Финансистът

ГЛАВА VI

По това време семейство Каупъруд вече се беше настанило в новата, по-обширна и по-добре обзаведена четириетажна къща на Норт Фрънт Стрийт с изглед към реката. Фасадата й беше широка почти девет метра; двор нямаше.

Тук семейството започна да устройва от време на време малки приеми — идваха хора от различни браншове на търговията, с които Хенри Каупъруд се срещаше, изкачвайки се към поста главен касиер. Гостите не бяха някакви видни личности, но повечето от тях, както и самият Каупъруд, преуспяваха като собственици на малки предприятия, поддържащи делови отношения с неговата банка, търговци на манифактура, на кожарски стоки, на зърно, ангросисти на бакалски стоки. Покрай тези приеми и децата завързаха нови приятелства. От време на време мисис Каупъруд също си позволяваше да покани на следобеден чай жените, с конто се срещаше в черквата. На приемите на жена си мистър Каупъруд се стараеше да се представи за галантен кавалер и с добродушно глуповат израз приветстваше гостенките. И тъй като от него не се изискваше друго, освен да изслушва сериозно и тържествено поздравления, на които не беше нужно да отговаря подробно, това задължение не му тежеше особено. Понякога на приемите се пееха песни, а понякога се и танцуваше, зачестиха и гостите, които идваха на вечеря по домашному, без официалности — обичай, който по-рано почти не съществуваше.

Още през първата година от пребиваването си в новата къща Франк се запозна с мисис Семпъл и се увлече по нея. Мъжът й имаше магазин за луксозни обувки на Честнът Стрийт близо до Трета улица и се канеше да открие още един по-нагоре на същата улица.

Запознаха се една вечер, когато семейство Семпъл се отби на гости, тъй като мистър Семпъл искаше да разговаря с Хенри Каупъруд за новия вид транспортно средство — конския трамвай, — което по това време навлизаше в света. Севернопенсилванската железопътна компания току-що бе пуснала в пробна експлоатация една линия от миля и половина. Тя започваше от Уилоу Стрийт, продължаваше по Фрънт Стрийт до Джърмънтаун Роуд и след това по няколко други улички стигаше до така наричаната тогава гара Кохоксинк; смяташе се, че този нов транспорт след време ще измести стотиците омнибуси, които сновяха из града и затрудняваха движението в търговската му част. Младият Каупъруд още в самото начало бе проявил голям интерес към това начинание. Железопътният транспорт занимаваше ума му отдавна, а тази новост още повече привличаше вниманието му. Конският трамвай бе предизвикал разгорещени спорове и Франк, както и много други, бе ходил да го разгледа. Необичайните вагони, дълги пет метра, широки два и половина и почти толкова високи, се движеха върху малки железни колела и бяха по-безшумни и далеч по-удобни за пътуване от омнибусите. Алфред Семпъл бе намислил да вложи пари във втората линия, която, ако градската управа дадеше съгласието си, щеше да бъде прокарана по Пета и Шеста улица.

Старият Каупъруд смяташе, че това начинание има много голямо бъдеще, но не виждаше откъде ще се намерят средства за неговото осъществяване. Франк беше убеден, че ако се получеше необходимото разрешение, фирмата „Тай и Ко“ трябва да поеме посредничеството по разпродажбата на акциите за новата линия по Пета и Шеста улица. Беше научил вече, че е създадено акционерно дружество, което има намерение да пусне в обръщение голямо количество акции със стойност пет долара срещу очакваното разрешение и с максимална номинална стойност сто долара. Съжаляваше само, че няма достатъчно пари, за да купи и той поне една серия.

Междувременно Лилиан Семпъл бе успяла напълно да заплени Франк. Трудно е да се каже какво го привличаше в нея, след като бяха толкова различни не само по темперамент и начин на мислене, но и по много други неща. Франк имаше вече известен опит в отношенията си с жените и младите момичета и все още поддържаше поразклатената си връзка с Марджори Стафорд, но Лилиан Семпъл, към която не можеше да предяви законни претенции, тъй като беше омъжена, и която не превъзхождаше нито с ум, нито с нещо друго останалите жени, най-силно вълнуваше сърцето му. Тя беше на двайсет и четири години, той — на деветнайсет, но все още беше твърде млада по външност и по дух, за да се чувствува разликата във възрастта им. Беше малко по-висока от него — той по това време вече беше стигнал крайния си ръст от метър и осемдесет, — но беше много изящна и добре сложена. От нея се излъчваше някакво особено спокойствие, което се дължеше по-скоро на липса на интелект, отколкото на силен характер. Имаше гъсти, буйни кестеняви коси, восъчнобяло, изящно слабо лице, прав нос, бледорозови устни, а очите й си меняха цвета — от сиво на синьо и от сиво на кафяво в зависимост от околната светлина. Ръцете й бяха тънки и нежни. С други думи, не беше пищна темпераментна красавица, а по-скоро приличаше на статуетка. Всъщност Франк се увлече тъкмо по външността й, която напълно съответстваше на тогавашното му разбиране за женска красота. „Прекрасна е — мислеше си той, — нежна и благородна.“ Ако трябваше да си избира съпруга, точно на такъв тип момиче би се спрял.

Всъщност преценката си за жените Каупъруд изграждаше по-скоро по чувство, отколкото по разум. Завладян от амбицията да постигне богатство, влияние, власт, той естествено държеше на общественото положение, на представителността и така нататък, но в същото време грозните жени го отблъскваха, а красивите му правеха силно впечатление. У дома си неведнъж бе слушал да се говори за женската самопожертвувателност — както впрочем и за мъжката, — за жени, неуморими и робски отдадени на мъжа н децата си, за жени, които са готови да направят всичко за изпаднали в беда роднини или приятели, защото така им повеляват доброто сърце и чувството им за дълг. Но тези разкази не го въодушевяваха. Беше убеден, че всички, включително и жените, се ръководят от дълбоко егоистични подбуди. Не можеше да обясни защо мисли така. Хората, които не бяха годни да се справят с всякакви обстоятелства, които не бяха годни да се защитят, считаше за глупави или в най-добрия случай за нещастни. Чуваше наоколо си непрекъснато да се говори за нравствеността, да се превъзнасят добродетелността и порядъчността. Виждаше как всички ужасени вдигат ръце към небето, когато ставаше дума за ония, които са нарушили седмата заповед7 или пък просто се носи слух, че са я нарушили. Франк не отдаваше значение на такива приказки. Неведнъж той самият бе нарушавал тайно тази заповед. Нарушаваха я и други млади хора. Наистина уличните жени и жените от публичните домове го отвращаваха. Вулгарните им ласки го караха да се чувствува омърсен. В началото го привличаше фалшивият блясък на гнездата на разврата. Разкошната им наредба все пак правеше впечатление — мебели от червен плюш, ефектни тежки червени завеси, посредствени, но поставени в скъпи рамки картини. Най-привлекателни от всичко естествено бяха обитателките на тези къщи — здрави и силни или флегматични и чувствени жени, които (както се изразяваше майка му) впримчваха мъжете. Физическата издръжливост и похотливостта им, умението с престорена страст и приветливост да посрещат мъж след мъж отначало удивяваха Франк, но по-късно започнаха да го отблъскват. А бяха и глупави — една умна мисъл не можеше да се чуе от тях. Нищо друго не умееха, освен да продават телата си. Представяше си каква пустота владееше душите им на сутринта след прекараната в блудство нощ, пустота, която едва ли и сънят, и радостта от спечеленото можеха да разсеят. Връзката с тези жени не беше по сърце на младия Франк. Той изпитваше нужда от друго общуване, от общуване, белязано с печата на нещо по-интимно, по-деликатно, по-интересно и по-индивидуално.

И ето, че в живота му се появи Лилиан Семпъл. Наистина тя беше само едно подобие на идеала му, но и това бе достатъчно, за да станат представите му за жената по-чисти. У нея нямаше и следа от физическата сила и похотливостта на жените от публичните домове, които грубо и безсрамно нарушаваха обществените норми и разбирания за приличие — и дори само поради тази причина тя му харесваше. Той не преставаше да мисли за нея, макар дните му на новата длъжност да бяха така оживени, че прелитаха като светкавици. Борсовият свят, в който попадна Каупъруд, колкото и старомоден да ни се струва днес, направо зашемети младия човек. Залата на фондовата борса на Трета улица в която той влизаше всеки ден и в която се събираха обикновено около сто и петдесет души — самите посредници или техните агенти и чиновници, — не представляваше нищо особено от архитектурна гледна точка. Беше най-обикновено квадратно помещение двайсет на двайсет метра, което заемаше на височина пространството на два етажа — от втория до четвъртия, последния етаж на сградата, но на Франк то се виждаше прекрасно. Прозорците бяха високи и тесни; на източната стена, точно срещу вратата към стълбището, имаше часовник с голям циферблат, а североизточният ъгъл бе запълнен с писалищни маси, столове и множество телеграфни апарати. През първите години след откриването на борсата в залата имаше наредени столове, на които седяха посредниците и изслушваха предложенията за продажба на различните акции. По-късно столовете бяха махнати и на отделни места в залата, върху специални колонки или на пода се изписваше къде и какви ценни книжа се продават. Около тези колонки се трупаха хората, които искаха да сключат някакви сделки. От коридора на третия етаж през една врата се влизаше в малка почти гола галерия за публиката. На западната стена имаше голяма черна дъска, на която отбелязваха курсовете на акциите, предавани по телеграфа от Ню Йорк и Бостън. Зад преградка в средата на залата се намираше писалището на официалния регистратор; на височината на третия етаж върху западната страна пък се намираше един съвсем малък балкон, на който излизаше секретарят на борсовия комитет, когато трябваше да направи някое извънредно съобщение. В югозападния край имаше стая, където се съхраняваха различни отчети п годишни компендиуми, които членовете на борсата можеха да ползват.

Не биха допуснали младия Каупъруд в борсата нито като борсов посредник, нито като агент или помощник на посредник, ако мистър Тай, който се нуждаеше от него и вярваше, че той ще му бъде много полезен, не бе заплатил изискваната за мястото сума. Тези две хиляди долара той вписа като дълг на Франк и привидно го обяви за свой съдружник. Сключването на фиктивно съдружничество, за да се вкара човек в борсата, бе в разрез с борсовите правила, но посредниците често използваха тази удобна форма. Наричаха иронично младите съдружници и помощниците „гончета“ или „двудоларови посредници“, защото те гонеха всяка дребна печалба и бяха готови да купуват и продават по нареждане на всеки и после, разбира се, даваха отчет за извършеното пред своята фирма. Въпреки безспорните си качества и Каупъруд в началото бе причислен към тази, категория и трябваше да работи под ръководството на постоянния пълномощник на фирмата „Тай и Ко“ в борсата мистър Артър Ривърс.

Тридесет и пет годишният Ривърс бе изключително енергичен. Беше добре сложен и се обличаше елегантно. Гладко избръснатото му лице беше грубовато, но с правилни черти и върху него се открояваха късите му черни мустачки и красивите му черни изписани вежди. Брадичката му бе леко раздвоена, а косата му, която се спускаше до средата на челото, бе старателно сресана на път. Говореше тихо, беше спокоен и сдържан и винаги учтив към всеки — и в борсовия свят, в който се движеше, и извън него. Отначало Каупъруд се чудеше защо Ривърс работи за Тай, след като бе не по-малко способен и компетентен от него, но по-късно научи, че Ривърс е равноправен партньор. Тай се занимаваше с организацията на работата и се срещаше с клиентите в кантората, а Ривърс представяше фирмата на борсата и поддържаше външните връзки.

Франк много бързо разбра, че е излишно да се мъчи да проумее защо акциите се качват и спадат. Това се дължало на някакви общи причини, както му обясни Тай, но не можело да се каже точно в каква зависимост действали те една спрямо друга.

— Всяка от тях може да предизвика на борсата подем или паника — обясняваше със своя лек ирландски акцент Тай, — като се почне с фалита на една банка и се стигне до слуха, че бабата на втория ви братовчед е настинала. Неведома работа е тази, Каупъруд, и никой не би могъл да ви я обясни. Пред очите ми са се разорявали акционерни дружества, без някой да би могъл да каже защо. Виждал съм и как някои акции по същия начин пък се вдигат. Ох, тези борсови слухове, тези борсови слухове! Какво ли не предизвикват те. Ако акциите падат, значи някой ги разпродава, за да понижи изкуствено цените на борсата. Ако се покачват, това ще рече, че конюнктурата е благоприятна или пък че някой ги купува. Ако искате да научите повече… накарайте Ривърс да ви разкрие тайните механизми. Но помнете едно — никога не ме вкарвайте в загуба. В моята кантора това се счита за най-голямото провинение.

При тези думи той се усмихна любезно и в същото време заканително.

Каупъруд разбра… но не научи нищо повече от това, което вече знаеше. Харесваше му този потаен, обигран свят, той беше близък на собствения му темперамент.

Слухове, слухове, слухове — за нови големи планове за строеж на железопътни и трамвайни линии, за разработване на нови земи, за държавна ревизия на митническите и транспортните тарифи, за война между Франция и Турция, за глад в Русия и в Ирландия и така нататък. Още нямаше телеграфна връзка през Атлантическия океан и затова новините от чужбина бяха доста оскъдни и достигаха бавно. Все още на борсата се подвизаваха такива могъщи финансисти като Сайръс Фийлд, Уилям Вандербилт и Ф. Дрексъл, които вършеха изумителни неща и техните действия, а дори и слуховете за тях бяха от голямо значение.

Франк бързо усвои цялата специфика на тази дейност. Научи например, че онзи, който купува, защото очаква повишение на курса, се нарича „бик“, ако пък някой купува много големи количества от едни и същи ценни книжа, казват, че той „се е претоварил“. Започне ли да продава, значи иска да „осребри“ печалбата си, ако маржът8 му се е стопил — той е „изгорял“. „Мечка“ е оня, който продава такова количество акции, каквото често сам не притежава — той очаква курсът им да падне, за да закупи на по-ниски цени недостигащите му количества и да покрие предварително извършените продажби. Продава ли акции, които не притежава, той е „празен“, а купува ли, за да покрие продаденото и да реализира печалба или пък да избегне загубата от евентуално повишение на курса, значи „се покрива“. Щом се разбере обаче, че не може да възстанови обещаните акции, той се оказва „притиснат в ъгъла“ и в такъв случай е принуден да плаща задължението си по цени, определени от ония, на които той и други „празни“ посредници са продавали ценните книжа.

През първите дни на Франк му бе забавно да наблюдава поведението на младите посредници. Те се движеха с тайнствен и многозначителен израз на лицето, бяха неподправено, смешно подозрителни. По-възрастните с нищо не издаваха мислите и чувствата си. Правеха се на равнодушни и нерешителни, но като хищници дебнеха хубавата плячка. Щастливият случай можеше да се изпусне само за миг и друг да грабне това, към което си се стремил. Всеки държеше в ръце малък бележник и всеки си имаше свой характерен поглед, поза или жест, за да изрази най-важното: „Да, вземам.“ Страничният човек понякога би могъл да си помисли, че те не потвърждават покупките или продажбите си, но това бе само привидно — те отлично се познаваха един друг и се разбираха без думи. В дни на застой, когато работата вървеше мудно, в залата почти нямаше хора, но когато по някаква причина духовете се възбуждаха, там ставаше истинско стълпотворение от посредници и агенти. Точно в десет ударът на гонга обявяваше, че сключването на сделки може да започне, и когато имаше по-чувствително повишение или понижение на акциите или на облигациите, бихте могли да наблюдавате доста интересна гледка. Петдесет, сто души се надвикваха, ръкомахаха, блъскаха се като обезумели в стремежа си да спечелят нещо от предлаганите или търсените ценни книжа.

— Пет осми за петстотин „Ф“ и „У“9! — провикваше се някой, Ривърс, Каупъруд или друг посредник.

— Петстотин по три четвърти! — отвръщаше онзи, който имаше за задача да продава акции по тази цена или пък искаше така да предизвика понижение, за да може после да купи на по-ниска цена повече акции, та хем да изпълни поръчението си, хем да припечели нещичко и за себе си. Ако акциите, предлагани по тази цена, бяха по-голямо количество, Ривърс навярно би продължил да държи на „пет осми“, но ако видеше, че търсенето им се увеличава, би платил и по „три четвърти“. Щом опитните посредници подушеха, че Ривърс има поръчка да купи голямо количество от еди-кои си акции, те бързаха да ги купуват по „три четвърти“ преди него, правейки си сметка, че после могат да му ги продадат на малко по-висока цена. Без съмнение всички тези опитни посредници бяха много добри психолози. Успехът им до голяма степен зависеше от умението им да предусетят дали един посредник, зад когото стои известна фирма като „Тай и Ко“, да речем, ще изпълнява достатъчно голяма поръчка, така че да повлияе чувствително върху пазара и с това да открие и пред тях възможност „да се преобърнат“10, както те се изразяваха, и то с печалба, преди той да е изпълнил поръчката. Приличаха на ястреби, които дебнат удобния момент да измъкнат плячката от ноктите на противника си.

Четири, пет, десет, петнайсет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет души, а понякога всички присъстващи се стремяха да се възползват от повишението на курса на дадени акции, предлагайки да ги продадат или купят. И тогава настъпваше пълно безредие, а шумът ставаше оглушителен. Тук-там някои продължаваха да продават или да купуват други акции, но повечето зарязваха всичко и се втурваха да се възползват от открилата се възможност. Подтиквани от неудържимото желание да не пропуснат нещо от това, което ставаше, и да извлекат максимална печалба от понижението или повишението на акциите, по-младите посредници и служители притичваха възбудено насам-натам и правеха с пръсти предварително уговорени знаци. Изкривени лица надничаха над чужди рамене и иззад чужди ръце. Съзнателно или не, всички гримасничеха ужасно. Достатъчно беше някой само да подскаже, че иска да купи или да продаде акции по цени, които обещаваха печалба, за да възникне около него стълпотворение от ръце, лица и рамене. Отначало всичко това се струваше безкрайно интересно на младия Каупъруд, поточно беше му интересна опаковката, външната форма на борсовия живот, защото изобщо обичаше струпването на хора, изблика на енергия. Не след дълго обаче зрелищността и драматизмът на събитията, в които сам бе участник, загубиха за него всякакъв блясък и той започна да се задълбочава в сложността на задачата, която стоеше пред него. Да купуваш и да продаваш акции, както скоро разбра, беше изкуство, вещина, едва ли не психологическо проникновение. Недоверчивост, интуиция и устрем — ето какво беше нужно за успеха.

След време обаче Франк все по-често започна да си задава въпроса, кой всъщност забогатява най-много от всичко това — посредниците ли? Не, съвсем не! Наистина някои печелеха доста, но всички му приличаха на ято изгладнели чайки или буревестници, които използват умело посоката на вятъра, за да връхлетят хищно върху непредпазливите риби. Зад тях стояха други хора — хитри и съобразителни, много богати хора, за които акциите бяха само външен израз на техните начинания и вложения, хората, които замисляха и изграждаха железопътни линии, разработваха мини, създаваха търговски предприятия и строяха огромни фабрики. Те използваха посредници за покупко-продажбите на борсата, но тези покупко-продажби бяха нещо второстепенно, съпътстващо основното — а именно мините, железопътните линии, житото, мелниците и така нататък. Онова, което в сферата на покупко-продажбата на акции излизаше извън границите на необходимата реализация на наличен капитал или на нормално влагане на излишни средства, бе чиста хазартна игра, а те — играчи. Франк самият беше само агент на играча. Това, разбира се, не го безпокоеше засега, но тайната вече бе разгадана и той съвсем точно знаеше своето място. Още, когато работеше в „Уотърман и Ко“, си беше създал навика да подлага на задълбочена преценка колегите си, да си прави своя класификация, според която установяваше, че сред тях имаше хора и безволеви, и глупави, и умни, и мудни, но ги обединяваше нещо съществено — всички бяха нищожества, непълноценни същества, годни да бъдат единствено нечии агенти, нечии маши или играчи, комарджии. Човек с действителни качества не може да бъде нечий представител, нечия маша, играч, независимо дали води играта за своя или за чужда сметка. Всички тези хора трябва да служат на него, на Франк. Един човек с истински качества — един финансист — не може да служи другиму. Други трябва да му служат. Той трябва само да организира и да ръководи.

На деветнадесет, двадесет и двадесет и една годишна възраст Франк вече съвсем ясно бе осъзнал тази истина, но още не се чувствуваше готов да предприеме нещо. Беше сигурен обаче, че и неговото време ще дойде.