Кутия за птици

29.

Малори се буди със затворени очи. Вече не ѝ е толкова трудно. Мисълта ѝ се прояснява. Звуците, усещанията и ароматите на живота. Гледките също.

Малори знае, че дори да си със затворени очи, пак виждаш. През клепачите ѝ прониква прасковено, жълто, цветовете на далечна слънчева светлина. В периферията на полезрението ѝ цветовете отиват към сивкаво.

Има чувството, че е навън. Усеща хладния допир на вятъра по лицето си. Напукани устни. Пресъхнало гърло. Кога за последен път е пила вода? Тялото ѝ е горе-долу добре. Отпочинало. Някъде в лявата част на врата си усеща пулсация. Рамото. Вдига дясната си ръка към челото. Щом пръстите докосват лицето ѝ, разбира защо са влажни и мръсни. Всъщност целият ѝ гръб е накиснат. Блузата ѝ е вир-вода.

Над главата ѝ пее птичка. Без да отваря очи, Малори извръща очи към звука.

Децата дишат тежко. Като че вършат нещо. Рисуват ли? Или строят? Играят?

Малори сяда изправена.

— Момче?

Първата ѝ мисъл звучи като шега. Невъзможно е. Грешка. После осъзнава точно какво се случва.

Дишат тежко, защото гребат.

— Момче! — вика Малори. Гласът ѝ не звучи добре. Все едно е издялан от дърво.

— Мамо!

— Какво става?

Лодката. Лодката. Лодката. Ти си по реката. Припадна. ПРИПАДНА.

Като закрепва увисналото си рамо отстрани на лодката, загребва шепа вода и я поднася към устата си. Тогава се изправя на колене, надвесва се и започва бързо да загребва с шепи. Диша тежко. Но сивото се е разсеяло. И тялото ѝ се усеща малко по-добре.

Обръща се към децата.

— Откога? Колко време?

— Ти заспа, мамо — казва Момичето.

— Сънува кошмари — добавя Момчето.

— Плачеше.

Мисълта на Малори препуска трескаво. Дали е пропуснала нещо?

— Колко време? — изкрещява.

— Не много — казва Момчето.

— Превръзките ви на очите ли са? Кажете ми!

— Да — отговарят двамата.

— Лодката заседна — добавя Момичето.

Мили боже, мисли си Малори.

После се успокоява достатъчно, за да може да попита:

— Как я освободихте?

Напипва телцето на Момичето. Опипва ръцете ѝ, докато стигне до дланите.

После се протяга на другата страна и намира Момчето.

Всеки е хванал по едно гребло. Гребат заедно.

— Успяхме, мамо! — казва Момичето.

Малори е на колене. Осъзнава, че смърди гадно. На бар. На тоалетна.

На повръщано.

— Разплетохме се — добавя Момчето. Малори е до него. Треперещите ѝ ръце го опипват.

— Ранена съм — казва тя на глас.

— Моля? — пита Момчето.

— Искам двамата да се върнете на местата си отпреди мама да заспи. Веднага.

Децата спират да гребат. Момичето се притиска към нея, преди да се върне на задната пейка. Малори ѝ помага.

Малори се настанява на средната, където седеше, преди да загуби съзнание.

Рамото ѝ пулсира, но е по-добре от преди. Почивката ѝ се е отразила добре. Отказваше да си я осигури. И тялото ѝ си я взе само.

В мъглявината на будното състояние, Малори усеща повече студ, става ѝ по-страшно. Ами ако се случи пак?

Възможно ли е да са подминали целта си?

Стиснала пак веслата, Малори си поема дълбоко дъх, преди да започне да гребе.

Изведнъж избухва в сълзи. Плаче, задето изгуби съзнание. Плаче, задето я нападна вълк. Плаче поради толкова много причини, че ѝ е трудно да ги изброи. Но наред с всичко, осъзнава и друго — сълзите ѝ се дължат и на откритието, че децата ѝ са способни да оцелеят сами, било то и за кратко.

Обучила си ги добре, мисли си. Тази мисъл, колкото и уродлива да е, я изпълва с гордост.

— Момче — казва през сълзи, — искам да ме слушаш внимателно. Разбра ли?

— Слушам те, мамо!

— И ти, Момиче, от теб искам същото.

— И аз те слушам, мамо!

Дали е възможно, мисли си Малори, да сме добре? Дали е възможно да си изгубила съзнание, да си дошла на себе си и въпреки всичко нещата да са наред?

Звучи неправдоподобно. Не се връзва с правилата на новия свят. В реката, заедно с тях, има и други. Луди. Зверове. Същества. Още колко трябваше да спи, докато дръзнат да нападнат лодката?

Добре че пак гребе, съвсем навреме. Но дебнещите очи сякаш са по-близо.

— Толкова съжалявам — казва тя през сълзи, докато гребе.

Краката ѝ са подгизнали от урина, вода, кръв и повръщано. Но тялото ѝ е отпочинало. По някакъв начин, мисли си Малори, въпреки жестоките закони на този безмилостен свят, тя получи почивка.

Чувството на облекчение трае точно колкото едно загребване с веслата. Оттам нататък Малори отново е нащрек и уплашена.