Финансистът

ГЛАВА XIX

Странно нещо е развитието на една страст. При умните хора и при артистичните натури чувството често започва с висока оценка на качествата на обекта, за да премине през много и много душевни колебания и съмнения. Егоистът, интелектуалният тип дава малко от себе си и изисква много. Въпреки това оня, който обича живота, мъж или жена, ако успее да установи хармонични отношения с такава натура, би получил много.

Каупъруд по рождение беше и умен, и подчертан егоист, но неговият егоизъм се съчетаваше с благороден и демократичен дух. Често сме склонни да мислим, че егоизмът и интелектът са тясно свързани с изкуствата. Финансовата дейност също е изкуство. Тя е достъпна на най-ловките сред умните и егоистите. Каупъруд беше роден финансист. Вместо за сметка на материалните си интереси да се отдава на празни размишления за творенията на природата, за тяхната красота и сложно устройство, той бе намерил благодарение на острия си и пъргав ум един успешен и щастлив за него начин да се радва интелектуално и емоционално на красотата на живота, без това да пречи на постоянните му финансови занимания. И когато мислеше за жените и за морала, така неотделими от красотата, щастието, стремежа за пълнокръвен и достоен живот, той започваше вече да се съмнява, че освен необходимостта да се поддържа организираното общество в сегашната му форма, идеята „един живот — една любов“ има някакво друго сериозно основание. Как беше станало така, че толкова много хора бяха стигнали единодушно до убеждението, че щом се ожениш за една жена, трябва да й останеш верен до смъртта си? Той не можеше да си го обясни. Не беше от хората, които ще хвърлят сили да вникнат в тънкостите на Дарвиновата теория за еволюцията, около която по онова време се вдигаше много шум в чужбина, или да търсят в историята любопитни примери, свързани с този въпрос. Нямаше излишно време. Случаите на несполучливо съчетание на обстоятелства и темпераменти, които бе наблюдавал, му бяха достатъчни, за да разбере колко несъстоятелна е тази идея. Хората не оставаха верни един на друг до смъртта, а хилядите, които го правеха, го правеха против желанието си. Някои благодарение на съобразителността и находчивостта си или на благоприятния случай успяват да оправят семейните и обществените си несполуки, докато други поради глупост, непредвидливост, бедност и липса на обаяние не могат да се измъкнат от блатото на отчаянието. Те са принудени поради зла участ или поради липса на душевна сила и предприемчивост да се пържат в маслото на собствената си окаяност или да се отърват от жалкото си земно съществование — което при други обстоятелства би могло да бъде приятно и красиво — с помощта на въжето, ножа, куршума или чашата с отрова.

„И аз на негово място бих искал да умра“, помисли си Каупъруд, когато веднъж прочете за някакъв беден човек, който, прикован от болест, бе живял дванайсет години сам в една малка стаичка, наглеждан само от една стара и навярно немощна прислужница. С една губерка, пробола сърцето му, той бе сложил край на земните си мъки. „По дяволите такъв живот! Защо дванайсет години? Защо не на втората или на третата?“

Ето още един очевиден пример, един от многото, който потвърждаваше, че решението трябва да се търси в силата, душевната и физическата сила. Да, колосите на търговията и финансите можеха да вършат каквото си искат в тоя живот — и го вършеха. Франк бе имал пълната възможност да се убеди в това, и то неведнъж. Но още по-лошото беше, че дребните пазители на така наречените закон и морал — вестниците, проповедниците, полицията и най-вече лицемерните моралисти, които тъй гръмко осъждаха злото, когато го срещнеха у беззащитните, замлъкваха уплашени пред корупцията във висшите кръгове. Осмеляваха се да надигнат глас едва когато някой от колосите случайно рухнеше и вече нищо не ги заплашваше. О, небеса! Елате тогава да ги чуете! Какво биене на тъпани! Какъв порой от високопарни фарисейски думи! „Тичай, народе, тичай да видиш и да се увериш как се наказва грехът и на най-високопоставените!“ На Франк му ставаше смешно. Какво лицемерие! Каква фалшива праведност! Но така е устроен светът и не е негова работа да го оправя. Да си приказват каквото искат. За него беше важно да стане богат и да затвърди положението си, да си създаде име на добродетелен и почтен човек, в което никой да не се съмнява. Можеше да постигне това със сила, с ум. А той ги имаше. „Моите интереси над всичко“ — беше неговият девиз и той би могъл да бъде изписан върху герба, който Франк би си измислил, за да заяви правата си на интелектуално и социално благородство.

Сега обаче му предстоеше да обмисли и разреши въпроса за отношенията си с Ейлийн; тъй като беше човек със силен и твърд характер, този проблем не го тревожеше особено много. Това наистина беше проблем, подобен на онези финансови усложнения, с които се сблъскваше всеки ден, но не беше неразрешим. Какво всъщност трябваше да направи? Не можеше да изостави жена си и да избяга с Ейлийн, това беше сигурно. Обвързваха го твърде много неща. Не можеше да пренебрегне обществените и финансовите си задължения, чувствата си към родителите и децата. Пък и не беше сигурен дали желае именно такава развръзка. Не възнамеряваше нито да изостави работата си, която все повече се разрастваше, нито да се откаже веднага от Ейлийн. Не му беше безразлично неочаквано проявеното от нея чувство. Мисис Каупъруд се бе променила и физически, и душевно и това само по себе си бе достатъчно оправдание за интереса му към момичето. Защо да се бои, ако успее да намери начин да се отдаде на чувството си, без да си навреди? От време на време обаче го обземаше съмнение дали наистина ще може да осигури безопасност и за себе си, и за Ейлийн и тогава ставаше мълчалив и замислен. Защото сега той беше вече силно увлечен. Това чувство надделяваше над всички останали и трябваше да намери израз.

Наред с всичко друго обаче Франк не можеше да не мисли и за жена си и да не изпитва угризения и от морален, и от материален характер. Едва когато Лилиан отстъпи на младежкия му порив след смъртта на мъжа си, той разбра, че тя е родена за пазителка на обществения морал — отвън, за пред хората бе хладната чистота на снежната преспа, а отвътре от време на време избликваха тъмните страсти на блудницата. Той беше разбрал също, че тя се срамува от тези изблици, които я разтърсваха и вземаха връх над нея. Това дразнеше Каупъруд, както би дразнило всеки силен, честолюбив, целеустремен човек. Разбира се, той никога, не бе имал намерение да прави достояние на целия свят чувствата си, но защо те трябваше да ги премълчават помежду си, защо трябваше да забулват в тайна интимните си отношения? Защо трябваше да вършат едно, а да мислят друго? Разбира се, тя му беше предана по своему — не емоционално (като се връщаше назад в спомена си, Франк не можеше да каже, че е била някога емоционална), а по разум. Дългът, както тя го разбираше, играеше голяма роля в отношенията им. Тя се съобразяваше преди всичко с дълга, после — с хорското мнение, и най-сетне — с това, което изискваше духът на времето. А Ейлийн по природа очевидно не беше склонна да се подчинява нито на дълга, нито на условностите на обществото. Без съмнение тя бе възпитавана така, както се възпитават и другите млади момичета, но невинаги следваше наученото.

През следващите три месеца тяхната връзка придобиваше все по-ясни очертания. Ейлийн си даваше точна сметка колко потресени биха останали и родителите й, и обществото, ако отгатнеха по някакъв начин мислите, които я вълнуваха, но тя продължаваше да се наслаждава на тези мисли и да копнее за тяхното осъществяване. И тъкмо защото беше стигнала толкова далеч и се бе компрометирала, макар и с намерения, а не с дела, Каупъруд й се струваше още по-привлекателен. И не толкова физически, защото голямата страст не се изразява само в това. Привличаше я вътрешната сила на този човек — така както светлината на пламъка привлича нощната пеперуда. Очите му излъчваха плам, овладян и подчинен, но достатъчно красноречив и непреодолим за нея.

Когато на раздяла той докосваше ръката й, сякаш я разтърсваше електрически ток и тя не намираше сили да го погледне в очите. Някаква унищожителна сила се излъчваше понякога от тях. Мнозина, най-често мъже, трудно издържаха неговия хладен, пронизващ поглед. Изпитваха чувството, че тези очи са само тънка завеса, през която, невидими, ги наблюдават друг чифт очи. И беше невъзможно да се отгатне какво мисли той.

През тези месеци между тях се създаваше все по-голяма близост. Една вечер, когато тя свиреше на рояла в неговия дом и в стаята нямаше никой друг, Франк се наведе и я целуна. През пролуките на спуснатите пред прозорците завеси се виждаше студената заснежена улица с мъждукащите газови фенери. Той се бе прибрал по-рано и чувайки Ейлийн да свири, бе влязъл при нея. Ейлийн беше облечена със сива вълнена рокля, богато украсена по краищата с ориенталска бродерия в синьо и оранжево. Красотата й ставаше още по-ярка от допълващата роклята й сива шапка с перо, оцветени също в оранжево и синьо. Пръстените на ръцете й бяха доста, четири или пет — с опал, със смарагд, с рубин, с брилянт — и ярко проблясваха, докато тя свиреше.

Тя разбра, че това е той, без да се обръща. Той се приближи до нея, тя го погледна усмихната и унесът, породен от Шуберт, почти изчезна, за да отстъпи място на друго настроение. Франк неочаквано се наведе и впи устните си в нейните. Мекият допир на мустаците му я накара да потръпне. Тя спря да свири и се опита да си поеме дъх; неочакваната целувка я бе разтърсила дълбоко. Сърцето й биеше като механичен чук. Не извика: „Ах!“ или „Не бива!“, а стана, отиде до прозореца, вдигна завесата и се престори, че гледа навън. Имаше чувството, че ще припадне, толкова беше щастлива.

Каупъруд бързо я последва. Обхвана талията й с ръце и се вгледа в пламналите й страни, в бистрите й овлажнени очи, в алените й устни.

— Обичаш ли ме? — прошепна той. От силното желание в гласа му прозвучаха сурови и властни нотки.

— Да! Да! И ти го знаеш!

Той притисна лицето й до своето, а тя вдигна ръце и го погали по косите.

Завладя го пронизващо чувство за притежание, за пласт, за щастие и разбирателство; връхлетя го трепетна любов към нея и към нейното тяло.

— Обичам те — каза той, сякаш изненадан от собствените си думи. — Не бях сигурен в това, но сега съм сигурен. Колко си красива! Безумно те обичам!

— И аз те обичам — отвърна тя. — И не мога да го преодолея. Знам, че не бива, но…

Тя нежно обхвана с ръце главата му, допря устни до неговите и се вгледа замечтано в очите му. След това се отдръпна бързо и обърна поглед към улицата, а той се оттегли навътре в стаята. Бяха сами. Той се двоумеше дали да не поеме риска да я целуне още веднъж, когато се появи Нора, отбила се в съседната стая да види Ана, а след нея влезе и мисис Каупъруд. Малко по-късно Ейлийн и Нора си тръгнаха.