Финансистът

ГЛАВА LI

Настъпи понеделник, последният срок за отиването на Каупъруд в затвора. Всичко, каквото можеше да се направи, беше направено. Каупъруд се сбогува с майка си, с баща си, с братята си и със сестра си. Хладно и делово размени няколко думи с жена си. Реши да не се обажда на сина си и дъщеря си. След като бе научил, че в понеделник ще трябва да се яви в затвора, през всичките последни дни — в четвъртък, петък, събота и неделя, — когато се прибереше вечер, ги викаше и разговаряше ласкаво с тях. Мислеше си, че с това, което беше направил — добро или лошо, — може би им нанася известна вреда. Но не беше съвсем сигурен. Повечето хора успяват да си уредят живота независимо от това, дали са били глезени, или са били лишавани от грижи в детството. Както много други деца и неговите навярно щяха да се справят с живота, каквото и да се случеше. Освен това той смяташе да им осигури добра материална подкрепа, стига да имаше възможност. Не желаеше да лишава жена си от нейните деца, нито пък тях от майка. Те трябваше да останат при нея. Искаше му се да бъдат добре — и тя, и те. Понякога щеше да отива да ги вижда, където и да живееха. Но държеше на своята лична свобода — трябваше да се разведе с Лилиан и да си създаде нов живот, нов дом заедно с Ейлийн. И затова през последните дни и особено в неделя вечер той бе необикновено нежен и ласкав към децата си, без да подсказва с нищо предстоящата си раздяла с тях.

— Франк — обърна се той към сина си, който беше едно доста вяло и отпуснато дете, — кога най-сетне ще се стегнеш и ще станеш голямо, здраво, силно момче? Не играеш достатъчно. Трябва да се присъединиш към някоя банда и да й станеш главатар. Почни да се занимаваш с гимнастика и ще видиш колко ще заякнеш.

Те разговаряха във всекидневната на стария Каупъруд, където се бяха събрали всички преди раздялата.

Малката Лилиан, седнала срещу баща си на другия край на голямата маса, погледна с интерес към него и братчето си. Семейството старателно криеше от двете деца неприятностите, които имаше баща им. Те знаеха, че той заминава някъде за около месец. Момиченцето в момента четеше книжка с приказки, която беше получило като коледен подарък.

— Той нищо не иска да прави — намеси се малката Лилиан, като вдигна очи от книжката и погледна укорително брат си, — не иска дори да играем на гоненица, когато го карам.

— Бре, че кой би искал да играе с теб на гоненица — отвърна ядосано малкият Франк. — Дори и да се съглася да се надбягваме, ти не можеш да тичаш.

— Не мога ли? — сопна се тя. — Като нищо ще те надбягам.

— Лилиан! — предупредително се намеси майка й.

Каупъруд се усмихна и нежно погали сина си по главата.

— Всичко ще се оправи, Франк — каза той, като го пощипна леко за ухото. — Не се тревожи, трябва само да положиш малко повече усилия.

Момчето не посрещна думите му така възторжено, както той се бе надявал. По-късно вечерта мисис Каупъруд забеляза как съпругът й прихвана през тънкото кръстче дъщеричката си и нежно дръпна къдравата й косица. За миг тя изпита ревност към дъщеря си.

— Ти ще бъдеш най-послушното момиченце, докато ме няма, нали? — пошепна й той.

— Да, татко — отвърна засмяна малката Лилиан.

— Браво! — каза той, наведе се и я целуна нежно. — Очички мънистенца!

Мисис Каупъруд въздъхна, след като той излезе. „Всичко за децата и нищо за мен!“ — помисли си тя, макар че и децата не бяха получавали преди толкова много внимание и ласки.

През този последен час Каупъруд прояви към майка си цялата нежност и състрадание, на които беше способен. Той разбираше нейното раздвоение, мъката й и за него, и за всички останали, които понасяха последиците от поведението му. Никога не забравяше колко нежно се бе грижила тя за него още от момчешките му години и би направил всичко по силите си, за да смекчи последиците от тежкия удар, който бе понесла на стари години. Но станалото — станало! И при успех, и при несполука той влагаше много чувства, но винаги се бе стремил да се владее, да не се издава, да не говори излишно, а да действува и да върви — не смирено, а самоуверено — към онова, което го очаква. Такова беше поведението му и тази сутрин, такова поведение очакваше той и от близките си и те наистина се държаха като него, повлияни от примера му.

— Е, мамо, аз тръгвам — каза той нежно в последния момент. Не позволи нито на нея, нито на жена си, нито на сестра си да го придружат до съда, обяснявайки им, че той няма да има полза от това, а те ненужно ще се измъчат. — Не се тревожи! Не падай духом!

Каупъруд прихвана майка си през кръста, а тя бурно и отчаяно го притисна към себе си, задържа го дълго в прегръдката си и го целуна.

— Върви, Франк! — задавено каза тя, когато най-сетне намери сили да се откъсне от него. — Бог да те благослови! Ще се моля за теб!

Той повече не погледна към нея. Не смееше.

— Довиждане, Лилиан — приветливо се обърна той към жена си. — Надявам се да се върна след няколко дни. Ще ме пуснат сигурно да отида в съда за разглеждането на някое от делата ми.

На сестра си каза:

— Сбогом, Ана. Не ги оставяй да падат духом! С вас тримата ще се видя после — каза Франк на баща си и на братята си. После, облечен по последна мода, бързо слезе в салона, където го очакваше Стеджър, и двамата излязоха.

Остра болка прониза сърцата на близките му, когато чуха вратата да се затваря зад него. Те останаха заедно още известно време. Майка му плачеше, баща му имаше вид на човек, който е загубил последния си приятел, но правеше усилие да се владее и да изглежда спокоен. Ана утешаваше Лилиан, която стоеше с празен поглед, изправена пред едно неясно бъдеще. Яркото слънце, което огряваше техния дом, бе залязло.