Неудържимата армия

XXXVI

Адамсберг си бе спомнил, че трябва да занесе цветя на госпожа Вандермот и в 10 сутринта тихо почука на вратата й. Беше сряда, имаше шанс Лина да е там, беше почивният й ден, с който компенсираше съботното дежурство. Искаше да види двамата, Лина и Ипо, поотделно, за да ги разпита по-обстойно. Завари ги всички седнали на масата да закусват, никой още не беше облечен. Поздрави ги един подир друг, разглеждайки сънените им физиономии. Смачканото лице на Ипо му се стори убедително, но с горещината, която вече ги бе затиснала, човек несъмнено можеше да си изработи приблизително недоспал вид. Освен нощното подпухване на клепачите, което не можеше да се имитира, Ипо поначало имаше тежък поглед, което невинаги му придаваше събудено, нито дори симпатично изражение.

Майката — единствената облечена — прие цветята с истинско задоволство и веднага предложи кафе на комисаря.

— Изглежда, че е имало драма в Серне — каза тя и това бе първият път, когато той отново я чуваше наистина да говори със смирения си, но и ясен глас. — Да не би онази ужасна история да продължава? Нали нищо не се е случило на Мортанбо?

— Кой ви каза? — попита Адамсберг.

— С Мортанбо ли нещо? — настоя тя.

— Не, не с него.

— Света майко — въздъхна с облекчение старата жена. — Защото ако продължава така, аз и децата ще трябва да се махнем оттук.

— Но не, мамо — каза Мартен с механичен глас.

— Знам какво говоря, моето момче. Вие всичките нищо не искате да видите. Но един ден ще дойде някой и ще ни избие.

— Но не, мамо — повтори Мартен. — Прекалено ги е страх.

— Те нищо не разбират — каза майката, като се обърна към Адамсберг. — Не разбират, че всички ни мислят за виновни. Горкото ми момиче, да беше си държала езика зад зъбите.

— Нямах право — каза Лина строго, без да се развълнува от тревогата на майка си. — Много добре знаеш. Трябва да се даде шанс на сграбчените.

— Така е — каза майката и седна на масата. — Само че нямаме къде да отидем. Налага се да ги закрилям, децата — обясни тя, като отново се обърна към Адамсберг.

— Никой няма да ни пипне, мамо — каза Иполит и вдигна към тавана двете се обезформени ръце, при което всички се разсмяха.

— Те нищо не разбират — огорчено повтори майката. — Не си играй с пръстите си. Иполит. В Серне е имало смъртен случай, а ти се правиш на палячо.

— Какво се е случило? — попита Лина и Адамсберг отклони поглед от прекалено видимата й през бялата пижама гръд.

— Мама ти каза — обади се Антонен. — Някой се е хвърлил под бързия влак от Кан. — Самоубил се с, това искаше да каже.

— Откъде разбрахте? — попита Адамсберг майката.

— От пазара. Шефът на гарата е отишъл на работа в седем и четирийсет и пет и е видял полицията и линейката. Говорил е с един от санитарите.

— В седем и четирийсет и пет? След като първият влак спира едва в единайсет?

— Машинистът на експреса се е обадил. Сторило му се, че е видял нещо на релсите, — затова шефът отишъл да провери. Знаете ли кой се е убил?

— На вас казаха ли ви?

— Не — отвърна Ипо. — Може би онази Маргьорит Вану.

— Защо тя? — попита Мартен.

— Знаеш какво говорят в Серне. Тя атръверп.

— Превърта — обясни Лина.

— Тъй ли? Че откога? — попита Антонен с честното изражение на заинтригуван човек, който ни най-малко не си дава сметка, че сам той превърта.

— Откакто я напусна съпругът й. Плаче, разкъсва си дрехите, драска по стените на къщата си, пише. По стените.

— Какво пише?

— Противни свини — обясни Ипо. — Или противни свински вандали. Ту едното, ту другото. Пише това навсякъде в селото, на хората от Серне вече им е писнало. Всеки ден кметът нарежда да заличат всички противни свини, които е надраскала през нощта. Освен това, понеже има пари, току скрие някоя тлъста банкнота под някой камък, в някое дърво и на другия ден още от сутринта хората не могат да се сдържат да не тръгнат да търсят разпилените пари, все едно играят на криеница. Вече никой не отива на работа навреме. Така тя, сама жена, успява всичко да дезорганизира. А пък то иначе не е забранено да криеш банкноти.

— По-скоро е забавно — каза Мартен.

— По-скоро да — одобри Ипо.

— Не е забавно — скастри ги майката. — Нещастницата си е изгубила ума и страда.

— Да, но все пак е забавно — каза Ипо, като се наведе да я целуне по бузата.

Майката се преобрази радикално, сякаш внезапно видя, че упрекът й е бил ненужен и несправедлив. Потупа ръката на големия си син и отиде да седне в креслото в ъгъла, откъдето несъмнено вече нямаше да взима участие в разговора. Бе нещо като незабележимо и спокойно излизане от сцената, сякаш един от героите изчезваше, макар все още да можеше да се види.

— Ще изпратим цветя за погребението — каза Лина. — Все пак познаваме леля й.

— Да ида ли да набера в гората? — предложи Мартен.

— На погребение не се носят набрани в гората цветя.

— Трябва да са платени цветя — потвърди Антонен. — Дали да не купим лилии?

— Не бе, лилиите са за сватба.

— А и нямаме пари за лилии — каза Лина.

— Анемони? — предложи Ипо. — Тънозес е ми ен ама.

— Ама не им е сезонът — изрече Лина.

Адамсберг ги остави да пообсъдят избора на цветята за Маргьорит и този разговор, освен ако не беше подготвен от изключителни умове, му доказваше по-добре от всичко друго, че нито един Вандермот не бе замесен в произшествието в Серне. Само че всички Вандермот имаха изключителни умове, вън от всякакво съмнение.

— Само че Маргьорит не е мъртва — каза най-после Адамсберг.

— А! Е, значи, няма да има цветя — живо заключи Иполит.

— А кой е мъртъв? — попита Мартен.

— Никой не е мъртъв. Човекът е бил легнал между релсите и влакът е минал отгоре му, без да го докосне.

— Браво — каза Антонен. — Това наричам аз преживяване на артист.

В същото време младежът подаваше бучка захар на сестра си и Лина веднага разбра какво трябва да направи — да счупи бучката на две. Жестът изискваше силно натискане, каквото пръстите на Антонен не можеха да си позволят. Адамсберг отклони поглед. Това нашествие на бучки захар при всякакви обстоятелства го караше да потръпва, сякаш се бе озовал в обкръжението на многоброен враг, чиито бучки захар играеха ролята на камъни и зидове.

— Ако е искал да се убие — каза Лина, гледайки към Адамсберг, — е трябвало да легне напреко на релсите.

— Така е, Лина. Не е искал да се убие, поставили са го там. Става дума за заместника ми Данглар. Някой е искал да го убие.

Иполит се намръщи.

— Да използваш влак като оръжие… Не е лесно.

— Но за да накараш хората да повярват, че е самоубийство… Хитро е — каза Мартен. — Когато видиш релси, веднага се сещаш за самоубийство.

— Да — каза Иполит и направи гримаса. — Обаче подобен план може да измисли само някой задръстен мозък. Амбициозен, но болен. Тотално превъртял.

— Ипо — каза Адамсберг и отмести чашата си, — искам да поговорим насаме. После и с Лина, ако е възможно.

— Болен, болен — повтори Ипо.

— Но трябва да поговоря с вас — настоя Адамсберг.

— Не знам кой е искал да убие заместника ви.

— За друго искам да поговорим. За смъртта на баща ви — добави той по-тихо.

— За това може — каза Ипо и хвърли поглед на майка си. — Но по-добре да излезем навън. Само да се облека.

Адамсберг крачеше по тесния каменист път до Иполит, който бе по-висок от него поне с двайсет сантиметра.

— Не знам нищо за смъртта му — каза Ипо. — Ударили са го с брадва по главата и по гърдите и това е.

— Но знаете, че Лина с изтрила дръжката.

— Това казах тогава. Но бях малък.

— Ипо, защо Лина е изтрила дръжката?

— Не знам — каза Ипо сърдито. — Не защото го е убила. Познавам сестра си, да знаете. Не че не е имала желание да го направи, като всички нас. Но направи обратното. Попречи на Шишко да го разкъса.

— Тогава е изтрила брадвата, защото е мислила, че някой от вас го е убил. Или защото е видяла някой от вас да го убива. Мартен или Антонен.

— Те бяха на шест и четири години.

— Или вас.

— Не. Прекалено ни беше страх от него, всички, за да се осмелим да направим такова нещо. Не ни беше по силите.

— Но все пак насъскахте кучето срещу него.

— Защото в такъв случай вината за смъртта му щеше да е на Шишко, не моя. Схващате ли разликата?

— Да.

— В резултат мръсникът уби кучето ми. Имахме чувството, че ако някой от нас посмее да пипне баща ни, той беше способен да ни очисти всичките като Шишко и най-напред майка ни. Може би точно това щеше да се случи, ако графът не ме беше взел в дома си.

— Емери казва, че не сте били плахо дете. Казва, че сте всявали хаос в училището, когато сте били малък.

— Всичко обръщах с главата надолу, да — каза Иполит и широко се усмихна. — Какво разправя Емери? Че съм бил малко гаднярче, което е тормозело всички?

— Нещо такова.

— Точно такова. Но и Емери не беше ангел. При това той нямаше оправдание. Беше потаен тузар. Преди Режис да събере бандата си мъчители, имаше един Ерве, който ме беше нарочил. Е, трябва да ви кажа, че Емери беше от първите, които ме ограждаха и удряха. Не, господин комисар, не съжалявам за нищо, трябваше да се защитя. Достатъчно бе да протегна ръце към тях и те се разпръсваха с уплашени крясъци. Голям майтап. Ама те си бяха виновни. Те казваха, че имам дяволски ръце, че съм недъгавият на ада. Сам не бих се сетил. И използвах измишльотините им. Не, ако съжалявам за нещо, то е, задето съм син на най-големия боклук на този край.

Междувременно Лина бе сложила прилепнала ризка, от която Адамсберг потръпна. Иполит й отстъпи мястото си, като я потупа по ръката.

— Няма да те изяде, сестричке — каза той. — Но не е и съвсем безобиден. Обича да знае къде хората крият мръсотиите си, а това е неприятен занаят.

— Той спаси Лео — каза Лина, като хвърли притеснен поглед на брат си.

— Обаче се пита дали не съм убил Ербие и Глейо. Рови в моята купчина мръсотии. Нали така, господин комисар?

— Нормално е да си задава въпроси — прекъсна го Лина. — Ти поне прилично ли се държа?

— Много — увери я Адамсберг с усмивка.

— Но тъй като Лина не крие никаква мръсотия, оставям ви я, без да се безпокоя за нея — каза Ипо и се отдалечи. — И атавалг то ендап ен ад мъсок и.

— Което значи?

— Косъм да не падне от главата й — преведе Лина — Извинете го, господин комисар, такъв му е темпераментът. Чувства се отговорен за всички ни. Но ние сме мили хора.

Мили хора. Простичката визитна картичка на Вандермотови. Толкова плоска, толкова глупава, че Адамсберг се изкушаваше да й повярва. Идеалът им за личността в известен смисъл, широко прокламираният им девиз. Ние сме мили хора. С което крият какво? — би възразил Емери. Човек толкова интелигентен, колкото беше Иполит, при това думата беше слаба, човек, способен да произнася думите наопаки, все едно че играе на топчета, не можеше да бъде просто мил.

— Лина, ще ви задам същия въпрос като на Ипо. Когато намерихте баща ви убит, защо изтрихте брадвата?

— За да не стоя със скръстени ръце, предполагам. Рефлекторно.

— Вече не сте на единайсет години, Лина. Вече не мислите, че подобен отговор може да е достатъчен. Да не би да сте изтрили брадвата, за да заличите следите, оставени от братята ви?

— Не.

— Не ви ли хрумна, че Ипо е могъл да му сцепи главата? Или Мартен?

— Не.

— Защо?

— Прекалено ни беше страх от него, за да отидем в стаята му. Не смеехме дори да се качим на етажа. Беше ни забранено.

Адамсберг спря на пътя, обърна се към Лина и прекара пръст по румената й буза без задна мисъл, както Церк бе направил с перото на гълъба.

— Добре тогава, кого предпазвахте, Лина?

— Убиеца — внезапно каза тя, като вдигна глава. — А не знаех кой е. Не бях шокирана, когато го открих облян в кръв. Просто помислих, че някой най-после му е видял сметката, че вече няма да се върне, и изпитах огромно облекчение. Заличих следите от брадвата, та никога да не накажат извършителя. Който и да е той.

— Благодаря, Лина. Ипо наистина ли е бил ужасът на училището?

— Той ни закриляше. Защото другите ни братя, малките, в другия двор също виждаха зор. Когато Ипо се осмели да предизвика съучениците ни с нещастните си ненормални пръсти, най-после ни оставиха на мира. Ние сме мили хора, но Ипо трябваше да ни защити.

— Казвал им е, че е пратеник на Дявола, че може да ги унищожи.

— И удари право в десетката! — каза тя, като се засмя без никакво съчувствие. — Всички ни правеха път! За нас, децата, това беше раят. Бяхме станали крале. Само Лео ни предупреждаваше да внимаваме. Отмъщението е ястие, което се яде студено, казваше ни тя, но по онова време аз не разбирах какво значи това. Днес — добави тя по-мрачно, — днес си плащаме. С този спомен за Ипо Дявола, с Армията на Елекен, разбирам защо майка ни я е страх за нас. През 1777 година тук са убили с вили свинаря Франсоа-Бенжамен.

— Да, казаха ми. Защото видял Армията.

— Три жертви е назовал и една не е разпознал. Като мен. Тълпата се е нахвърлила върху него след смъртта на втората жертва и го е изкормяла в продължение на два часа. Франсоа-Бенжамен е предал дарбата си на племенника си Гийом, който я прехвърлил на братовчедка си Елодин, после отишла при Сигизмонд кожаря, после у Арно, продавача на платно, после у Луи Пиер пианиста, у Авелин и накрая у Жилбер, който, както изглежда, я е предал на мен. Вашият заместник знаеше ли нещо, та са искали да го убият?

— Нямам представа.

Той тръгна сам-самин / с голяма мъка на сърце, безмълвно си изрецитира Адамсберг, изненадан, че е запомнил краткото стихче на Веранк.

— Не се чудете — каза тя с внезапно твърд глас. — Не него са искали да убият, а вас.

— Но не, от къде на къде?

— Вас са искали да убият, защото ако днес не знаете нищо, утре ще знаете всичко. Вие сте много по-опасен от Емери. Часовете са преброени.

— Моите ли?

— Вашите, господин комисар. Не ви остава друго, освен да си тръгнете, тичешком. Никой никога не може да спре Господаря, нито него, нито войниците му. Не заставайте на пътя му. Вярвате ми или не, опитвам се да ви помогна.

Думи, толкова остри и лекомислени, че Емери би я арестувал и за по-малко от това. Адамсберг не помръдна.

— Трябва да опазя Мортанбо — каза той.

— Мортанбо е убил майка си. Той не заслужава да си давате толкова труд.

— Това не е мой проблем, Лина. Знаете това.

— Вие не разбирате. Той ще умре, каквото и да правите. Тръгнете си преди това.

— Кога?

— Сега.

— Искам да кажа, кога ще умре?

— Елекен решава. Тръгвайте. И вие, и хората ви.