Финансистът

ГЛАВА XXI

Колко капризна е страстта! С какви хитрости си служи! Какви рискове поема! И колко жертви се принасят с радост на нейния олтар!

Не след дълго скромната и непривличаща вниманието къща, за която бе споменал Каупъруд и която трябваше да служи за тайно убежище на страстта му, бе готова. Тя се поддържаше от една вдовица, която очевидно съвсем наскоро бе понесла тежката си загуба, и Ейлийн можеше да я посещава, без това да изглежда неуместно. В такава обстановка и при такива обстоятелства не беше трудно тя да бъде убедена да се отдаде изцяло на любимия си, още повече че сама робуваше на своята буйна и безразсъдна страст. Ако нещо можеше да я оправдае, това беше голямата й и искрена любов към този единствено желан от нея мъж. Всичките й мисли, всичките й чувства бяха насочени към него. Цялото й съзнание бе изпълнено с мечти за бъдещето, когато по някакъв начин щяха да бъдат премахнати пречките, които ги разделяха. Мисис Каупъруд можеше да умре или пък той би могъл да избяга с нея, когато стане на трийсет и пет години и вече е спечелил желания милион. Нещата все щяха да се уредят някак. Съдбата я бе дарила с този човек. Тя безрезервно се осланяше на него. Когато й каза, че ще направи всичко възможно да не й се случи нещо лошо, тя напълно му повярва. Да, за грехове като нейния често се търси опрощение в изповедалнята.

Странен е фактът, че по пътя на някаква лицемерна логика християнският свят е стигнал до убеждението, че любовта може да се осъществява само в общоприетите форми на ухажването, последвано от законен брак. „Един живот — една любов“ — това е християнската идея и в този тесен калъп тя се е опитвала и се опитва да вмести целия свят. Езичеството не се е ръководило от такива норми. Развод се е давал и поради най-дребни причини. В първобитното общество е действал природният закон, според който съюзът между двама е трябвало да продължи толкова, колкото е било необходимо, за да се отгледа потомството. Несъмнено съвременното семейство е най-привлекателната форма на съжителство, когато се основава на взаимна обич и разбирателство между двама души. Но този факт не е основание да бъде порицавана всяка друга любов, любовта на ония, които не са имали щастието да стигнат до най-благоприятната развръзка. Животът не може да бъде поставен в никакъв калъп и най-добре е такива опити да се изоставят веднъж завинаги. Щастливците, които са успели да създадат хармоничен съюз за цял живот, трябва да са доволни от съдбата си и да се стараят да бъдат достойни за нея. Но другите, чиято звезда не е била така щастлива, макар и обществото да ги заклеймява като парии, заслужават разбиране и оправдание. Защото независимо от всички наши преценки и теории основните закони на физиката и химията продължават да действат. Тези, които си приличат, се привличат. Промените в темперамента и чувствителността почти сигурно водят и до промени във взаимоотношенията. При някои естественият порив се възпира от догмата, при други — от страха. Нито догмите, нито страхът обаче могат да възпрат хората с могъща жизненост. Обществото се ужасява от тях. Но откакто съществува светът, съществуват и жени като Елена, Месалина, Дюбари, Помпадур, Ментьонон и Нел Гуин, които проправят пътя към по-свободни взаимоотношения и внасят хармония в нашия живот.

Франк и Ейлийн все по-силно се привързваха един към друг. Когато я опозна достатъчно добре, Франк реши, че това е единствената жена, с която би могъл да преживее остатъка от живота си. Тя беше толкова млада, така изпълнена с вяра и надежди, толкова смела. През всичките тези месеци, откакто бяха почувствували взаимното си привличане, той непрестанно я сравняваше с жена си. Всъщност Франк отдавна изпитваше чувство на смътна неудовлетвореност от брака си, но сега то все повече се избистряше. Децата го радваха както и преди, имаше красив дом, Лилиан, макар слаба и флегматична, не беше още погрозняла. И през последните години продължаваше да я харесва малко или много, но сега неудовлетвореността му нарастваше с всеки изминал ден. Тя с нищо не приличаше на Ейлийн — не беше нито млада, нито жизнена, нито освободена от предразсъдъци. Франк по начало не беше избухлив човек, но напоследък често не можеше да сдържа раздразнението си. Това раздразнение се изливаше понякога във въпроси, свързани с външността на жена му, в многобройните дразнещи „защо“, които, макар и несъществени, не могат да не обиждат и обезсърчават една жена. Защо не си е купила лилава шапка в тон с роклята? Защо не излиза по-често на разходка? Движението ще й се отрази добре. Защо не е направила това, защо не е направила онова? Той едва ли забелязваше, че се държи лошо, но тя забелязваше, долавяше зле прикритата враждебност на тона му и понеже разбираше истинския смисъл на всичко това, се оскърбяваше.

— Стига с тия „защо“, „защо“ — избухна тя веднъж. — Защо ми задаваш толкова много въпроси? Не ме обичаш вече — това е причината, разбирам го много добре.

Той се облегна на стола си, силно изненадан от това избухване. Очевидно то бе предизвикано по-скоро от забележките, които правеше напоследък, отколкото от някакви конкретни подозрения; но все пак не беше напълно сигурен. Малко съжали, че я е раздразнил, и й го каза.

— Няма нищо — отвърна тя. — Не ти се сърдя. Забелязвам обаче, че не ми отделяш вече толкова внимание, колкото преди. Сега на първо и единствено място е твоята работа. За нищо друго не мислиш.

Той въздъхна с облекчение. Значи тя не го подозираше.

С течение на времето, когато чувството му към Ейлийн нарастваше все повече, той престана да се безпокои дали жена му го подозира или не. Прехвърляйки в ума си различните възможности за изход от създалото се положение, дори започна да си мисли, че би било по-добре, ако жена му го заподозре. Тя не беше от борческите и непримирими натури. И сега, като преценяваше характера й, той реши, че тя може би няма да се противопостави на едно крайно разрешение на нещата, както бе предполагал отначало. Не е изключено да му даде и развод. Желанието и мечтите караха дори неговия обикновено трезв ум да прави не съвсем точни предвиждания.

Не, мислеше си той, всъщност затрудненията няма да възникнат от неговото семейство, а от семейството на Бътлър. Отношенията му с Едуард Мълая Бътлър бяха станали много близки. Сега Франк беше негов постоянен съветник за всичко, което се отнасяше до многобройните му ценни книжа. Бътлър имаше акции от такива предприятия като Пенсилванската каменовъглена компания, канала „Делауер и Хъдсън“, канала „Морис и Есекс“ и Редингската железопътна линия. Когато оцени значението на филаделфийските трамвайни линии, Бътлър реши да ликвидира по най-изгоден начин всички други ценни книжа и да вложи капитала си в тези линии. Знаеше, че Моленхауър и Симпсън правят същото, а те отлично познаваха местната обстановка. Подобно на Каупъруд той бе стигнал до извода, че ако притежава достатъчно количество акции от местните трамвайни линии, най-накрая ще успее да установи съдружничество с Моленхауър и Симпсън. Тогава нямаше да бъде трудно по законодателен път да се постигнат най-благоприятни условия за обединените железопътни линии, да се получат разрешения за прекарването на нови линии или за удължаването на старите. Това пренасочване на неговия капитал, както и закупуването на свободни пакети акции от местните трамвайни линии, беше работа на Каупъруд. Чрез синовете си Оуен и Калъм Бътлър възнамеряваше да построи една нова линия и за да получи разрешение за удължаването й, както и за да прокара необходимия закон, жертваше, без да се скъпи, пакети акции и налични пари. Това не беше лесна работа, тъй като и други виждаха преимуществата на начинанието, включително и Каупъруд; той бе подушил големия извор на печалба, не забравяше и своя интерес и затова само част от акциите, които купуваше, отиваха у Бътлър, Моленхауър и другите. Накратко казано, стараеше се да служи не толкова на Бътлър или на когото и да било друг, колкото на себе си.

Именно поради тази причина предложението на Джордж У. Стенър, зад когото всъщност се прикриваха Стробик, Уайкрофт и Хармън, беше добре дошло, защото му помагаше да се вмъкне в играта. Стенър предлагаше да му заеме пари от градската хазна при два процента лихва, а ако Франк се откаже от комисиона — и без лихва (на тях им беше крайно нужен посредник, зад когото да се прикриват). С тези пари той трябваше да откупи от Северната пенсилванска компания трамвайната линия, минаваща по Фрънт Стрийт, която, поради това че беше дълга само миля и половина и разрешителното за експлоатацията й беше краткосрочно, не носеше големи доходи и не се ценеше високо. В отплата за умело осъществената операция Каупъруд щеше да получи една прилична част от акциите — двайсет на сто. Стробик и Уайкрофт знаеха от кои хора можеше да се купи контролният пакет акции, стига да се действува умело. Според плана им след това, пак с пари, взети от хазната, трябваше да се удължи срокът на разрешителното, а после и самата линия; накрая, като пуснеха голям пакет акции и ги заложеха в някоя предпочитана от тях банка, щяха да върнат основния капитал в градската хазна и да започнат да прибират в джоба си печалбата от линията. За Каупъруд този план не криеше никакви трудности, неприятно му беше само това, че акциите щяха да се разпределят между много хора и за него — срещу ума и усилията, които щеше да вложи — оставаше сравнително малък дял.

Но Каупъруд не беше от хората, които изпускат предложилата им се възможност. По това време той вече си бе изградил собствени морални принципи по отношение на финансовите сделки. Според него не беше разумно да откраднеш нещо от някого, когато този акт на присвояване или облагодетелстване можеше открито да бъде преценен като кражба. Това беше неблагоразумие и опасно, а то ще рече — неморално. Имаше толкова много случаи обаче, при които същото присвояване и облагодетелстване можеше да предизвика само спорове и съмнения. За него етиката беше нещо, което се видоизменя от обстоятелствата, едва ли не и от климата. Тук, във Филаделфия, отдавна съществуваше практиката (в политическите среди, разбира се, не изобщо) градският ковчежник да използва парите на града без лихвен процент, стига да възстанови основния капитал. Градската хазна приличаше на кошер, а градският ковчежник — на царицата на този кошер, около който се трупаха търтеите, тоест едрите финансисти и политици, в очакване на печалби. Единственият неудобен момент в сделката със Стенър беше обстоятелството, че нито Бътлър, нито Моленхауър, нито Симпсън, чиито маши бяха всъщност Стенър и Стробик, знаеха нещо за нея. Стенър и тези, които се криеха зад него, използвайки го като посредник, преследваха лични интереси. Ако „големите“ научеха, щяха да се разярят. Беше длъжен да се съобразява и с това. И все пак, ако откажеше изгодната сделка със Стенър или с някой друг влиятелен човек от местната управа, щеше да навреди само на себе си, защото други банкери или посредници с радост биха се заели с нея. Пък и не се знаеше дали Бътлър, Моленхауър и Симпсън изобщо щяха да научат нещо.

Вниманието на Каупъруд обаче бе насочено преди всичко към линията, която минаваше по Седемнайсета и Деветнайсета улица и по която той пътуваше понякога; за него тя беше най-интересният обект, за който си струваше да се замисли, стига да намери необходимите пари. При построяването й бяха вложени петстотин хиляди долара, но после, за да се осъществят някои подобрения, бяха пуснати серии от акции на стойност двеста и петдесет хиляди долара и компанията бе силно затруднена с изплащането на лихвите. По-голямата част от тези акции беше пръсната между мнозина дребни притежатели и на него щяха да му бъдат необходими двеста и петдесет хиляди долара, за да ги изкупи и да бъде избран за председател на управителния съвет. Влязъл веднъж в играта, той би могъл чрез правото си на решаващ глас да използва акциите както пожелае — да ги заложи в банката на баща си срещу възможно най-голяма сума, благодарение на тези пари да пусне в обръщение нови акции и да подкупи чрез тях някои членове на законодателното събрание, за да получи разрешение за удължаване на линията, а сетне, върху основата на постигнатия вече успех, да закупи нови акции или да влезе в съдружие с други компании за съвместна експлоатация на линиите. Думата „подкуп“ тук е употребена в най-понятния за американеца смисъл — всеки я отнася към членовете на щатското законодателно събрание. Представителят на финансовите кръгове в Харисбърг Терънс Релихън, дребен и мургав ирландец, с изискано облекло и изискани маниери, когато бе дошъл при Каупъруд по повод разпределянето на петмилионния заем, му бе казал, че в столицата нищо не може да се направи без пари или без техния еквивалент — ценни книжа, платими на предявителя. За да се осигури гласът или подкрепата на който и да е влиятелен член на законодателното събрание, той трябва да бъде подкупен. Намекна му също, че ако Каупъруд има някакъв проект, който би искал да осъществи, той, Релихън, с удоволствие би го обсъдил с него. Каупъруд отдавна живееше с идеята за трамвайната линия по Седемнайсета и Деветнайсета улица, но не беше сигурен дали би могъл да я осъществи. Имаше толкова много други задължения. И все пак изкушението бе голямо и не го оставяше на мира.

Предложението на Стенър да му се предоставят пари за покупка на акции от Северната пенсилванска линия му откриваше благоприятни възможности за осъществяване на идеята му, свързана с линията по Седемнайсета и Деветнайсета улица. Междувременно той продължаваше да следи движението на курса на сертификатите от градския заем — купуваше големи партиди, за да спре спадането на цената им, когато на борсата имаше такава тенденция, и ги продаваше пак на големи партиди, но предпазливо при повишаването на курса им. За да върши всичко това, му беше нужно значително количество свободни пари. Той непрекъснато се боеше от някакво неочаквано сътресение на пазара, което би повлияло на стойността на всичките му ценни книжа и би предизвикало необходимостта да покрие незабавно задълженията си по тях. За щастие в момента не се задаваше буря. Той не допускаше, че е възможно да се случи нещо подобно, но въпреки това не желаеше да разпилява средствата си в прекалено много начинания. В случая обаче, ако вземеше сто и петдесет хиляди долара от градските пари и ги вложеше в линията по Седемнайсета и Деветнайсета улица, това нямаше да означава разпиляване на средства, защото при новото предложение на Стенър би могъл да поиска допълнителни средства за осъществяването на другите техни начинания. Пък ако нещо се случеше…

— Франк — каза Стенър, разхождайки се един следобед в кантората му след четири часа, когато усилената работа за деня вече беше попреминала (Каупъруд и Стенър отдавна бяха стигнали в отношенията си до Франк и Джордж), — Стробик смята, че работата със Северната пенсилванска линия е вече достатъчно подготвена, така че ние можем да се заемем с нея, ако желаем. Открихме, че главният акционер е някой си Колтън, не Айк Колтън, а Фердинанд. Що за име! — Стенър се усмихна глуповато и добросърдечно.

Животът му значително се беше променил, след като неочаквано и случайно го бяха направили градски ковчежник. Откакто бе постъпил на тази длъжност, бе започнал да се облича хубаво, от цялото му поведение лъхаха добронамереност, сигурност и самочувствие и ако можеше да се погледне отстрани, с очите на хората, които помнеха предишното му битие, едва ли би се познал. Някогашното нервно озъртане наляво и надясно, породено от нищетата и страха, почти бе изчезнало, постоянната напрегнатост бе заменена със спокойствие и увереност. Големите му крака бяха обути в хубави обувки от мека кожа с четвъртити носове; добре скроеният костюм от кафявосив плат смекчаваше очертанията на якия му торс и тлъстите бедра; облеклото му се допълваше от ниска островърха бяла яка и копринена кафява вратовръзка. Широките му гърди, които се сливаха с все по-нарастващия му корем, се красяха от масивен златен ланец, а белите му маншети бяха прихванати от големи златни копчета с доста едри рубини. Беше розов и добре охранен. Изобщо имаше вид на преуспяващ човек.

Беше преместил семейството си от неугледната двуетажна дървена къща на Южна Девета улица в една много удобна, тухлена триетажна и три пъти по-голяма на Спринг Гардън Стрийт. Жена му си бе създала вече известни връзки с жени на други политици. Децата му посещаваха средното училище — нещо, на което той доскоро не можеше и да се надява. Притежаваше четиринайсет или петнайсет евтини парцела в различни части на града, чиято цена рано или късно щеше много да се вдигне; беше също и анонимен акционер в Южнофиладелфийската леярна компания и в Американската месодобивна компания — две корпорации, които съществуваха само на книга и чиято основна дейност се състоеше в това да преотстъпват получените от града поръчки на дребни месари и леяри, които ги изпълняваха, без много да говорят и без да задават въпроси.

— Да, странно име наистина — присъедини се учтиво към мнението му Каупъруд. — Значи у него са акциите? Когато строяха линията, не допусках, че може да бъде доходна. Твърде къса е. Би трябвало да бъде продължена с около три мили към квартала Кензингтън.

— Прав си — съгласи се Стенър.

— Стробик каза ли колко иска Колтън за акциите си?

— Шейсет и осем, струва ми се.

— Значи по текущата пазарна цена. Доста иска, не смяташ ли, Джордж? В такъв случай са нужни — той бързо умножи наум цената по броя на акциите на Колтън — сто и двайсет хиляди, и то само за неговите. А това не е всичко. Ами съдията Кичън, Джоузеф Цимерман, сенаторът Донован — той имаше предвид щатския сенатор. — Ще трябва да платите солидна сума, за да изкупите акциите. А удължаването на линията ще бъде още по-скъпо. Твърде много излиза, струва ми се.

Каупъруд си помисли колко лесно биха могли да се съединят тази линия с мечтаната от него линия по Седемнайсета и Деветнайсета улица и след малко, имайки предвид това, добави:

— Слушай, Джордж, защо за всичките си проекти търсиш помощта на Стробик, Хармън и Уайкрофт? Не бихме ли могли в някои от случаите да се справим сами, без да делим с още трима или четирима? Струва ми се, че това ще бъде много по-изгодно за тебе.

— По-изгодно ще бъде, разбира се! — възкликна Стенър и кръглите му очи се впериха някак безпомощно и умолително в Каупъруд. Той харесваше Каупъруд и винаги си бе мечтал да се изравни с него по ум и финансови знания. — Мислил съм за това. Но тези приятелчета имат по-голям опит в подобни работи, отколкото имам аз, Франк, те са по-отдавна в играта. Не всичко ми е ясно така, както им е ясно на тях.

Каупъруд се усмихна вътрешно, но лицето му остана сериозно.

— Това не бива да те тревожи, Джордж — каза той спокойно и доверително. — Ние двамата знаем и можем толкова, колкото знаят и могат те, дори повече. Уверявам те. Да вземем за пример сделката е трамвайната линия, в която сега участваш. Ти и аз бихме могли да я осъществим по-добре, отколкото ако в нея участват Уайкрофт, Стробик и Хармън. В случая не разчитаме на техния ум. И е пари не участвуват. Парите ги даваш ти. Единственото, с което се задължават, е да прокарат проекта през законодателното събрание и градския съвет. А що се отнася до законодателното събрание, те едва ли могат да направят нещо повече от всеки друг, например от мен. Важното е да се споразумеем с Релихън, като му предоставим, разбира се, необходимите суми, за да си свърши работата. Тук, в този град, има и други хора освен Стробик, които биха могли да повлияят на градския съвет.

Той си правеше сметка (щом веднъж получи контрол над линията) да разговаря е Бътлър и да го помоли да упражни влиянието си в негова полза. Това щеше да бъде достатъчно, за да накара Стробик и приятелите му да замлъкнат.

— Не те карам да променяш плановете си по отношение на Северната пенсилванска линия. Не е редно да го правиш. Но има и други неща. Защо да не помислим какво бихме могли да направим в бъдеще само двамата. Изгодата ще бъде голяма и за теб, и за мен. Досега спечелихме немалко от градския заем, нали?

Истината е, че бяха спечелили твърде много. Като изключим първоначалното благодеяние, което му бяха оказали „силните хора“ на града, Стенър дължеше новата къща, парцелите, банковата сметка, хубавите си дрехи и самочувствието си на успешните операции на Каупъруд със сертификатите от градския заем. Каупъруд беше пуснал вече четири партиди по двеста хиляди долара и като ги продаваше и купуваше, разигравайки на борсата ту понижение, ту повишение на цената, бе осъществил оборот от три милиона. Сега Стенър притежаваше състояние от сто и петдесет хиляди долара.

— Има една линия в града — продължи замислено Каупъруд, — която би могла да стане много доходна, ако се направи необходимото за нея. Подобно на Северната пенсилванска линия не е много дълга, не е голяма и територията, която обслужва. Трябва да бъде удължена. Ако ние двамата успеем да получим контрол над нея, бихме могли да обединим управлението й със Северната пенсилванска или с някоя друга линия. Това ще ни спести разходите за чиновници, канцеларии и много други неща. Уедряването на капитала винаги носи по-големи печалби.

Той замълча и погледна през прозореца на красивия си малък, облицован с дървена ламперия кабинет, мислейки за бъдещето. Прозорецът гледаше към задния двор на някогашна жилищна сграда, в която сега се помещаваха кантори. В двора растеше хилава трева. Червената тухлена стена на къщата и старомодната тухлена ограда събудиха у него спомена за старата им къща на Ню Маркет Стрийт, където често ги посещаваше вуйчо Сенека, кубинският търговец, следван от черния си слуга. Съвсем живо си спомняше как вуйчо му стоеше и оглеждаше двора им.

— Ами да — възбудено възкликна Стенър, захапвайки стръвта, — защо да не се заловим само ние двамата с тази работа? Що се отнася до парите, мисля, че мога да ги осигуря. Колко ще ни трябват?

Каупъруд отново се усмихна вътрешно.

— Не знам точно — отвърна той след малко. — Искам да обмисля по-внимателно случая. Лошото е, че вече съм взел голяма част от градските средства. Както знаеш, на мое име са записани двеста хиляди долара за операции по градския заем, а за този нов проект ще са нужни още двеста или триста хиляди. Ако не беше така…

Той си мислеше за онези е нищо необясними паники на борсата, за непредвидимите американски депресии, породени по-скоро от темперамента на хората, отколкото от реални икономически предпоставки.

— Ако сделката със Северната пенсилванска линия беше приключена…

Той поглади брадичката си и подръпна красивия си лъскав мустак.

— Не ми задавай повече въпроси, Джордж — каза той, като разбра, че Стенър се опитва да отгатне за коя линия става дума. — И не говори никому за намерението ни. Първо искам да уточня фактите и тогава ще ти обясня всичко. Мисля, че трябва да се заемем с тази работа малко по-късно, след като се уредят нещата, свързани със Северната пенсилванска линия. В момента съм толкова зает, че не бих искал да се залавям с нещо ново. Засега си мълчи, после ще видим!

Каупъруд се насочи към бюрото си, а Стенър се изправи.

— Аз ще ти отпусна кредит в какъвто пожелаеш размер, щом решиш, че си готов да действаш, Франк — каза Стенър, учуден, че Каупъруд не бърза особено да се заеме с това начинание, след като може да разчита на неговата подкрепа винаги, когато се появи някаква благоприятна възможност. Защо да не улесни този изключително способен Каупъруд да направи и двамата богати? — Само уведоми Стайърс и той ще ти изпрати чек. Стробик смята, че трябва да действаме много бързо.

— Ще имам грижата за това, Джордж — увери го Каупъруд. — Всичко ще бъде наред. Остави цялата работа на мен.

Стенър подритна е пълните си крака, за да изправи крачолите на панталона си, и протегна ръка. Излезе на улицата, потънал в мисли за новия проект. Разбира се, щеше да стане богат, ако успее „да се сработи“ с Каупъруд, е този толкова предпазлив и винаги постигащ целта си човек. Новата му къща, красивата кантора, нарастващата му известност и особените му отношения е Бътлър и останалите караха Стенър да благоговее пред него. Още една линия! И те ще я вземат под контрола си, както и Северната пенсилванска! Да, ако работите вървят така, той може да стане магнат, истински магнат — той, Джордж У. Стенър, някогашният дребен агент по застраховки и покупко-продажби на недвижими имоти. Стенър вървеше бавно по улицата, размишлявайки върху всичко това, без дори да му дойде на ум, че нарушава гражданския си дълг и обществения морал и че подобни понятия изобщо съществуват.