Кутия за птици

11.

Малори гребе вече три часа, поне така ѝ се струва. Мускулите на ръцете ѝ горят. Студената вода се плиска по дъното на лодката, вълничка по вълничка, с всяко потапяне на веслата.

Преди броени мигове Момичето обяви, че ѝ се пишка. Малори ѝ каза да пишка направо. Урината се смесва с речната вода и топли обувките на Малори. Мислите ѝ отлитат към мъжа в лодката, с когото се разминаха.

Децата, казва си тя, не си свалиха превръзките. Това беше първият човешки глас освен нашите собствени, който някога са чували. Но не го послушаха.

Да, явно ги е обучила добре. Но мисълта не е приятна. Обучение в случая означава да ги държи в такъв страх, че да не посмеят да ѝ се опълчат при никакви обстоятелства. Като малка Малори непрекъснато беше на нож с родителите си. У тях захарта беше забранена. Малори си внасяше контрабандно. Филми на ужасите не се гледаха. Малори се промъкваше на пръсти на долния етаж посред нощ, за да ги гледа по телевизията. Когато родителите ѝ забраниха да спи на дивана в хола, тя си премести там леглото. Това бяха тръпките на детството. Децата на Малори нямаше да ги усетят.

Още като бебета ги научи да се будят със затворени очи. Застанала над оградените им с телена мрежа креватчета, тя чакаше с мухобойка в ръка. Когато някой от двамата се събудеше и отвореше очи, тя го пляскаше силно през ръката. Двамата плачеха. Малори се навеждаше и затваряше очите им. Ако си държаха очите затворени, си вдигаше блузата и ги кърмеше. Награда.

— Мамо — казва Момичето, — това същият човек, който пее по радиото, ли е?

Момичето говори за касетка, която Феликс обичаше да слуша.

— Не — казва Момчето.

— Кой е тогава? — пита Момичето.

Малори се обръща към Момичето, за да се чува гласът ѝ по-ясно.

— Мисля, че се разбрахме да не задавате въпроси, които не са свързани с реката. Нарушаваме споразумението ли?

— Не — тихо отвръща Момичето.

Когато станаха на три, тя ги научи да носят вода от кладенеца. Връзваше единия край на въже около кръста на Момичето, а другия — около кръста на Момчето. После казваше на Момчето да напипа пътеката с крак и го пускаше да се оправя сам. Слушаше как кофата се вдига тромаво. Чуваше го как с усилие мъкне пълната кофа обратно в къщата. Много пъти чуваше как дръжката му се изплъзва от ръцете. При всеки такъв случай го караше да се върне и да повтори всичко отначало.

На Момичето ѝ беше много омразно. Казваше, че земята около кладенеца е „много на буци“. Имала чувството, че под тревата живеят хора. Малори не даваше на Момичето да яде, докато не свърши работата.

Тъкмо бяха проходили, когато започна да слага двамата в двата края на стаята. Тръгваше да обикаля по килима. Попиташе ли: „Къде съм?“, Момчето и Момичето сочеха. После се качваше на втория етаж, слизаше обратно и питаше: „Къде бях?“. Сгрешаха ли, Малори им крещеше. Но не грешаха често. А скоро съвсем престанаха да грешат.

Какво би казал за това Том?, мисли си тя. Би казал, че си най-страхотната майка на света. И ти би му повярвала.

Без Том, Малори може да разчита единствено на себе си. И неведнъж, седнала сама край кухненската маса, след като децата са заспали в стаята си, тя си задаваше неизбежния въпрос:

Добра майка ли си? Има ли все още такова понятие?

Малори усеща лекичко потупване по коляното. Ахва. Но е само Момчето. Моли за кесийка храна. Както гребе, Малори посяга към джоба си и му подава. Чува как зъбките на детето хрупат ядките от консерва, престояли в бюфета четири години и половина, преди Малори да ги вземе тази сутрин. В следващия миг Малори спира да гребе. Горещо ѝ е. Много горещо. Поти се, все едно е юни. Сваля си връхната дреха и я оставя на пейката зад себе си. После усеща леко потупване откъм гърба. И Момичето е гладно.

Добра майка ли си?, пита се за пореден път, докато подава на детето кесийката с храна.

Как да очаква от децата си да имат мечти, съизмерими със звездите, след като не могат да вдигнат глави, за да погледнат същите тези звезди?

Не знае отговора.