Конспирацията на Дарвин

14

Използвайки дървена лъжица, Хю омете шотландската закуска — купа вряла овесена каша, покрита с един пръст сметана. Отпи глътка кафе и насочи поглед към прекрасната гледка навън — стройни зелени борове, почти опиращи в гладката, наситено синя повърхност на Лox Лаган. Между тях, следвайки извивките на брега, се виеше тесен път, идилично спокоен под лъчите на утринното слънце. Приличаше на огърлица, забравена до огледалото. Но снощи, докато прекосяваше планината от Инвърнес насам и напрягаше очи към блещукащите в мъглата „котешки очи“ по завоите, същият този път изглеждаше коварен и опасен.

Дълго пътуване, което по всяка вероятност ще се окаже гонене на вятъра, помисли си той.

Качи се горе да си вземе багажа и слезе в предната част на стария хан, използвана за рецепция, внимавайки да не си удари главата в някоя от ниските рамки на вратите. Плати сметката и попита как да стигне до къщата на собственика. Жената зад дървения плот изглеждаше изненадана, че Фицрой Маклауд се е съгласил да го приеме.

— И гледайте да не го ядосвате — предупреди тя на мекото местно наречие. — Той е велик човек, но достатъчно стар, за да ви бъде дядо. Всъщност какво искате от него?

— Само да си поприказваме — отговори с усмивка Хю.

Жената се приведе напред и вдигна лакът сякаш за да го смушка в ребрата.

— Ама и вие янките сте едни!

Въздухът беше кристалночист и достатъчно хладен, за да го пререже. Хю хвърли сака в багажника на взетата под наем кола, закопча палтото си и пое по пътеката, извиваща се покрай стените на хана и покритата с мъх скала, издигаща се непосредствено зад него. Прекоси малка горичка и пое към върха на близкия хълм. Там пътеката се разделяше на две. Тръгна надясно и петнайсет минути по-късно се озова на широка яркозелена поляна, по която се бяха пръснали множество овце с мръсносиви сплъстени кожуси, които го изгледаха с равнодушие.

Изгаряше от нетърпение да се срещне с Маклауд, когото откри сравнително лесно. В дневника на Нора Барлоу, внучката на Чарлс Дарвин, беше отбелязано, че през 1934 година тя се е срещнала в Лондон с Лора Фицрой — дъщерята, която обезумелият капитан бе целунал миг преди да отнеме живота си. Хю откри нейния некролог и оттам проследи местонахождението на останалите членове на фамилията Фицрой. Един от тях беше именно Маклауд, вече прехвърлил деветдесет години. Навремето този човек бил доста популярен в Уайтхол. Бил един от главните стратези на торите и герой от войната, превзел немски бункер буквално с голи ръце.

Приближи горичка от стройни борове, които се издигаха направо от тревата като висока зелена стена. Сред тях, подобно на малка портичка, тъмнееше тясната пролука на пътеката. Хю пое по нея, прекоси горичката и пред очите му се разкри възхитителна гледка. На брега на малкото езеро се издигаше стара къща в типичен шотландски стил, а зелените хълмове зад нея плавно изчезваха към тъмнеещата вековна гора. Внушителната някога сграда беше доста занемарена — с хлътнал покрив и напукани рамки на прозорците. Пътеката се стесни и крачолите на панталоните му бързо потъмняха от утринната роса.

Вратата се отвори в момента, в който стъпи на верандата. Очевидно го бяха забелязали отдалеч. В рамката й се изправи слаба, но пъргава старица, отдавна прехвърлила осемдесет. Хю се представи и старицата побърза да стори същото. Оказа се, че тя е мисис Маклауд.

— Чака ви — обяви тя и махна с ръка към дървеното стълбище с масивни парапети, което се извиваше покрай вътрешната стена. Хю благодари и тръгна по протърканата червена пътека, хваната за стъпалата от множество месингови щипки. Стигна до междинната площадка и смаяно се спря. Беше се озовал лице в лице с голям мраморен бюст, който моментално разпозна. Продълговати очи с формата на бадем, чувствителна уста, римски нос и високо чело с преметнат на една страна наполеонов перчем. Самият капитан Фицрой.

Маклауд го прие в огромна стая с напукана мазилка и висок таван, прорязан от масивни, дялани на ръка греди. Седеше до прозореца с гръб към слънцето и лицето му оставаше в сянка. Веднага личеше, че е много възрастен, но все още стегнат и здрав, с изправена стойка. Коленете му бяха покрити с одеяло. Покани го с жест да седне и Хю избра един стол малко встрани, откъдето можеше да го вижда по-добре. Бялата коса на Маклауд беше дълга и покриваше част от ушите му. Носът му беше изпъстрен с червени капиляри, а сълзящите му очи имаха розов оттенък.

Хю отказа уискито, което домакинът му предложи. Забеляза чашата на масичката пред стареца и неволно погледна часовника — беше едва десет сутринта.

Размениха си няколко реплики на любезност, след които Маклауд отпи една солидна глътка, остави чашата и го попита защо е дошъл. Хю повтори обясненията, които му беше дал по телефона — че събира материали за книга за капитан Фицрой и би се радвал да открие всякакви неща в тази връзка: писма, бележки, спомени.

— О, горкият човек — въздъхна Маклауд. — Бил изключително умен, знаете. Пръв се опитал да прави метеорологични прогнози, практически е откривателят на тая проклетия. Пръв започнал да използва барометъра, а географските му карти се използват и до ден-днешен.

Изрече тези думи с особена топлота, сякаш говореше за собствения си син.

— Но враговете му го съсипали — добави след кратка пауза Маклауд. — Банкерите, бизнесмените, вигите. Имал много врагове — безкомпромисни, жестоки, нелоялни. Никой не оценил годините тежък труд, благодарение на които днес разполагаме с навигационни карти на най-опасните брегове по глобуса — Магелановия проток, нос Хорн, Огнена земя. Никой не споменава, че със собствени средства наел „Адвенчър“. Плащал от джоба си всичко, до последното пени, но изпълнил задачата, която си поставил. И как му се отблагодарило Адмиралтейството? И едно „благодаря“ не му казали!

Хю съчувствено кимна.

— Излязъл в морето на четиринайсет, а на двайсет и три вече бил капитан на кораб. Да бъдеш капитан на кораб е едно твърде самотно занимание. Как му беше името на онзи, който си пръсна мозъка на борда на „Бигъл“?

— Капитан Прингъл Стоукс.

— Точно така. Заврян в тясната каюта седмици наред, без да види слънце, люлян от непрекъснати бури, вилнеещи над онези забравени от Бога брегове. Постоянно обсебен от проклетите седем рани, каквото и да означават те. Без надежда за помощ отникъде.

Внезапно променил решението си, Хю подхвърли, че все пак би приел едно питие. Очевидно доволен, Маклауд извика на жена си да му донесе чаша, после продължи:

— И онзи Дарвин… Той също не помогнал на клетия Фицрой. Той и приятелят му Хъксли. Вярно, осигурили му някаква службица на метеоролог в Кралското дружество, но без пенсия, без бъдеще. Нищо чудно, че стигнал до самоубийство. Защото човекът, който стана световноизвестен благодарение на пътешествието с неговия кораб, в крайна сметка му подхвърлил някакви жалки трохи.

Името на Дарвин насочи разговора към преходността на живота и Хю получи нов шанс да спомене за целта на визитата си.

Маклауд опразни чашата си и въздъхна:

— Няма документи, всичко е изхвърлено. Трябваше да дойдете преди доста години.

Хю прие поканата да остане на гости до края на деня. По настояване на мисис Маклауд той придружи стареца за една кратка обиколка на имението, тикайки инвалидната му количка по каменистите пътеки. Когато се върнаха, на масата ги чакаше печена яребица и бутилка превъзходно мерло. А след като се справиха и с двете и се оттеглиха да запалят по една пура в гостната, Маклауд го изгледа втренчено и рече:

— Запазил съм един документ, който може би ще представлява интерес за вас.

Хю вдигна вежди.

— Не е на капитана — поясни старецът. — Принадлежи на Беси — дъщерята на Дарвин, която така и си останала неомъжена. Някои са я наричали Лизи. Открила въпросния документ в архивите на баща си, но била убедена, че той принадлежи на капитана, и решила да го върне на дъщеря му Лора. Това станало доста време след смъртта и на двамата им родители. Оттогава е тук, в семейните архиви.

Маклауд издаде кратка заповед и жена му изчезна. Върна се след известно време с прах по ръкавите и протъркано кожено куфарче, което мълчаливо постави на коленете на мъжа си.

— По едно време мислех да го предложа за продан по интернет, но се оказа, че ми е трудно да се разделя с него — обясни старецът. — Ще ви позволя да го прегледате, но ви моля да бъдете внимателен.

След тези думи отвори куфарчето и му подаде измачкан лист хартия, явно многократно сгъван и разгъван. Хю се втренчи в съдържанието му, изписано с черно мастило и неравен детски почерк:

Аз виждал ваши кораби. Виждал ваши градове и църкви. Срещнал ваша кралица. Но вие инглизи не познава живота като нас — бедни ямана.

— Бас държа, че нямате представа кой го е написал — гордо каза Маклауд.

— Напротив — поклати глава Хю. — Написал го е Джеми Бътън.

— Правилно — погледна го с уважение старецът. — Изглежда, го е изпратил на Дарвин по Фицрой някъде по времето на разследването на онова клане.

— Струвало си е да го запазите — кимна Хю и му върна листа.

— Нали? Това си е истинска реликва. Последните думи на един беден индианец, разкъсван между два свята.

Малко по-късно слънцето увисна ниско над хоризонта на запад и Хю стана да си върви.

По обратния път към хана изпитваше приятното чувство на детектив, попаднал на важна следа. Стана му ясно, че фразата в дневника на Лизи — същата, която й беше подхвърлил психически обремененият Фицрой — е била записана погрешно. Тя не означава „вие инглизи няма живот“, а „вие инглизи не познава живота“.

Всичко си дойде на мястото. Ставаше въпрос за пълното разочарование на Джеми Бътън от англичаните и цивилизацията, чиито представители са били те. Защото, въпреки всичките си познания и постижения в различните области на живота, те са познавали този живот по-малко от неговите братя индианците.

Хю отдавна изпитваше любопитство към историята на Джеми, отвлечен от едно кану, за да се превърне в лондонска забележителност, а след това да бъде захвърлен обратно в естествената си среда. Многократно се беше питал каква е ролята му в клането на екипажа на „Алън Гардинър“, защото историята не изяснява този въпрос. Обвинен в това ужасно престъпление, Джеми никога не си беше направил труда да го отхвърли. Показанията на готвача, според които алчният дивак си легнал в капитанската каюта, докато съплеменниците му печали месото на белите си жертви на брега, звучали достатъчно убедително. Понякога Хю се опитваше да се постави на мястото на индианеца, опитващ се да примири два противоположни свята, да усети объркването, което е изпитвал, вероятно примесено с гняв и презрение към самия себе си.

Онзи лист хартия беше вопъл от гроба. Той не разрешаваше загадката на шизофреничното раздвоение на Джеми, но намекваше, че той е успял да го победи, обръщайки гръб на удобното и пълно с условности съществуване в индустриализираната Европа от XIX век, и да се завърне към примитивния, но пълноценен живот на родното си племе в най-затънтения край на южноамериканския континент.

На следващата сутрин, окуражен от успеха, Хю реши да отскочи до лабораторията на Кал и да се опита да научи нещо повече за последните му дни там. Насочи колата по алеята, която водеше към Оксфордския институт, благодарен, че не е необходимо да влиза в самия град. По този начин можеше да избегне призраците, които със сигурност го дебнеха от всяка сграда и пресечка на Хай Стрийт.

Остана доста разочарован от външния вид на лабораторията. След ентусиазираните разкази на Кал очакваше да види голям и модерен комплекс от четири-пет сгради, разположени сред живописен парк. Очакваше да види учени в бели престилки, повечето от тях привлекателни млади жени, които пият кафе на покритите с теракота тераси и оживено обсъждат своите научни експерименти. Но вместо това се оказа изправен на малка асфалтирана площадка пред самотна и грозна едноетажна постройка с неугледен вход.

Човекът от охраната откри името му в списъка за посетители и вдигна бариерата. Предстоеше му да се срещне с някой си Хенри Дженкс, който още по телефона побърза да го предупреди, че не разполага с кой знае каква информация. Съгласи се на среща едва след като Хю прибягна до типичната за Америка безпардонна настоятелност.

Жената на рецепцията го дари с белозъба усмивка и го помоли да почака, кимайки към редицата модерни столове с винилови седалки и крачета от никелирана стомана, до които имаше автомати за бонбони и безалкохолни напитки.

Беше му трудно да си представи как Кал кима за поздрав на колегите си и крачи по коридорите, покрити с лъскав ламинат. Мястото изглеждаше безжизнено и стерилно. Приличаше по-скоро на застрахователна агенция, отколкото на инкубатор на важни научни открития.

— Време е да пораснеш, Хю. Време е да станеш сериозен. Колко пъти си прекосил страната надлъж и нашир? Седем, осем? На колко места си работил? Бил си барман, берач на ябълки, пощальон, строителен работник, дори си продавал сувенири на входа на Емпайър Стейт Билдинг, за бога!

— Това бяха временни ангажименти, само за лятото. Нали бях в колеж?

— Но вече е време да решиш какво ще правиш с живота си. Искаш ли да свършиш като треторазреден адвокат, какъвто беше татко? Искаш ли да тичаш, за да хванеш влака в шест и четвърт вечерта, да удариш набързо една бира на гарата и да приключиш вечерта с втора у дома? На твоята възраст аз отдавна знаех какъв искам да бъда.

— Говориш така, сякаш си на петдесет. А си само на двайсет и седем.

— Никога не е късно да поумнееш.

— Ти извади късмет, защото откри нещо, което ти харесва. Но аз продължавам да търся.

— Търси, но побързай. Понякога ми се струва, че вече прекаляваш с бохемския живот. Държиш се така, сякаш нарочно искаш да пробваш и най-скапаната работа, та после да опишеш преживяванията си в евтин роман.

Непрекъснато разказваше на Бет случки от живота на Кал. Тя беше добър слушател, задаваше малко, но добре обмислени въпроси, бързо усещаше фалшивите нотки в иначе добре конструираните му истории. Вчера, докато рецитираше историята с изключването му от „Андовър“, тя с изненада разбра, че и Кал има пръст в тази работа.

— Искаш да кажеш, че е дошъл от Кеймбридж специално за да отпразнувате влизането ти в Харвард, а пък то е довело до изключването ти? — възкликна тя. — Я си помисли малко!

По-късно същата вечер той си спомни за едно посещение в Лондон, когато двамата с Кал отидоха на театър. Гледаха нашумялата постановка на „Дългото пътуване на деня към нощта“ в Националния театър. В четвъртото действие братята стигат до върховния миг на истината. Под влиянието на алкохола по-големият, Джейми, започва да се кълне на Едмънд, че страшно много го обича, след което изведнъж го предупреждава да внимава. „Никога не съм искал да успееш, защото сравнението между нас щеше да бъде в моя вреда — отсича той. — Винаги съм мечтал да се провалиш, мамино синче такова!“ В този момент Хю леко извъртя глава и срещна блестящите в мрака очи на Кал. Не си казаха нищо. След пиесата също се въздържаха от коментар.

— Мистър Келъм?

Гласът беше тих и треперлив, с ясно доловима защитна нотка. Хю стана и последва Хенри Дженкс по коридора, който водеше в кабинета му. Седна на един стол срещу бюрото и обясни, че иска да научи нещо повече за работата на покойния си брат.

— Страхувам се, че трудно мога да ви помогна — отвърна Дженкс. — Надявам се, разбирате, че тази информация е конфиденциална.

Поспориха известно време, след което Хю се предаде и поклати глава.

— Добре, кажете ми нещо друго: той наистина ли напусна, или си взе отпуск?

Служителят помълча малко, после каза:

— Проверих досието му. Преди шест години, на десети юни, вече не е работел тук. Страхувам се, че не мога да ви кажа нищо повече по въпроса.

— Значи все пак е напуснал, така ли?

— Не мога да ви кажа.

— С какви изследвания се занимаваше?

Въпросът породи първите признаци на враждебност.

— Не мисля, че имам право да ви давам подобна информация.

Хю скочи в колата и се понесе обратно към Кеймбридж, нарушавайки всички знаци за ограничение на скоростта.

Следобед, седнал на обичайното си място в ъгъла на библиотеката, той бе обзет от чувство на безизходица. Изчете докрай дневника на Лизи, но нещата си оставаха неясни. Пасажите, в които се споменаваше за редакциите и съкращенията в дневниците и ръкописите на Дарвин, бяха интригуващи, но им липсваше конкретност. Не успя да открие самите дневници; част от тях наистина липсваха, но това не доказваше зла умисъл. Използването на nuit de feu, каквото и да означаваше то, продължаваше да звучи загадъчно. А част от драматичните подробности около самоубийството на Фицрой, отделно от тези, които описваше Лизи, се оказаха верни. Той успя да ги провери.

Дори нещо повече — той започна да се съмнява в достоверността на дневника на Лизи. Хрумна му, че тя е просто една обсебена от баща си млада жена, която навсякъде вижда трагедии и заговори, защото у нея се смесват прекомерната викторианска чувствителност и дълго потисканите емоции. Или още по-лошо — може би тя базира своите заключения върху многобройни, но неясни улики, които ще експлодират в лицето на някой бъдещ историк. Като него.

Към масата се приближи Роланд.

— Нещата вървят зле, а? — подхвърли той.

— Нали знаете израза „две напред, една назад“? При мен е обратното…

— Нещо да помогна?

Хю поклати глава и младежът се обърна да си върви.

— Може би все пак има нещо — спря го той. — Чували ли сте за поема със заглавие „Пазарът на таласъмите“?

— Това вече е нещо друго — хвърли му странен поглед Роланд. — Да, чувал съм. И какво?

— Просто съм любопитен. Чух за нея преди известно време. Разкажете ми нещо повече.

— Написана е от Кристина Росети. Вдига много шум навремето. Действащите лица се две сестри — едната чиста и непорочна, а другата отстъпва пред изкушенията на плътта. Много викторианска. Духовна чистота и похотливост, хванати ръка за ръка.

— Похотливост?

— Да. Била е написана за проститутките в затвора „Хайгейт“, където е работила Росети. Предназначена да подчертае добродетелите на отказа от порока, но според личното ми мнение ефектът й е бил обратен, особено върху работещите момичета. Защото от нея лъха еротика.

— Разбирам — кимна Хю. „Хайгейт“ беше мястото, където в крайна сметка бе работила Лизи. На доброволни начала, като четяла книги на затворничките.

— А защо се интересувате от тази поема?

— Била е от важно значение за Лизи. Имала е някакъв особен смисъл.

— Аха, просветлението май е близо — вдигна вежди Роланд. — Чакайте тук и не мърдайте. Това е заповед.

Пет минути по-късно се появи отново с тънка книжка в ръка и лукава усмивка на лицето.

— Нося ви нещо повече от любимата й поема — обяви той. — Това е личното й копие.

— Наистина ли? — смая се Хю.

— Нашата Дарвинова колекция наистина е огромна. Елизабет, или Лизи, прекарва моминските си години в Кеймбридж, в една къщичка тук, на Уест Роуд. След смъртта й при нас попадат всичките й лични вещи, включително библиотеката.

Подаде му книгата и добави:

— Нямате представа с какви неща разполагаме. Само документите на Дарвин запълват 16 сандъка. За ваше щастие всички до един с противокиселинна защита.

Хю подхвърли книгата в дланта си. Макар и облечена в дебела калъфка от плат, тя беше изненадващо лека.

— Но нали казахте, че всичко е било проверено в детайли?

— Да, но само материалите на Дарвин. Тези на Лизи — не. Вие сте първият, който изисква тази книга — поне от 1978 година насам, когато въведохме компютърната система. Аз самият не си направих труда да прегледам докрай картоните с индексите.

След тези думи Роланд си тръгна, а Хю потъна в четене. Двете героини в поемата носеха имената Лора и Лизи.

Нищо чудно, че Лизи се е идентифицирала със съименницата си, помисли той.

Скрити сред храстите край потока, сестрите слушат лъстивите призиви на грозните таласъми: „Елате да си купите от нашите прекрасни плодове, елате!…“ Добродетелната Лизи запушва ушите си и побягва, но Лора е неудържимо привлечена от горските духове и плаща за стоката им с кичур от златистата си коса. А след това:

Тя смучеше с наслада омайния нектар

на непознатите плодове.

Лора се връща у дома, но вече е безнадеждно привързана към непознатите плодове. Когато е лишена от тях, тя изпада в ярост, чупи и хвърля всичко наоколо. Зависимостта й става все по-силна. В крайна сметка се разболява и е на прага на смъртта. Лизи не издържа повече. Твърдо решена да спаси сестра си, тя пуска една сребърна монета в чантичката си и отива при таласъмите. Те я карат да пирува с тях, но тя отказва и си иска монетата обратно. Таласъмите я нападат и искат насила да вкарат в устата й своите плодове. Но тя стиска устни и дълбоко в душата си се присмива на факта, че лепкавият сок се стича по лицето и брадичката й“.

Връща се тичешком у дома и крещи на Лора:

Страдаше ли без мен?

Ела и ме целуни.

Не обръщай внимание на раните ми.

Прегърни ме, целуни ме, попий моите сокове.

Изстисках ги от таласъмите специално за теб.

Лора се подчинява. Прегръща сестра си и започва да я целува. Целува я дълго, а след това изпада в транс. На другата сутрин се събужда здрава. Години по-късно, когато и двете са съпруги и майки, те разказват на децата си как са се спасили от таласъмите.

Няма по-верен другар от сестрата.

Само тя помага да преодолееш тежките мигове.

Само тя премахва мъката и те връща в правия път.

Хю остави книгата и се замисли за Лизи. За живата Лизи, дъщерята на Дарвин. Ясно беше, че тази поема е имала хипнотично влияние върху нея. Била е привлечена от строфите по същия начин, по който Лора е била привлечена от плодовете на таласъмите. Ела и си купи, ела и си купи…

Тънък слънчев лъч попадна върху книгата и той механично посегна да я отмести. Измежду страниците излетя лист хартия и плавно кацна на пода. Наведе се да го вдигне. Оказа се писмо, написано с гъсто мастило на дебела и плътна хартия. Всъщност беше част от писмо, заемащо едва половината от листа. Горната част с обръщението беше откъсната.

Стигна до заключението, че получателят е била Лизи, не само защото беше скрито в нейната книга, а и защото му се стори, че разпознава едрия закръглен почерк на майка й Ема. В случая обаче този почерк беше доста разкривен. Очевидно бе писано набързо.

Не съм казала нищо на баща ти, но той скоро ще разбере за прегрешението ти. И това ще разбие сърцето му. Не знам какво да те посъветвам. Може би трябва да се молиш за прошката му, а и за прошката на Бога. Подготви се за най-лошото и приеми с открито сърце наказанието, каквото и да е то. По всяка вероятност ще бъдеш изгонена от къщи. Как можа, дъще? Как можа да проявиш такова жестоко лекомислие? Нима не държиш на нашето семейство? Нима не помисли как ще се отрази постъпката ти върху всички нас? Представи си, макар и за миг, какъв срам ни донесе. Така става, когато човек се отвърне от Бога и нашия Спасител Исус Христос. Още от момента, в който отказа първо причастие, бях сигурна, че тръгваш по погрешен път, но никога не съм допускала, че ще стигнеш дотук. О, Боже, какво да направя? Как ще живеем оттук нататък?

Отчаяна съм.

Майка ти, която все още те обича,

Ема

Хю пъхна писмото в джоба си, прекоси читалнята и влезе в съседното помещение, където имаше копирна машина. Направи си копие, след което се върна на бюрото и внимателно мушна оригинала между страниците на тънката книжка. Отиде да я остави на гишето. Роланд го нямаше.

Погледна часовника си. Бет щеше да го чака в „Принс Риджънт“. Изведнъж изпита желание за едно питие. Спусна се по стълбите, опипвайки фотокопието в джоба си.

Боже господи, била е бременна! Направо невероятно! Срещнала е някого и е забременяла. Какво щеше да стане с нея? Беше му странно да гадае бъдещето на едно момиче 150 години след смъртта му, да осмисля нещата. Понякога всичко си идва на мястото, понякога — не. А понякога става така, че историкът знае повече от онзи, който е изживял този живот. В случая Хю беше наясно, че някъде в близкото бъдеще Лизи ще забременее от човек, за когото няма да се омъжи. И това събитие ще бъде достатъчно, за да разбие живота й. Ужасно беше да знае всичко това, докато момичето, още ненавършило двайсет, продължаваше безгрижното си бъбрене по страниците на дневника, описвайки гостите в Даун Хаус и собствените си дребни хитрини. Все едно гледаше летяща кола, знаейки, че тя скоро ще катастрофира. Почувства се едва ли не като Бог.