Конспирацията на Дарвин

28

По време на вечерята в малкия френски ресторант — бе ги обзело внезапно желание за лукс — Бет внимателно изслуша разказа за срещата със Саймън и новите подробности, свързани със смъртта на Кал.

— За пръв път съм сигурен, че си спомням ясно всичко, което се случи онзи следобед — въздъхна Хю, след което й разказа какво бе изпитал, включително чувството на лекота и спокойствие, обзело го след разговора под колонадата на колежа.

— Според мен това е нормално — каза Бет. — Ти най-после разбираш какво всъщност е станало и какво си изпитвал. И се сбогуваш с миналото.

Той й разказа за внезапния импулс да се обади на баща си и за последвалия дълъг и за пръв път от много години лек и непринуден разговор.

Поръчаха втора бутилка вино. Тя беше горда, че е успяла да открие роднините на Матюс в Блекбърн на север. На следващия ден възнамеряваше да заминат за там с кола под наем, а ако имат повод да празнуват, да отскочат и до Езерната област.

— Как успя да ги откриеш? — полюбопитства Хю.

— Не беше особено трудно, след като вече знаехме, че под инициалите P.M. Лизи е имала предвид Ричард Матюс. Това обясняваше всичко. Матюс е писал на майка си, а не на съпругата си просто защото по онова време е бил твърде млад. Имал е и по-голям брат, който също не се е завърнал в родния си край. След смъртта на майката имотите й били наследени от някакви братовчеди — същите, за които се споменава в дневника на Лизи.

Прочетох още веднъж пасажа, в който тя описва посещението си при роднините на P.M. Тръгнала на югоизток, сменила влака в Кендал, а оттам пътувала още два часа. Това ми даде приблизителна насока. Проверих и разходите й. Не забравяй, че дневникът й беше и счетоводна книга, в която се записвало всичко. Открих, че на въпросната дата е похарчила една лира и един шилинг, а след това се свързах с Музея на британските железници, където се пазят стари разписания и ценоразписи. Един уредник любезно откликна на молбата ми и каза, че по онова време за една лира и един шилинг нашата млада дама е могла да стигне до Блекбърн. Времето на пътуването — около два часа — също съвпадаше.

Спрях се на Блекбърн. Разбира се, там има много фамилии Матюс. Елиминирах пет от тях, преди да попадна на истинските наследници. Хората бяха много любезни и с готовност се съгласиха да ни помогнат.

Един час по-късно Хю тръгна да я изпраща. Къщата беше тъмна, но Алис предвидливо беше оставила лампата над входа да свети. Бет сложи пръст на устните си, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. В стаята той започна да сваля дрехите й, тя го целуна, после го отблъсна. Усмихвайки се на недоумението му, бавно го привлече към себе си и прошепна:

— Ела да си купиш от плодовете ми. Ела, ела!

На другата сутрин, уморени от бурната нощ, те заминаха за Блекбърн и без никакви затруднения откриха къщата — доста занемарена, но топла и уютна, с басмени пердета на цветя и отрупани със семейни фотографии масички.

Собствениците й — живи и енергични, въпреки че бяха надхвърлили седемдесет, демонстрираха нескрито задоволство от интереса на гостите към старите книжа на тавана. Свалиха всичко, с което разполагаха.

— Прегледайте ги, вземете ги и ги върнете, когато ви е удобно, но първо ще изпием по едно кафе и ще ви разкажем историята на семейството — от предците до последните издънки, пръснали се по всички краища на света.

Бет и Хю с удоволствие приеха.

Решиха, че преди да отворят пакета, е по-добре да се отбият някъде в покрайнините на града за по един сандвич, а след това да поемат на север, към Езерната област.

Малко след десет вечерта спряха да пренощуват в една странноприемница в Амбълсайд, но бяха прекалено развълнувани, за да мислят за сън. Бет отвори френския прозорец и излезе на малката тераса. Пред очите й се разкри красиво езеро, заобиколено от вековна гора, сред която зеленееха полянки. Пълната луна оставяше златиста диря върху спокойната вода, а въздухът беше хладен и кристалночист.

Бяха позвънили да предупредят, че ще закъснеят. Преди да си легне, собственикът на странноприемницата, носеща името „Амбълсайд Лейк Котидж“, беше оставил входната врата отключена, а в стаята ги чакаха сандвичи с шунка и две бутилки топла бира. Изморени от дългото пътуване, двамата се нахвърлиха на тях с вълчи апетит.

После Хю извади пакетчето от раницата си. Беше превързано със стара синя панделка — вероятно същата, за която Лизи споменаваше в дневника си. Пръснаха писмата върху леглото и започнаха да ги подреждат по дати, за да спазят хронологията на описаните в тях събития.

Четирийсет и пет минути по-късно Хю взе едно, прочете първите няколко реда и изрева:

— Ударих джакпота!

Той й подаде писмото. Почеркът беше неравен и труден за разчитане, редовете бяха неравни, наклонени надясно. Все пак Бет успя да различи отделните думи.

Беше писано в Бей Айландс, Нова Зеландия, по Коледа, 1835 година.

Авторът започваше с носталгията си по дома на този празничен ден и силното си желание да бъде по-близо до майка си. Чувствал се далеч по-добре, след като напуснал „Бигъл“, и с нетърпение очаквал да се присъедини към по-големия си брат, за да работи като мисионер сред маорите, обитаващи южните брегове на острова. Не споменаваше нищо за ужаса, който бе преживял сред индианците на Огнена земя, и Бет изказа предположението, че тези събития са били описани в някое от предишните му писма.

По-надолу обаче споменаваше за намеренията си да разкаже за невероятната нощ в къщата на Джеми Бътън, която оставила дълбока диря в душата на присъстващите и дори променила завинаги психиката им по начин, който му било трудно да опише.

— Прав си — възбудено кимна Бет. — Това е писмото, което ще даде отговор на всичко. Искам да го прочета на глас.

Тръгнахме под ниско надвисналите облаци. Поехме по отъпкана пътека на север. След няколко часа преход теренът изведнъж се промени. Мрачните назъбени скали, с които вече бяхме свикнали, постепенно отстъпиха място на плодородна местност, осеяна с трева, храсти и папрати, сред които стърчаха дори дървета. От честите почивки, които правехме, стигнах до заключението, че се изкачваме на по-голяма надморска височина. Това означаваше по-близо до слънцето и обясняваше затоплянето на климата. Във всеки случай зеленината беше наслада за очите ни.

Бяхме четирима — аз, мистър Дарвин (или „Филос", както всички го наричахме), корабният лекар мистър Маккормик и, разбира се, Джеми, за когото вече ти писах. Същото важи и за мистър Дарвин, когото също споменавам в предишните си писма. Той е истински джентълмен. Говори малко странно, но въпреки това успя да спечели уважението на екипажа с твърдостта, с която понасяше несгодите на плаването, а също така и с желанието си да участва във всяка възможна авантюра. За никого не беше тайна, че отношенията му с мистър Маккормик са доста обтегнати. Според мен виновен за това е последният, който, като повечето дребни хора, е мнителен и завистлив човек. Двамата непрекъснато се борят за благоразположението на капитан Фицрой, но тази борба явно се печели от Филос, който винаги се храни в компанията на капитана. Доволен съм, че мистър Фицрой не се включи в тази експедиция, членовете на която скоро щяха да се разделят на враждуващи лагери, главно защото напоследък той се държи непредвидимо и никой не знае кога ще се усмихне и кога ще изпадне в поредния си яростен изблик.

През цялото време на прехода държах под око нашия водач Джеми Бътън, който се беше надул като придворен от свитата на крал Уилям по време на лов. Поведението му се отличаваше с крайна възбуда — подскачаше като навита пружина, тичаше напред по пътеката и се връщаше към нас, като възбудено повтаряше: „Моя родина, моя родина!“ От предварителния си разговор с мистър Дарвин знаех, че възбудата му се дължи на възможността да ни покаже родното си село и да ни запознае със старейшините му. Вече ти споменах за страстта му към натруфеното облекло, но специално в този случай той надмина себе си — беше навлякъл някакъв дълъг фрак, който, освен че изглеждаше странно на фона на заобикалящата ни природа, го караше да се облива в пот.

След три часа усилен преход спряхме да похапнем на брега на живописен поток, който се пенеше между заоблени, обрасли с мъх камъни. Но в момента, в който приключихме с храната, небето се разцепи от ослепителни светкавици и над главите ни се изсипа проливен дъжд. Грохотът на гръмотевиците беше толкова силен, че разтърсваше земята под краката ни. Потърсихме укритие под клоните на близките дървета, но скоро бяхме мокри до кости. Трябваше да чакаме бурята да отмине. Настроението ни помръкна и това очевидно даде повод на Филос и мистър Маккормик да подновят старата си вражда. Причина за поредния спор между тях стана мястото, на което да изчакаме стихията да отмине. По-точно дали при тези мълнии е разумно да търсим укритие под високи дървета. За щастие бурята престана толкова внезапно, колкото бе започнала. Слънцето отново се показа, за огромно удоволствие на премръзналите ми кокали. Явно в тази част на света резките промени на времето са нещо съвсем нормално.

Продължихме прехода. Пътеката стана извита и стръмна. Водеше към билото на висока планина. Джеми продължаваше да подскача напред, преодолявайки с маймунска лекота острите камъни, надвесени над дълбоки пропасти. После, набрал значителна преднина пред групата, той се обръщаше назад и ни изчакваше с видимо неодобрение. След около час скалистият път изсъхна и изкачването стана по-лесно. Забелязах, че от него се разклоняват многобройни тесни пътечки, но не можех да преценя дали са дело на хора или на животни. Имах чувството, че навлизаме в населена местност, и не след дълго доказателствата за това бяха налице. Пред очите ни се появи малка колиба с формата на конус, изградена изцяло от камъни. Джеми обясни, че в нея имало „храна“. Дървената врата беше не по-висока от метър, плътно покрита с гравюри на човешки фигури. Филос я дръпна и предпазливо надникна в тъмната вътрешност, след което се изправи и съобщи, че там наистина има зърно. „За бога, това племе май ще се окаже далеч по-цивилизовано, отколкото си мислехме“ — рече той. — „Те умеят да обработват земята и да складират реколтата.“ Чул тези думи, Джеми изпъчи гърди и гордо добави: „Като инглизи“ (отне ми известно време да проумея, че има предвид англичаните). Продължихме изкачването и скоро се озовахме между малки парчета земя, оградени с камъни. В тях стърчаха някакви непознати зелени растения, вероятно зеленчуци.

Започнахме да срещаме и хора. Отнякъде изскочи едно момченце, което безстрашно се изпречи на пътеката, огледа ни и бързо изчезна сред чукарите. Не след дълго се появи отново, водейки със себе си и неколцина възрастни. Те ни огледаха с любопитство, но без страх. Бяха по-добре облечени от индианците на юг — с наметала на раменете, препаски на слабините и груби сандали. Изпаднал в крайна възбуда, Джеми започна да подскача около тях. Езикът, който използваше, беше различен от този, на който се обръщаше към туземците досега. Втурна се да стиска ръцете им, които те колебливо му протегнаха. После, очевидно разбрали кой е, видимо се оживиха. Започнаха да го оглеждат с интерес, докосваха странните му дрехи и възбудено си говореха. След което го сграбчиха под мишниците и го повлякоха нагоре по пътеката. Не ни остана нищо друго, освен да ги последваме между шпалира от деца, които ни гледаха с ококорени очи.

Няколко минути по-късно стигнахме билото. Отвъд него се намираше селището, разположено зад стена от остри и непристъпни скали. Промъкнахме се през тясна пролука между тях и аз разбрах, че индианците нарочно са избрали това място, представляващо естествена крепост. Къщите, няколко десетки на брой, бяха доста по-усъвършенствани от хижите, на които до този момент се натъквахме. Макар и странен, градежът им беше значително по-солиден и представляваше някаква комбинация от кал, трева и парчета дърво. Имаха дори прозорци. Някои бяха на два етажа, с грубо сковани стълби между тях, като покривът отдолу служеше за балкон на тези отгоре. Като цяло, беше забележително място, проектирано отлично както за живеене, така и за отбрана.

Твърде скоро бяхме заобиколени от всички обитатели на селището. Отведоха ни на нещо като централен площад, в средата на който се виждаше голяма купчина пепел, заобиколена от заоблени, почернели камъни. Наблизо се издигаха пет-шест внушителни къщи, вероятно принадлежащи на старейшините на племето. До най-голямата се извисяваше огромно дърво с дебели клони и дънер с размерите на локомотив.

Старейшините излязоха да ни посрещнат. Веднага си пролича, че се радват на по-голяма почит от останалите не само по червените наметала, но и по авторитета, който излъчваха. Повечето бяха с дълги бели коси и бради, за разлика от останалите диваци в тази част на света, които не обичат лицата им да са окосмени.

Джеми на няколко пъти повтори една дума, която си остана непонятна за мен. Мистър Маккормик ми обясни, че призовавал главния старейшина на селището на име Оканикут. Той бил Лечителят — нещо като шаман, който се занимава с черна магия и други подобни глупости, — истинският водач на племето. Обикновено не се появявал веднага, а чакал подходящия момент. Забелязах, че мистър Маккормик изрече всичко това с доста нервен тон, за който ми предложи следното обяснение: по пътя насам, само на десетина метра от площада, случайно надникнал в една колиба и видял, че е пълна с кости. „Изтръпнах, като си представих откъде идват те “, уплашено прошепна той.

Скоро домакините започнаха да мъкнат разнообразна храна, а в огнището бяха струпани сухи дърва. Филос бръкна в джоба си и извади кутия кибрит с намерението да запали огъня (ритуал, до който редовно прибягваше при други подобни пътувания), но за негово съжаление той се оказа влажен. Малко момиченце донесе горяща главня и я пъхна под купчината дърва. Междувременно Джеми потъна сред своите хора. До него бе застанала възрастна жена — вероятно майка му, и неколцина младежи, които несъмнено бяха негови братя. Разговаряха оживено, припомняйки си случки от миналото, като непрекъснато издаваха радостни възклицания и се тупаха по гърбовете. После настъпи върховният миг. Като по команда диваците млъкнаха и насядаха около огъня. Вратата на най-голямата къща се отвори и на прага се появи един старец — най-вероятно самият Оканикут, главатарят на племето.

В същия миг, колкото и невероятно да звучи, небето се разтърси от грохота на гръмотевица сякаш за да придаде допълнителна тежест на появата му. Веднага ще ти призная, мамо, че гледката беше впечатляваща. Въпреки напредналата си възраст този мъж в алена роба — висок и строен, с дълга бяла брада — имаше изправена стойка и излъчваше безспорен авторитет. Поздрави Джеми особено сърдечно, след което пристъпи към нас. Филос бе човекът, когото удостои с подчертана почит, свеждайки глава пред него и леко докосвайки ръката му. Когато дойде моят ред, аз вдигнах глава и го погледнах в очите. В тях пламтеше невероятна интелигентност. Трябваше да направя усилия, за да си напомня, че пред мен все пак стои един индианец. В същото време си давах сметка, че и той е обладан от примитивните предразсъдъци, характерни за племето му. На практика той беше техният вожд, което личеше от дългия прът в ръцете му, покрит с тайнствени кабалистични знаци и увит в животински кожи.

Можеш да си представиш смайването ми, когато този човек се обърна към нас на английски. Оказа се, че като дете е бил отвлечен от пирати и останал на кораба им в продължение на няколко години. В един момент започна да говори на друг, неразбираем за нас език — най-вероятно испански или португалски. После отново премина на английски и ни разказа историята на племето, което някога живяло далеч на север, но било принудено да се премести в южна посока, прекосявайки цяла Патагония, за да стигне до тази негостоприемна земя. От всичко това стигнах до заключението, че неговите хора са били прогонени от родните си места от враждебно настроени племена, но Филос ми прошепна, че това най-вероятно е сторила армията на генерал Росас.

После започна угощението. Вместо чинии получихме разцепени кратуни, които домакините непрекъснато пълнеха с разнообразна и непозната за мен храна. Част от нея се оказа изненадващо вкусна, но имаше и блюда, които не посмях да докосна, защото миришеха странно. Всичко това поляхме с някаква подобна на бира течност, отначало горчива, но впоследствие напълно приемлива и с леко опияняващо въздействие.

Това беше най-странното пиршество в живота ми. Вождът Оканикут седеше с разтворена роба върху един камък като на трон, а около него се бяха настанили англичани и аборигени, които общуваха предимно с жестове. Върху лицата им играеха отраженията на пламъците, а над главите им продължаваха да тътнат гръмотевици.

Седях далеч от вожда и не чувах какво говори, но в замяна на това бях съвсем близо до Джеми. В един момент той се наведе към мен и поверително прошепна, сочейки го с пръст: „Той мой баща. “ После добави, че истинското му име било Орунделико (не съм много сигурен дали го изписвам точно) и се впусна в една дълга история, която не разбрах напълно, но горе-долу звучеше така: племето бързо се топяло и било на прага на пълното унищожение. След продължителния си престой в света на белите той силно се надявал, че тяхната мъдрост ще помогне за съхранението на собствения му народ. „Искаш да кажеш, че ние ще му донесем спасението? попитах аз. Джеми отвърна с широка усмивка и енергично закима.

Угощението приключи. Подхранен с нови сухи пънове, огънят се разгоря буйно. Това беше жест към нас, англичаните, тъй като нощният въздух беше наистина леден. Инстинктивно се приближихме към него, докато индианците сториха обратното. Вождът Оканикут вдигна ръка и жените се оттеглиха, а на мъжете беше предложено нещо, което приличаше на примитивни пури. (Тогава мистър Маккормик отбеляза, че същото става и в английските гостни). Ефектът на тези пури се оказа доста необичаен за нас: отначало изтръпнахме и бяхме леко замаяни, а после главите ни изведнъж се проясниха. Тътенът на гръмотевиците стана още по-силен.

Накрая Оканикут повика Джеми и го накара да седне в краката му. Това, изглежда, беше сигналът за началото на сериозния разговор — размяна на мнения по най-важните въпроси. Страхувам се, че не мога да пресъздам неговата начална част, тъй като очевидно бях изпаднал под влиянието на странната храна и още по-странната пура. Спомням се, че вождът разпери ръце, сякаш да ни прегърне, след което поиска да му обясним принципите, върху които се гради нашата цивилизация. Разбира се, не го каза точно с тези думи, но речта му беше страстна и убедителна.

Молбата му, проста и искрена, намери бърз отклик сред нас. Филос взе думата и започна да разяснява основните принципи на християнската религия. Тръгна от Стария завет, описвайки как Бог създал света за шест дни, а на седмия седнал да си почине. След това премина на темата Адам и Ева, обяснявайки в детайли как първата жена е била направена от реброто на Адам (тази част от човешката анатомия предизвика известно объркване и накрая Филос стана и отиде да докосне корема на вожда, който се стресна здравата). Разказа за Райската градина и змията, изкушила Ева, вследствие на което Бог се разгневил и ги прогонил от рая. Забелязал учудването на вожда, той обясни, че змията всъщност е била превъплъщение на Дявола. Обясни за Луцифер и останалите ангели, които Бог е прогонил от рая. За по-голяма убедителност Филос изпъстри разказа си с цитати от великия епос на Милтън, но лично аз не съм сигурен доколко беше разбран.

След това премина върху други части от Библията — за Каин, който убива брат си Авел, за многобройните премеждия на Йов, за мъките на Авраам, на когото Бог заповядва да убие собствения си син Исаак. (Чул тези думи, вождът прехвърли ръка през раменете на Джеми и го притисна към себе си.) Филос беше особено красноречив при описанието на Потопа и Ноевия ковчег, а също така и на Мойсей, повел народа си през морето към обетования Египет — едно събитие, което твърде много наподобяваше изпитанията на тукашното индианско племе.

Трудно ми е да кажа как вождът възприе всичко това, но ми направи впечатление, че колкото по-късно ставаше, толкова повече се уголемяваха очите му. От време на време задаваше въпроси: например как животните в Ковчега са оцелели, без да се избият помежду си. Тази проява на наивност принуди и мистър Маккормик да се намеси. Неговите обяснения почиваха главно върху Новия завет. Каза, че Бог е имал син Иисус, наречен Агнеца. Той се появил на земята благодарение на жена на име Мария, която заченала без мъж. Разбира се, това предизвика ново объркване и продължителни дискусии, които по мое мнение не допринесоха особено за изясняване на идеята за непорочното зачатие въпреки усилията на мистър Маккормик, който надълго и нашироко се зае да обяснява как Мария научила, че носи Божия син в утробата си благодарение на Архангел Гавраил, който й се явил на земята, за да й съобщи тази новина. Това наложи допълнителни разяснения за ролята на ангелите, грижещи се за щастието на смъртните. Вождът беше напълно объркан, тъй като си спомни, че само преди броени минути Филос бе нарекъл ангел и самия Луцифер.

В крайна сметка мистър Маккормик бе принуден да се върне към началото. Започна със звездата в небето, отвела тримата търговци на подправки във Витлеем. Там е обора на стара къща спяло дете, за което нямало място е стаите. Описа част от чудесата, извършени от Христос — ходенето по вода, превръщането на водата от една делва във вино, достатъчно да напои цял куп хора, съживяването на мъртъвци. Завърши с описанието на Тайната вечеря и разпъването му на кръста. Голяма част от всичко това очевидно не достигна до съзнанието на вожда, но за негова чест трябва да добавя, че изглеждаше искрено ужасен от разказа за приковаването на Агнеца към кръста.

Да можеше да видиш изражението му, когато мистър Маккормик добави, че Христос всъщност не е умрял — или по-скоро, че е възкръснал след няколко денонощия от гроба! Той пожела да узнае какво точно означава това — дали Христос се е появил между хората, разговарял ли е с тях и други такива неща. Въоръжен с търпение, мистър Маккормик поясни, че Той се е възнесъл на небето и е заел място вдясно от Бог. След което започна да цитира Откровението на св. Йоан, в което се описва битката между Христос и Сатаната, последвана от хилядолетно примирие. Забелязал объркването на вожда, той бързо се отказа и заяви, че смъртта на Христос всъщност е едно добро дело, което доказва Божията обич към нас, простосмъртните — обич, която е толкова силна, че Той жертва собствения си Син, за да ни опрости греха, сторен преди много години. „Но какъв грях е това? “ — пожела да узнае вождът. Тук се намеси Филос и разказа за ябълката в Райската градина, която Адам изял. Последва ново объркване, тъй като Филос бе пропуснал да уточни, че именно откъсването на този забранен плод лежи в основата на първородния грях. След като и този въпрос беше изяснен, нещата изглеждаха малко или повече завършени.

Вниманието на вожда Оканикут видимо отслабна и той потъна в мълчание. После ни в клин, ни в ръкав, попита: „А как изглежда този ваш Бог? “ Филос отвърна, че никой всъщност не го е виждал, но децата най-често си го представят като мъдър старец с дълга бяла брада. Вождът сведе очи към собствената си брада и избухна в гърлен смях. И от този момент нататък престана да слуша.

Замаян от питието и поетия дим, бях готов за сън, но един от туземците се появи с още от тези изключително любопитни пури.

— Представяш ли си? — прошепна Бет, отмествайки листа встрани. — Това е най-странното четиво в живота ми!

— Продължавай! — настоя Хю.