Неудържимата армия

XXVII

Двамата младежи се бяха сменяли на кормилото и докато единият караше, другият спеше. Мо се беше подстригал и носеше очила и мустаци — приблизителна промяна, но достатъчна, тъй като точно такъв изглеждаше на снимката, залепена от Веранк на личната му карта. Мо беше очарован от фалшивия документ и го въртеше в ръцете си, любуваше му се и си казваше, че ченгетата май са далеч по-надарени в областта на висококачествената фалшификация от бандата аматьори от Сите де Бют. Церк караше само по пътищата без пътна такса и през първия контролно-пропускателен пункт минаха чак на обиколния път за Сомюр.

— Прави се, че спиш, Мо — каза той през зъби. — Когато ме спрат, ще те събудя, ще поровиш във вещите си и ще извадиш картата. Придай си вид на човек, който не разбира какво става, който никога нищо не разбира. Мисли си за нещо просто, мисли си за Елбо, съсредоточи се върху него.

— Или върху кравите — разтревожено каза Мо.

— Да, и недей да говориш. Само кимай сънливо.

Двама жандарми бавно се приближаваха към колата с вид на хора, затъпели от скука и най-после намерили си занимавка. Единият тържествено обиколи колата, като си светеше с фенера, другият бързо освети лицата на младежите, докато им взимаше документите.

— Номерата са нови — забеляза той.

— Да — каза Церк. — Поставиха ми ги преди петнайсет дни.

— Колата е седемгодишна, а номерата са нови.

— Така е в Париж — обясни Церк. — Съсипаха ми калниците. Номерата бяха изкривени, затова ги смених.

— Цифрите ли не се четяха?

— Четяха се. Обаче вие знаете по-добре от мен, сержант, че в този град, когато номерата ви са повредени, никой няма да се поколебае да ви тресне, докато паркира.

— Не сте ли от Париж?

— От Пиренеите сме.

— Е, там все е по-добре отколкото в столицата — каза жандармът с някакво подобие на усмивка, докато им връщаше документите.

Караха мълчаливо няколко минути, докато пулсът им се нормализира.

— Голям пич си — каза Мо. — Нямаше да се сетя.

— Трябва да спрем някъде и да поожулим номерата. Да ги изритаме няколко пъти.

— И да зацапаме малко ауспуха.

— И да хапнем. Прибери си личната карта в джоба на панталона. Нека се посмачка малко. Изглеждаме прекалено нови.

В единайсет сутринта преминаха през втори пост в Ангулем. В 4 следобед Церк спря колата на един планински път близо до Ларен.

— Ще починем един час, Мо, но не повече. Трябва да преминем оттатък.

— Стигнахме ли границата?

— Почти. Ще преминем в Испания през прохода Сок. И знаеш ли какво ще направим? Ще хапнем в ханчето в Ос де Хака и ще си прекараме като парчета. И ще отидем да спим в Бердун. Утре — Гренада, дванайсет часа път.

— И ще се почистим. Имам чувството, че воним.

— Със сигурност воним. А двама души, които вонят, веднага ги забелязват.

— Баща ти може да изгърми. Заради мен. Как мислиш ще реагира?

— Не знам — каза Церк и пи няколко глътки от шишето с вода. — Не го познавам.

— Че как така? — учуди се Мо и на свой ред взе бутилката.

— Намери ме само преди два месеца.

— Значи, ти си намерено дете? Мамка му. Обаче си приличате.

— Не, искам да кажа, че ме намери, когато бях на двайсет и осем години. Преди дори не знаеше, че съществувам.

— Мамка му — повтори Мо, като потърка бузите си. — С мен и баща ми е обратното. Той знаеше, че съществувам, но никога не се опита да ме намери.

— И моят също. Аз му се стоварих отгоре. Мисля, че това, бащите, са нещо много сложно, Мо.

— Я по-добре да поспим един час.

Мо остана с впечатлението, че гласът на Церк потрепери. Било заради баща му, било заради умората. Двамата младежи взеха да се въртят, за да се наместят по-удобно за спане.

— Церк?

— Да?

— Има все пак нещо малко, което мога да направя за баща ти в замяна.

— Да откриеш убиеца на Клермон?

— Да открия кой е завързал краката на Елбо.

— Кучия син.

— Да.

— Това не е нещо малко. Само че не можеш да го откриеш.

— Върху бюфета в кухнята, кошницата за ягоди, в която имаше пера, с нея ли пренесохте Елбо?

— Да, и какво? — попита Церк и се надигна.

— Връвта вътре, с нея ли бяха вързани краката му?

— Да, баща ми я запази за анализа. И какво?

— Ами това е връв за диаболо.

Церк се изправи, запали цигара, даде една на Мо и отвори прозореца.

— Откъде знаеш, Мо?

— За диаболото се използва специална връв, по която макарата да се плъзга по-лесно. Иначе се износва, извива се и се разваля.

— Същата като за йо-йо ли?

— А, не. Защото при диаболото се използва много връв в центъра и е необходима удебелена найлонова връв.

— Ясно. И после?

— Такава не се намира навсякъде. Купува се само от търговците на диаболо. Те не са много в Париж.

— И така да е — каза Церк, след като размисли. — Дори да обиколим магазините, няма как да разберем кой я е използвал, за да изтезава гълъби.

— Има един начин — настоя Мо. — Защото тази връв не беше на професионалист. Не мисля, че душата й е сплетена.

— Душата й ли? — обезпокои се Церк.

— Сърцето й, средата й. Професионалистите избират по-скъпи върви, които се купуват на рула по десет или по двайсет и пет метра. Не като тази. Тя се продава с диаболото, в комплект.

— Е и?

— Ами тя изобщо не изглежда износена. Но може би хората, което работят с баща ти, биха могли да я огледат с лупа?

— Или под микроскоп — потвърди Церк. — И какво, ако е нова?

— Ами защо кучият син ще съсипе новата връв на диаболото си? Защо ще използва нея, а не домакински канап?

— Защото му е била подръка?

— Именно. Баща му има магазинче за диаболо. И кучият син е отрязал края на голямо руло, нов край, при това е избрал не много скъп. Значи, баща му е ангросист и продава на тези, които произвеждат комплектите. А в Париж да има най-много един ангросист. И сигурно живее близо до управлението, понеже Елбо не е могъл да извърви километри.

Церк пушеше с притворени очи и наблюдаваше Мо.

— Май много си размишлявал по този въпрос, а? — попита той.

— Да, имах време в онази празна къща. Глупаво ли ти се струва?

— Струва ми се, че щом влезем в нета, ще имаме адреса на магазина и презимето на кучия син.

— Само че не можем да влезем.

— Не можем, кой знае дали няма да бягаме години наред. Освен ако не откриеш кучия син, който е вързал твоите крака.

— Не можем да се борим с него. Клермонови, това е цялата страна.

— Дори много страни.