Конспирацията на Дарвин

12

В един горещ февруарски ден, два месеца след като бе напуснал Англия, „Бигъл“ достигна Южна Америка. Океанът покрай красивия, отрупан с кокосови палми и бананови дръвчета бряг бе гладък като езеро. Корабът навлезе в Залива на Вси Светии под древния град Бая в Салвадор. Беше девет часът сутринта.

Това събитие бе добре дошло за Чарлс, тъй като той отдавна вече беше открил неприятните страни на морските пътешествия — в един момент човек изпитва чувството, че бригът е достатъчно голям, за да превози цяла армия, но в следващия го възприема като абсолютен затвор. Особено ако на борда има и враг, с когото се сблъсква на всяка крачка. Отношенията му с Маккормик отдавна бяха преминали границата на цивилизоваността, превръщайки се в зле прикрита враждебност. Предишната вечер, полюшвайки се в койката, той бе споделил чувствата си с Филип Гидли Кинг, с когото спяха в една каюта.

— Този човек ми играе по нервите, без да знам защо. За мен той е един ограничен педант, бог знае защо решил да се нарича природоизпитател. Не притежава капчица любопитство, държи се вулгарно. Колкото и неприятно да звучи, той е типичен представител на нисшата класа.

— Това е съвсем очевидно — кимна Кинг.

— Бог ми е свидетел, не знам защо ме мрази толкова.

— Ясно защо: изпречваш се на пътя му. Представляваш препятствие към най-важната цел в живота му.

— А каква е тя?

— Кой знае? Може би славата, може би общественото признание или някой друг суетен и безполезен човешки стремеж.

Чарлс замълча и се замисли за онези натуралисти, които използваха труда си, за да се изкачат по социалната стълбица. Разбира се, че е възможно човек, който е събрал една добра колекция и се ползва с репутацията на експерт, да постигне определен статут, включително удостояване с благородническо звание.

За щастие самият той не се числеше към тях. Чувстваше се сигурен в себе си, беше в състояние да се издържа сам и да се отдаде на науката по чисто идеалистични подбуди. Не се смяташе за сноб и се гордееше с умението си да общува с хора от различни обществени слоеве. Едновременно с това обаче му беше странно, че се чувства така добре в компанията на дивак като Джеми Бътън. Много по-добре, отколкото в компанията на някои свои сънародници.

Младият Кинг се обърна с лице към стената и сложи точка на разговора. Като човек, на когото гибелните пороци на света са дошли до гуша, той мрачно промърмори:

— Както и да е, аз съм на страната на Байрон и казвам, че всички могат да вървят по дяволите.

Чарлс изгаряше от нетърпение да слезе на брега. Той скочи на кея и тръгна към изхода на пристанището с треперещи, отвикнали от твърдата земя крака. Прекоси няколко тесни улички и се насочи към катедралата на централния площад. Почувства се твърде самотен сред толкова много хора и започна да изучава лицата им. А хора имаше всякакви — свещеници с конусообразни шапки, просяци, британски моряци, красиви жени с дълги до кръста черни коси.

Не след дълго обаче се натъкна на гледка, която го накара да се почувства далеч по-зле и от най-неприятните моменти на борда: африкански роби, черни като вакса за обувки, бяха подложени на безмилостна експлоатация. Голи до кръста и приведени над греблата на лодките, обслужващи пристанището, те се трудеха под ударите на камшика. Други роби, подканяни от острите викове на господарите си на сушата, подтичваха след тях, крепейки огромни бали на главите им.

Дори товарните добичета се радват на по-добро отношение, мрачно си помисли Чарлс. С дълбоко смайване установи, че робите се блъскат да му направят път и свеждат очи към земята, за да избегнат погледа му. За миг в главата му се появиха всичките тиради срещу робството, произнесени около масата на чичо Джос, всичките евангелистки проповеди. Кръвта му завря. Помисли си за освободения роб Джон Едмънстоун, който преди години му беше преподавал уроци по препариране в Единбург, и възмущението му нарасна още повече.

В този момент на борда на „Бигъл“ се водеше разговор на същата тема. Между Маккормик и Бартолъмю Джеймс Съливан. Докторът бе заел позиция на долната палуба, на няколко крачки от капитан Фицрой, но се правеше, че не забелязва присъствието му.

— Знаете ли, че семейството на нашия мистър Дарвин е било начело на кампанията за премахване на робството? — небрежно подхвърли той.

— Не — поклати глава вторият помощник.

— Фамилията Уеджуд, с която той е свързан както пряко, така и по линия на съпругата си, е била активен член на Дружеството за борба с робството. Тяхно дело е онази малка статуетка на оковано негърче, паднало на колене под надпис „Аз не съм ли човек и ваш брат?“.

— Виждал съм я — кимна Съливан.

— Несъмнено. Тя получи доста голяма известност.

— Робството е една колкото обезпокоителна, толкова и сложна материя — продължи помощникът. — Едно е да обявиш търговията с хора за незаконна, но съвсем друго е да премахнеш робството в задморските територии.

— Аз съм напълно съгласен с вас, но силно се съмнявам, че мистър Дарвин би подкрепил подобно становище. Той е фанатичен привърженик на обратната теза.

— Включително и в момента?

— Абсолютно сигурно. Лично съм го чувал да казва, че не може да общува с хора, които подкрепят робството. Всъщност дори твърди, че не може да се храни на една маса с хора, чийто морал е противоположен на неговия.

— Нима намеквате за нашия капитан? — смаяно го погледна Съливан.

— Разбира се. Мистър Дарвин е крайно недоволен от факта, че капитан Фицрой отказва да присъедини „Бигъл“ към армадата, тръгнала да изкоренява робството в испанските и португалските колонии. Бих добавил, че когато говори на тази тема, той използва доста недостоен език, който пряко обижда капитана.

Фицрой мълчаливо се оттегли в сянката на главната мачта, а лицето му потъмня от гняв.

Вечерта, когато Чарлс се завърна от продължителната си разходка по брега, той се държа подчертано сдържано. На масата двамата почти не разговаряха. Капитанът му хвърляше по някой изпитателен поглед, но мълчеше.

Случи се така, че няколко дни по-късно двамата отново вечеряха заедно, но този път в компанията на капитан Пейджит, командир на кораба на негово величество „Самаранг“, хвърлил котва в пристанището редом с „Бигъл“. По силата на чистата случайност гостът говореше единствено за ужасиите на робството, за които до този момент само беше чувал. Разказваше историите си една след друга — за пребивани до смърт роби, за разделени семейства, продадени на различни господари, за потерите след избягали роби, преследвани като кучета.

— Разбира се, има и робовладелци с човешко отношение — призна капитан Пейджит. — Но дори и те са слепи и глухи за страданията им. — След което цитира думите на някакъв роб, който казал: „Ще бъда най-щастливият човек на света, ако мога да зърна лицата на баща ми и двете ми сестри. Просто не мога да ги забравя.“

Фицрой сдържано възрази, като разказа за посещението на един собственик на плантация, който — твърдо убеден, че неговите роби не са нещастни, започнал да ги привиква един по един на борда и да ги пита искат ли да бъдат свободни.

— Нито един не пожела свободата — отсече той. — Всички предпочитаха да живеят при него, вместо да умрат от глад свободни.

След тези думи капитанът довърши овнешкото в чинията си, пресуши чашата с вино и хвърли салфетката на масата, демонстрирайки нежеланието си да говори повече по този въпрос. Малко по-късно Пейджит се върна на кораба си, а Чарлс, пламнал от възмущение, отново подхвана темата. Изчака да поднесат коняка, след което директно попита Фицрой не споделя ли отрицателното му мнение за институцията, която превръща човешките същества в животни.

— Далеч съм от мисълта да защитавам робството — отвърна капитанът. — Но не смятам като теб, че робите са нещастни от своето положение. Селяните, които обработват голяма част от фамилните ни имения, изпитват огромна благодарност от факта, че някой се грижи за тях. Убеден съм, че добрият господар е благословия за тези, които нямат качества да се грижат за себе си.

Чарлс, кипящ от възмущение, попита дали може да се чуе нещо друго от роб в присъствието на господаря му.

Тук дойде ред на Фицрой да избухне.

— Ти си обладан от дявола! — отсече той. — Не можеш да скриеш убеждението си, че стоиш над другите, най-вече в морално отношение. Но трябва да ти кажа, че това презрение никак не ти подхожда!

С тези думи капитанът скочи на крака и разби чашата си в стената.

— Ако продължаваш да се държиш като упорит вит и да налагаш мнението си на всеки около теб, не виждам смисъл да продължаваме да се храним заедно!

Обърна се и излетя от каютата, а Чарлс остана да гледа след него със зяпнала уста. Миг по-късно се овладя и побърза да го последва, защото му се струваше неудобно да се ползва от гостоприемството му. На палубата Фицрой се разкрещя на Уикам, очевидно за да си го изкара на някого. Първият помощник не беше в състояние да направи нищо друго, освен да си държи устата затворена, навел почервенялото си лице към излъсканите дъски.

По-късно Уикам предложи на Чарлс да се храни в офицерската каюткомпания, след което на сцената отново се появи Фицрой, очевидно претърпял поредната рязка смяна в настроението си. Поднесе извиненията си с добре подбрани думи и Чарлс реши, че в името на мира е по-добре да забрави обидата. Но отношението му към капитана вече не беше същото. Нямаше го момчешкото възхищение, което изпитваше към него. Чарлс си каза, че когато стигнат до Рио де Жанейро, ще стои колкото се може по-далеч от „Бигъл“ и ще използва цялото си време за проучвания на сушата.

Верен на думата си, той слезе на брега веднага след като акостираха и нае малка къщичка до залива Ботафого в подножието на хълма Корковадо. Не пропусна да покани в нея Кинг и корабния художник Огъстъс Ърл, който познаваше отлично града и беше в състояние да им предложи пълноценна обиколка из неговите греховни потайности.

В продължение на една седмица Чарлс беше зает да опакова образците си в дървени каси, които възнамеряваше да изпрати на Хенслоу в Англия. Приключил с тези задължения и обзет от нетърпение, той с удоволствие прие поканата на Патрик Ленън — един от местните ирландски заселници — да посети кафеената му плантация, намираща се на около сто и шейсет километра на север.

Най-накрая съм в обкръжение по свой вкус, доволно си помисли той, озовал се пред многообразието на природата, разкриващо се пред очите му по най-различни и често изненадващи начини. Натъкна се на пеперуди, които пълзяха по земята; на паяци, които плетяха мрежи във формата на платна, с които летяха във въздуха; на армии от мравки, които за броени минути изяждаха до кости гущери и други дребни животинки. Почиваше на сламеници в крайпътните ханове, приспиван от цикади и щурци. Сутрин се будеше от крясъците на маймуните и дрезгавите викове на зелените папагали и оцъклените тукани с огромни червени клюнове. Изпитваше дълбока наслада от многогласния птичи хор, от броненосците, които се закопаваха в земята още преди да е скочил от коня, от гениалната изобретателност на нощните пеперуди, маскирани като скорпиони, от любовните сигнали на светулките.

Пробиваше си път в джунглата с помощта на мачете, внимателно заобикаляйки орхидеите, поникнали направо от изгнилите дънери на дърветата. От клоните над главата му висяха лиани и дълги гирлянди испански мъх. Листата, дебели и преплетени, не допускаха слънчевите лъчи до влажната земя, но предлагаха великолепна защита срещу честите тропически дъждове. Мускулите му се стегнаха, мислите му се проясниха, а тялото му бързо загоря.

Когато се прибра, Кинг си почиваше на верандата, качил крака на парапета. Той подаде чаша ром на Чарлс и почтително огледа товара от събрани образци, под които едва се виждаше мулето.

— Странно племе сте вие, англичаните — въздъхна Кинг, изключвайки себе си от споменатата националност. — Умирате от удоволствие да разглеждате разни буболечки под микроскоп, неуморно събирате разни кокали. И изобщо не се замисляте за истински важните неща в живота.

Отдавна свикнал с подобни приказки, Чарлс се задоволи да му хвърли един развеселен поглед.

— Но какво всъщност представлявате вие, ако ви сравним с благородните римляни, образованите гърци, а дори и с някои туземци, населяващи този континент? — невъзмутимо продължи Кинг. — Въобразявате си, че трябва да управлявате света само защото сте измислили парната машина, тоест някакви железа, които блъскат други железа. Убедени сте, че стоите на върха на проклетата пирамида, без да ви пука кой и защо я е построил.

— Ще ми помогнеш ли да прибера придобивките си? — безцеремонно го прекъсна Чарлс.

— Разбира се.

Кинг скочи от верандата, вдигна една дървена каса и заизрежда последните новини.

— Предлагам ти да отгатнеш кой се е уволнил като инвалид — подхвърли той, прибягвайки до моряшкия термин за напускане на кораба поради непреодолими противоречия с екипажа. Чарлс веднага разбра за кого става въпрос, но дори не успя да отвори уста. — Маккормик! — тържествено обяви Кинг.

— Така ли?

— Точно така. Миналата седмица посетил тукашния представител на Адмиралтейството и получил разрешение да се прибере у дома на борда на „Тайн“. Рано тази сутрин изнесъл багажа си от „Бигъл“ с папагал на рамото.

Чарлс не успя да скрие злорадството си.

— По какви причини? — попита той.

— Спор с капитана, засягащ теб и проклетите ти образци. Обвинил го във фаворизиране, защото ти позволявал да разпъваш всякакви мрежи и тралове, докато той, единственият лекар на борда, бил лишен от възможността да попълни колекцията си. Чашата преляла преди две седмици, когато ти си използвал корабните дърводелци, за да сковат сандъци и каси за твоите образци. Доколкото съм осведомен, това довело до доста разгорещени спорове.

Чарлс вдигна чашата и отпи една глътка в чест на късмета си.

— Има ли някаква истина в оплакванията му? — пожела да узнае Кинг.

— Може би — сви рамене Чарлс. — Но Природата се усмихва само на своите любимци.

— Дори Байрон не би могъл да се изрази по-добре — погледна го с уважение Кинг.

Същата вечер Чарлс разтвори дневника си и изля на белия лист дълбокото задоволство, което го беше обзело.

„Имам чувството, че от плещите ми падна огромен товар. Този човек имаше известно право, защото традициите определят корабния лекар като единствен колекционер на борда. Но той реши да се конкурира с мен, прибягвайки до недостойни подмятания пред капитана. Освен това не прояви никаква благодарност за разрешението ми да експедира част от своята колекция заедно с моята. В общи линии той беше един много неприятен човек.“

Прочете написаното, намръщи се, след което откъсна листа и го хвърли в кошчето. После се зае да пише писмо на сестра си Катрин. Сред лавината от новини, с която я заля, вкара и вестта за напускането на Маккормик, добавяйки под нея лаконичното „загубата не е голяма“.

Същата вечер Маккормик седеше в бара на местния хотел и пиеше в компанията на Съливан — единствения му другар на борда. Бившият вече корабен лекар беше в доста тежко състояние, за което свидетелстваха четирите големи и отдавна празни халби пред него. Все още не знаеше дали собственикът на хотела ще удовлетвори молбата му да го приюти за през нощта. Папагалът се беше настанил на близката маса и безгрижно кълвеше трохи от чинийката.

След кратка пауза Маккормик отново заговори, понижавайки глас до поверителен шепот:

— Помни, че най-главното за теб е да поемеш командването на самостоятелен кораб. Това е единственият начин да оцелееш в гадния флот. В противен случай капитаните ще ти глозгат кокалите, докато най-накрая те изхвърлят зад борда.

Съливан бавно кимна. Фразата „самостоятелен кораб“ очевидно привлече вниманието му.

— Но как да стане? — попита той. — Флотът е задръстен от лейтенанти, които чакат реда си.

— Следвай примера на капитан Фицрой — отвърна Маккормик.

— По какъв начин? Нима предлагаш да направя така, че командирът ми да си пръсне мозъка?

— Не, не. Доказвай качествата си, демонстрирай твърдост и компетентност.

— Да, но как?

— Както го е направил Фицрой — като впечатляваш прекия си командир. Опитай се да поемеш командването на съпътстващ кораб и покажи какво можеш. Създай си авторитет, накарай другите да те забележат. Носи капитанските еполети като адмиралска униформа.

— За съжаление ние нямаме съпътстващ кораб.

— Тук трябва да проявиш изобретателност. Познаваш Фицрой достатъчно добре. Можеш да го обработиш така, че да го накараш да купи такъв кораб, да го убедиш, че той ще има жизненоважно значение за успешния край на плаването. Обясни му, че измерванията не могат да бъдат завършени без него. Той има достатъчно пари и амбиция, за да си го позволи. Тъй че ти ще чукаш на открехната врата.

Съливан се замисли. Идеята звучеше примамливо, освен това нищо не му струваше да опита. Ако молбите му не бъдат чути, вероятно ще свършат работа в друга посока, доказвайки ентусиазираното му отношение към мисията.

— Разбира се, трябва да помислиш и за някои неприятни неща — мрачно добави Маккормик.

— Какви например?

— Преди малко сам ги спомена. И двамата знаем, че психическото състояние на капитан Фицрой едва ли може да се нарече стабилно. Бил си свидетел на настроенията му и знаеш, че и при най-малката провокация изпада в ярост. Ако нещо се случи с него… Е, нека се ограничим да предположим, че това би довело до основно разместване на картите.

— А ти какво печелиш? — втренчи се в него Съливан. — Вече дори не си член на екипажа.

— Бих могъл да се върна, особено ако на хоризонта се появи нов кораб. Това означава още едно място за корабен лекар.

— Но пак ще трябва да търпиш Филос.

— Което ще бъде много по-лесно, ако ни дели известно количество морска вода.

— Но командването на втория кораб вероятно ще бъде поверено на Уикам, който е първи помощник.

— Какво лошо? Това автоматично ще те издигне до поста първи помощник на „Бигъл“, което представлява сериозно повишение.

Съливан бавно кимна. В тези разсъждения имаше логика.

— Ако черпиш още една бира, непременно ще обмисля предложението ти — рече той.

— Няма проблем — кимна Маккормик. — Но има и още нещо.

— Казвай.

— Ако станеш капитан, ще очаквам от теб всички традиционни привилегии на корабния лекар. Включително пълното право за събиране на образци, които да бъдат транспортирани у дома за сметка на държавата.

С това разговорът приключи. Докоснаха чашите си в знак на съгласие, без да разлеят нито капка.

Няколко седмици по-късно „Бигъл“ завърши картографирането на района и продължи пътя си на юг. Екипажът беше в траур — трима моряци бяха починали от някаква тропическа болест по време на лов нагоре по реката. Чарлс имаше и лични причини за лошото си настроение, но на фона на общата трагедия те изглеждаха толкова незначителни, че се срамуваше да ги сподели: на кея се бе натъкнал на готовия багаж на Маккормик, върху който бе кацнала папагалската клетка.

По дяволите, рече си той. Мислех, че вече съм се отървал от този дяволски тип.

След минута на пристана се появи и самият Маккормик. На лицето му грееше доволна усмивка, сякаш нищо не се беше случило.

— Виждам, че си взел всичките си вещи — отбеляза Чарлс. — Вероятно очакваш доста продължителен престой на брега.

— Нещо такова — отговори онзи. — Човек никога не знае колко ще траят подобни екскурзии.

На това нямаше какво да отговори.

Вечерта, когато корабът вече беше поел по пътя си и стомахът му пак се разбунтува, той прие поканата за вечеря на Фицрой. По някое време повдигна въпроса за отпътуването и повторната поява на Маккормик. Отначало капитанът не прояви охота към темата, но после сбърчи вежди, махна с ръка и се усмихна.

— Ами да. Сам пожела да се върне на борда. Дори ми се помоли. Рекох си — какво толкова, по дяволите. Нека се върне. И ето го тук…

Чарлс не успя да скрие разочарованието си и Фицрой съчувствено го потупа по ръката.

— Не го вземай толкова навътре, Филос. Ти все още си главният природоизпитател на кораба. Твоите образци задръстват трюмовете ми и ще бъдат изпратени у дома за сметка на короната. Нали знаеш, че държа на думата си? Нима не заслужавам да ме споменеш в бъдещите си лекции, когато ще бъдеш прочут и уважаван учен?

Човекът има право, принуди се да признае пред себе си Чарлс.

Няколко седмици по-късно навлязоха в териториалните води на Аржентина и бързо се увериха, че тукашните земи са много по-диви и сурови от всичко друго, което познаваха. В залива на Буенос Айрес ги посрещна аржентински военен кораб, който изстреля едно гюле в близост до носа на „Бигъл“. С този враждебен акт им беше показано, че трябва да останат под карантина. Фицрой побесня, разпъна платна и продължи за Монтевидео, където убеди капитана на британски боен кораб, че тази проява на неуважение към кралския флаг трябва незабавно да бъде наказана.

Малко след като бойният кораб отплава за наказателната операция, на борда на „Бигъл“ се появи шефът на местната полиция с молба за помощ. Група чернокожи войници се бяха разбунтували и бяха завзели градския арсенал. Изправен до капитана, Чарлс усети как кръвта му кипва, най-после бе получил шанс за изява!

Фицрой изпрати на брега петдесет въоръжени до зъби моряци, а Чарлс, затъкнал пищовите на кръста си, побърза да се присъедини към тях. Групата пое по прашните улици на града, приветствана от търговци и обикновени граждани, струпали се по врати и прозорци. Ухилен до уши, Чарлс изпитваше невероятно удоволствие от факта, че се е превърнал в неразделна част от екипажа. Хвърляйки поглед назад, той забеляза фигурата на Маккормик в опашката на колоната и с изненада установи, че великодушието му се простира дори и върху него. Размениха си усмивки, след което Чарлс вдигна пистолета над главата си, имитирайки стрелба.

За съжаление бунтът бе потушен още преди да е започнал. Метежниците се предадоха и когато наказателният отряд стигна до сградата на арсенала, единствената му задача беше да обгради пленниците и да ги подкара към подземията на крепостта. Вечерта моряците се събраха във вътрешния двор, запалиха огньове и започнаха да пекат бифтеци. Макар и малко разочарован от факта, че стълкновението се размина, Чарлс се нахвърли върху полусуровото месо с чувство на дълбоко удовлетворение.

— Само ако не се бяха предали! — изръмжа по посока на Маккормик той, подаде му манерката с ром, след което с известна изненада установи, че врагът му изглежда много добре с късата извита сабя, препасана през кръста.

Макар и комично по характер, това приключение се отрази добре върху самочувствието на Дарвин. Няколко дни по-късно корабът започна истинското изследване на бреговата линия, насочвайки се към Бая Бланка — градче, което се намираше на около 600 километра на юг. Чарлс непрекъснато слизаше на брега и за пръв път от началото на пътешествието се възползва от уменията, които бе придобил като дете. Яхнал кон, той бродеше из пампасите надлъж и шир и демонстрираше ловните си умения. Стреляше по каквото му попадне — щрауси, сърни, кавия и гуанако, доставяйки прясно месо както за капитанската трапеза, така и за екипажа, който бързо оцени предимствата на изпечения в собствената си черупка броненосец пред сушеното говеждо със сухари. Наслаждаваше се на свободата и често навлизаше дълбоко в джунглата, макар че местните индиански племена бяха известни с враждебното си отношение към всички чужденци.

Яздеше в компанията на суровите гаучоси, които искрено се възхищаваха на точната му стрелба, опитваше се да усвои изкуството на „бола“ — специалното ласо от три камъка, свързани помежду си с жилаво въже от сурова кожа. Една вечер успя да препъне собствения си кон с дяволското оръжие, а след това, захапал димящо „сигарито“, написа на сестра си: „Гаучосите умряха от смях, твърдейки, че с това приспособление са хващали всякакви животни, но за пръв път виждат някой да попада в собствената си примка.“

Нае един млад стюард на име Симс Ковингтън, който му помагаше в лова — главно като одираше кожите на убитите животни. Сдобил се със свидетел на ловните си подвизи, той стана неудържим. Кръвта му кипеше, а душата му преливаше от увереност, че му предстоят велики открития.

И това действително се случи. Един прекрасен септемврийски ден той беше в лодката, която проучваше калните наноси на брега, в компанията на Фицрой, Маккормик (все така необичайно дружелюбен) и двама моряци. Заобиколиха вдадения в морето нос, наречен Пунта Алта, след което Маккормик се обърна към брега и изведнъж извика:

— Хей, какво е това там?

Ръката му сочеше към калния нанос, издигащ се на 7–8 метра над линията на водата, в който личаха някакви странни бели издатини, почти скрити сред тръстиката. На пръв поглед приличаха на заоблени късове бял мрамор, излъчвайки мътна светлина под лъчите на слънцето. Но когато лодката се приближи, стана ясно, че са нещо съвсем друго — кости, плътно залепнали в изсъхналата кал.

Дарвин нагази във водата и тръгна към тях, пробивайки си път сред гъстите тръстики — за ужас на огромната рачешка колония, която живееше там. Когато останалите успяха да го настигнат, той вече се беше заровил в наноса, състоящ се предимно от ситни камъни и песъчлива глина. Миг по-късно, обзет от огромен прилив на енергия, успя да изтръгне огромна, дълга около метър кост.

— Какво е това, ей богу! — възбудено изкрещя Чарлс. — Прилича на гигантска бедрена кост, нали? Възможно ли е да е някаква древна вкаменелост?

Огледаха се. Навсякъде се виждаха големи кости, бивни и коруби, стърчащи от земята, сякаш внезапно застигнати от свлачище. Бяха се оказали в центъра на естествена, създадена от природата костница, която очевидно принадлежеше към друга, по-ранна епоха, тъй като никое от днешните живи същества не притежаваше подобна структура. През целия следобед работиха в това гробище, изравяйки от пръстта многобройни кости. Пренесоха ги на тясната плажна ивица и едва тогава поеха по обратния път към кораба.

Вечерта Чарлс не беше в състояние да говори за нищо друго. Заровил се в различни книги по зоология, биология и палеонтология, той трескаво градеше и отхвърляше предположения, след което отново се завръщаше към тях. След вечеря Фицрой, развеселен от маниакалното му състояние, най-после го хвана за ръката и решително го дръпна към вратата на каютата.

— Изглеждаш готов да говориш за находката цяла нощ, но аз имам нужда от почивка — рече той. — Разрешавам ти да ме събудиш само, в случай че някой от тези кокали оживее.

На другата сутрин Чарлс се върна на брега, придружен от не по-малко ентусиазирания Маккормик. Последва ги група моряци начело с Ковингтън, въоръжени с брадви и лостове. Работиха цял ден, прекъсвайки само колкото да се подкрепят със солено говеждо и сухари — обяд, който Чарлс с готовност би пропуснал, ако и останалите бяха на това мнение. На залез-слънце двамата учени направиха кратко съвещание край купчина от двайсетина едри кости, струпани на брега. По единодушното им мнение те принадлежаха на праисторически животни от отдавна изчезнал вид. Някои от тях много приличаха на части от съществуващи видове — например обикновената дива лама, гуанако, но бяха два-три пъти по-големи. А черепът, който Чарлс изрови след няколко часа упорит труд, силно наподобяваше череп на мегатериум, чието описание помнеше от някаква лекция. Според Маккормик ставаше въпрос за череп на мегалоникс. Седнали един до друг на пясъка, те се опитваха да си спомнят всичко, свързано с палеонтологията, което им бяха преподавали в Единбург. На измъчените им лица със сплъстени бради грееха доволни усмивки. Чарлс скочи и започна да имитира движенията на гигантски ленивец. Маккормик вдигна един череп и го нахлузи на главата си, подгъвайки колене под тежестта му. Помощниците им се заливаха от смях. По обратния път Чарлс хвърли кос поглед към доктора и си каза, че тоя тип май няма да се окаже чак толкова противен.

Седмица по-късно основната палуба на „Бигъл“ беше толкова отрупана с вкаменелости, че моряците с мъка си пробиваха път. Пръв изрази недоволството си лейтенант Уикам, който заяви, че корабът е заприличал на някакъв музей от тези „изобретения на дявола“, но възмущението му беше до голяма степен престорено. По-голямата част от екипажа проявяваше огромен интерес към начинанието. Струпали се около Чарлс, моряците ококорено слушаха разсъжденията му относно причините, довели до унищожението на огромните животни. Той говореше за промяна на околната среда и за надигащи се планини, благодарение на което се е появил провлакът, свързващ Северна и Южна Америка. Фицрой беше на друго мнение. По време на една от неделните си проповеди той обяви, че горките животни са измрели, защото не са се добрали до Ноевия ковчег.

По неизвестни причини Джеми Бътън беше сред най-впечатлените от вкаменелостите. Той използваше всяка възможност да се разходи между тях и да ги опипа. Постоянно твърдеше, че вече е виждал такива кости в родния си край, а Чарлс се възхищаваше на умението, с което младият дивак се превръщаше в център на внимание.

Две седмици по-късно Фицрой обяви край на разкопките. Беше дошло време „Бигъл“ да продължи своето плаване. Капитанът изгаряше от нетърпение да възобнови дейността си и не на последно място да изпълни и другата задача, която стоеше на дневен ред — да върне индианците ямана в родината им и да посее семето на християнската религия в тази забравена от Бога земя.

Отплаването от Буенос Айрес бе съпътствано от значително напрежение. Чарлс настояваше колекцията от кости да замине за Англия на борда на друг кораб, който тръгваше за родината в същия ден, в който „Бигъл“ трябваше да пресече реката, за да се зареди с продукти, включително стъкленици, спирт и специалните ботуши, които си беше поръчал. В крайна сметка се реши за всичко да се погрижи Едуард Лъм, англичанин, който отдавна се беше заселил тук. Два дни по-късно Чарлс се върна да му плати и с облекчение научи, че пратката е заминала.

Поемайки пачката банкноти от ръката му, Лъм вдигна глава и подхвърли:

— Между другото, сър, още в началото исках да ви попитам за другия човек на борда, който нарича себе си природоизпитател. Забравих му името…

— Доктор Маккормик. Какво за него?

— Ами… Чиновникът настоя описът да носи само едно име и аз написах вашето. Питам се дали съм постъпил правилно.

Чарлс за малко не хлъцна. Вкаменелостите бяха изпратени до Хенслоу единствено с неговото име. Обзе го вълнение, бързо заменено от чувство на вина. Не биваше да си присвоява авторството на откритието, просто не беше справедливо. Маккормик пръв откри мястото въпреки дълбокото убеждение на Чарлс, че в даден момент и той щеше да го забележи. Но в момента нямаше какво да се направи — въпросите, свързани с правото на притежание и дължимите заслуги, щяха да се решат по-късно. Важното бе, че вкаменелостите вече пътуваха за Кеймбридж, където щяха да се погрижат за тях. А на този континент без съмнение имаше още много такива.

— Всичко е наред — отвърна на глас той. — Безпокойството ви е безпочвено. Нещата ще бъдат изяснени веднага след като се приберем в Англия.