Кутия за птици

42.

… тя ги отваря.

Малори сяда изправена в леглото и се вкопчва в корема си, преди да осъзнае, че от известно време вие. Леглото е подгизнало от пот.

В стаята ѝ се втурват двама души. Всичко е толкова нереално

(Наистина ли ще имам бебе? Бебе? През цялото време съм била бременна?)

и толкова стряскащо

(Къде е Шанън? Къде е майка?),

че в първия момент не ги разпознава като Феликс и Джулс.

— Мамка му! — изругава Феликс. — Олимпия вече е горе. От около два часа.

Горе ли?, мисли си Малори. Къде горе?

Мъжете я подхващат внимателно и ѝ помагат да седне на ръба на леглото.

— Готова ли си да го направиш? — пита с безпокойство Джулс.

Малори само го поглежда, челото ѝ се сбръчква, лицето ѝ е едновременно розово и бледо.

— Спях — отговаря. — Просто бях… къде горе, Феликс?

— Готова е — насилва се да се усмихне Джулс в опит да я успокои. Изглеждаш чудесно, Малори. Изглеждаш готова.

Понечва да повтори въпроса си:

— Къде…?

Но Феликс ѝ казва, преди да е довършила.

— Ще го направим на тавана. Според Том е най-сигурното място в къщата. Ако се случи нещо. Но няма да се случи нищо. Олимпия вече е там. От два часа. Том и Черил са при нея. Не се тревожи, Малори. Ще направим всичко по силите си.

Малори не отговаря. Усещането за нещо вътре в нея, което трябва да излезе, е най-ужасяващото и невероятното, което някога е изпитвала. Мъжете я подхващат, по един от всяка страна, и я съпровождат, за да излезе от стаята, да мине през прага и да се отправи по коридора към задната част на къщата. Стълбата към тавана е изтеглена и докато двамата я закрепват да не мърда, Малори вижда одеялата, които покриват прозореца в дъното на коридора. Пита се кое време е. Дали е следващата нощ. Или седмица по-късно.

Наистина ли ще родя бебето си? Сега?

Феликс и Джулс ѝ помагат да изкачи старите дървени стъпала. Чува Олимпия горе. И внимателния глас на Том, който казва неща като дишай, всичко ще е наред, справяш се чудесно.

— В крайна сметка пък може да не е толкова различно — казва тя (слава богу, мъжете ѝ помагат да се качи по скърцащите стъпала). — Може би пък няма да е толкова различно, отколкото се надявах.

Тук горе има повече простор, отколкото си е представяла. Помещението е осветено от една свещ. Олимпия лежи върху хавлиена кърпа на пода. До нея е Черил. Коленете на Олимпия са свити, от кръста надолу я покрива тънък чаршаф. Джулс помага на Малори да заеме мястото си на другата хавлия. Том идва да я посрещне.

— О, Малори! — казва Олимпия. Останала е без дъх и само една част от нея възкликва, останалото продължава енергично да изпълнява указанията и да се гърчи. — Толкова се радвам, че си тук!

Замаяната Малори не може да преодолее чувството, че продължава да сънува, докато в един момент не поглежда над покритите си колене и не вижда Олимпия в същата поза — същинско отражение.

— Откога си тук, Олимпия?

— Не знам. От цяла вечност сякаш!

Феликс говори кротко на Олимпия, пита я от какво има нужда. После се отправя на долния етаж да ѝ го донесе. Том напомня на Черил да поддържа хигиена. Всичко ще е наред, уверява ги, стига да спазват хигиена. Използват чисти чаршафи и кърпи. Антисептичен препарат от къщата на Том. Две кофи вода от кладенеца.

Том изглежда спокоен, но Малори знае, че не е.

— Малори? — пита Том.

— Да?

— Какво да ти донеса?

— Може би малко вода. И пусни музика, Том.

— Музика ли?

— Да. Нещо приятно и тихичко, нали разбираш, например… — Нещо, което да потуши звука на тялото ми върху дървения под на тавана — … флейта. Онази касетка.

— Добре — казва Том. — Ще я потърся.

Той тръгва, минава покрай Малори, за да стигне до стълбата зад гърба ѝ. Малори насочва вниманието си към Олимпия. Все още ѝ е трудно да се отърси от мъглявината на съня. На хартиена салфетка на няма и две педи от нея има оставен малък нож за месо. Черил тъкмо го е измила.

— Боже! — внезапно изкрещява Олимпия и Феликс коленичи, за да я стисне за ръката.

Малори гледа.

Тези хора, мисли си, човек, който би откликнал на обява като онази във вестника. Тези хора са оцеляващи.

За кратко я обзема покой. Знае, че е временно. Съквартирантите нахлуват в мислите ѝ, лицата им, един по един. Към всеки от тях изпитва нещо като любов.

Господи, мисли си, бяхме толкова смели.

— Боже! — внезапно изкрещява Олимпия. Черил веднага се отзовава.

Веднъж, когато Том се беше качил тук горе, за да търси тиксо, Малори наблюдаваше от долната площадка на стълбите. Но лично не бе стъпвала тук. Сега, задъхана тежко, поглежда към завесата, която скрива едничкия прозорец, и по тялото ѝ пробягва тръпка. Дори таванът е защитен. Дори стая, която никога не са използвали, има нужда от одеяло. Очите ѝ отскачат към дървената рамка на прозореца, после към ламперията на стените, към кутиите с вещите на Джордж. Очите ѝ продължават към висока купчина одеяла. Кутия с пластмасови неща. Стари книги. Стари дрехи.

Някой стои до старите дрехи. Дон.

Малори усеща контракция.

Том се връща с чаша вода и касетофончето.

— Ето, Малори — намерих я.

От говорителите се откъсва пращящ звук на цигулки. На Малори ѝ се струва съвършен.

— Благодаря — казва тя.

Лицето на Том изглежда много уморено. Очите му са отворени само частично и подпухнали. Сякаш е спал по-малко от час.

Малори усеща толкова силна контракция, че в първия момент ѝ се струва нереална. Все едно върху кръста ѝ е щракнал мечи капан.

Зад нея се чуват гласове. Откъм долния етаж. Черил. Джулс. Не може точно да определи кой е при тях на тавана и кой — долу.

— О, боже! — крещи Олимпия.

Том е до нея. Феликс се връща при Малори.

— Ще се справиш — вика Малори на Олимпия.

В същото време навън трещи гръмотевица. Дъждът плющи здраво по покрива. Някак си това е точният звук, който Малори е търсила. Светът навън хармонира с вътрешното ѝ състояние. Вихърно. Заплашително. Отвратително. Съквартирантите изплуват от сенките, после се скриват обратно. Том изглежда притеснен. Олимпия диша тежко, задъхана. Стъпалата скърцат. Някой се качва. Пак Джулс. Том му казва, че Олимпия е по-напред от Малори. Навън изтрещява мълния. Блясва светкавицата, Малори вижда Дон спокоен, мрачен, очите му — хлътнали над тъмни кръгове.

Нещо мощно и непоносимо болезнено се впива в кръста на Малори. Сякаш тялото ѝ си действа самичко, отхвърля желанието за покой. Тя изпищява и Черил оставя Олимпия, за да провери какво става с Малори. Малори изобщо не е разбрала, че Черил все още е на тавана.

— Това е ужасно — изсъсква Олимпия.

Малори си мисли как жените уеднаквяват цикъла си — жени, чиито тела са в хармония. Въпреки всичките приказки за това коя ще е първа, нито тя, нито Олимпия бяха помисляли дори на шега, че двете могат да започнат да раждат по едно и също време.

О, колко ѝ се щеше на Малори да роди нормално! Пореден гръм.

Тук горе става по-тъмно. Том носи втора свещ, пали я и я оставя отляво на Малори. На светлината на трептящия пламък тя вижда Феликс и Черил, но Олимпия едва различава. Нейното тяло и лице са погълнати от дебели сенки.

Някой зад нея слиза по стълбите. Дали е Дон? Не иска да извърта врат. Том минава пред свещта и излиза от обсега ѝ. После Феликс, струва ѝ се, после Черил. Силуетите се местят от нея към Олимпия като призраци.

Дъждът барабани още по-силно по покрива. Долу се чува силен шум, настава внезапна суматоха. Малори не е сигурна, но като че ли някой крещи. Дали умореното ѝ съзнание не поражда слухови халюцинации? Кой се кара?

Звучи като свада.

Не може да мисли за това в момента. Няма да мисли.

— Малори?

Изпищява, щом лицето на Черил неочаквано изплува пред нея.

— Стисни ми ръката. Ако трябва, счупи я.

Малори иска да каже, Донесете повече свещи. Доведете ми доктор. Помогнете ми да родя.

Но отговаря със стон.

Раждането е започнало. Вече не е въпросът кога.

Сега дали ще гледам на нещата по различен начин? Гледах на всичко през призмата на това бебе. Така възприемах къщата. Съквартирантите. Света. Така видях новините, когато започна всичко, и така го видях, когато всичко свърши. Чувствах се скована от ужас, параноична, гневна, какво ли още не. Когато тялото ми възвърне формата, в която беше преди, докато ходех свободно из улиците, дали ще гледам различно на нещата?

Как ще изглежда Том? Как ще звучат идеите му?

— Малори! — крещи Олимпия в тъмнината. — Май няма да се справя!

Черил успокоява Олимпия, че ще се справи, че почти се е справила.

— Какво става долу? — внезапно пита Малори.

Дон е долу. Тя го чува как вика, Джулс също вика. Да, Дон и Джулс се карат в коридора под тавана. Том с тях ли е? А Феликс? Не. Феликс изплува от тъмното и я хваща за ръката.

— Добре ли си, Малори?

— Не — отговаря тя. — Какво става долу?

Той се замисля, преди да отговори.

— Не съм сигурен. Но в момента си имаш по-големи грижи от това, че някой е нарушил личния периметър на друг.

— Дон ли? — пита тя.

— Не се тревожи, Малори.

Дъждът се усилва. Сякаш всяка капка има своя тежест, която се чува.

Малори вдига главата си и вижда очите на Олимпия, вперени в нея от тъмното.

В този момент на Малори ѝ се счува друг звук.

Отвъд дъжда, отвъд караницата и суматохата долу, Малори чува нещо. По-приятно от цигулките.

Какво е това?

— О, мамка му! — ругае Олимпия. — Спрете го!

На Малори ѝ е все по-трудно да диша. Сякаш бебето прекъсва притока ѝ на кислород. Сякаш се катери нагоре по гърлото ѝ.

Том е тук. До нея.

— Съжалявам, Малори.

Тя се обръща към него. Лицето, което вижда, изражението на това лице, е нещо, което ще си спомня години след тази сутрин.

— За какво съжаляваш, Том? За начина, по който се случват нещата ли?

В очите на Том има тъга. Кима и знак на потвърждение. И двамата знаят, че няма причина да се извиняват, но и двамата са наясно, че никоя жена не би трябвало да ражда в схлупената таванска стаичка на една къща, която нарича дом само защото не може да я напусне.

— Знаеш ли какво си мисля? — казва тихо, като посяга да я хване за ръката. — Мисля, че ще бъдеш чудесна майка. Мисля, че ще се грижиш за детето си толкова добре, че няма да има значение дали светът ще продължи да живее по този начин, или не.

Малори има чувството, че ръждиви клещи са се вкопчили в бебето ѝ и го дърпат да излезе. Сенките над главата ѝ се удължават.

— Том — промълвява. — Какво става долу?

— Дон е разстроен. Това е всичко.

Тя иска да поговорят повече по въпроса. Вече не се ядосва на Дон. Притеснява се за него. От всички съквартиранти, той пострада най-зле от новия свят. Загубен е в него. В очите му има нещо по-пусто от безнадеждността. Малори иска да каже на Том, че обича Дон, че всички го обичат, че той просто се нуждае от помощ. Но болката е единственото и само единственото, за което може да мисли в момента. И думите внезапно стават невъзможни. Свадата долу сега ѝ звучи като шега. Все едно някой се майтапи с нея. Сякаш къщата ѝ казва, Виждаш ли? Прояви малко чувство за хумор, въпреки нечовешката болка, която се е вкопчила в таванската стая.

Малори познава изтощението и глада. Физическата болка и жестоката умствена умора. Но със състоянието, в което се намира в момента, не се бе сблъсквала никога. Тя не само има право да не обръща внимание на кавгата между съквартирантите си, но едва ли не заслужава всички да се махнат от къщата и да стоят на двора със затворени очи, докато телата на Малори и на Олимпия си свършат работата.

Том се изправя.

— Веднага се връщам. Искаш ли още вода?

Малори клати глава и връща поглед върху сенките и чаршафа, зад който се разиграва битката на Олимпия.

— Започна се! — крещи Олимпия като обезумяла. — Раждам.

Толкова много звуци. Гласовете долу, гласовете на тавана (откъм сенките, откъм лицата, изплували между сенките), стъпалата на стълбата, скърцащи при всяко слизане или качване на съквартирант, решил да нагледа ситуацията тук горе, и после стъпките на онзи (тя осъзнава, че има проблем, но в момента просто не я интересува), който крачи на долния етаж. Дъждът вали, но има и нещо друго. Друг звук. Може би инструмент. Най-високите клавиши на пианото в трапезарията.

Изведнъж, странно, Малори усеща как я залива нова вълна покой. Въпреки хилядата остриета, които пронизват дробовете, шията и гърдите ѝ, тя разбира, че няма значение какво прави, няма значение какво се случва — бебето ѝ излиза. Единственото, което има значение, е в какъв свят ще го роди? Олимпия е права. Случва се. Бебето се ражда, бебето почти се е родило. И то винаги е било част от новия свят.

То познава безпокойството, страха, параноята. То се тревожеше, когато Том и Джулс отидоха да търсят кучета. Изпита болезнено облекчение, когато се върнаха. Беше уплашено от промяната в Дон. От промяната в къщата. Докато къщата се превръщаше от убежище на надеждата в кълбо от нерви. Сърцето му се сви, когато прочетох обявата, довела ме тук, също както помръкна и докато четях тетрадката в зимника.

При думата „зимник“ Малори чува гласа на Дон откъм долния етаж.

Той крещи.

Но това, което я тревожи повече, е отвъд гласа му.

— Чуваш ли този звук, Олимпия?

— Моля? — простенва Олимпия. Сякаш някой е надупчил гърлото ѝ с телбод.

— Звукът. Звучи като…

— Дъждът е — казва Олимпия.

— Не, не това. Друго е. Звучи сякаш вече сме родили бебетата.

— Какво?

На Малори ѝ звучи като бебе. Нещо подобно, отвъд съквартирантите край долната площадка на стълбата. Може да идва дори от първия етаж, от хола, или дори…

Може би дори отвън.

Но какво означава това? Какво се случва? Някой плаче на верандата?

Невъзможно. Нещо друго е.

Но е живо.

Блясва светкавица. За миг таванът е ярко осветен, като в кошмар. Одеялата, които покриват прозорците, остават фиксирали в съзнанието на Малори дълго след отминаването на гръмотевицата. В същия момент Олимпия изпищява и Малори със затворени очи вижда в съзнанието си лицето на приятелката си, смразено от ужас. Но вниманието ѝ пак е приковано към невъзможното напрежение в кръста ѝ. Сякаш Олимпия надава вой вместо нея. Всеки път, когато Малори усеща ужасния нож, пронизващ я отстрани, Олимпия изридава.

Самата Малори вие ли за приятелката си?

Касетката замлъкна. Както и суматохата долу.

Дори дъждът стихва.

По-слабите звуци на тавана сега се чуват повече. Малори се вслушва в дишането си. Стъпките на съквартирантите, които им помагат, са отчетливи.

Появяват се фигури. После изчезват. Ето го Том (сигурна е). Ето го Феликс (така ѝ се струва).

Джулс застава край Олимпия.

Светът ли се отдръпва? Или аз се отнасям все по-навътре в болката?

Пак чува същия шум. Като невръстно дете на прага. Нещо младо и живо, което се качва към тавана. Само че сега е по-отчетливо. Само че сега не се бори да надвие свадата, и музиката, и дъжда.

Да, сега е по-изразено, по-отчетливо. Докато Том крачи през тавана, тя долавя този звук между стъпките му. Обувката му докосва дюшемето, после се отлепя и под него проехтява този млад и свеж звук.

И тогава, съвсем ясно, Малори го разпознава.

Птиците. О, боже. Птиците.

Блъскането на картонената кутия във фасадата на къщата и нежното меко писукане на птиците.

— Има нещо пред къщата — казва.

Отначало тихо.

Черил е на няколко крачки от нея.

— Има нещо пред къщата! — изкрещява.

Джулс вдига поглед иззад рамото на Олимпия.

Отдолу се разнася силен трясък. Феликс крещи. Джулс прелита покрай Малори. Обувките му пробягват бързо и шумно по стълбата зад гърба ѝ.

Малори се оглежда като обезумяла за Том. Той не е тук. Долу е.

— Олимпия — казва Малори повече на себе си. — Останахме сами!

Олимпия не отвръща.

Малори се опитва да не слуша, но не може да се абстрахира от глъчката. Сякаш всички са се събрали в хола. Във всеки случай са на първия етаж. Крещят. Какво каза Джулс току-що — „недей“ ли?

С нарастването на суматохата, нараства и болката в кръста на Малори.

Тя, с гръб към стълбите, изпружва врат. Иска да разбере какво става. Иска да им извика да престанат. На тавана има две бременни жени, които се нуждаят от помощта ви. Моля ви, престанете.

В полусвяст, Малори оставя брадичката си да клюмне към гърдите. Затваря очи. Има чувството, че ако за миг изгуби концентрация, ще припадне. Или дори по-лошо.

Дъждът се завръща. Малори отваря очи. Вижда Олимпия с повдигната към тавана глава. Вените по врата ѝ са изхвръкнали. Малори бавно оглежда помещението. В непосредствена близост до Олимпия има кашони. После се пада прозорецът. Още кашони. Стари книги. Стари дрехи.

Светкавица озарява стаята. Малори затваря очи. Във вътрешната си тъмнина вижда запечатаната картина на стените в помещението.

Прозорецът. Кутиите.

И един човек — там, където завари Дон на влизане.

Невъзможно, мисли си.

Но е там.

И преди да е отворила напълно очи, съзнава ясно кой е — кой е с нея в таванската стая.

— Гари — казва Малори, а в главата ѝ се блъскат хиляди мисли. — Крил си се в зимника.

Мисли си за ръмженето на Виктор към вратата на зимника. Мисли си за Дон, който спеше там.

Докато Малори гледа Гари в очите, свадата долу ескалира. Джулс е пресипнал. Дон е разярен. По гълчавата може да съди, че си разменят удари.

Гари излиза от сенките. Приближава се към нея.

Когато затворихме очи и Том отвори вратата, мисли си тя и е сигурна, че е права, Дон го е завел навътре в къщата.

— Какво правиш тук? — внезапно изстрелва Олимпия. Гари не я поглежда. Само върви към Малори.

— Не ме доближавай! — крещи Малори. Той коленичи край нея.

— Ти — казва. — Толкова си уязвима в сегашното си състояние. Човек би си помислил, че е логично да изпитваш повече съчувствие, а не да изпращаш някого в свят като този.

Пак светкавица.

— Том! Джулс!

Бебето ѝ още не е излязло. Но моментът наближава.

— Недей да викаш — казва Гари. — Не съм ядосан.

— Моля те, остави ме. Моля те, остави ни.

Гари се смее.

— Само го повтаряш! Непрекъснато искаш да си вървя. — Навън изтрещява гръм. Съквартирантите стават още по-шумни.

Никога не си си тръгвал — казва Малори, всяка дума сякаш отронва камък от гръдта ѝ.

— Така е, не съм.

Очите на Малори плувват в сълзи.

— Дон прояви сърце да ми подаде ръка и беше достатъчно прозорлив, за да предвиди, че може да ме изгоните.

Дон, мисли си тя, какво си направил?

Гари се навежда по-напред.

— Имаш ли нещо против да ти разкажа една история, докато вършиш това?

— Моля?

— Една история. Нещо, което ще те разсейва от болката. И държа да ти кажа, че се справяш страхотно. По-добре от жена ми.

Олимпия диша зле, твърде учестено, сякаш няма да успее да преживее раждането.

— Има два варианта — продължава Гари. — Или…

— Моля те — вика Малори. — Моля те, остави ме на мира.

— Или философията ми е правилна, или — макар че мразя да използвам тази дума — имам имунитет.

Сякаш бебето е на ръба на тялото ѝ. Но ѝ се струва, че е много голямо, за да излезе. Малори ахва и затваря очи. Но болката е навсякъде, дори в тъмното.

Те нямат представа, че той е тук. О, боже, те не знаят, че е в къщата.

— Наблюдавах доста време улицата — казва Гари. — Видях как Том и Джулс се препъват до съседната пряка. Бях на сантиметри от Том, когато оглеждаше шатрата, където се бях приютил.

— Стига. СТИГА!

Но крещенето само влошава болката. Малори се съсредоточава. Напъва. Диша. Но не може да не слуша.

— Стори ми се забележително докъде е готов да стигне човек. Наблюдавах непокътнат как съществата минават всеки ден, всяка нощ, понякога по десетки накуп. Това е причината да се установя на тази улица, Малори. Нямаш представа какво гъмжило е навън.

Моля те моля те моля те моли те моля те моля те МОЛЯ ТЕ

От долния етаж долита гласът на Том.

— Джулс! Имам нужда от теб!

После стъпки, които стремглаво се връщат обратно.

— ТОМ! ПОМОГНИ НИ! ГАРИ Е ТУК! ТОМ!

— Зает е — казва Гари. — Долу положението е сериозно.

Гари се изправя. Приближава се до вратата на тавана и тихо я затваря. После заключва.

— Така по-добре ли е?

— Какво направи? — изсъсква Малори.

Отдолу долитат още викове. Ако се съди по звуците, сякаш всички се движат едновременно. За момент ѝ минава през ума, че е полудяла. Колкото и да се е чувствала на сигурно място, сякаш изведнъж е осъзнала, че няма скривалище от лудостта на новия свят.

Някой крещи в коридора под заключената врата на тавана. Малори си казва, че е Феликс.

— Жена ми не беше подготвена — внезапно се озовава до нея Гари. — Станах свидетел как видя едно от съществата. Не я предупредих, че ще го види. Не…

— Защо не ни каза! — плаче Малори, напъва.

— Защото вие, както и всички други, нямаше да ми повярвате. Само Дон ми повярва.

— Ти си луд.

Гари се смее, ухилен.

— Какво става долу? — крещи Олимпия. — Малори! Какво става долу?

— Не знам!

— Дон е — казва Гари. — Опитва се да убеди останалите в това, на което го научих аз.

— ДОН Е!

Гласът отдолу се чува толкова ясно, сякаш човекът е тук на тавана.

— ДОН ГИ МАХНА! ДОН МАХНА ОДЕЯЛАТА!

— Няма да ни наранят — шепне Гари. Мустаците на мократа му брада докосват ухото на Малори.

Но тя е престанала да го чува.

— Малори? — прошепва Олимпия.

— ДОН МАХНА ОДЕЯЛАТА И ОТВОРИ ВРАТАТА! ТЕ СА В КЪЩАТА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ? ТЕ СА В КЪЩАТА!

бебето излиза бебето излиза бебето излиза бебето излиза

— Малори?

— Олимпия — казва тя съкрушена, лишена от надежда (вярно ли е? собственият ѝ глас ли казва всичко това?). — Да. Вече са в къщата.

Бурята навън плющи в стените. Суматохата долу явно е неуправляема.

— Звучат като вълци — плаче Олимпия. — Звучат като вълци!

Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон Дон

махна одеялата и ги пусна

някой ги видя

пусна ги

някой полудя кой беше?

Дон ги пусна

Дон махна одеялата

Дон не вярва, че могат да ни наранят

Дон мисли, че всичко е в главата ни

Гари коленичил край стола му в трапезарията

Гари му говори иззад паното в зимника

Дон махна одеялата

Гари му каза, че не са истински, Гари му каза, че са безобидни

може да са полудели кой е кой беше?

(напъвай, Малори, напъвай, имаш бебе, бебе, за което да се тревожиш, затвори си очите и напъвай, напъвай)

вече са в къщата

и всички вътре

звучат като вълци.

Птиците, мисли Малори в истерия, бяха добра идея, Том. Страхотна идея.

Олимпия я засипва с въпроси като обезумяла, но Малори не може да отговори. Достигнала е предела на разума си.

— Вярно ли е? Наистина ли има същество в къщата? Не може да е истина. Никога няма да го позволим! Наистина ли е в къщата? В момента?

Нещо долу се блъска в стена. Сигурно тяло. Кучетата лаят.

Някой е хвърлил куче срещу стената.

— ДОН МАХНА ОДЕЯЛАТА!

Кой си е затворил очите долу? Кой е запазил присъствие на духа? Малори би ли запазила? Малори би ли могла да остане със затворени очи, докато съквартирантите полудяват?

О, боже, мисли си Малори. Те ще умрат долу.

Бебето я побърква.

Гари продължава да ѝ шепне в ухото.

— Това, което чуваш долу — именно това имах предвид, Малори. Мислят си, че са длъжни да полудеят. Но не е така. Прекарах месеци навън. Наблюдавах ги седмици наред.

— Невъзможно — казва Малори. Не е ясно дали го казва на Гари, дали има предвид шума долу, или пък болката, която ѝ се струва, че никога няма да отмине.

— Първия път, когато видях същество, си помислих, че съм откачил. — Гари се смее нервно. — Но не бях. И когато постепенно осъзнах, че все още съм с всичкия си, започнах да разбирам какво се случва. С приятелите ми. Със семейството ми. С всички.

— Не искам да слушам повече! — пищи Малори. Има чувството, че ще се разцепи през средата. Стана грешка, мисли си. Бебето, което се опитва да излезе от нея, е твърде голямо и ще я раздере.

Момче е сякаш.

— Знаеш ли какво?

— Престани!

— Знаеш ли?

— Не! Не! Не!

Олимпия вие, небето вие, кучетата на долния етаж вият. Малори е сигурна, че различава гласа на Джулс. Чува го как тича долу. Чува го как се опитва да раздере нещо в банята.

— Може би съм неуязвим, Малори. Или просто съм осъзнат.

Иде ѝ да каже, Осъзнаваш ли колко много би могъл да ни помогнеш? Даваш ли си сметка колко по-безопасно можехме да живеем?

Но Гари е луд.

И вероятно винаги е бил луд.

Дон свали одеялата.

Гари коленичи край него в трапезарията.

Гари му говори иззад паното в избата.

Гари — демонът на крехкото рамо на Дон.

Някой блъска здраво по вратата на тавана.

— ПУСНЕТЕ МЕ!

Феликс е, казва си Малори. Или Дон.

— БОЖЕ МИЛИ, ПУСНЕТЕ МЕ!

Но не е никой от двамата.

Том е.

— Отвори му вратата! — крещи Малори на Гари.

— Сигурна ли си, че искаш да го направя? На мен не ми звучи много безопасно.

— Моля те моля те моля те! Пусни го!

Том е, о, боже, Том е, Том е, о, боже, Том е.

Тя напъва здраво. О, боже, напъва толкова здраво.

— Дишай — казва ѝ Гари. — Дишай. Малко остава.

— Моля те! — крещи Малори. — Моля те!

— ПУСНЕТЕ МЕ! ПУСНЕТЕ МЕ ВЪТРЕ!

Олимпия също крещи.

— Отворете вратата! Том е!

Лудостта от долния етаж чука на вратата.

Том.

Том полудя. Том видя едно от съществата.

Том полудя.

Чу ли го? Чу ли му гласа? Това беше звукът, който произвежда. Така звучи без разума си, без красивия си ум.

Гари става и прекосява таванската стая. Дъждът барабани по покрива. И тогава чукането по капака спира.

Малори поглежда към Олимпия в другия край на стаята.

Черната коса на Олимпия чезне в сенките. Очите ѝ сияят отвътре.

— Почти… сме… готови — проронва тя.

Детето на Олимпия излиза. На светлината на свещта Малори го вижда да се подава.

Инстинктивно посяга нататък, макар че е чак в другия край на пода.

— Олимпия! Не забравяй да покриеш очите на детето си. Не забравяй да…

Вратата на стаята се отваря с гръм и трясък. Ключалката е счупена.

Малори изкрещява, но единственото, което чува, е собственото си сърце, по-силно от всичко в новия свят.

После замлъква.

Гари става и пристъпва към прозореца. Зад нея се чуват тежки стъпки. Бебето на Малори е на път.

Стъпалата стенат.

— Кой е? — пищи Малори. — Кой е? Всички добре ли са? Том ли е? Кой е?

Някой, когото тя не вижда, е изкачил стъпалата и е на тавана при тях.

Малори, с гръб към стълбите, гледа как изражението на Олимпия се променя от болка към благоговение.

Олимпия, мисли си. Не гледай. Бяхме толкова добри. Толкова смели. Не гледай. Просто посегни към детето си. Щом излезе цялото, покрий му очите. Скрий ги. И своите скрий. Не гледай, Олимпия. Не гледай.

Но тя разбира, че е твърде късно за приятелката ѝ.

Олимпия се навежда напред. Очите ѝ се ококорват, устата ѝ зяпва. Лицето ѝ се превръща в три съвършени кръга. За момент Малори вижда как чертите ѝ се изкривяват, после засилват.

— Красив си — казва Олимпия усмихната. Усмивката ѝ е прекършена, крива. — Не си никак лош. Искаш ли да видиш бебето ми? Искаш ли?

Детето, детето, мисли си Малори, детето е все още в нея, а тя полудя. О, боже, Олимпия полудя, о, боже, съществото е зад мен и съществото е зад детето ми.

Малори затваря очи.

Докато го прави, образът на Гари остава, все така стои в периферията на светлото петно от пламъка на свещта. Но не изглежда толкова сигурен, колкото заявяваше предварително. Прилича на изплашено дете.

— Олимпия — казва Малори. — Трябва да покриеш очите на детето. Трябва да се протегнеш надолу. Към бебето си.

Малори не вижда изражението на приятелката си. Но гласът на Олимпия разкрива претърпяната промяна.

— Какво? Ти ще ми казваш как да си гледам детето? Що за кучка си ти? Що за…?

Думите на Олимпия се смесват в гърлено ръмжене.

Докачливостта на лудостта.

Болезнените, опасни думи на Гари.

Олимпия вие.

Бебето на Малори се подава. Тя напъва.

Със сила, която не подозираше, че притежава, Малори се придърпва напред на кърпата. Иска детето на Олимпия. Ще го защити.

После, сред цялата болка и лудост, Малори чува първото проплакване на бебето на Олимпия.

Затвори му очите.

Тогава най-после бебето на Малори също излиза и ръката ѝ е там, за да затвори очите и неговите очи. Главичката му е толкова мекичка и тя е убедена, че навреме го е хванала.

— Ела тук — прилепва го за гърдите си. — Ела при мен и затвори очи.

Гари се смее нервно от другия край на стаята.

— Невероятно — казва той.

Малори опипва за ножа. Намира го и прерязва собствената си пъпна връв. После отрязва две ивици от кървавата кърпа под себе си. Опипва да провери пола му и установява, че е момче, а няма на кого да каже. Няма сестра. Няма майка. Няма баща. Няма акушерка. Няма Том. Притиска го здраво до гърдите си.

Бавно връзва ивица от кърпата около очите му.

Колко е важно да види лицето на майка си, когато идва на този свят?

Чува как съществото зад нея помръдва.

— Бебето — казва Олимпия с дрезгав глас. Звучи така, сякаш говори по-възрастна жена. — Моето бебе — изграчва.

Малори се плъзва напред. Мускулите на тялото ѝ се съпротивляват. Протяга се към детето на Олимпия.

— Ето — казва, без да гледа. — Хайде, Олимпия, позволи ми да го взема. Нека го видя.

Олимпия изсумтява.

— Защо да ти позволявам? Защо ти е детето ми? Ти луда ли си?

— Не, просто искам да го видя.

Очите на Малори още са затворени. На тавана е тихо. Дъждът почуква тихичко по покрива. Малори се придвижва още напред, плъзва се върху кървавата хавлия.

— Може ли? Може ли просто да я видя? Момиче е, нали? Не беше ли права за това?

Малори чува нещо толкова поразително, че спира насред пода.

Олимпия гризе нещо. Малори знае, че е пъпната връв.

Стомахът ѝ се преобръща. Държи очите си затворени. Всеки момент ще повърне.

— Може ли да я видя? — успява да пророни Малори.

— Тук. Тук! — казва Олимпия. — Виж я. Виж я.

Накрая ръцете на Малори са върху бебето на Олимпия. Момиче е.

Олимпия става. Сякаш стъпва в дъждовна локва. Малори знае, че локвата е от кръв. Плацента, пот и кръв.

— Благодаря — прошепва Малори. — Благодаря ти, Олимпия.

Това действие, подаването на детето ѝ, Малори няма да забрави никога. Моментът, в който Олимпия направи каквото трябваше за детето си, въпреки че бе загубила разсъдъка си.

Малори връзва втората ивица хавлиена кърпа около очите на бебето. Олимпия се тътри към скрития зад одеяло прозорец. Където стои Гари. Съществото чака зад Малори, неподвижно е.

Малори грабва двете бебета, слага върху очите им окървавените си пръсти като допълнителна защита. И двете бебета плачат.

И внезапно Олимпия се боричка с нещо, избутва нещо.

В следващия момент се катери.

— Олимпия?

Явно е намислила нещо.

— Олимпия? Какво правиш, Олимпия? Гари, спри я. Моля те, Гари.

Думите ѝ са безполезни. Гари е най-лудият от всички.

— Излизам навън, господине — казва Олимпия на Гари, който сигурно е наблизо. — Достатъчно дълго бях вътре.

— Олимпия, спри.

— Ще изляза НАВЪН — казва тя, гласът ѝ звучи едновременно като на дете и на столетник на смъртен одър.

— Олимпия!

Твърде късно е. Малори чува как стъклото на прозореца се пръсва. Нещо се блъска във фасадата.

Тишина. От долния етаж. От тавана. После Гари се обажда.

— Тя виси! Увисна на собствената си пъпна връв!

Недей. Моля те, боже, не позволявай на този човек да ми описва какво вижда.

— Виси на пъпната си връв! Най-невероятното нещо, което някога съм виждал! Да се обеси на пъпната връв!

В гласа му се долавя веселост, радост.

Съществото зад нея помръдва. Малори е в епицентъра на цялата тази лудост. Стара лудост. Онази лудост, която връхлита хората по време на война, развод, бедност и когато знаеш, че приятелката ти…

— Виси на пъпната си връв! На пъпната си връв!

— Млъкни! — крещи със затворени очи Малори. — Млък!

Но думите ѝ са задавени, докато тя усеща как съществото зад нея се привежда напред. Част от него (лицето му?) се придвижва към устните на Малори.

Малори само диша. Не помръдва. Помещението е притихнало. Тя усеща топлината, горещината на съществото до себе си.

Шанън, мисли си, погледни облаците. Приличат на нас. На мен и теб.

Пристяга превръзките на очите на бебетата.

Чува как съществото зад нея се отдръпва. Сякаш отстъпва. Отдалечава се.

Застива. Спира.

Когато чува дървените стъпала да проскърцват и когато е сигурна, че звукът е от отдалечаващи се надолу стъпки, освобождава стон, извиращ от дълбини в душата ѝ, каквито не е и подозирала, че съществуват.

Стъпките стават все по-тихи. И по-тихи. Докато стихват съвсем.

— Оста̀ви ни — казва тя на бебетата.

Чува как Гари се размърдва.

— Не ни доближавай — крещи му със затворени очи. — Да не си ни докоснал!

Той не я докосва. Минава покрай нея и стълбите проскърцват пак.

Гари слиза на долния етаж. Ще провери кой е оцелял. Кой не.

Тя се надига, всичко я боли от изтощение. От загубата на кръв. Тялото ѝ я съветва да спи, да спи. Сами са на тавана, Малори и бебетата. Понечва да полегне назад. Има нужда. Но решава да изчака. Наострила слух. Отпочива.

Колко време е минало? Колко време стискам тези бебета?

Ала отмората ѝ е нарушена от друг звук. Идва от долния етаж. Звук, който в стария свят бе нещо обичайно.

Олимпия е обесена (той така каза той така каза) от таванския прозорец.

Тялото ѝ се блъска в къщата от вятъра. И ето че нещо долу иззвънява.

Телефон. Звъни телефон.

Малори е като хипнотизирана от този звук. Откога не е чувала подобно нещо?

Някой им се обажда. Някой връща обаждане.

Малори се обръща, подхлъзва се върху плацентата. Поставя момиченцето в пазвата си, после внимателно я загръща. Със свободната си ръка опипва за парапета на стълбата. Стъпалата са стръмни. Стари. Никоя жена, която е родила току-що, не би трябвало да минава по такива стълби.

Но телефонът звъни. Някой връща обаждане. И Малори ще вдигне.

Звънииииииииииии

Въпреки импровизираните превръзки, с които е завързала очите на бебетата, ги предупреждава да си затварят очите.

Това разпореждане ще е най-честата ѝ реплика към тях през следващите четири години. И нищо няма да ѝ попречи да им го казва, без да я интересува дали са твърде малки да я разберат, или не.

Звъниииииии

Тя се примъква по задник до ръба на пода и извърта краката си така, че да може да стъпи на най-горното стъпало. Тялото ѝ крещи да спре.

Но тя продължава надолу.

Слиза по стълбите. Гушнала е момчето в дясната си ръка, дланта ѝ покрива очите му. Момичето е в пазвата ѝ. Очите ѝ са затворени и светът е черен, и толкова се нуждае от сън, че е готова да потъне в него директно от стъпалата. Но продължава, пристъпва надолу и се ориентира за посоката по телефонния звън.

Звънииииииии

Стъпалата ѝ докосват светлосивия килим, с който е застлан белият коридор на втория етаж. Със затворени очи, тя не вижда тези цветове, както не вижда Джулс, проснат възнак край стената вдясно, от темето му се стичат пет кървави ручейчета, точно там, където дланта му е залепена за пода.

На площадката преди стълбището за надолу Малори спира. Поема си дълбоко дъх. Сигурна е, че ще се справи. Тръгва.

Минава покрай Черил, но не го знае. Все още не. Главата на Черил гледа към първия етаж, краката ѝ — към втория. Тялото ѝ е гротескно, неестествено изкривено.

Без да го осъзнава, Малори минава на сантиметри от нея.

Едва не докосва Феликс на долната площадка. Но се разминават. По-късно ще ахне, щом види дупките, зейнали по лицето му.

Звънииииииии

Няма представа, че минава покрай едното хъски. Животното се е строполило до стената, където е оставило тъмнолилаво петно.

Отвътре ѝ напира да извика. Има ли някой оцелял? Иде ѝ да го изкрещи. Но телефонът звъни и тя е сигурна, че няма да спре да звъни, докато не вдигне.

Следва звука, като се придържа към стената. Дъжд и вятър нахлуват през счупените прозорци.

Трябва да вдигна.

Ако можеше да отвори очи, би видяла количеството кръв, заляло къщата.

Звънииииииииии

Ще види по-късно. Но точно в момента звъненето на телефона е толкова силно, толкова отблизо.

Малори се обръща с гръб към стената, после се приплъзва с мъка към килима. Телефонът е на масичката. Тялото ѝ е сковано от изгаряща, пронизваща болка, всичките ѝ фибри. Като поставя момчето до момичето в пазвата си, посяга с другата ръка и започва да опипва телефона, който продължава да звъни упорито.

— Ало?

— Ало.

Мъж е. Гласът му звучи толкова спокоен.

— Кой е? — пита Малори.

Почти не може да асимилира, че използва телефон.

— Казвам се Рик. Получихме съобщението ви преди няколко дни. Имахме малко ангажименти и затова не успяхме да се обадим по-рано. Как се казвате?

— Кой се обажда?

— Както ви казах, името ми е Рик. Човек на име Том ни е оставил съобщение.

— Том.

— Да. Той живее там, нали?

— Аз съм Малори.

— Добре ли си, Малори? Звучиш ми сломена.

Малори диша дълбоко. Има чувството, че никога повече няма да бъде добре.

— Да — отговаря. — Добре съм.

— В момента нямам много време. Би ли искала да се махнеш от мястото, където живееш в момента? Да дойдеш в по-сигурно убежище? Предполагам, че отговорът е положителен.

— Да.

— Ето какво трябва да направиш. Ако можеш, записвай. Имаш ли химикалка?

Малори казва, че има, и опипва за химикалката, която Том държи при телефонния указател. Бебетата плачат.

— Май при теб има бебе?

— Да.

— Предполагам, това е причината да търсиш по-сигурно място. Ето информацията, която ти е нужна, Малори. Тръгни по реката.

— Моля?

— По реката. Знаеш ли къде е?

— Д-да. Знам къде е. Точно зад къщата. На осемдесет метра от кладенеца, както са ми казвали.

— Добре. Придвижи се по реката. Много е опасно, но след като двамата с Том сте стигнали дотук, значи ще се справите. Видях местоположението ви на картата и изглежда, ще трябва да пропътувате около трийсет километра. Така, на едно място реката се разделя…

— Какво прави…?

— Извинявай. Сигурно говоря твърде бързо. Но те уверявам, че при нас ще си на по-сигурно място.

— В смисъл?

— Ами, първо, нямаме прозорци. Разполагаме с течаща вода. И сами си отглеждаме храната. Разчитаме единствено на себе си — доколкото това е възможно в днешните условия. Имаме много спални. Хубави са. Повечето от нас дори смятат, че сега живеем по-добре от преди.

— Колко сте?

— Сто и осем.

Всъщност можеше да ѝ каже произволно число. Включително безкрайност.

— Но нека първо ти обясня как да стигнеш дотук. Би било катастрофално, ако линията се разпадне, преди да си получила указанията.

— Добре.

— Реката ще се раздели на четири ръкава. На теб ти трябва вторият от дясно наляво. Така че не може просто да се придържаш към десния бряг и да разчиташ, че ще ни намериш. Малко е сложно. И ще се наложи да отвориш очи.

Малори бавно клати глава. Не.

Рик продължава.

— А ето как ще разбереш кога е дошъл моментът. Ще чуеш глас. Записан. Не можем да седим край реката всеки ден. Твърде опасно е. Затова инсталирахме говорител. Активира се при движение. Благодарение на такива устройства, следим изкъсо какво се случва в гората и реката околовръст. Щом говорителят се активира, записът ще върви в продължение на трийсет минути без прекъсване. Ще го чуеш. Повтаря се едно и също съобщение с дължина четирийсет секунди. Силно. Ясно. Чуеш ли го, ще трябва да отвориш очи.

— Благодаря ти, Рик. Но не мога да го направя.

В гласа ѝ се усеща тревожност. Съсипана е.

— Разбирам, че звучи стряскащо. Така е. Но точно в това е номерът, бих казал. Няма друг начин.

Малори понечва да затвори. Но Рик продължава.

— Толкова много неща се случват тук при нас. Напредваме с всеки изминал ден. Разбира се, още сме много далеч от постигането на целите си. Но се стараем.

Малори се разридава. Тези думи, това, което ѝ казва мъжът — надежда ли ѝ дава? Или е просто някаква по-дълбинна разновидност на невероятната безнадеждност, обзела я в момента?

— Ако направя това, което ми казваш — успява да промълви, — как ще ви намеря?

— След разклонението ли?

— Да.

— Имаме алармена система. Същата технология, която използвахме и за задвижването на записа, който ще чуеш. Щом тръгнеш по правилния ръкав, ще изминеш около сто метра. Тогава се активира уведомителна аларма. Спуска се преградна мрежа. Ще спреш в нея. И ние ще дойдем да видим какво е попаднало в мрежата.

Малори потръпва.

— Нима?

— Да. Май не ти се вярва много.

В главата ѝ нахлуват образи от стария свят, но каквото и да си мисли, неизбежно се чувства обвързана, пристегната с верига. Инстинктът ѝ показва, че каквото и да е това ново място — по-хубаво или по-лошо от сегашното — тя никога повече няма да бъде свободна.

— Колко сте там? — пита Рик.

Малори се заслушва в тишината на къщата. Прозорците са счупени. Вратата вероятно е отворена. Трябва да стане. Да я затвори. Да покрие прозорците. Но сякаш всичко това се случва на друг човек.

— Трима — казва с безжизнен глас. — Ако броят се промени…

— Не се притеснявай, Малори. Колкото и да дойдете, все е добре. Имаме достатъчно място за няколкостотин души и работим по разширяването. Просто тръгни веднага щом можеш.

— Рик, няма ли как да ми помогнеш? — Чува го как си поема дълбоко дъх.

— Съжалявам, Малори. Рискът е твърде голям. Имат нужда от мен тук. Знам, че звучи егоистично. Но се боя, че ще трябва сама да стигнеш до нас.

Малори кима безмълвно. Въпреки кръвта, загубата, болката, тя разбира, че той трябва да се грижи за своята безопасност.

Аз съм единствената тук, която може да си отвори очите в момента, а в пазвата си нося две новородени, които тепърва ще трябва да опознават света, стаята мирише на пикня, кръв и смърт. Отвън нахлува въздух. Студено е и това означава, че прозорецът е счупен или вратата е отворена. Тъй опасно отворена. Така че всичко това звучи добре, Рик, наистина, но не съм сигурна, че мога да стигна дори до банята, камо ли да пропътувам по реката петдесет километра или колкото там каза.

— Малори, ще се чуем пак. Ще ти се обадя. Или можеш да дойдеш веднага?

— Не знам. Не знам кога бих могла да дойда.

— Добре.

— Но ти благодаря.

Това като че ли е най-искрената благодарност, която Малори е изричала някога.

— Ще ти се обадя след седмица, Малори.

— Добре.

— Малори?

— Да?

— Ако не се обадя, може да означава, че телефонните линии при нас са прекъснали. Или пък при теб. Просто ми се довери, като ти казвам, че можеш да ни намериш. Ела по всяко време. Ще бъдем тук.

— Добре — казва Малори.

Рик ѝ дава телефонния си номер. Малори, стиснала химикалката, записва насляпо номера върху страница от отворения телефонен указател.

— Довиждане, Малори.

— Довиждане.

Просто един обикновен, ежедневен телефонен разговор.

Малори затваря. После главата ѝ увисва и тя заплаква. Бебетата в пазвата ѝ помръдват. Тя плаче още двайсет минути, без прекъсване, накрая изпищява, чула драскане по вратата на избата. Виктор. Лае, за да го пуснат в къщата. Извадил с късмета да остане заключен долу. Може би Джулс, виждайки какво се случва, го е заключил.

След като върне одеялата по местата им и затвори вратите, тя ще обходи къщата сантиметър по сантиметър с метлата, за да провери за същества. Ще минат шест часа, преди да се почувства достатъчно сигурна, за да отвори очи, тогава ще види какво се е случило в къщата, докато тя е раждала.

Но преди това, със здраво стиснати очи, Малори ще стане и ще мине обратно през хола, докато се изкачи обратно по стълбите, чак до таванската стая.

И там ще стъпи върху трупа на Том.

Няма да знае, че е той, ще си помисли, че е чувал със захар, който се е изпречил пред крака ѝ, после ще коленичи пред кофата с вода и ще започне мъчителното измиване на себе си и децата.

Ще говори с Рик много пъти през следващите месеци. Но скоро телефонните линии ще спрат да работят.

Ще ѝ отнеме шест месеца, докато измие къщата от кръвта и се освободи от труповете. Ще намери Дон на кухненския под, устремен към зимника. Сякаш е летял нататък, луд, за да си иска здравия разум от Гари. Малори ще търси Гари. Навсякъде. Но така и няма да открие нито следа от него. Неизменно ще усеща присъствието му. Някъде там. Навън.

Повечето от съквартирантите ще бъдат погребани в полукръг около кладенеца в задния двор. Завинаги ще усеща неравните буци по земята, гробовете, които е изкопала и запълнила със завързани очи, всеки път, когато носи вода с кофите.

Том ще бъде погребан най-близо до къщата. На миниатюрната полянка, където води децата, със завързани очи, за да подишат чист въздух. Мястото, където се надява духът им да е най-свободен.

Ще минат четири години, преди да отговори положително на въпроса дали би могла да замине скоро за мястото, което Рик ѝ описа по телефона. Но сега тя просто мие. Сега просто мие бебетата. И бебетата плачат.