Финансистът

ГЛАВА XXVII

За пръв път в живота си Каупъруд се срещаше с един интересен психологически феномен — оскърбеното родителско чувство. Не беше съвсем сигурен какво точно бе разгневило така силно Бътлър, но се досещаше, че причината е Ейлийн. И той самият беше баща. Не виждаше у сина си Франк младши някакви особени достойнства. Но към малката Лилиан с нейното изящно крехко телце, с русата коса, която като ореол обгръщаше главицата й, той имаше голяма слабост. Тя обещаваше да стане очарователна жена и той щеше да направи всичко възможно, за да й осигури добро бъдеще. Често я наричаше гальовно „моето мъниче“ с „оченца мъниста“, с „краченца котешки лапички“, с „шепички петачета“. Детето обожаваше баща си, не пропускаше случай да застане до стола му в библиотеката, във всекидневната, в трапезарията или до бюрото в кабинета и да му задава всевъзможни въпроси.

Чувството към собствената му дъщеря му помагаше да разбере какво изпитва Бътлър към Ейлийн. Той се питаше как ли би постъпил, ако неговата малка Лилиан беше на годините на Ейлийн и с нея се случеше подобно нещо, и си отговаряше, че едва ли би страдал толкова и едва ли би карал и нея да страда. Родителите трудно могат да налагат своята воля на децата си, които в по-голяма или в по-малка степен водят свой собствен живот, освен ако самите деца не са по природа послушни и склонни да се подчиняват.

Франк мрачно се усмихна при мисълта какъв порой от удари му бе нанесла съдбата в последно време. Пожарът в Чикаго, злополучното отсъствие на Стенър в най-важния момент, безразличието на Бътлър, Моленхауър и Симпсън към участта на Стенър и към собствената му участ. А сега отгоре на всичко и вероятното разкритие на връзката му с Ейлийн. Все още не беше напълно сигурен, че наистина е разкрита, но интуицията му подсказваше, че не греши. Най-много се безпокоеше от това, как ще постъпи и какво ще каже Ейлийн, ако баща й я подложи на разпит. Да можеше да се види с нея! Нямаше обаче нито миг за губене, ако незабавно трябваше да урежда връщането на парите на Бътлър и да се подготвя да посрещне всички искания за погасяване, които щяха да му бъдат предявени днес или утре. Не успее ли да плати, трябва да обяви фалит. Ето защо реши да не мисли за гнева на Бътлър и опасността, надвиснала над Ейлийн и над самия него, и да насочи цялото си внимание към това, как да оправи финансите си.

Побърза да посети Джордж Уотърман, Дейвид Уигин, брата на жена му, който сега имаше добро материално положение, Джоузеф Зимерман, богатия търговец на манифактура, с когото бе имал делови отношения в миналото, съдията Кичън, който сам, без помощта на посредници, правеше сделки за огромни суми, щатския ковчежник Фредерик Ван Ностранд, който имаше вложения в местните трамвайни линии, и още много други. От всички, към които се обърна, един наистина не можеше да направи нищо за него, друг се страхуваше, трети алчно пресмяташе възможностите да сключи изгодна сделка за сметка на Каупъруд, четвърти бе твърде предпазлив и предпочиташе да изчака. Всички веднага се досещаха какво е истинското му положение и искаха време да размислят, а тъкмо време не достигаше на Каупъруд. Съдията Кичън се съгласи да му заеме нищожната сума от трийсет хиляди долара. Джоузеф Зимерман си позволи риска да му даде двайсет и пет хиляди. Накрая стана ясно, че ще събере общо седемдесет и пет хиляди долара, залагайки срещу тях акции с двойно по-голяма стойност; но това беше смешно малка сума. Той пресметна всичко до долар и установи, че или трябва да намери още двеста и петдесет хиляди долара освен сегашната си наличност, или да обяви своята неплатежоспособност. Това щеше да се разбере до два часа на следващия ден. Не успее ли да намери изход, ще бъде вписан като фалирал в доста главни счетоводни книги във Филаделфия.

Какъв удар за човек, който съвсем доскоро бе летял така нависоко в мечтите си! Преди всичко държеше да уреди задължението си от сто хиляди долара към Джирардската национална банка. Това беше най-важната банка в града и ако успееше да запази благоволението й, погасявайки бързо заема си, можеше да разчита на нейната подкрепа и в бъдеще, каквото и да е то. В момента обаче не виждаше как би могъл да го направи. Реши все пак след известно размишление да изпрати акциите, които съдията Кичън, Зимерман и останалите се бяха съгласили да приемат, и да вземе техните чекове или налични пари още тази вечер. След това щеше да убеди Стенър да му даде чек за шейсет хиляди долара срещу сертификатите от градския заем, конто беше купил сутринта на борсата. От тези шейсет хиляди щеше да вземе двайсет и пет хиляди, за да допълни сумата, която дължеше на банката, а на него щяха да му останат трийсет и пет хиляди.

Единственият уязвим момент на този план бе, че той можеше да представи в още по-неблагоприятна светлина манипулациите му с тези сертификати. Когато ги купи сутринта, той не ги депозира веднага в амортизационния фонд, както бе длъжен да направи (те бяха донесени в кантората му в един и половина), а веднага ги заложи, за да погаси друг заем. Това беше рискован ход, след като го застрашаваше фалит, и той не беше сигурен дали ще бъде в състояние да ги откупи.

Но при съществуващото между него и градския ковчежник споразумение (незаконно, разбира се) — разсъждаваше Каупъруд — подобна сделка би могла да изглежда допустима и почти законна, дори и той да фалира, тъй като беше задължен да се отчита пред ковчежничеството едва в края на месеца. Ако фалира и в амортизационния фонд не се открият тези сертификати, той можеше да каже, че просто е забравил да ги внесе поради навика си — и това нямаше да бъде лъжа — да изчаква определения срок за отчитане. Ето защо получаването на чек срещу тези недепозирани сертификати, дори и да не бе напълно съвместимо със закона и морала, беше оправдано от гледна точка на установената практика. При възможността градът да бъде ощетен с петстотин хиляди долара прибавянето на още шейсет хиляди нямаше да има съществено значение — загубата щеше да възлезе общо на петстотин и шейсет хиляди долара. Въпреки неотложната му нужда от пари предпазливостта на Каупъруд надделя и той реши, преди да поиска чека, още веднъж да настои пред Стенър да му даде необходимите му триста хиляди долара и ако Стенър и този път му откаже, тогава да предяви правата си. По всяка вероятност Стенър нямаше да се сети да попита дали сертификатите са внесени в амортизационния фонд или не. Ако попиташе, щеше да го излъже — и толкова.

Каупъруд се върна в кантората си, намери писменото искане на Бътлър, което бе очаквал, написа до Трета национална банка чек за сто хиляди долара, които любящият му баща беше внесъл на негово име, и го изпрати в кантората на Бътлър. Имаше и друга записка — от Албърт Стайърс, секретаря на Стенър, — с която го уведомяваше да не купува и да не продава повече сертификати от градския заем, тъй като — до второ нареждане — такива сделки нямало да бъдат признавани за валидни. Каупъруд веднага разбра кой стои в дъното на това предупреждение. Стенър, е разговарял или с Бътлър, или с Моленхауър и те са го сплашили. Въпреки това той се качи в двуколката и се отправи към канцеларията на градския ковчежник.

След последното посещение на Каупъруд Стенър бе разговарял отново със Сенгстак, а също и със Стробик и някои други — всички те бяха изпратени при него, за да му вдъхнат такъв страх, че да не си позволява повече никакви финансови операции. И наистина бяха успели да му внушат да се противопоставя на каквото и да е искане на Каупъруд. Стробик също беше доста разтревожен. Той, Уайкрофт и Хармън също бяха вземали пари от хазната — много по-малки суми, разбира се, защото не притежаваха финансовия гений на Каупъруд — и се безпокояха дали ще успеят да върнат това, което дължаха, преди да се е разразила бурята. Не беше изключено, ако Каупъруд фалираше и се установяха липсите в касата на Стенър, да се стигне до щателна проверка на целия бюджет и тогава щяха да излязат наяве и техните спекулации. Ето защо трябваше да върнат незабавно онова, което дължаха, за да не бъдат подведени под отговорност за злоупотреба.

— Отиди при Моленхауър и му разкажи всичко — посъветва Стробик Стенър малко след като Каупъруд си бе излязъл от канцеларията. — На него дължиш тази служба. Той настояваше за твоето назначаване. Разкажи му какво е положението ти и го попитай какво да правиш. Той сигурно ще ти каже как точно да постъпиш. Ако искаш да ти помогне, предложи му акциите си. Нямаш друг избор. Сам не можеш да си помогнеш. Прави, каквото правиш, но не давай на Каупъруд нито долар повече. Заради него затъна така дълбоко, че ще ти бъде трудно да изплуваш. Помоли Моленхауър да ти помогне, като накара Каупъруд да върне парите. Той може би ще успее да му повлияе.

Разговорът им продължи все в този дух и след това Стенър се втурна като обезумял към кантората на Моленхауър. Беше толкова уплашен, че едва си поемаше дъх, и беше готов да падне на колене пред този американизиран немец, пред този финансов магнат и политически деец. Ох, дано мистър Моленхауър пожелае да му помогне! Дано успее да се измъкне от тази каша, без да попада в затвора!

— Ох, господи! Ох, господи! Ох, господи! — не спираше да си повтаря той, докато вървеше. — Какво да правя?

Хенри А. Моленхауър, груб и непоколебим политически лидер, преминал през сурова житейска школа, се държеше така, както би се държал всеки като него при такива трудни обстоятелства.

Като си припомняше онова, което му беше казал Бътлър, той пресмяташе доколко би могъл да се облагодетелства от положението. Добре би било — ако е възможно, и без да се компрометира, разбира се — да вземе всички акции от трамвайните линии, които притежава Стенър. Борсовите му посредници лесно можеха да ги прехвърлят на някое подставено лице, което от своя страна щеше след това да ги прехвърли на него (Моленхауър). Стенър трябваше да бъде притиснат здраво този следобед, а въпросът за липсата от петстотин хиляди долара в хазната Моленхауър все още не знаеше как ще се реши. Ако Каупъруд не можеше да върне парите, градът естествено щеше да ги загуби, но скандалът трябваше да бъде потулен, докато не минат изборите. Освен ако останалите политически лидери не проявяха по-голямо великодушие, отколкото Моленхауър допускаше, Стенър щеше да бъде публично разобличен, арестуван, съден и осъден на затвор, а имуществото му щеше да бъде конфискувано, макар че наказанието му лесно можеше да бъде смекчено от губернатора, щом веднъж стихнеше общественото негодувание. Никак не го интересуваше въпросът, дали постъпката на Каупъруд е подсъдна. И едва ли беше. Хитър човек като него знае как да се пази. Но ако имаше някакъв начин да бъде прехвърлена вината върху Каупъруд, така че ковчежникът и партията да останат неопетнени, той не би възразил. Най-напред обаче искаше да научи всички подробности за отношенията между Стенър и младия банкер, а междувременно да присвои каквото може от Стенър.

Щом го въведоха при мистър Моленхауър, уплашеният ковчежник рухна изнемощял в едно кресло. Той беше напълно паднал духом, самообладанието и смелостта му се бяха изчерпали докрай.

— Какво има, мистър Стенър? — попита тежко и авторитетно Моленхауър, преструвайки се, че не знае причината за посещението му.

— Дойдох по въпроса за заемите, които съм давал на мистър Каупъруд.

— И какво искате да ми кажете за тях?

— Ами… той ми дължи, по-точно, дължи на градската хазна петстотин хиляди долара и аз научих, че ще фалира и че няма да може да ги върне.

— Кой ви каза това?

— Мистър Сенгстак, а после ме посети и мистър Каупъруд. Той ми каза, че му трябват още пари, иначе щял да фалира, и ми иска нови триста хиляди долара. Били му крайно необходими.

— Така ли? — попита строго мистър Моленхауър и се направи на силно изненадан. — През ум не бива да ви минава да го правите. И без това сте затънали здравата. Попита ли ви защо му отказвате, пратете го при мен. Не му отпускайте нито долар повече. Направите ли го и се стигне дотам, че ви подведат под отговорност, съдът ще бъде безпощаден към вас. И бездруго ще бъде трудно да ви се помогне. Ако обаче не му дадете нищо повече, тогава ще видим дали ще може да се направи нещо. Не е изключено, но не мога да кажа със сигурност. От хазната обаче не бива да излизат повече никакви пари, които да улесняват нечисти сделки. Достатъчни са и съществуващите вече затруднения.

Той изгледа Стенър заплашително. А Стенър, разтреперан и напълно сломен, долавяйки някакво смътно обещание за пощада в думите на Моленхауър, се свлече от креслото, падна на колене, сключи ръце и ги вдигна молитвено нагоре като религиозен фанатик пред образа на някой светия.

— О, мистър Моленхауър — каза той, задавяйки се от ридания, — не съм имал намерение да направя нищо лошо. Стробик и Уайкрофт твърдяха, че няма нищо нередно. Та нали вие ме изпратихте при Каупъруд. Позволих си да направя само това, което смятах, че са правили и другите. И мистър Боуд е вършил същото. Чрез „Тай и Ко“. Имам жена и четири деца, мистър Моленхауър. Най-малкият ми син е едва на седем години. Помислете за децата ми, мистър Моленхауър! Представете си какво ще означава за тях арестуването ми! Не искам да отивам в затвора. Не мислех, че върша нещо нередно — честна дума, не мислех. Готов съм да дам всичко, което притежавам. Можете да вземете акциите ми, къщите ми, парцелите — всичко. Само ме спасете! Няма да допуснете да ме пратят в затвора, нали?

Пълните му пребелели устни потръпваха нервно, едри, горещи сълзи се стичаха по бледите му доскоро, а сега силно почервенели бузи. Той представляваше една от ония почти невероятни, но всъщност толкова неподправени картини на човешко падение, каквито големите финансови магнати и политически лидери имат възможност доста често да наблюдават през живота си.

Моленхауър го гледаше спокойно и замислено. Колко пъти му се беше случвало такива слаби хора, не по-безчестни от самия него, но непритежаващи неговата смелост и неговата хитрост, да го молят за милостта му по същия начин — не на колене в буквалния смисъл на думата, разбира се. За него, както и за всеки прозорлив и с богат опит човек, животът беше нещо необяснимо, нещо, подобно на объркано кълбо. Какво всъщност представляват така наречените нравствени принципи и норми? Например този човек, Стенър, смята себе си за безчестен, а него, Моленхауър — за честен. Той се самообвинява в грях и го моли за милост, както би молил един праведник, един светец. А всъщност Моленхауър добре знаеше, че е само по-хитър, по-прозорлив, по-пресметлив, но не и по-малко безчестен. На Стенър му липсваше не морал, липсваха му душевна сила и ум. И тъкмо липсата на тези неща беше неговото главно престъпление. Има хора, които вярват в някакви измислени правила за почтеност, в някакъв идеал за човешко поведение, напълно откъснат от действителния живот. Приложат ли на практика обаче тези безсмислени правила, те неизбежно стигат до финансова (не нравствена — това Моленхауър не би казал) гибел. Обикновено те са хора безлични, лишени от замах. Те са окаяни, жалки мечтатели. Той не можеше да обясни на Стенър всичко това, дори и да искаше. А той и не искаше. За съжаление щеше да пострада и семейството на ковчежника. Мисис Стенър навярно бе помагала усърдно на мъжа си, за да се измъкнат от крайната бедност, да заемат по-добро място в обществото. И сега тази злощастна случайност, този чикагски пожар щеше да ги погуби. Странно наистина! Ако имаше нещо, което го караше да се съмнява в съществуванието на доброто и всемогъщо провидение, това бяха непредвидимите, връхлитащи като гръм от ясно небе бури — финансови, социални и каквито и да било други, — които толкова често носят разорение за хиляди хора.

— Изправете се, Стенър — каза спокойно той след малко. — Не бива да давате воля на чувствата си. Престанете да плачете! Бедите не се оправят със сълзи. Обмислете добре всичко. Може би положението ви не е чак толкова лошо.

При тия думи на Моленхауър Стенър се примъкна обратно в креслото, извади носната си кърпа и захлипа отчаяно в нея.

— Ще направя, каквото ми е възможно, Стенър. Не мога обаче да обещая нищо. Не знам какъв ще бъде резултатът. В този град има много и различни политически сили. Може би няма да успея да ви спася, но съм готов да опитам. Необходимо е обаче да изпълнявате изцяло указанията ми. Не бива да казвате, нито да вършите нещо, без да сте се посъветвали с мен. От време на време ще изпращам секретаря си при вас. Той ще ви предава нарежданията ми. Не бива да идвате при мен, освен когато ви повикам. Разбрахте ли?

— Да, мистър Моленхауър.

— А сега си избършете сълзите. Не искам да излизате от този кабинет разплакан. Върнете се в канцеларията си, а аз ще изпратя Сенгстак при вас. Той ще ви каже какво да правите. Изпълнявайте точно указанията му. И когато ви повикам, идвайте незабавно.

Той се изправи — едър, самоуверен, сдържан. Обнадежден от смътните обещания, които се съдържаха в думите на Моленхауър, Стенър си възвърна донякъде самообладанието. Мистър Моленхауър, великият, могъщият мистър Моленхауър, щеше да му помогне да се измъкне от безизходното положение. Все пак може би няма да се стигне дотам, че да го пратят в затвора. След малко той си тръгна — лицето му все още беше леко зачервено, но по нищо друго не личеше, че е плакал — и се върна в канцеларията си.

Три четвърти час по-късно Сенгстак го посети за втори път през този ден. Абнър Сенгстак беше дребен и мургав. Десният му крак беше по-къс по рождение и обувката му беше със силно удебелена подметка. Лицето му леко напомняше славянски тип и издаваше висока интелигентност, а черните му очи бяха живи, пронизващи, но непроницаеми. Сенгстак беше достоен секретар за Моленхауър. От пръв поглед се разбираше, че той ще успее да накара Стенър да направи точно това, което е наредил Моленхауър. Задачата му беше да убеди Стенър незабавно да отстъпи чрез фирмата „Тай и Ко“, посредници и на Бътлър, акциите си от трамвайните линии на някакъв дребен политически агент, който после щеше да ги прехвърли на Моленхауър. Малкото, което Стенър щеше да получи срещу тях, трябваше да бъде внесено в хазната. „Тай и Ко“ щеше да осъществи сделката на борсата така ловко, че хем никой да не успее да се добере до акциите, хем тя да изглежда напълно редовна и открита. В същото време Сенгстак, действайки с оглед интересите на своя работодател, провери внимателно сметките на Стенър и откри какво бяха правили Стробик, Уайкрофт и Хармън със заемите, взети от хазната. Чрез друг посредник на тях им бе наредено незабавно да върнат взетото, ако не искат да бъдат дадени под съд. И тримата бяха част от политическата машина на Моленхауър. Накрая, след като предупреди Стенър да не отстъпва на никого останалата част от имуществото си и да не слуша ничии съвети — и най-вече макиавелистките съвети на Каупъруд, — Сенгстак си отиде.

Разбира се, Моленхауър бе изключително доволен от това развитие на нещата. Сега Каупъруд навярно щеше да бъде принуден да дойде и да разговаря с него, пък и да не дойдеше, голяма част от акциите, които той бе контролирал доскоро, вече почти бяха собственост на Моленхауър. Ако успее по някакъв начин да се сдобие и с останалата част, Бътлър и Симпсън нямаше за какво повече да се занимават с трамвайните линии. В такъв случай неговият дял щеше да бъде равен на дела на всички останали притежатели на акции, взети заедно, ако не и по-голям.