Кутия за птици

7.

Ривърбридж.

Малори е идвала, по тези места преди известно време. За една Нова година. Не си спомня точно името на момичето, което организираше купона. Марси някоя си. Примерно — Марибел. Марси беше позната на сестра ѝ, Шанън ги докара със своята кола. Пътищата бяха кишави. Мърляви сиви бордюри от сняг кантираха уличните банкети. Хората си слагаха в коктейлите лед от покрива. Някой се съблече почти чисто гол и написа в снега „2009 година“. Сега, в разгара на лятото, в средата на юли, шофира Малори. Уплашена, сама и опечалена.

Оказва се мъчително да се добере дотук с колата. Движи се с не повече от двайсет километра в час, трескаво се оглежда за пътни знаци, за други коли. Затваря очи, после пак ги отваря, кара по този начин.

Пътищата са пусти. Навсякъде прозорците на къщите са покрити с одеяла или заковани с дъски. Витрините са празни. Паркингите пред големите супермаркети са безлюдни. Тя не отлепя очи от шосето пред себе си и напредва по маршрута, отбелязан на картата до нея. Ръцете ѝ едва държат волана. Очите ѝ смъдят от плач. Изпитва упорито чувство за вина, задето изостави мъртвата си сестра на пода в банята.

Не я погреба. Просто си тръгна.

Болниците не отговаряха на обаждания. Погребалните агенции също. Малори криво-ляво покри трупа с любимия синьо-жълт шал на Шанън.

Радиото ту тръгва, ту спира. Някакъв мъж говори за евентуална война. Ако човечеството се обедини, казва, обаче връзката прекъсва и се чува само пращене. Малори вижда изоставена кола отстрани на пътя. Вратите ѝ са отворени. От пасажерското място виси яке, опира в асфалта. Тя бързо забива поглед пред себе си. Затваря очи. После ги отваря.

Радиото тръгва. Мъжът продължава да говори за война. Нещо вдясно помръдва, тя го забелязва с периферното си зрение. Не поглежда нататък. Присвива дясното си око. Отпред, по средата на платното, каца птица, миг по-късно отлита. Щом стига до мястото, Малори вижда, че птицата е била привлечена от мъртво куче. Малори минава през него. Колата подскача; тя си удря главата в тавана, куфарът ѝ на задната седалка издрънчава. Малори трепери. Кучето не изглеждаше умряло, а умиращо. Затваря очи. Отваря ги.

Птица, вероятно същата, грачи в небето. Малори минава по Раундтрий Стрийт. Болам Стрийт. Хортън. Знае, че наближава. Нещо притичва вляво от нея. Тя примижава с лявото око. Минава покрай изоставена пощенска кола, писмата са разпилени по настилката на пътя. Някаква птица лети твърде ниско, за малко да се блъсне в предното стъкло. Малори изпищява, стиска и двете си очи, после ги отваря. В същия миг забелязва табелата, която търси.

Завива надясно, намалява скоростта, докато излиза на Шилингам Лейн. Няма нужда да гледа на картата къде се пада номер 273. Представя си местоположението през цялото време, докато шофира.

С изключение на няколкото коли, паркирани пред една къща вдясно, улицата е пуста. Обикновено предградие. Повечето къщи изглеждат еднакви. Ливадите са избуяли. Всички прозорци са закрити. В нетърпението си Малори гледа къщата, пред която са паркирани колите, и е сигурна, че именно нея търси.

Затваря очи и набива спирачки.

Спряла и задъхана, все още не може да се освободи от бледия образ на къщата, който се мержелее в главата ѝ.

Гаражът е вдясно. Гаражната врата, бежова, е затворена. Кафяв покрив с керемиди върху бяла обшивка и тухли. Входната врата е в по-тъмнокафяво. Прозорците са закрити. Има тавански етаж.

Събрала кураж, все още със затворени очи, Малори се извръща и стиска дръжката на куфара. Къщата е на двайсетина метра от мястото, където е спряла. Знае, че не е близо до тротоара. Не я интересува. Опитва се да се успокои, диша дълбоко, бавно. Куфарът е до нея на пасажерското място. Затворила очи, слуша. След като не чува нищо край колата, отваря шофьорската врата и слиза, взема багажа със себе си.

Бебето ритва.

Малори остава без дъх, боричка се с багажа. Аха да отвори очи, за да погледне към корема си. Но в последния момент посяга и го погалва.

— Пристигнахме — прошепва.

Грабва куфара и слепешката, внимателно стига до ливадата пред къщата. Щом усеща тревата под обувките си, се движи по-чевръсто, блъска се в нисък храст. Усеща иглички по китките и хълбока си. Отстъпва, заслушана, и обувките ѝ намират бетонната настилка, пристъпва внимателно към мястото, където предполага, че се намира вратата.

Права е. Потраква с куфара по верандата, плъзга длан по тухлата, напипва звънеца. Натиска го.

Отпървом не получава отговор. Обзема я обезверяващото чувство, че това е краят ѝ. Стигнала е чак дотук, опълчила се е срещу света за едното нищо? Пак натиска звънеца. И още веднъж. И пак. Няма отговор. Чука, започва да блъска истерично по вратата.

Никой не ѝ отговаря.

Накрая… чува приглушени гласове отвътре.

О, боже! Има някого! В къщата има някого!

— Ехо? — подвиква неуверено. Звукът на собствения ѝ глас на пустата улица я стряска. — Здравейте! Прочетох обявата във вестника!

Тишина. Малори чака, заслушана. После някой ѝ отговаря.

— Коя си ти? — пита мъж. — Откъде си?

Малори изпитва облекчение, надежда. На ръба на сълзите е.

— Казвам се Малори! Дойдох с кола от Уесткорт!

Пауза. После:

— Очите ти затворени ли са?

Друг мъжки глас.

— Да, затворени са!

— През цялото ли време бяха затворени?

Само ме пуснете да вляза, мисли си. ПУСНЕТЕ МЕ!

— Не — отговаря. — В смисъл, да. Шофирам от Уесткорт. Държах ги затворени доколкото можах.

Чува приглушени гласове. Някои са гневни. Хората се припират дали да я пуснат.

— Нищо не съм видяла! — провиква се тя. — Кълна се. Не съм опасна. Очите ми са затворени. Моля ви. Прочетох обявата ви във вестника.

— Не отваряй очи. — Мъжки глас. — Отваряме. А ти влез по най-бързия начин. Разбрахме ли се?

— Добре. Да. Ясно.

Чака. Въздухът е неподвижен, спокоен. Нищо не се случва. После се чува прищракване на ключалка. Малори пристъпва бързо напред. Протягат се ръце и я издърпват. Вратата се тряска зад гърба ѝ.

— Стой така тук — казва ѝ жена. — Трябва да огледаме. Да сме сигурни, че си влязла само ти.

Малори стои със затворени очи и слуша. По звуците съди, че вероятно обхождат стените с метли. Повече от един чифт ръце я докосват по раменете, по врата, по краката. Някой минава зад нея. Чува пробягване на пръсти по затворената врата.

— Добре — казва мъж. — Всичко е наред.

Когато Малори отваря очи, вижда петима души, застанали в редица пред нея. Рамо до рамо, те изпълват фоайето. Тя ги гледа. Те я гледат. Единият носи на главата си странен шлем. Ръцете му са опаковани в нещо като вата и тиксо. От тиксото стърчат химикалки, моливи и други остри предмети — същинска детска версия на средновековно бойно снаряжение. Двама са въоръжени с дръжки от метли.

— Здравей — казва един мъж. — Аз съм Том. Естествено, разбираш защо отваряме вратата по този начин. Всичко може да се промъкне с теб.

Въпреки шлема, Малори вижда, че Том има русоляво-кестенява коса. Лицето му е с волеви черти. Сините му очи разкриват буден ум. Не е много по-висок от Малори. Небръснат е и наболата му брада рижавее.

— Разбирам — казва Малори.

— Уесткорт — пристъпва към нея Том. — Доста път си е. Извършила си истински подвиг. Защо не поседнеш и не ни разкажеш какво видя по пътя?

Малори кима, но не помръдва. Стиснала е куфара си толкова здраво, че кокалчетата ѝ са побелели и изпитва болка. Приближава по-висок, по-едър мъж.

— Дай да го взема — предлага ѝ.

— Благодаря.

— Казвам се Джулс. Тук съм от два месеца. Като повечето от нас. Том и Дон са дошли малко по-рано.

Късата тъмна коса на Джулс изглежда немита. Като да е работил на открито. Но има приветлив вид.

Малори оглежда лицата на домакините едно по едно. Една жена и четирима мъже.

— Аз съм Дон — представя се друг мъж. Той също е с тъмна коса. Мъничко по-висок. Носи черни панталони и пурпурна риза с копчета на яката, навил е ръкавите си до лактите. Изглежда по-възрастен от Малори, на двайсет и седем-осем години.

— Изкара ни акъла. Седмици наред никой не е почукал на тази врата.

— Съжалявам.

— Не се притеснявай — обажда се четвъртият мъж. — Всички тук дойдохме по същия начин. Аз съм Феликс.

Феликс изглежда уморен. Младее. Може би е на двайсет и една-две. Има дълъг нос и буйна кестенява коса, което му придава някак карикатурен вид. Висок е колкото Джулс, но по-слаб.

— Аз съм Черил — протяга ръка жената. Малори се здрависва.

Изражението на Черил не е толкова сърдечно, колкото на Том и Феликс. Кестенявата коса скрива част от лицето ѝ. По потник е. Явно и тя е вършила някакъв физически труд.

— Джулс, ще ми помогнеш ли да го махна? — Том се опитва да свали шлема от главата си, но саморъчната ризница му се пречка. Джулс му помага.

Без шлема, Малори го разглежда по-обстойно. Пясъчнорусата му коса стърчи във всички посоки над светлото лице. Едва загатнатите лунички му придават руменина. Брадата му е съвсем рехава, мустаците са по-гъсти. Карираната му риза с копчета на яката и свободните кафяви панталони напомнят на Малори за неин учител от миналото.

Докато го оглежда, не осъзнава, че той се взира в корема ѝ.

— Извинявай, ако нещо, но… бременна ли си?

— Да — едва отвръща тя, стресната, че може да се окаже проблем.

— Мамка му! — не се стърпява Черил. — Кажи ми, че се шегуваш.

— Черил — прекъсва я Том, — ще я уплашиш.

— Виж, Малори, нали така се казваше — продължава Черил. — Не искам да звуча негостоприемно, но бременна жена в къщата си е голяма отговорност.

Малори е притихнала. Оглежда лицата едно подир друго, забелязва израженията им. Изглежда, я изучават. Решават дали биха могли да приютят жена, която след време ще роди дете. Малори внезапно осъзнава, че досега не е мислила за това точно по този начин. Докато шофираше насам, не си беше дала сметка, че именно в тази къща е възможно да роди бебето си.

Сълзите бликват.

Черил клати глава и омекнала, пристъпва към Малори.

— Боже, ела тук.

— Невинаги съм живяла сама — казва Малори. — Сестра ми Шанън беше с мен. Мъртва е. Оставих я.

Вече плаче. През замъгленото си зрение вижда как четиримата мъже я наблюдават. Явно ѝ съчувстват. Малори внезапно осъзнава, че всеки от тях изживява мъката посвоему.

— Хайде — казва Том. — Да ти покажем къщата. Може да се настаниш в спалнята на горния етаж. Аз ще спя тук долу.

— Не — отклонява поканата Малори. — Не мога да лиша никого от вас от стаята му.

— Настоявам — продължава Том. — Черил спи в дъното на коридора горе. Феликс ще ти бъде съсед. Все пак си бременна. Ще ти помогнем с всичко по силите си.

Вървят по коридор. Отляво остава спалня. Следва баня. Малори улавя отражението си в огледалото и бързо отвръща поглед. Вляво забелязва кухня. На плота има големи ведра.

— Това е холът — обяснява Том. — Тук прекарваме доста време.

Малори се обръща и вижда как ръката сочи по-голяма стая.

Има диван. Ниска масичка с телефон. Лампи. Люлеещ се стол. Килим. На стената между две рамкирани картини има календар, разчертан с флумастер. Прозорците са закрити с черни одеяла. Малори вижда в стаята да влиза куче. Бордър коли. Кучето я оглежда с любопитство, после пристъпва към нея и чака за ласка.

— Това е Виктор — представя го Джулс. — На шест е. Взех го като пале.

Малори гали кучето. Мисли си, че Шанън би го харесала. После Джулс излиза от стаята и отнася куфара ѝ на горния етаж по застланите с пътеки стълби. По стените висят изображения в рамки. Някои са снимки, други — картини.

Джулс стъпва на горната площадка и тя следи с поглед как влиза в една спалня. Дори от долния етаж се вижда, че прозорецът е покрит с одеяло.

Черил я съпровожда до дивана. Малори сяда, изтощена от тъга и силни емоции. Черил и Дон ще приготвят нещо за ядене.

— Консервирани храни — обяснява Феликс. — В деня, когато пристигнах, отидохме на пазар. Точно преди новината за първия нещастен случай в Мичиган. Продавачът реши, че сме се побъркали. Накупихме достатъчно продукти, че да изкараме около три месеца.

— Вече понамаляха — обажда се Дон и изчезва в кухнята. Малори се пита дали това беше намек, че сега, когато и тя е тук, има повече гърла за изхранване.

После Том сяда до нея на дивана и я разпитва какво е видяла по пътя. Всичко му е интересно. Том е от хората, способни да използват всяка информация, която получи от нея, докато Малори не може да си представи с какво може да са му от полза незначителните подробности, които си спомня. Споменава мъртвото куче. Пощенската кола. Празните витрини и улици, изоставената кола с висящото яке.

— Трябва да ти кажа някои неща — прекъсва я Том. — Първо, тази къща не е собственост на никого от нас. Собственикът почина. По-късно ще се върнем на това. Няма интернет. Спря още когато дойдохме. Приели сме, че операторите на ретранслаторите са спрели да ходят на работа. Или са мъртви. Вече не получаваме поща, няма вестници. Да си проверявала скоро дали мобилният ти телефон работи? Нашите отказаха преди около три седмици. Но стационарният още е в ред, направо не е за вярване какъв късмет извадихме с него, макар че не виждам на кого бихме могли да се обадим.

Черил влиза с чиния, пълна с моркови и грах. Носи и чаша вода.

— Телефонът работи — продължава Том, — поради същата причина, поради която работят и лампите. Местната електроцентрала е хидроелектрическа. Не мога да кажа дали един ден и тя няма да спре, но ако служителите там са оставили портите отворени по подходящ начин, електричество ще продължи да се произвежда за неопределено време. Което означава, че дължим тока в тази къща на реката. Знаеш ли, че тук отзад минава река? Въпреки бедствието, докато реката тече, може би имаме късмет. Имаме шанс да оцелеем. Твърде много ли искаме? Сигурно. Ако отидеш за вода до кладенеца зад къщата — и това е вода, която използваме за всичко в домакинството — ще чуеш шума на реката на около осемдесет метра зад нас. В къщата няма течаща вода. Спря малко след пристигането ни. За тоалетната използваме ведра с вода и се редуваме да изхвърляме мръсните кофи в септичните ями. Или по-скоро ями, които изкопахме в гората. Всичко това, разбира се, правим със завързани очи.

Джулс слиза. Кучето Виктор го следва.

— Готово е — кима на Малори.

— Благодаря — тихо отвръща тя.

Том сочи кутия, оставена на масичка до стената.

— Всички превръзки за очи държим там. Използвай която и да е, когато решиш.

Всички я гледат. Черил е седнала на подлакътника на люлеещия се стол.

Всички те са страдали, мисли си Малори. Тези хора са преживели ужасяващи неща, също като мен.

Малори отпива от чашата, която ѝ е подала Черил, и се обръща към Том. Не може да се отърси от мисълта за Шанън. Но прави опити, затова уморено заговаря Том.

— Какво беше облякъл, когато влязох?

— Доспехите ли?

— Да.

— Още не знам точно — усмихва се Том. — Опитвам се да изобретя костюм. Нещо, което да защитава не само очите пи. Нямаме представа какво може да се случи, ако някое от онези същества ни докосне.

Малори оглежда останалите съквартиранти. После погледът ѝ се спира обратно върху Том.

— Значи вярвате, че навън има някакви същества?

— Да — отвръща Том. — Джордж, собственикът на тази къща, видя едно от тях. Миг преди да издъхне.

Малори не знае какво да каже. Инстинктивно вдига ръка на корема си.

— Нямам намерение да те плаша — успокоява я Том. — И скоро ще ти разкажа историята на Джордж. Но и по радиото казват същото. Мисля, че вече няма спор по въпроса. Причинителят е живо същество. И е достатъчно да зърнеш някое от тях само за секунда, за частица от секундата дори.

Малори има чувството, че в къщата се смрачава. Завива ѝ се свят, всичко се завърта пред погледа ѝ.

— Каквото и да представляват — продължава Том, — съзнанието ни не ги разбира. Те са като безкрайността, така изглежда. Нещо твърде сложно за нашите възприятия. Разбираш ли?

Думите на Том се губят някъде и не достигат до Малори. Виктор диша тежко в краката на Джулс. Черил я пита дали е добре. Том продължава да говори.

Същества… безкрайност… съзнанието ни има таван, Малори… тези същества… те са отвъд нас… по-високо от… извън обсега… извън…

На това място Малори припада.