Неудържимата армия

LVII

По-малко от месец по-късно, една сряда. Данглар получи в Бригадата солиден сандък с две дръжки, грижливо затворен и донесен от специален куриер. Прекара го под детектора, който установи наличието на правоъгълен предмет, поставен между две плоскости и засипан със стърготини. Майорът внимателно го повдигна и нежно го постави на бюрото на Адамсберг. Данглар не бе забравил. Той жадно загледа сандъка, поглади грапавата му повърхност, поколеба се дали да вдигне капака. При мисълта, че платно от школата на Клуе лежи на сантиметри от него, изпадаше в трескаво състояние. Застана на пътя на Адамсберг.

— Има пратка за вас на бюрото ви.

— Добре, Данглар.

— Мисля, че става дума за Клуе.

— За кое?

— Картината на графа. Школата на Клуе. Бижуто, бисерът, утешението на човека.

— Добре, Данглар — повтори Адамсберг, който забеляза, че някаква особена пот навлажни внезапно почервенялото лице на майора.

Нямаше никакво съмнение, че Данглар очакваше картината от известно време. Затова пък комисарят не си бе спомнял за нея след сцената в библиотеката.

— Кога пристигна?

— Преди почти два часа.

— Бях при Тюило Жюлиен. Провеждат конкурс по решаване на кръстословици, ниво 2.

Адамсберг отвори сандъка малко грубо и започна да отстранява стружките с голи ръце под разтревожения поглед на Данглар.

— Само не я повреждайте, за бога. Нямате представа за какво става дума.

Беше обещаното платно. Адамсберг го постави в инстинктивно протегнатите ръце на Данглар и по силата на някакъв миметизъм се усмихна на истинското щастие, което озаряваше чертите на майора. Първото, откакто се бе намесил в битката с Неудържимата армия.

— Поверявам ви го, Данглар.

— Не — почти панически извика Данглар.

— Да. Аз съм селянин, планинец, хвърча из облаците, дори съм пълен невежа, както смята Емери. Което е чиста истина. Пазете ми го, у вас ще бъде далеч по-щастлив и по-добре гледан. С вас трябва да бъде. Я го вижте, вече се е хвърлил в обятията ви.

Данглар наведе глава над платното, неспособен да отговори, и Адамсберг предположи, че всеки миг ще се разплаче. Такава беше емоционалността на Данглар — издигаше го до великолепия, каквито Адамсберг не познаваше, но и можеше да го принизи до низостта на гарата в Серне.

Освен картината — Адамсберг все пак съзнаваше, че става дума за неоценим подарък — граф Дьо Валре го канеше на сватбата си с госпожица Леони Мари Помро след пет седмици в църквата в Ордебек. На закачения на стената график Адамсберг очерта около датата на сватбата дебел кръг със син флумастер и изпрати целувка на старата Лео. На всяка цена щеше да съобщи за събитието на лекаря от „къщата във Фльори“, но дори намесата на могъщия граф нямаше да му помогне да присъства на празника на възкръсналата. Въпросното могъщество се бе проявило в крепостта на Клермон, в която пробитата плъша дупка се затваряше всеки ден по малко, неумолимо, невъзвратимо, с помощта на хиляди предани ръце, които изтриваха подлостите, низостите, престъпното съучастничество и мириса на барут.

Изминаха още три седмици и пет дни, преди Елбо, гълъбът, да кацне една сутрин на перваза на кухненския прозорец. Птицата покълва малко от ръцете на Церк и Адамсберг, обиколи няколко пъти масата и разказа живота си с многобройни гукания. След час отново отлетя, проследен от замислените и празни погледи на Адамсберг и сина му.