Неудържимата армия

XXXIX

— Нищо ново — каза Жюстен, когато в 2:55 сутринта Веранк и Адамсберг дойдоха да го сменят.

Адамсберг заобиколи къщата и отиде при Есталер, който съвестно се разхождаше напред-назад, като последователно оглеждаше къщата и полето.

— Нищо — потвърди Есталер. — Освен дето още не спи — каза той и посочи светлината, която се процеждаше през капаците.

— За много неща има да мисли, не му е до спане.

— Сигурно.

— Какво ядеш?

— Бучка захар. За енергия. Искате ли една?

— Не, благодаря, Есталер. Напоследък захарта нещо не ми понася.

— Да нямате алергия? — разтревожи се сержантът, като широко отвори огромните си зелени очи.

Адамсберг също не бе спал въпреки опитите си да се запаси със сън, преди да поеме нощната си смяна. Церк и Мо бяха в опасност, всеки миг можеха да изчезнат в Африка. Защо неговият Церк чак толкова се вживяваше в съдбата на Мо? Убиецът от Ордебек му се изплъзваше като истински вонящ призрак, какъвто всъщност май беше, ще речеш, че всички бяха прави и че никой не можеше да пипне дългокосия Господар Елекен. Клермонови оставаха неуловими, но пък се появи тази история с късите коси. Толкова слаба следа, че при първия оглед се разсейваше. Освен ако уволнената камериерка не се окажеше права и Спасител 1, Кристиан, наистина се е прибрал в 2 през нощта подстриган. Излязъл в 20 ч с дълга коса, прибрал се в 2 с къса коса. Точно както Мо си е бръснел главата, след като огънят опърлял косата му. За да не се видят засегнатите кичури, за да не го заподозрат ченгетата. Само че не Кристиян, а Кристоф е придружавал бащата. Освен това и на двамата братя костюмите бяха безупречно чисти и не бяха давани на химическо чистене.

Адамсберг се съсредоточи върху наблюдението. Луната доста добре огряваше полето и края на гората, независимо че, както бе съобщил Емери, на запад са трупаха облаци. Изглежда, че след петнайсет дни жега тази аномалия започваше да тревожи нормандците. Историята с облаците на запад се превръщаше в идея фикс.

В 4 часа сутринта лампите още светеха в двете стаи на партера, в кухнята и тоалетната. Че Мортанбо не спи, не учудваше никого, но познатите на Адамсберг безсънници гасяха всички лампи, освен тази в спалнята си. Освен ако Мортанбо е толкова уплашен, че не смес да остави къщата тъмна. В 5 часа комисарят отиде при Веранк и го попита:

— Нормално ли ти се струва?

— Не.

— Да видим какво става?

— Да видим.

Адамсберг почука на вратата по уговорения начин. Четири дълги, два къси, четири дълги. Няколко пъти повтори кода, без да предизвика каквато и да била реакция.

— Отвори — каза той на Веранк — и си извади оръжието. Стой отвън, докато аз обиколя вътре.

С оръжие в ръка и пръст на спусъка Адамсберг премина през пустите стаи, като се придвижваше покрай стените. Не видя разтворена книга, нито включен телевизор, нито Мортанбо. В кухнята — остатъци от студена вечеря, която не е имал енергията да довърши. В банята — дрехи, тези, които бе носил през деня в управлението. Мортанбо би могъл да избяга само през капандурата, да изчака постовият да завие зад ъгъла и да скочи на земята. Явно не вярваше, че ще го опазят, и бе предпочел да изчезне. Адамсберг отвори вратата на тоалетната и едрото тяло се стовари в краката му по гръб. Подът бе залят с кръв и шията на Мортанбо, с панталон още смъкнат до коленете, бе пронизана от дълго и дебело стоманено острие. Накрайник на арбалет, ако Адамсберг не грешеше. Мортанбо бе мъртъв поне от три часа. Парчетата от стъклото на прозорчето лежаха на пода.

Комисарят извика Веранк.

— Поразен в гърлото, докато е пикаел. Погледни височината — каза Адамсберг, като застана пред чинията с лице към прозорчето. — Стрелата го е улучила право във врата.

— Мамка му, Жан-Батист, прозорчето има железни решетки. И от двете им страни няма повече от двайсет сантиметра разстояние. Каква е тази стрела? Зад прозореца ли е стоял стрелецът? Но Есталер щеше да го види, за бога!

— Това е стрела от арбалет, много мощна стрела от арбалет.

Веранк подсвирна през зъби от яд и изненада.

— Средновековно оръжие, значи.

— Не непременно. Луи. Ако съдя по това, което се показва от раната, хващам се на бас, че е накрайник на стрела от ловен арбалет. Много съвременен. Лек, солиден и точен, с остри като бръснач крилца, които предизвикват кръвоизлив. И сигурна смърт.

— Ако обаче улучиш — каза Веранк, като заобиколи трупа и опря лице на решетката на прозорчето. — Погледни широчината. Едва мога да прекарам ръката си. С малко късмет стрелецът е трябвало да застане на по-малко от пет метра, за да произведе подобен изстрел, без да се опира на решетката. Есталер щеше да го види. Светлината от уличната лампа стига дотам.

— Не с малко късмет, Луи. А с компаунден арбалет например. С визьор. От четирийсет метра улучваш мишената. От петдесет, ако си добър. А за да притежава такова оръжие, стрелецът със сигурност е добър. Във всички случаи това означава, че е бил в гората, в самия й край. Стрелял е напълно безшумно и е имал достатъчно време да си отиде, преди ченгетата да забележат пораженията.

— Ти да не би да разбираш от арбалети?

— Бях елитен стрелец по време на военната ми служба. Караха ме да стрелям с всички оръжия, които можеш да си представиш.

— Странно — каза Веранк, като се обърна. — Сменил си е дрехите.

Адамсберг набираше номера на Емери.

— Какво е сменил?

— Дрехите си. Мортанбо се е преоблякъл. Сложил е поло и подходящ панталон от сива фланела. Защо го е направил, след като е бил затворен вкъщи?

— За да хвърли дрехите, с които е бил в затвора, за какво друго? Нормално е. Емери, да не те събудих? Тичай насам. Мортанбо е мъртъв.

— Не е ли могло да почака до утре?

— Кое да почака?

— Преобличането.

— Да му се не знае, Луи, какво ти пука. Отишъл е да пикае, убиецът е чакал този момент. Мортанбо е застанал с лице към него на светло. Неподвижен. Съвършена мишена. Рухнал е в тишината. Господарят Елекен му е видял сметката, при това по старомоден начин.

— Осъвременен старомоден, като за командоси, ти го каза.

— За подобен изстрел не виждам какво друго може да е. Обаче това е оръжие, което тежи повече от три кила и е дълго почти метър. Дори да е сгъваемо, не можеш да си го сложиш в джоба. Убиецът трябва да е знаел как да се отърве от него след това.

— Кой притежава такова нещо днес?

— Много ловци. Това е типичното оръжие на бракониерите. Наричат го още и „оръжие на свободното време“, използва се за игра и за спорт. То пък една игра.

— Защо не се сети по-рано?

Адамсберг дълго гледа прозорчето, счупеното стъкло, желязната решетка.

— Мислех си, че като се има предвид препятствието на стъклото, всеки куршум или стрела биха се отклонили. Резултатът би бил твърде несигурен, за да посмее някой да стреля по този начин. Но виж добре стъклото, Луи. Това не сме проверили.

Влезе Емери, само две копчета на сакото му бяха закопчани.

— Съжалявам, Емери — каза Адамсберг. — Стрела от арбалет през прозорчето на тоалетната. Когато нашият човек е пикаел.

— Прозорчето? Но то има решетка!

— Минала е, Емери. И е влязла право в гърлото му.

— Арбалет, а? Но той става само да раниш елен от десет метра.

— Не и този, Емери. Съобщи ли в Лизийо?

— На път са. Ти поемаш отговорността, Адамсберг. Ти водиш разследването. И твоите хора го охраняваха.

— Моите хора не могат да видят какво има на четирийсет метра в гората. А ти трябваше да предвидиш, че през прозорчето може да се стреля. На теб бе възложена оценката на рисковете.

— Да предвидя изстрел с арбалет през миша дупка?

— Аз бих я нарекъл плъша дупка.

— Тази плъша дупка имаше дебело стъкло, което би отклонило всякаква стрела. Стрелецът не би могъл да избере това място.

— Погледни стъклото, Емери. Нито едно парче не е останало закачено за дървото. Стъклото е било предварително изрязано така, че само едно бутване с пръст би било достатъчно, за да падне.

— И затова не е отклонило стрелата.

— Да. И никой не е забелязал следата от диаманта покрай рамката.

— Това не обяснява избора на арбалет.

— За да не вдига шум. Добави, че стрелецът е познавал къщата на майката на Мортанбо. Навсякъде има мокет, дори в тоалетната. Стъклото е паднало напълно безшумно.

Емери вдигна яката на сакото си и изръмжа от яд.

— По тия места — каза той — хората имат по-скоро пушки. Ако не е искал да вдига шум, стрелецът е могъл да използва заглушител и дозвуков куршум.

— И те не са съвсем безшумни. Горе-долу като пушка калибър 22 със сгъстен въздух и, значи, доста по-шумни от арбалет.

— Чува се все пак свистенето на тетивата.

— Но не е звук, който човек очаква да чуе. От толкова далеч вибрацията може да се сбърка с шум на размахани криле. А и арбалетът е типично за Елекен оръжие, нали така?

— Така — горчиво се съгласи Емери.

— Помисли за това, Емери. Това е избор не само съвършен технически, но и артистичен. Исторически и поетичен.

— По Ербие не беше стреляно поетично.

— Да кажем, че стрелецът еволюира. Че става все по-фин.

— Мислиш ли, че стрелецът се взима за Елекен?

— Нямам представа. Знаем само, че е отличен арбалетчик. Поне това имаме за начало. Можем да се занимаем с клубовете по стрелба, да изискаме списъци с имената на членовете.

— Защо се е преоблякъл? — попита Емери, загледан в тялото на Мортанбо.

— За да не е със същите дрехи като в затвора — каза Веранк.

— Какво му е на затвора? Моите килии са чисти. Завивките също. Ти как мислиш, Адамсберг?

— Питам се само защо вие с Веранк се притеснявате от това, че се е преоблякъл. Макар че всичко има значение — каза той и уморено посочи прозорчето. — Дори една плъша дупка. Особено плъшата дупка.