва по главата и да прошепне:

— Горкото ми момче… любими мой! Какво са направили с теб! Скъпи мой!

Тя притискаше главата му към себе си, а Каупъруд, който правеше върховни усилия да се овладее, изведнъж затрепери и на лицето му се изписа болка. Любовта й беше толкова безгранична и така искрена, че едновременно го успокояваше и го трогваше до сълзи — превръщаше го в едно безпомощно дете. И за първи път в живота си под въздействието на слепи и тайнствени сили, които в отделни мигове вземат връх над разума, той загуби неизменното си самообладание. Дълбокото вълнение на Ейлийн, гальовният й глас, кадифената нежност на ръцете й, красотата й, която винаги го бе омайвала и която беше още по-блестяща тук, сред тия голи стени и при цялото му унижение и безсилие, изцедиха и последните му капки воля. Той не разбираше какво става с него, опитваше се да се овладее, но не можеше. И докато тя го милваше и притискаше главата му към себе си, той усети някаква тежест в гърдите си, болезнен гърч сви гърлото му. Завладя го странно и непознато за него желание да заплаче. Ужасен, той се мъчеше с всички сили да го преодолее. И сякаш, за да го сломи напълно, в съзнанието му се появи пъстрата картина на прекрасния свободен свят, в който бе живял до неотдавна и в който се надяваше да се върне след време. Сега по-остро отвсякога усети колко го унижават грубите обувки, ризата от прост памучен плат, раираната рубашка и прозвището „затворник“, което щеше да го придружава цял живот. Той рязко се отдръпна от Ейлийн, обърна се с гръб, стисна юмруци, напрегна мускули, но вече беше късно — плачеше и не можеше да спре.

— По дяволите! — възкликна Каупъруд, обзет от безпомощен гняв, самосъжаление и срам. — Как можах да се разплача! Какво ми става!

Ейлийн видя сълзите му. Хвърли се към него, обви с една ръка главата му, с другата го прегърна през раздърпаната рубашка и така силно го притисна към себе си, че той и да искаше, не можеше да се освободи.

— О, скъпи, скъпи, скъпи — трескаво, изнемогваща от съжаление, зашепна тя. — Обичам те, обожавам те! Бих се съгласила да ме режат на парчета, стига това да ти помогне. Боже мой, да те доведат до сълзи! О, скъпо мое, любимо мое момче!

Тя все по-силно притискаше към себе си разтърсваното му от ридания тяло, а със свободната ръка го милваше по главата. Целуваше очите му, косите, бузите. Франк се опита да се освободи и отново възкликна:

— Какво ми става, дявол да го вземе!

Тя обаче с нова сила го притисна към себе си.

— Нищо, скъпи, плачи, не се срамувай от сълзите си! Облегни главата си на рамото ми н плачи. Плачи заедно с мен. Мъничък мой, любимо мое момче!

След няколко минути той се успокои и я предупреди, че надзирателят може да влезе всеки миг. Постепенно си възвърна самообладанието, но не можеше да си прости, че не бе успял да се овладее.

— Ти си възхитителна, момичето ми! — прошепна той с нежна и виновна усмивка. — Толкова предана, силна… каква опора си за мен, каква бодрост ми вдъхваш тъкмо сега, когато тя ми е най-необходима. Но не се тревожи повече. Аз съм добре, а и тук не е толкова лошо, колкото си мислиш. Разкажи ми сега нещо за себе си.

Но Ейлийн не можеше така лесно да се успокои. Бедите, които се бяха струпали върху главата му в последно време, и условията, в които бе принуден да живее сега, дълбоко оскърбяваха чувството й за справедливост и за достойнство. Да доведат нейния прекрасен, силен Франк дотам, че да се разплаче! Тя нежно милваше главата му, а в душата й бушуваше необуздан гняв срещу живота, срещу нелепите превратности на съдбата, срещу препятствията, които същият този живот поставяше на пътя на човека. Проклет да бъде баща й! Да вървят по дяволите и останалите й близки! Франк! Франк беше за нея всичко! Нищо друго на този свят нямаше значение, освен нейният Франк! Никога, никога, никога няма да го изостави, никога, каквото и да се случи! И сега, притискайки безмълвно любимия си, Ейлийн мислено водеше безпощадна борба с живота, със закона, със съдбата и с обстоятелствата. Законът! Законът е една безсмислица! Хората са зверове, дяволски изчадия, врагове, свирепи кучета! Тя е готова да се пожертвува с наслада, с дълбок екстаз, Готова е да избяга накрай света заради Франк или заедно с Франк. За него е способна на всичко. Семейството й за нея не означава нищо, животът — също нищо, нищо, нищо! Тя е готова да направи всичко, каквото той поиска, всичко, само да го спаси и да го напра ви щастлив! Той, само той — никой друг не съществуваше за нея.