ГЛАВА XVII

Постепенно симпатията между Франк Каупъруд и Ейлийн Бътлър все повече се засилваше. Претрупан с работа, която непрестанно се разрастваше, той не можеше да й оказва нужното внимание, макар че през изтеклата година често я бе виждал. Тя беше навършила деветнайсет години и имаше вече собствени възгледи за нещата. Бе започнала да долавя разликата между добрия и лошия вкус — най-вече по отношение на къщите и обзавеждането им.

— Татко, защо продължаваме да живеем в този стар хамбар? — попита тя баща си една вечер, когато семейството бе седнало да се храни.

— Какво й е лошото на къщата искам да знам? — попита Бътлър. Седеше съвсем близо до масата, напъхал салфетката си под брадичката, както обичаше да прави, когато нямаше външни хора. — Не виждам никакъв недостатък. Ние с майка ти си живеем чудесно в нея.

— О, ужасна е, татко. Сам знаеш — обади се седемнайсетгодишната Нора, не по-малко умна от сестра си, но по-сдържана. — Пък и всички го казват. Погледни какви красиви къщи има навсякъде около нас.

— Всички! Всички! Кои са тези всички, искам да знам? — попита Бътлър шеговито, но и леко раздразнено. — Аз не съм кой да е, пък я харесвам. Който не я харесва, да не живее в нея. И кои са тези всички? Какво й е лошото искам да знам!

Въпросът за къщата бе повдиган много пъти досега; разговорът винаги протичаше по един и същи начин и Бътлър обикновено гледаше да го приключи, преди да се е разгневил, или изобщо не участваше в него, а само се усмихваше иронично по ирландски. Тази вечер обаче спорът се задълбочи.

— Ти знаеш, че е лоша, татко — възрази решително Ейлийн. — Излишно е да се гневиш. Къщата е стара и грозна. Мебелите също са овехтели. А онова пиано там е направо за изхвърляне. Повече не желая да свиря на него. Семейство Каупъруд…

— Стара ли? — кресна Бътлър; поради гнева, който той сам разпалваше у себе си, ирландският му акцент се засилваше. — Грозна и каза? Откъде си научила тези работи? Сигурно от твоя манастир. И кое тук е овехтяло? Покажи ми кое е овехтяло.

Той тъкмо се канеше да я попита какво е имала предвид, като е споменала семейство Каупъруд, но не успя, защото мисис Бътлър се намеси. Тя беше пълна жена, с широко лице, почти винаги усмихната, с типично ирландски сиви очи, позагубили блясъка си с годините, и с леко червеникава, започнала да посивява коса. На лявата си страна, точно до долната устна, имаше голяма мастна бучка.

— Деца! Деца! — (Тя причисляваше и мистър Бътлър към децата си, въпреки че той заемаше такова видно място сред търговските и политическите среди.) — Що се карате? Хайде, стига толкова. Подай доматите на баща си.

Когато се хранеха, обикновено им сервираше една прислужница ирландка, но въпреки това те си услужваха и сами. Ниско над масата се спускаше богато украсен полилей с шестнадесет газови горелки от бял порцелан, които хвърляха ярка светлина и имитираха свещи — още едно от нещата, които дразнеха Ейлийн.

— Мамо, колко пъти ще ти повтарям да не казваш „що“ — обади се укорително Нора, която много се дразнеше от просторечието на майка си. — Нали обеща, че ще внимаваш?

— А на теб кой ти дава право да учиш майка си как да говори? — кресна Бътлър, вече силно разгневен от тази неочаквана и безпричинна проява на недоволство. — Майка ти говореше така още преди ти да се родиш, ако искаш да знаеш. Да не ви беше слугувала и робувала толкова, сега едва ли щяхте да имате такива изискани маниери, че да се големеете пред нея. И запомнете добре, по-свястна жена трудно може да се срещне днес. Разбра ли, безсрамнице такава!

— Мамо, чу ли го как ме нарече? — изхленчи Нора, като се притисна до майка си и се престори на уплашена и обидена.

— Еди, Еди! — смъмри кротко съпруга си мисис Бътлър. — Знаеш, че той не мисли така, Нора, миличка. Знаеш, нали?

Тя галеше по главата малката си дъщеря. Забележката, която Нора й бе направила за просторечивия й говор, ни най-малко не я бе засегнала.

Бътлър вече съжаляваше, че бе нарекъл дъщеря си безсрамница. Но тези деца — господи боже, — тези деца могат да те накарат да побеснееш! О, светии, не е ли къщата достатъчно добра и за тях?

— Не бива да се карате така на масата — забеляза Калъм, хубав младеж с черна гладка коса, старателно сресана на бретон, и с тънки, късо подстригани мустачки. Имаше малък чип нос и щръкнали уши, но това никак не го загрозяваше; на всичко отгоре беше и умен. Двамата с Оуен много добре виждаха, че къщата е стара и лошо подредена, но понеже баща им и майка им си я харесваха такава, каквато бе, от уважение към тях и за да не предизвикват семейни спорове, предпочитаха да си мълчат.

— Аз пък мисля, че е срамота да живеем в този стар хамбар, докато хора, далеч не така богати като нас, си строят големи и красиви жилища. Семейство Каупъруд … да, дори семейство Каупъруд …

— Хайде кажи, кажи, де! Какво имаш да кажеш за семейство Каупъруд? — попита Бътлър, като извърна широкото си почервеняло от гняв лице към Ейлийн, която седеше до него на масата.

— Дори те имат по-хубава къща от нашата, а той е само твой посредник.

— Семейство Каупъруд! Семейство Каупъруд! Не желая да чувам нищо повече за семейство Каупъруд! Нямам намерение от тях да вземам поука. Какво от това, че имат хубава къща? Аз пък държа на моята. В нея искам да живея. Прекарал съм живота си тук и тук оставам. А на теб, като не ти харесва, прави, каквото щеш. Напусни я, ако искаш. Но аз никъде другаде не отивам.

При тези семейни кавги, които възникваха по най-незначителни поводи, Бътлър имаше навик да размахва заканително ръце към жена си и децата си.

— Е и без да ме подканваш, много скоро ще се махна — отвърна Ейлийн. — Слава богу, че няма да остана да живея тук вечно.

Тя си представи за миг красивия салон за приеми, библиотеката, гостната и будоарите в новия дом на семейство Каупъруд, чието обзавеждане вече беше към своя край. Ана Каупъруд толкова много й бе разказвала. Представи си и триъгълния роял, боядисан в златно, розово и синьо. Защо и те да нямат такива вещи? Бяха много по-богати. Но баща й, към когото тя бе силно привързана, бе човек от старата школа. Хората с право го наричаха „недодялан ирландски търговец“. Какво от това, че беше богат? Тя силно се бунтуваше срещу тази несправедливост. Не можеше ли да бъде едновременно и богат, и с изискан вкус? Тогава биха могли… Но какъв смисъл имаше да негодува! Докато живееше при родителите си, нищо не можеше да се промени. Просто трябваше да чака. Единственото й спасение беше в женитбата — с подходящ мъж. Но за кого да се омъжи?

— Не започвайте кавгата отново — намеси се мисис Бътльр, непоколебима и твърда като самата съдба. Тя знаеше от какво се измъчва Ейлийн.

— И все пак защо да не си построим една хубава къща? — продължи да настоява Ейлийн.

— Или поне да пооправим тази — прошепна Нора на майка си.

— Шт! Престани! След време и това ще стане — отвърна мисис Бътлър ма Нора. — Трябва само да се изчака. Ще я обновим изцяло, ще видиш. А сега върви да си учиш уроците. Стига вече приказки.

Нора стана и излезе. Ейлийн се умълча. Какъв упорит и несговорчив човек беше баща й. Но можеше да бъде и много благ, когато пожелае. Тя се нацупи, за да го накара да й се извини.

— Хайде, стига — каза Бътлър, когато всички станаха от масата; дъщеря му очевидно му се сърдеше и той желаеше да я накара по някакъв начин да се одобрят. — Изсвири ми нещо на пианото, нещо хубаво. — Той харесваше гръмките бравурни пиеси, защото при тяхното изпълнение най-силно проличаваха дарбата и умението й, на които баща й всеки път се удивяваше. Ето за какво е нужно образованието — иначе как ще свири тези трудни неща с такава бързина и ловкост. — А новото пиано ще го имаш, когато пожелаеш. Иди и си го избери сама. На мен това ми се вижда доста хубаво, но щом ти не го харесваш, няма да те убеждавам.

Ейлийн стисна нежно ръката му. Какъв смисъл има да спори с баща си? Нима едно пиано можеше да промени цялата къща, цялата семейна атмосфера? Въпреки това тя започна да свири Шуман, Шуберт, Офенбах, Шопен, а в това, време старият човек крачеше напред-назад, усмихнат и унесен в мисли. Ейлийн, която беше не само жизнерадостна, буйна и упорита, но и емоционална, изпълняваше някои от пиесите с верен усет и проникновение, но баща й не долавяше това. Той гледаше своята жизнена, омайно красива дъщеря и се питаше какво ли я чака. Сигурно някой богат млад човек ще се ожени за нея — някой представителен, богат млад човек с делови качества, — а той, баща й, ще й остави много пари.

За да ознаменуват преместването си в новите къщи, двете семейства Каупъруд се готвеха да устроят дневен прием, който вечерта ще продължи с бал. Приемът щеше да се състои в къщата на Франк, а балът — в къщата на баща му. Жилището на Хенри Каупъруд бе много по-обширно и по-внушително. Салонът за приеми, гостната, музикалната стая и зимната градина се намираха на първия етаж. Според проекта на Елсуърт тези стаи можеха да се превръщат в огромна зала, удобна за концерти, за танци и разходки на желаещите да се поразтъпчат — всъщност удобна за всякакъв вид забавления на голям брой гости. Още когато баща и син решиха да построят къщите си една до друга, възнамеряваха да ги ползват съвместно. Така и етапа. Част от прислугата им например — икономът, градинарят, перачката и камериерките — беше обща. Франк Каупъруд нае за децата си гувернантка. Всъщност нямаха иконом в истинския смисъл на думата. Тази служба се изпълняваше от личния слуга на Хенри Каупъруд. Той умееше да реже готовото месо на порции, ръководеше останалата прислуга и вършеше съответната работа и в двете къщи. Общата конюшня се обслужваше от един коняр и един кочияш. Когато имаше нужда от две карети едновременно, двамата ги караха. Този начин за поддържане на домакинствата беше и много удобен, и евтин.

Хората, които трябваше да бъдат поканени на приема, бяха много грижливо подбрани, тъй като бе особено важно да присъстват представители както на деловите среди, така и на по-отбраното общество. Бе решено, че за следобедния прием в къщата на Франк, естествено с преминаване и в къщата на баща му, ще бъдат поканени всички предвидени гости — семейства Тай, Стенър, Бътлър, Моленхауър, както и един по-отбран кръг, към който спадаха Артър Ривърс, мисис Сенека Дейвис, мисис и мистър Тренър Дрейк и някои от младите членове на семейства Дрексъл и Кларк, с които Франк се познаваше. Малко вероятно беше последните да благоволят да дойдат, но покани трябваше да им бъдат изпратени. За вечерта щяха да бъдат поканени по-избрани гости, но се налагаше кръгът им да бъде разширен и с познатите и приятелите на Ана, на мисис Каупъруд, на Едуард и Джоузеф и с още някои други, които Франк имаше предвид. Ето това бяха хората, които трябваше да бъдат поканени — елитът на обществото, най-отбраната младеж. И да бъдат увещани да дойдат — с молба, с внушение, ако трябва и с натиск.

Не беше възможно Бътлърови, и възрастните, и младите, особено младите, да не бъдат поканени и на следобедния прием, и на бала вечерта. Присъствието на стария Бътлър и жена му нямаше да бъде кой знае колко приятно на Каупъруд, но той харесваше Ейлийн. Знаеше, че Ана и мисис Франк Каупъруд не одобряваха Ейлийн. Когато се уточняваше списъкът на поканените, двете често говореха за това.

— Толкова е арогантна — каза Ана на снаха си, когато стигнаха до името на Ейлийн. — Много си въобразява, а никак не е изискана. Ами баща й! Ако имах такъв баща, не бих посмяла да се перча толкова.

Мисис Каупъруд, която седеше пред писалището в новия си будоар, вдигна вежди.

— Да, Ана, работата на Франк ме принуждава да общувам с тези хора, а на мен това никак не ми е приятно. Мисис Бътлър е голяма досадница. Добродушна е, но е съвсем невежа. А Ейлийн е невъзпитана. И доста нахална, бих казала. Идва и започва да свири на пианото, и то тъкмо когато Франк си е у дома. За мен това няма голямо значение, но съм сигурна, че на него му е досадно. Пиесите, които изпълнява, са толкова шумни. Никога не е изсвирила нещо нежно и деликатно.

— А на мен не ми харесва и начинът, по който се облича — присъедини се към мнението й Ана. — Дрехите й са прекалено крещящи. Онзи ден например я срещнах, когато караше сама каретата си. Боже мой, да беше я видяла само! С яркочервен жакет, като тези, които носят зуавите, обточен с черен галон, с тюрбан с огромно яркочервено перо и яркочервени панделки, дълги чак до кръста й. Представяш ли си я в каретата с това нещо на главата. Ами ръцете й! Хм, държеше ги толкова превзето. Беше ги разперила ей така — и тя показа точно как. — Беше надянала дълги жълти ръкавици, с едната ръка държеше юздите, а с другата — камшика. И този път както винаги караше бясно, а Уилям слугата едва се крепеше на крака зад нея. Жалко, че не я видя. Боже мой, боже мой, какво ли си въобразява! — Ана се изкиска подигравателно и с известно задоволство.

— И все пак ще трябва да я поканим, едва ли можем да избегнем това. Знам обаче как ще се държи. Ще ходи насам-натам, ще позира и ще си вири носа.

— Чудя й се на какво отгоре — каза Ана. — Аз например харесвам Нора. Много по-мила е и не си въобразява, че е нещо кой знае какво.

— И аз харесвам Нора — добави мисис Каупъруд. — Тя наистина е много мила и според мен по-красивата от двете.

— О, права си, и аз така мисля.

Любопитно бе все пак, че тъкмо Ейлийн обсебваше почти изцяло вниманието им и занимаваше ума им със своята екстравагантност. Всичко, което те казваха за нея, до известна степен беше вярно, но не можеше да се отрече, че момичето бе красиво, а по интелигентност и сила на духа далеч надхвърляше средното равнище. Ейлийн беше прекалено честолюбива, привличаше към себе си вниманието на околните, а мнозина и дразнеше, защото съзнателно не скриваше ония свои недостатъци, плод на произхода й, срещу които вътрешно се бореше. Тя негодуваше срещу факта, че хората си позволяват да смятат нейните родители за прости, а покрай тях — и нея също. Смяташе се за толкова достойна, колкото и всички други. Изглежда, само Каупъруд, този способен човек, който от ден на ден ставаше все по-изискан, я оценяваше. Постепенно симпатията между тях все повече се засилваше. Беше внимателен и любезен и явно му бе приятно да разговаря с нея. Когато се виждаха в нейния или в неговия дом, той винаги намираше начин да й каже нещо. Приближаваше се до нея и я поглеждаше приветливо.

— Как сте, Ейлийн? — Тя усещаше топлотата в очите му. — Как са баща ви и майка ви? Излизахте ли на разходка? Чудесно! Видях ви днес. Изглеждахте особено красива.

— О, мистър Каупъруд!

— Наистина. Бяхте очарователна. Черният костюм за езда много ви отива. Разпознавам отдалеч златистите ви коси.

— О, моля ви, не ми говорете така. Още повече ще подхраните суетата ми. Баща ми и майка ми и без това ми казват, че съм достатъчно суетна.

— Няма значение какво казват баща ви и майка ви. Повтарям ви, бяхте очарователна както винаги.

Ейлийн не можа да се сдържи и ахна от удоволствие. Страните й поруменяха чак до слепоочията. Естествено мистър Каупъруд разбираше от тия неща. Той от всичко разбираше, беше толкова способен и авторитетен човек. Неслучайно вече мнозина се възхищаваха от него — и баща й, и майка й, и мистър Моленхауър, и мистър Симпсън, както бе чувала. А колко красиви бяха и къщата му, и кантората! Освен това неговата сдържана сила допадаше на неспокойния й дух.

Ейлийн и сестра й бяха поканени на приема, но на мисис и мистър Бътлър тактично бе намекнато, че балът след приема е преди всичко за младите.

На приема дойдоха много хора. Имаше представяния, запознанства, разходки по перголата. Гостите с любопитство разглеждаха двата дома, а домакините разясняваха сдържано какви затруднения е преодолял мистър Елсуърт, за да постигне някои ефектни решения. Повечето от поканените се познаваха отдавна. Те стояха на групи в библиотеките и всекидневните и разговаряха. Разменяха се шеги и потупвания по рамото, разказваха си забавни истории, докато настъпи вечерта и всички се разотидоха.

Ейлийн направи силно впечатление с дневния си тоалет — костюм от тъмносиня коприна и кадифена наметка в същия цвят, — украсен с изкусно изработени плисета и набори. Синята кадифена шапка без периферия и с високо дъно, украсена с тъмночервена изкуствена орхидея, й придаваше дързък и самоуверен вид. Червеникаво-златистата й коса бе събрана под шапката на голям шиньон, а една дълга къдрица сякаш се бе изплъзнала и падаше върху яката. Всъщност тя не беше толкова дръзка, колкото изглеждаше, по обичаше да оставя това впечатление.

— Прекрасна сте — каза Каупъруд, когато тя мина покрай него.

— Надявам се и довечера да ви направя същото впечатление — отвърна Ейлийн.

Тя се обърна и с лека горделива походка влезе в столовата. Нора и майка й станаха да побъбрят с мисис Каупъруд.

— Колко хубава ви е станала къщата — тихо каза мисис Бътлър. — Сигурно, сигурно ще бъдете много щастливи тук. Когато Еди натъкми нашата къща, в която живеем сега, аз му викам: „Еди, май много е хубава за нас, казвам ти.“ А той ми вика: „Нора, нищо на тази земя не е достатъчно хубаво за тебе“ — и ме целуна. Представете си го този едър тромав момчурляк да върши такива неща!

— Няма нищо лошо в това, струва ми се, мисис Бътлър — отвърна мисис Каупъруд, леко притеснена заради околните.

— Мама много обича да приказва. Хайде, мамо. Ела да надникнем в столовата — обади се Нора.

— Е, нека всички бъдете щастливи в тази къща. Желая ви го от все сърце. Аз винаги съм била щастлива в моята. И вие бъдете щастливи. — И мисис Бътлър, усмихната добродушно, отмина, клатушкайки се като гъска.

Останали сами, двете семейства Каупъруд вечеряха набързо между седем и осем часа.

В девет гостите започнаха да пристигат, но сега тълпата беше съвсем различна — момичета в бледолилави, кремави, оранжево-розови и сребристосиви тоалети отмятаха дантелени шалове и широки наметки и ги подаваха на облечените в черни костюми мъже, които ги придружаваха. Откъм студената улица непрестанно долиташе шум от затръшващи се врати на карети, прииждаха все нови и нови гости. Мисис Каупъруд стоеше заедно със съпруга си и Ана при входа на приемната зала, а Джоузеф и Едуард Каупъруд и мистър Хенри Каупъруд се суетяха зад тях. Лилиан изглеждаше очарователна в тъмнорозовата си рокля с шлейф и с дълбоко четвъртито деколте, от което се показваше красива дантелена шемизетка. И лицето й, и фигурата й бяха все още хубави, но лицето вече не бе така свежо и гладко както преди години, когато Каупъруд я срещна за първи път. Ана Каупъруд не беше красива, но не можеше и да се каже, че е грозна. Беше дребна, мургава, с чип нос, с искрящи черни очи, а изразът на лицето й говореше за дързост, любопитство, интелигентност и за съжаление за известна склонност към клюкарство. Умееше да се облича. Въпреки мургавината й черната рокля, украсена с лъскави пайети, открояваше лицето й, както и червената роза в косите й. Ръцете и раменете й бяха гладки, бели и закръглени. Живите очи, дръзкото поведение и остроумните забележки допринасяха за създаването на илюзия за очарование, макар че, както тя самата казваше често, това не й бе от голяма полза. „Мъжете обичат жени с кукленска хубост.“

С нахлуващата тълпа от млади жени и мъже пристигнаха и Ейлийн и Нора. Ейлийн свали воала си от тънък черен бродиран тюл и черната си копринена наметка и ги подаде на брат си Оуен. На Нора й кавалерстваше Калъм, стегнат, изправен, усмихнат млад ирландец, по чийто вид личеше, че ще съумее да направи добра кариера. Нора беше облечена в момичешка къса, достигаща до глезените й рокля от бяла коприна на светлокафяви фигури; бухналият кринолин завършваше с волан от красива дантела, по която тук и там имаше мънички светлолилави фльонги. Широк светлолилав пояс пристягаше талията й, а в косите й бе втъкната розетка, направена от панделки в същия цвят. С искрящи от вълнение и очакване очи, тя изглеждаше много привлекателна.

Но зад нея вървеше сестра й в прекрасен тоалет от черен атлаз, обсипан със сребристочервеникави пайети, подобни на рибени люспи. Гладките й заоблени ръце бяха голи до раменете, корсажът й бе изрязан отпред и отзад толкова ниско, колкото й позволяваше нейното дръзко чувство за приличие. Природата я бе дарила с хубава стройна фигура — имаше добре развит бюст и леко изпъкнали бедра, но те не нарушаваха общата хармония на тялото й. И с този изрязан отпред и отзад във формата на триъгълник корсаж, с късата, елегантно набрана пола от черен тюл със сърмени нишки фигурата й изглеждаше съвършена. Широкото колие от черен шлифован кехлибар още повече подчертаваше изяществото и белотата на гладката й изваяна шия. А мъничката изкуствена черна бенка на скулата й подчертаваше естествения здрав, розов тен на лицето й. На фона на черния й тоалет още по-ярко изпъкваше необичайният червеникавозлатист цвят на косите й, които бяха изкусно разпилени над челото, а отзад бяха сплетени свободно на две дебели плитки, прибрани на тила й в украсена с пайети мрежа. Изписаните й с молив вежди бяха не по-малко ефектни от косата й. Може би външността й беше прекалено ярка за случая, но това не се дължеше на тоалета, а на бликащата й жизненост. Ейлийн знаеше, че умението да се държиш добре изисква да владееш своята физическа и духовна същност, но природата й налагаше да ги проявява с пълна сила.

— Лилиан! — Ана леко побутна с лакът снаха си. Чувствуваше се огорчена, че Ейлийн също бе облечена в черно и изглеждаше много по-добре и от двете.

— Виждам — отвърна Лилиан. — Ето че вече се върнахте — обърна се тя към Ейлийн. — Навън е много студено, нали?

— За мен това е без значение. Колко е приятно у вас.

Тя оглеждаше помещенията, на които мекото осветление придаваше още по-уютен вид, и тълпата от гости пред нея.

Нора заговори с Ана.

— Мислех си, че изобщо няма да успея да се напъхам в тази стара дрипа. — Тя имаше предвид роклята си. — Ейлийн не пожела да ми помогне, проклетницата!

Ейлийн се приближи към старата мисис Каупъруд и Франк, които стояха заедно. Тя изхлузи от ръката си черната атлазена лента, която придържаше шлейфа й, и с крак го отметна назад, за да пада свободно. Сякаш забравила за миг цялата си гордост, в очите й се появи умолителен израз като у породисто шотландско овчарско куче; през полуотворените й устни се виждаха равните й красиви зъби.

Каупъруд я разбра много точно, както би разбрал всяко породисто буйно животно.

— Не намирам думи да ви кажа колко сте красива — прошепна й той фамилиарно, сякаш между тях съществуваше някакво отдавнашно разбирателство. — Вие сте като огън и песен.

Сам не знаеше защо каза това. Нямаше никакво отношение към поезията. Не беше обмислил тази фраза предварително. От мига, в който я зърна в преддверието, неговите мисли и чувства се разлудуваха като буйни коне. Това момиче го накара да стисне зъби и да присвие очи. Когато тя се приближи, челюстите му се напрегнаха и лицето му придоби още по-упорит и самоуверен израз.

Почти веднага обаче Ейлийн и сестра й бяха заобиколени от млади мъже, които искаха да им бъдат представени и да бъдат записани в книжките им за танци, и за момент Франк загуби Ейлийн от погледа си.

Загрузка...