Кутия за птици

26.

Ще ти се наложи да отвориш очи…

— Трябва да ядеш, Момиче — успява да пророни Малори. Гласът ѝ е слаб.

Момчето е хапнало ядки от кесийката. Момичето отказва.

— Ако не ядеш — продължава Малори, въпреки че лицето ѝ се разкривява от болка, — ще спра лодката и ще те оставя тук.

Малори усеща ръчичката на Момичето върху гърба си. Спира да гребе и изсипва малко ядки от кесийката в шепата ѝ. Дори това елементарно движение ѝ причинява болка в рамото.

Но болката остава на заден план, победена от една мисъл. Истина, която Малори не иска да приеме.

Да, светът от другата страна на превръзката ѝ е враждебен и сив. Да, тя се страхува, че може да изгуби съзнание. Но през хилядите ѝ страхове и проблеми се процежда една доста по-мрачна действителност, коварна, изкусно съградена. Тази мисъл се рее, кръжи, после каца на предната линия на въображението ѝ.

Това е нещо, което изтласква настрани, крие от останалата част от себе си цяла сутрин.

Но на практика именно то бе в основата на решенията, които вземаше през последните години.

Казваш си, че си чакала четири години, защото те е било страх да изоставиш завинаги къщата. Убеждаваш се, че си чакала четири години, защото си искала първо да обучиш децата. Но това не е вярно. Чака четири години, защото тук, на това пътуване, по тази река, където бродят всякакви луди, където има вълци и съществата дебнат в непосредствена близост, та именно тук, ДНЕС, ще ти се наложи да направиш нещо, което не си правила под открито небе повече от четири години.

Днес ще трябва да отвориш очи.

Навън.

Вярно е. Тя го знае. Винаги го е знаела. Какво я плаши повече — възможността пред погледа ѝ да се озове същество? Или невъобразимата палитра от цветове, която ще нахлуе в полезрението ѝ, щом отвори очи?

Как изглежда светът сега? Ще го познаеш ли?

Сив ли е? Дърветата също ли са полудели? Цветята, тръстиката, небето? Целият свят ли е полудял? Сам със себе си ли е влязъл в битка? Земята дали отхвърля собствените си океани? Вятърът се усили. Дали е видял нещо? И той ли е полудял?

Мисли, би казал Том. Ти го правиш. Гребеш. Просто продължавай да гребеш. Всичко това означава, че ще се справиш. Ще трябва да отвориш очи. Можеш. Защото трябва.

Том. Том. Том. Том. Том.

Тъгува по него повече откогато и да било.

Дори в този по-нов свят, тук, на реката, докато вятърът започва да вие, студена вода плиска в джинсите ѝ, диви зверове обикалят бреговете, където тялото ѝ е натрошено, мисълта ѝ е затворник на сивото, дори тук Том ѝ се явява като нещо ярко, нещо правилно, нещо добро.

— Ям — казва Момичето.

Това също е добре. Малори намира сили да я окуражи.

— Браво! — казва между две дълбоки вдишвания.

Пак движение сред дърветата вляво. Звучи като животно. Може да е мъжът с лодката. Може да е същество. Или десетина същества. Лодката дали би устояла на глутница гладни мечки, тръгнали да ловят риба?

Малори е ранена. Тази дума се връща отново и отново в мислите ѝ. Върти се.

Също като Том. Също като сивите нюанси зад превръзката на очите ѝ. Също като шумовете по реката и новия свят. Рамото ѝ. Раната ѝ. Случи се. Онова, за което хората биха я предупредили, стига наоколо да имаше хора, които да я предупредят.

Тръгни по реката, щом се налага, но знай, че може да пострадаш.

О, не знам дали бих рискувал. Може да се нараниш.

Твърде е опасно. Какво ще стане с децата, ако пострадаш там?

Сега светът принадлежи на животните, Малори. Не ходи там. Не тръгвай по реката.

Може да пострадаш.

Да пострадаш.

Боли.

БОЛИ!

Шанън. Мисли за Шанън. Пази спомена за нея.

Тя се опитва. Споменът си проправя път през рояка черни мисли, които са я обладали. Спомня си как двете с Шанън стоят на един хълм. Слънчев ден. Тя вдига малката си ръчичка над очите, за да вижда по-добре. Сочи небето.

Ето го Алан Харисън! Има предвид техен съученик. Облакът прилича на Алан Харисън!

Смее се.

Кой облак?

Онзи там! Не го ли виждаш?

Шанън се примъква до нея на тревата. Опира главица до сестра си.

Да! Ха-ха! Видях го! А я виж онзи там! Той пък е Сюзан Рут!

Сестрите лежат така с часове, оприличават облаците на познати лица. Един нос им е достатъчен. Едно ухо. Онзи има къдрици като на Емили Холт.

Помниш ли небето?, пита се тя, докато — колкото и да е невероятно — продължава да гребе. Беше толкова синьо. А слънцето блестеше толкова жълто, колкото би го нарисувало дете. Тревата зеленееше. Лицето на Шанън беше бледо, гладко, бяло. Както и ръцете ти, вдигнати към облаците.

Накъдето и да погледнеше през онзи ден, виждаше цветове.

— Мамо? — казва Момчето. — Мамо, плачеш ли?

Щом отвориш очи, Малори, пак ще ги видиш. Целият ти свят ще грейне. Досега виждаше само стени и одеяла. Стълби и килим. Петна и кофи вода от кладенеца. Въже, ножове, брадва, бодлива тел, кабели и лъжици. Консерви, свещи и столове. Тиксо, батерии, дърво, хоросан. Вече години наред единственото, което ти се позволяваше да видиш, бяха лицата на съквартирантите ти и на децата ти. Едни и същи цветове. Години наред едни и същи цветове. ГОДИНИ НАРЕД. Готова ли си? И какво те плаши най-много? Съществата или самата ти, докато спомените за милион гледки и цветове нахлуват в главата ти? Какво те плаши повече?

Малори гребе съвсем бавно. Преди десет минути скоростта ѝ бе намаляла наполовина. Водата, урината и кръвта се плискат в глезените ѝ. По брега бродят животни, или луди, или същества. Вятърът е студен. Том го няма. Шанън я няма. Сивият свят зад превръзката започва да се върти като гъста утайка, устремила се към канала.

Малори повръща.

В последния миг ѝ минава през ума, че това е ужасно, какво ѝ става. Прилошава ѝ. Какво ще стане с децата? Ще се оправят ли, ако мама просто изгуби съзнание?

И дотук.

Ръцете на Малори отпускат веслата. Представя си как Том я наблюдава. Съществата също я наблюдават.

После, докато Момчето задава въпрос, Малори, капитанът на техния мъничък кораб, припада.