Финансистът

ГЛАВА XLVI

По това време семейство Бътлър се бе събрало за вечеря. Изпълнена с доволство, мисис Бътлър седеше на обичайното си място. Посивялата й коса беше сресана назад, така че заобленото й лъскаво чело оставаше открито. Беше облечена с тъмносива копринена рокля, украсена с галон на сиви и бели райета, която много подхождаше на пищното й телосложение. Ейлийн беше избрала модела за роклята и беше проследила да бъде изпълнен както трябва. Нора изглеждаше стройна и свежа в младежката си бледозелена рокля с маншети и яка от червено кадифе. Искрящите й очи, румените й страни и лъскавите й коси говореха за бодрост и здраве. Тя си играеше с окачения на шията й гердан от корали, който майка й току-що й бе подарила.

— Виж, Калъм! — обърна се тя към брат си, който седеше срещу нея и лениво барабанеше по масата с ножа и вилицата си. — Нали е прекрасен? Мама ми го подари.

— Мама те глези прекалено. От мен би получила… знаеш какво, нали?

— Какво?

Той я погледна подигравателно. В отговор Нора му се изплези. В този момент влезе Оуен и зае мястото си на масата. Мисис Бътлър видя какво направи Нора.

— С това няма да спечелиш обичта на брат си, бъди сигурна — каза тя.

— Господи, какъв ден! — обади се уморено Оуен, докато разгъваше салфетката си. — Дотежа ми работата днес.

— Да не ти се е случило нещо? — попита съчувствено майка му.

— Нищо особено. Преливане от пусто в празно.

— Трябва да се нахраниш добре, това ще те оправи — нежно го посъветва майка му. — Нашият зарзаватчия Томсън ни донесе днес пресен боб. Трябва да го опиташ.

— Разбира се, Оуен, бобът ще оправи всичко — пошегува се Калъм. — Мама намери разрешението.

— Бобът е прекрасен, сами ще се уверите — отвърна мисис Бътлър, неразбрала шегата.

— Няма съмнение, мамо — каза Калъм, — бобът е отлична храна за мозъка. Добре ще е и Нора да похапне.

— Хапни си ти, умнико! Ама че си весел днес! Сигурно имаш среща.

— Позна, Нора. Умно момиче си. Имам среща с пет-шест. По десет-петнайсет минути с всяка. И на теб можех да ти определя среща, стига да беше по-хубава.

— Ще ми определиш, ако ти дам възможност — отвърна насмешливо Нора, — а пък аз нямам такова намерение, уверявам те. Тежко ми, ако не мога да намеря някой по-добър от теб.

— Добър като теб, искаш да кажеш — поправи я Калъм.

— Деца, деца! — намеси се спокойно мисис Бътлър и в същото време потърси с очи стария слуга Джон. — Виждам как всеки момент ще се скарате. Хайде, млъквайте. Ето че идва баща ви. Къде е Ейлийн?

Бътлър влезе с тежка крачка и седна на мястото си.

Слугата Джон се появи с поднос, върху който освен другите неща се намираше и въпросният боб, и мисис Бътлър му нареди да изпрати някой да извика Ейлийн.

— Струва ми се, че застудява — забеляза Бътлър, колкото да каже нещо и погледна празния стол на Ейлийн. Скоро щеше да влезе и тя — тази, която му създаваше толкова грижи. През последните два месеца се бе държал много внимателно с дъщеря си — доколкото му бе възможно, бе избягвал да говори за Каупъруд в нейно присъствие.

— Да, застудява — съгласи се Оуен, — здравата застудява. Скоро ще дойде истинската зима.

Старият Джон започна да сервира по ред от различните ястия и когато привърши, Ейлийн още не беше дошла.

— Джон, виж къде е Ейлийн — каза загрижено мисис Бътлър. — Храната ще изстине.

Старият Джон се върна и съобщи, че Ейлийн не е в стаята си.

— Къде ли може да е? — обади се леко озадачена мисис Бътлър. — Е, ако иска, ще дойде. Знае, че е време за вечеря.

Разговорът скачаше от тема на тема — проектът за новата водопроводна инсталация, новата община, чийто строеж беше пред завършване, финансовите и обществените неприятности на Каупъруд, общото състояние на фондовата борса, новооткритата златна мина в Аризона, заминаването на мисис Моленхауър следващия вторник за Европа — съответно коментирано от Нора и Калъм — и коледният благотворителен бал.

— Ейлийн непременно ще иска да отиде — каза мисис Бътлър.

— Аз също ще отида — обади се Нора.

— Кой ще те заведе? — попита Калъм.

— Това си е моя работа, господинчо — отвърна дяволито тя.

Вечерята привърши и мисис Бътлър се качи до стаята на Ейлийн, за да разбере защо тя не беше дошла на масата. Бътлър отиде в кабинета си. Толкова му се искаше да посвети жена си във всичките си тревоги! Седна, повдигна фитила на лампата и видя писмото на писалището. Веднага разпозна почерка на Ейлийн. Какво означаваше това? Завладя го неприятно предчувствие. Разкъса бавно плика, сложи очилата си и напрегнато зачете писмото.

Значи Ейлийн си бе отишла? Старият човек се взираше в думите, сякаш бяха изписани с огън. Тя заявяваше, че не отива при Каупъруд. Не е изключено обаче той да е решил да избяга от Филаделфия и да я е отвел със себе си. Това би било последната капка. Краят. Да примами Ейлийн да напусне дома си! Но къде е отишла и какво ще стане с нея? Все пак малко вероятно беше Каупъруд да я подтикне към такава стъпка точно сега. Би било твърде опасно за него — да опетни името не само на семейство Бътлър, но и собственото си семейство. Вестниците веднага ще надушат всичко. Бътлър чу някакъв шум, стана и смачка листа в ръката си. На вратата се появи жена му. Той се овладя и бързо пъхна писмото в джоба си.

— Ейлийн не е в стаята си — каза тя озадачена. — Не ти ли е споменавала, че смята да излиза?

— Не — отвърна искрено той, питайки се кога ли ще му се наложи да каже истината на жена си.

— Много странно! — забеляза с недоумение мисис Бътлър. — Навярно е излязла да купи нещо. Но защо не се е обадила на никого?

Бътлър не се издаде. Не се осмели.

— Ще се върне — каза той по-скоро, за да печели време. Мъчително му беше да се преструва. Мисис Бътлър излезе и той затвори вратата. После извади писмото и отново го прочете. Ейлийн трябва да е полудяла! Да предприеме такава безсмислена, безумна, безчовечна постъпка! Къде може да е отишла, ако не при Каупъруд? Скандалът около нея отдавна назряваше и сега вече сигурно щеше да се разрази. Оставаше му само едно — да отиде при Каупъруд, ако все още е във Филаделфия. Той сигурно знае къде е Ейлийн. Да, ще отиде при него. Ще го предумва, ще го заплашва и ако се наложи, дори ще го убие. Ейлийн трябва да се върне в дома си. Няма да я принуждава повече да отива в Европа, но тя е длъжна да се върне в къщи и да се държи прилично, докато стане възможно Каупъруд да я направи своя законна жена. Единствено на това можеше да се надява вече Бътлър. Тя трябва да чака и един ден той навярно щеше най-сетне да се примири с нейното злополучно решение. Каква печална участ! Бягството й щеше да убие майка й, щеше да опозори сестра й. Бътлър стана, взе шапката си, облече палтото си и излезе.

Когато пристигна в дома на Каупъруд, го въведоха в приемната. Каупъруд беше горе в кабинета си, където преглеждаше някакви книжа. Щом му оповестиха, че Бътлър е дошъл, веднага се запъти към приемната. Прие съобщението с присъщото му хладнокръвие. Ето че Бътлър бе дошъл! Това, разбира се, означаваше, че Ейлийн е избягала. Сега щеше да започне борбата и щеше да победи оня, който е по-силен духом. Беше убеден, че по-силният е той — и по ум, и по вещина, и във всяко друго отношение. Тази самоувереност, заложена у него по рождение, го правеше твърд като стомана. Спомни си, че бе предупредил жена си и баща си — когато се разбра, че политическите лидери, в това число и Бътлър, се опитват да го превърнат в изкупителна жертва — да не гледат на Бътлър като на заклет враг и да продължават да се държат учтиво с него. Сега му се искаше да се помирят, ако е възможно, да си поговорят спокойно и приятелски за всичко, което ги засяга. И да уредят въпроса с Ейлийн веднъж завинаги. Това си мислеше той, докато слизаше при Бътлър.

Като разбра, че Каупъруд си е в къщи и ще го приеме, старият човек реши, че трябва да разговаря с финансиста колкото е възможно по-кратко, но да постигне целта си. Той едва доловимо трепна, когато чу стъпките на Каупъруд — леки и енергични както винаги.

— Добър вечер, мистър Бътлър — каза приветливо Каупъруд и му подаде ръка. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Първо си отдръпнете ръката — каза мрачно Бътлър. — Не ми е нужна. Нужна ми е дъщеря ми. За нея съм дошъл да разговарям с вас и искам ясни отговори. Къде е тя?

— За Ейлийн ли питате? — Каупъруд отправи към него спокоен, любопитен, непроницаем поглед. Бе задал въпроса само за да спечели време да размисли. — Какво бих могъл да ви кажа за нея?

— Можете да ми кажете къде е, в това съм сигурен. И можете да я накарате да се върне в дома си, където й е мястото. Зла участ ви доведе в моя дом, но сега не съм дошъл тук да си разменям остри думи с вас. Ще ми кажете къде е дъщеря ми и занапред ще я оставите на мира, иначе… — Старият човек стисна юмруците си като менгемета и се задъха от едва сдържан гняв. — Ако сте разумен, не ме изкарвайте от търпение, човече! — добави след малко той, като си възвърна донякъде самообладанието. — Не искам да водя разговор с вас. Искам дъщеря си.

— Изслушайте ме, мистър Бътлър — тихо и спокойно каза Каупъруд, като се наслаждаваше на положението, защото невъздържаността на стария човек само подчертаваше собственото му превъзходство. — Ще бъда напълно откровен с вас, ако позволите. Възможно е да знам къде е дъщеря ви, възможно е и да не знам. Може да поискам да ви кажа, а може и да не поискам. Не съм сигурен дали самата тя би желала да ви кажа. Но ако смятате да се държите с мен по този неучтив начин, по-добре е да не продължаваме разговора. Постъпете според волята си. Не бихте ли дошли горе в моя кабинет? Там ще ни бъде по-спокойно.

Бътлър погледна с изумление човека, когото бе покровителствал доскоро. През живота си не беше срещал по-коварен тип — възпитан, учтив, властен и безмилостен. Бе дошъл при него като кротка овчица, а се бе оказал свиреп вълк. Престоят в затвора ни най-малко не беше го смирил.

— Няма да се кача в кабинета ви — заяви Бътлър — и вие няма да се измъкнете от Филаделфия заедно с нея, както възнамерявате. Аз ще се погрижа за това. Въобразявате си, както виждам, че имате надмощие над мен и искате да се възползвате от него. Не се надявайте! Не стига, че дойдохте като просяк да ме молите за помощ и аз ви приех и направих за вас всичко, каквото можах, а отгоре на това ми отнемате и дъщерята. Ако не бяха майка й и сестра й, а и двамата й братя — порядъчни млади мъже, какъвто вие не сте били и никога няма да бъдете, — начаса бих ви пръснал черепа. Женен мъж да прелъстява младо невинно момиче и да го развращава! Благодарете на бога, че аз стоя тук и разговарям с вас, а не моите синове, иначе нямаше да сте жив, за да кажете какво смятате да правите!

Старият човек се разтърсваше от безсилен гняв.

— Съжалявам, мистър Бътлър — отвърна Каупъруд спокойно. — Искам да ви обясня всичко, но вие не ме оставяте. Нямам намерение да бягам с вашата дъщеря, нито да напускам Филаделфия. Би трябвало да ме познавате по-добре и да знаете, че не мога да кроя подобни планове — моите амбиции се простират много по-надалече. Ние с вас сме здравомислещи хора. Би следвало да обсъдим заедно въпроса и да стигнем до някакво споразумение. Даже мислех да дойда при вас и да ви обясня как стоят нещата, но бях сигурен, че няма да пожелаете да ме изслушате. А сега, щом сте тук, нека все пак поговорим. Ако се качите в кабинета ми, ще се радвам… В противен случай… И тъй ще се качите ли?

Бътлър разбра, че преимуществото е на страната на Каупъруд. Нямаше как, трябваше да се качи. Ясно беше, че иначе не можеше да получи необходимите му сведения.

— Добре — каза той.

Каупъруд любезно го поведе нагоре и когато влязоха в кабинета, затвори вратата след себе си.

— Би следвало да обсъдим заедно въпроса и да стигнем до някакво споразумение — повтори той, след като вече бяха седнали. — Аз не съм толкова лош човек, колкото мислите, но разбирам основанията ви да ме смятате за такъв.

Бътлър го гледаше презрително.

— Обичам дъщеря ви и тя ме обича. Знам, че се питате как е възможно това, след като съм женен, но, повярвайте, възможно е. Бракът ми не е щастлив. Ако тази паника не се беше разразила, бях решил да склоня жена ми да ми даде развод и да се оженя за Ейлийн. Намеренията ми са напълно почтени. Имате право да ме упреквате, разбира се, за онова, на което станахте свидетел преди няколко седмици. На вас сигурно ви се е сторило непристойно, но е напълно човешко. Дъщеря ви го приема, тя разбира всичко.

Бътлър почервеня от гняв и срам, щом чу да споменават дъщеря му във връзка с тази случка, но успя да се овладее.

— И смятате, че щом тя го приема, то е редно, така ли? — попита той саркастично.

— От моя гледна точка — да, от ваша — не. Вие имате едно разбиране за живота, мистър Бътлър, аз — друго.

— Да, тука сте прав по изключение — вметна Бътлър.

— Това обаче не доказва моята или вашата правота. Според мен в случая целта оправдава средствата. Моята цел е да се оженя за Ейлийн. Стига да се справя с финансовото затруднение, в което съм изпаднал, ще го направя. Бих искал, разбира се, да получа и вашето съгласие, а и Ейлийн също, но ако не ни го дадете, ще минем и без него. (Каупъруд си даваше сметка, че с тези думи едва ли ще утеши стария предприемач и ще промени възгледите му, но се надяваше да събуди здравия му разум, за да престане той да се противи на приемливото и наложителното, защото сегашното положение на Ейлийн без изгледи за брак не беше добро. Дори да бъде осъден и обществото да гледа на него като на крадец, той самият не се смяташе за такъв. На всяка цена щеше да извоюва свободата си и да си възвърне правата и тогава Ейлийн — при нейното положение — би следвало да бъде благодарна, ако той се ожени за нея. Каупъруд обаче не разбираше колко дълбоки бяха религиозните и моралните убеждения на Бътлър.) — Напоследък, доколкото разбирам — продължи той, — правите всичко възможно да ме унищожите, и то заради Ейлийн, предполагам, но с това само отлагате осъществяването на моите намерения.

— И вие очаквате от мен да ви улесня в това, така ли? — с огромно възмущение и едва сдържан гняв възкликна Бътлър.

— Аз искам да се оженя за Ейлийн — отново подчерта Каупъруд. — И тя иска да се омъжи за мен. При създадените обстоятелства, каквито и да са чувствата ви, не би следвало да се противопоставяте. А вие продължавате да водите борба против мен и ми пречите да направя това, което сам знаете, че трябва да се направи.

— Вие сте негодник — каза Бътлър, който много ясно разбираше какви са подбудите на Каупъруд. — Според мен сте изнудвач и аз не бих искал което и да е от децата ми да бъде свързано по някакъв начин с вас. Но щом нещата са стигнали толкова далеч, не оспорвам, че ако бяхте свободен човек, най-добре би било Ейлийн да се омъжи за вас. Това е единственото почтено нещо, което бихте могли да направите, ако го искате, разбира се, а аз се съмнявам. Сега обаче е безсмислено да водим този разговор. Защо ви е нужно тя да се укрива някъде? Не можете да се ожените за нея. Не можете да получите развод. Затънали сте в дела с кредитори, трябва да се борите да не попаднете в затвора. Ейлийн ще бъде за вас допълнителен разход, а парите ще ви трябват за други неща. Защо трябва да я изтръгвате от един почтен дом и да я превръщате в жена, за която после ще се срамувате да се ожените, ако можете изобщо? Ако имахте поне малко мъжко достойнство и наистина изпитвахте онова, което се ласкаете да наричате любов, би трябвало да я върнете в нейния дом и да се стремите да запазите, доколкото все още е възможно, честта й. Но запомнете — в каквото и да сте я превърнали, аз не се съмнявам, че тя продължава да стои несравнимо по-високо от вас. Ако ви е останало някакво чувство за чест, няма да й позволите да опетни семейството си, да разбие сърцето на старата си майка и да затъне още по-дълбоко в позора си. Каква полза ще имате? Какво ще постигнете? Ей богу, щяхте да го разберете сам, ако имахте капка разум в главата си. Вместо да намалите неприятностите си, вие ги увеличавате. Един ден и тя няма да ви бъде благодарна за това.

Той замълча, силно учуден, че се е оставил да бъде въвлечен в разговор. Презрението му към Каупъруд беше толкова голямо, че не му се искаше дори да го погледне, но дългът му налагаше да върне Ейлийн на всяка цена у дома. Каупъруд го наблюдаваше с подчертано внимание, сякаш се стараеше да вникне дълбоко в думите му.

— Всъщност, мистър Бътлър — каза той, — аз изобщо не исках Ейлийн да напуска дома ви и тя сама ще го потвърди, ако я попитате. Направих всичко възможно да я разубедя, но тъй като тя беше твърдо решила да направи тази стъпка, не ми оставаше друго, освен да се погрижа да бъде настанена добре там, където отиде. Много е оскърбена, че сте пратили детективи да я следят. Това, както и настояването ви да замине някъде против волята си са главните причини да избяга. Аз не бях съгласен, уверявам ви. Вие забравяте понякога, мистър Бътлър, че Ейлийн вече е достатъчно голяма и има собствена воля. Сигурно си мислите, че дъщеря ви под мое влияние постъпва погрешно. Всъщност аз много я обичам — вече от три или четири години — и ако знаете какво нещо е любовта, ще разберете, че тя невинаги означава власт. Няма да проявя несправедливост към Ейлийн, ако кажа, че тя ми е влияла толкова, колкото и аз на нея. Цялата беда е в това, че я обичам. Вие идвате при мен и настоявате да ви върна вашата дъщеря. Аз обаче не знам дали съм в състояние да го направя. Не съм сигурен дали тя ще се вслуша в съвета ми. Би могла да ме упрекне дори, че вече не я обичам. А аз не искам да мисли така, защото не е вярно. Както ви казах, тя е дълбоко огорчена от начина, по който постъпихте с нея, и от настояването ви да напусне Филаделфия. Колкото мога да направя аз за завръщането й, толкова, ако не и повече, можете да направите вие. Бих могъл да ви кажа къде се намира, макар да не съм убеден, че е редно, но във всеки случай няма да го направя, преди да разбера как ще се отнесете към нея и към моето предложение.

Той замълча и погледна спокойно стария предприемач, който му отвърна с мрачен поглед.

— За какво предложение говорите? — попита Бътлър, заинтригуван от развитието на разговора.

Без да иска, той вече започваше да гледа на цялото положение от по-различен ъгъл. Картината придобиваше други очертания. Струваше му се, че Каупъруд е искрен. Кой знае, може обещанията му да са празни, но може и да обича Ейлийн и наистина да има намерение да се разведе и да се ожени за нея. Но нали каноните на католическата църква, пред която Бътлър благоговееше, не допускат развода? Според божиите закони и благоприличието е немислимо Каупъруд да изостави жена си и децата си и да се свърже с друга жена, пък дори тя да е Ейлийн и да го прави, за да я спаси. За обществото това е престъпление и то само доказва какъв негодник по природа е Каупъруд. Но Каупъруд не е католик и възгледите му не съвпадат с неговите, на Бътлър, а най-лошото е, че (донякъде поради темперамента на Ейлийн) той твърде много я беше злепоставил. Тя трудно би могла да бъде върната вече в правия път и затова въпросът си заслужаваше да се обмисли. Бътлър не можеше да се примири с такава женитба на Ейлийн, без да наруши верността си към църквата, но беше достатъчно разумен, за да отдаде нужното внимание на думите на Каупъруд. Освен това искаше Ейлийн да се върне на всяка цена и знаеше, че отсега нататък тя до голяма степен ще решава сама бъдещето си.

— То е твърде просто — отвърна Каупъруд. — Бих искал да не принуждавате Ейлийн да напуска Филаделфия и да прекратите нападките си срещу мен. — Каупъруд се усмихна подкупващо. Той се надяваше да умилостиви Бътлър с добронамереното си поведение по време на разговора. — Не мога да ви заставя, разбира се, ако не желаете. Поставям този въпрос, мистър Бътлър, защото съм сигурен, че ако не беше намесена Ейлийн, нямаше да започнете така да ми вредите. Разбрах, че сте получили едно анонимно писмо, и още същия следобед си поискахте парите, които ви дължах. После научих от различни места, че силно сте се настроили срещу мен, а това е последното нещо, което бих желал, уверявам ви. Обвинението, че съм присвоил някакви си шейсет хиляди долара, не е справедливо и вие го знаете. Намеренията ми бяха напълно почтени. Когато използвах въпросните сертификати, не допусках, че ще фалирам и ако не бях принуден да изплатя наведнъж още няколко заема, щях да издържа до края на месеца и да внеса сертификатите в амортизационния фонд навреме, както съм го правил години наред. Винаги съм ценял високо вашето приятелство и ми е мъчно да го загубя. Ето това исках да ви кажа.

Бътлър наблюдаваше Каупъруд с пронизващ и изпитателен поглед. Този човек несъмнено имаше известни качества, но в същото време беше и прекалено безскрупулен. Бътлър добре знаеше как беше взел чека, знаеше и много други подробности. И сега Каупъруд разиграваше картите си по същия начин, както и вечерта след пожара, когато бе дошъл при него да търси помощ. Той просто беше хитър, пресметлив и безсърдечен.

— Не ви обещавам — заяви Бътлър. — Кажете ми къде е дъщеря ми и аз ще си помисля. Не можете да очаквате каквото и да било от мен, не съм ви задължен с нищо. Все пак ще премисля.

— Това е напълно достатъчно — отвърна Каупъруд. — На повече не се и надявам. А как ще постъпите с Ейлийн? Ще настоявате ли все още да напусне Филаделфия?

— Не, ако се прибере и се държи прилично. Но връзката й с вас трябва да се прекъсне. Тя позори не само семейството си, но погубва и душата си. А и вие погубвате вашата. Ще имаме време да поговорим по-подробно, когато бъдете свободен човек. Повече от това не мога да обещая.

Доволен, че постъпката на Ейлийн й бе донесла полза, макар на него самия да не му беше помогнала особено, Каупъруд прецени, че най-добре ще е тя да се прибере незабавно. Не знаеше какво решение ще вземе Върховният щатски съд. Искането му да бъде отменено решението на първата инстанция като несправедливо можеше да бъде отхвърлено и тогава той щеше да влезе в затвора. А в такъв случай Ейлийн щеше да бъде по-сигурна и по-защитена в дома си. През следващите два месеца — до излизането на решението на Върховния щатски съд — той щеше да бъде изключително зает. А след това — след това щеше да продължи борбата, каквото и да станеше.

През целия разговор Каупъруд премисляше как да убеди Ейлийн да се върне, без да загуби любовта й и без да засегне достойнството й. Знаеше, че тя няма да се съгласи да престанат да се виждат, и всъщност се надяваше да не се съгласи. Ако издадеше на Бътлър къде се намира, без да е изложил пред нея достатъчно сериозни доводи, щеше само да си спечели презрението й. И нямаше да го направи, докато не намереше най-приемливото обяснение. Знаеше, че тя няма да се чувствува добре, ако останеше по-дълго там, където се бе настанила. Беше избягала заради враждебността на Бътлър към него, заради настояването му да напусне Филаделфия и да прекрати любовната си връзка. Сега положението донякъде се бе изменило. Въпреки упорството си и острия си тон Бътлър вече не беше олицетворение на неумолимата Немезида. Той беше омекнал, искаше само да намери дъщеря си и беше готов да й прости. Беше победен, беше загубил започнатата от самия него игра и Каупъруд съзираше това в очите му. Ако можеше да поговори с Ейлийн насаме и да й обясни как стоят нещата, сигурно щеше да я убеди, че поне засега в техен общ интерес е въпросът да се разреши миролюбиво. Трябваше да склони Бътлър да го изчака някъде — може би тук, — докато отиде и поговори с Ейлийн. След разговора тя навярно щеше да се покори, макар и неохотно.

— При тези обстоятелства — каза Каупъруд след малко — ще бъде най-добре да се видя с Ейлийн след два-три дни и да я попитам как би желала да постъпи. Ще й обясня всичко и ако тя реши, нека се прибере. Обещавам да й предам онова, което ми поръчате.

— След два-три дни ли? — възкликна гневно Бътлър. — Що за глупости! Тя трябва да си дойде тази вечер! Майка й още не знае, че е избягала. Тази вечер — на всяка цена! Начаса ще отида да я взема!

— Не, така нищо няма да постигнете — каза Каупъруд. — Аз трябва да отида. Ако желаете да почакате тук, ще видя какво може да се направи и ще ви уведомя.

— Добре — изръмжа Бътлър, който се разхождаше напред-назад из стаята, сключил ръце зад гърба си. — Но, за бога, побързайте! Няма време за губене.

Той мислеше за мисис Бътлър. Каупъруд повика прислужника Джордж, нареди да му приготвят двуколката, поръча му да не пуска никого в кабинета и като остави Бътлър да се разхожда в тази противна за него стая, бързо тръгна.