Неудържимата армия

XLI

Адамсберг отвори очи три часа по-късно и се вслуша в бръмченето на мухата, която фучеше из стаята като фурия и не успяваше да забележи, и тя като Елбо, че прозорецът е широко отворен. В този първи миг от събуждането комисарят не мислеше нито за Мо и Церк, които бяха в опасност, нито за мъртъвците на Господаря Елекен, нито за старата Лео. Питаше се само защо е мислел, че сакото, което бе носил Мортанбо в килията, е било синьо, след като то беше кафяво.

Отвори вратата, разпръсна малко зърна на прага, за да подтикне Елбо да се премести поне на метър вън от обувката, и отиде в кухнята да си свари кафе. Данглар вече беше там, мълчалив, с лице, сведено над вестник, който не четеше, и Адамсберг взе да изпитва известно съчувствие към стария си, неспособен да се измъкне от блатото приятел.

— В „Репортажи от Ордебек“ пише, че парижките ченгета не ги бива за нищо. С две думи казано.

— Така си е — потвърди Адамсберг и наля вода върху утайката.

— Припомнят, че през 1777-а Господарят Елекен бил стъпкал конната стража, без да му мигне окото.

— И това е вярно.

— Има все пак едно нещо. То няма връзка с разследването, но не ми дава мира.

— Ако е за сърцето на Ричард, недей, Данглар.

Адамсберг излезе в големия двор, като остави водата да кипне на газовата печка. Данглар поклати глава, изправи тялото си, което му се стори десет пъти по-тежко от обикновено, и доправи кафето. Приближи се до прозореца и видя Адамсберг да завива под ябълковите дървета с ръце в джобовете на развлечения си панталон и с поглед, както му се стори, празен, изоставен. Данглар се разтревожи за кафето — трябваше ли да го изнесе навън, или да си го пие сам, без да извика комисаря, — като продължи да наблюдава двора с ъгъла на окото си. Адамсберг излезе от полезрението му, после изскочи от мазето и се запъти към къщата с малко по-бърза крачка. Тропна се на пейката без обичайната си гъвкавост, постави двете си ръце на масата с дланите надолу и мълчаливо се втренчи в тях. Данглар, който в този момент не се чувстваше в правото си да пита или критикува, сложи две чаши на масата и поднесе кафето като добра съпруга. Какво друго да направи и той.

— Данглар — каза Адамсберг, — какъв цвят беше сакото на Мортанбо, докато беше в жандармерията?

— Кафяво.

— Именно. А на мен ми се видя синьо. Тоест, като се сетих за него по-късно, казах, че е синьо.

— Така ли? — предпазливо попита Данглар, по-обезпокоен от фазата на втораченост у Адамсберг, отколкото от онази със светлината във водораслените му очи.

— И защо, Данглар?

Майорът безмълвно вдигна чашата към устните си. Изкушаваше се да капне вътре малко калвадос, както правеше тук, за да си „съживи организма“, но предчувстваше, че с този жест в 3 часа следобед рискуваше да пробуди поутихналия гняв на Адамсберг. Особено след като в „Репортажи от Ордебек“ пишеше, че не ги бива за нищо, и също — това бе премълчал, — че си клатят краката. А може би точно обратното, Адамсберг беше до такава степен другаде, че нямаше и да забележи. Тъкмо да стане, за да си достави въпросната капчица, когато Адамсберг извади от джоба си няколко снимки и ги подреди на масата.

— Братята Клермон-Брасьор — каза той.

— Добре — съгласи се Данглар. — Снимките, които ви даде графът.

— Точно. Официално облечени по време на прословутата вечеря. Ето го Кристиян със синьо сако на тънки райета, а това е Кристоф с блейзъра си на яхтсмен.

— Просташко — тихо отсъди Данглар.

Адамсберг извади мобилния си телефон, натисна нужното му копче и на екранчето се появиха снимки. Подаде апарата на Данглар и каза:

— Ето снимката, която ми изпрати Ретанкур, тази на костюма, който Кристиян е носил, когато се прибрал онази вечер. Костюм, който не е носен на химическо, както и костюмът на брат му. Тя е проверила.

— В такъв случай сигурно е така — каза Данглар, докато разглеждаше малкото клише.

— Кристиян е със син костюм на райета. Виждате ли? Не кафяв.

— Виждам.

— Тогава защо си мислех, че сакото на Мортанбо е синьо?

— Защото сте сбъркали.

— Защото се е преоблякъл, Данглар. Сега виждате ли връзката?

— Честно казано, не.

— Защото дълбоко в себе си съм знаел, че Кристиян се е преоблякъл. Както е направил Мортанбо.

— А защо се е преоблякъл Мортанбо?

— Ама изобщо не ми пука за Мортанбо — нервира се Адамсберг. — Вие като че нарочно не ме разбирате.

— Не забравяйте, че все пак съм минал под влак.

— Вярно — кратко призна Адамсберг. — Кристиян Клермон се е преоблякъл и това е било пред очите ми от дни насам. Толкова пред очите ми, че когато съм си мислел за сакото на Мортанбо, съм го виждал като синьо. Като това на Кристиян. Сравнете внимателно, Данглар, костюма, който Кристиян носи на приема, и този, който е снимала Ретанкур, тоест с който се е прибрал вкъщи онази вечер.

Адамсберг постави пред Данглар снимката, дадена му от графа, и до нея снимката от мобилния. Забеляза, че пред него има кафе, и изгълта половин чаша.

— Е, Данглар?

— Забелязвам, защото вие ми казахте. Двата костюма са почти еднакви и еднакво сини на цвят, но наистина единият не е като другия.

— Това е, Данглар.

— Не толкова фино райе на втория костюм, по-широки ревери, по-тесни ръкавни извивки.

— Това е — повтори Адамсберг усмихнато, после стана и с дълги крачки се заразхожда от огнището до вратата и обратно. — Това е. Между момента, когато Кристиян си е тръгнал, и момента, в който се е прибрал към 2 часа, той се е преоблякъл. Много добре е направено, почти незабележимо е, но е факт. Костюмът, който е дал на другия ден на химическо, не е този, с който се е прибрал, Ретанкур не греши. Но е този, с който е бил на приема. И защо, Данглар?

— Защото е вонял на бензин — каза майорът, като слабо се усмихна.

— А е вонял на бензин, защото Кристиян е драснал клечката на мерцедеса с баща му, затворен вътре. И още нещо — добави той, като удари с ръка по масата. — Подрязал си е косата, преди да се прибере. Погледнете пак снимките. На приема по-дълга коса, с кичур на челото. Виждате ли? Но когато се прибира, според уволнената камериерка косата му е съвсем къса. Защото, както често се е случвало на Мо, горещият полъх на пожара му е опърлил косата и това се е виждало добре. Тогава се е подстригал, подравнил е косата и е облякъл друг костюм. И какво казва на другия ден на прислужника си? Че през нощта се е подстригал един вид като акт на отчаяние от загубата. Кристиян Късия фитил.

— Обаче нямаме пряко доказателство — каза Данглар. — Снимката на Ретанкур не е била направена същата вечер и нищо не доказва, че тя — или камериерката, която я е информирала не е сбъркала костюма. Двата толкова си приличат.

— Можем да намерим косми в колата.

— Доста време е минало, сигурно всичко е изчистено.

— Не непременно, Данглар. Много е трудно да почистиш всички косъмчета, които падат, когато се подстригваш, особено от плата на облегалката за глава, ако имаме късмета колата да е тапицирана с плат. Можем да допуснем, че Кристиян малко е претупал почистването, още повече като е смятал, че нищо не рискува. Че няма дори да го разпитват. Ретанкур трябва да огледа колата.

— Как ще получи разрешение за достъп до колата?

— Няма да получи. Трето доказателство, Данглар. Кучето, захарта.

— Историята на вашата Лео.

— Говоря за другото куче, за другата захар. Преминаваме през период, заразен от захар, майоре. През някои години цели рояци калинки нападат земята, после е ред на бучките захар.

Адамсберг потърси съобщенията на Ретанкур за внезапно уволнената камериерка и ги даде на майора да ги прочете.

— Не схващам — каза Данглар.

— То е, защото сте минали под влак. Онзи ден на пътя Блерио ме помоли да дам бучка захар на Мърз. Беше си поправял мотора на колата и ми обясни, че Мърз отказва захарта, когато ръцете му миришат на бензин.

— Чудесно — каза Данглар по-живо и стана да извади калвадоса от долната полица на бюфета.

— Какво правите, Данглар?

— Само една глътка. За да развеселя кафето и ямата с кал.

— Мамка му, майоре, това е калвадосът на Лео, този, който й е подарил графът. На какво ще приличаме, като се върне? На окупационна армия?

— Добре де — каза Данглар, като бързо си сипа глътката, възползвайки се от момента, в който Адамсберг му бе обърнал гръб, докато се приближаваше до огнището.

— Точно затова е била уволнена камериерката. Кристиян се е преоблякъл, почистил се е, но ръцете му още са миришели на бензин. От това не се отмирисвате с часове. И кучето долавя безпогрешно тази миризма. Кристиян е разбрал това, когато животното не е приело бучката захар. Бучка, която камериерката е вдигнала от земята и я е разкритикувала. Трябвало е да се отърве от замърсената бучка. И от камериерката, която е уволнил незабавно.

— Тя ще трябва да свидетелства.

— За това и за отрязаните коси. Не само тя е видяла Кристиян онази вечер. Видели са го и двете ченгета, които са отишли да му съобщят за баща му. След това той се е затворил в стаята си. Трябва да узнаем повече за фразата на Ретанкур: Камер критикува захар. Какво критикува? Още тази вечер питайте Ретанкур.

— Къде тази вечер?

— В Париж, Данглар. Прибирате се, информирате Ретанкур и изчезвате като сянка.

— Връщам се в Ордебек?

— Не.

Данглар изгълта своето кафе с калвадос и се замисли за миг. Адамсберг извади батериите на двата мобилни телефона.

— Искате да прибера децата? Така ли?

— Да. Няма да е трудно да ги откриете в Касарес. Затова пък в Африка ще е по-сложно. Ако ченгетата са ги забелязали в Гренада, спокойно може да претърсват крайморските градове сега, докато си говорим. Трябва да стигнете преди тях, Данглар. Отивате бързо и ми ги довеждате бързо.

— Струва ми се, че е прекалено рано.

— Не, мисля, че обвинението ни ще издържи. Ще трябва да организираме завръщането им с необходимия такт. Церк, все едно че се връща от Италия, където е бил по сантиментална работа, а Мо ще заловим в дома на негов приятел. Бащата на приятеля размисля и го предава. Ще изглежда правдоподобно.

— Как да се свързвам с вас?

— Търсете ме в „Синия глиган“ и говорете закодирано. Уговаряме се от утре да вечеряме там всеки ден заедно с Веранк.

— „Бягащия глиган“ — механично го поправи Данглар, който внезапно отпусна дългите си меки ръце. — Обаче е другият, за бога, Кристоф е карал мерцедеса. Кристиян вече си е бил тръгнал от приема.

— Двамата са действали в комбина. Кристиян е взел собствената си кола много по-рано, паркирал я е близо до мерцедеса, после е изчакал и брат му да излезе. Бил е готов, с новите маратонки на краката. Които обаче е завързал като стар невежа. Когато Кристоф се е отдалечил от мерцедеса, оставяйки баща им заключен вътре, един вид, за да си потърси мобилния, който бил пуснал на тротоара, Кристиян е залял колата с бензин, подпалил я е, после бързо се е върнал при колата си. Така че Кристоф е бил доста далеч, когато машината е пламнала, извикал е ченгетата, дори е тичал пред свидетели. Кристиян е довършил операцията. Оставил е маратонките у Мо — вратата е изгнила и се отваря с молив, — преоблякъл се е и е прибрал костюма си в сейфа. Забелязва, че част от косата му е обгоряла. И се подстригва. На другия ден вади костюма и нарежда да го занесат на химическо чистене. Остава само да се натопи Мо.

— А защо Кристиян ще е носил бръснач със себе си?

— Тези типове винаги си имат готов за пътуване куфар в сейфа. За да скочат в самолета веднага щом се наложи. Затова е имал бръснач.

— Съдията ще откаже да ни чуе — поклати глава Данглар. — Крепостта е непревземаема, системата е затворена.

— Следователно ще разбием системата. Граф Дьо Валре едва ли ще оцени, че двамата братя са подпалили стария му приятел Антоан. Затова ще ни помогне.

— Кога трябва да замина?

— Мисля, че веднага, Данглар.

— Не ми е приятно да ви оставям сам срещу Господаря Елекен.

— Не мисля, че Елекен напада с бързия влак Кан — Париж. Нито с арбалет на снайперист.

— Лош вкус.

— Да.