Неудържимата армия

XXX

— Нападнат е снощи, към полунощ — обяви съдебната лекарка Шази. — Два пъти е ударен с брадва. Първият удар е бил достатъчен.

Глейо лежеше в кабинета си облечен, главата му беше сцепена на две места, кръвта му бе текла обилно върху масата и на килима, наквасвайки разпръснатите по пода скици. Покрай петната все още можеше да се различи лицето на Дева Мария.

— Грозна работа — каза Емери, като посочи рисунките. — Светата Дева, цялата покрита с кръв — добави той с отвращение, сякаш това го възмущаваше повече от заколението, разиграло се почти пред очите му.

— Господарят Елекен не си поплюва — прошепна Адамсберг. — И Девата ни най-малко не го впечатлява.

— Естествено — каза мрачно Емери. — Глейо имаше поръчка за църквата в Сент Обен. И винаги работеше до късно. Убиецът е влязъл, мъж или жена, все едно, Глейо го е познавал и го е пуснал вътре. Ако е носел брадва, трябва да е бил с шлифер. Малко неуместно при тая жега.

— Спомни си, че имаше изгледи да завали. На запад се трупаха облаци.

От кабинета се чуваха риданията на Мишел Мортанбо, по-скоро викове, отколкото хлипове, както плачат мъжете, чиито сълзи трудно потичат.

— Не е ревал толкова, когато умря майка му — каза Емери злобно.

— Знаеш ли къде е бил вчера?

— В Кан от два дни, за една голяма поръчка за крушово дърво. Много хора ще потвърдят. Прибрал се е днес към обяд.

— А вчера към полунощ?

— Бил е на бар, в „Нагоре с краката“. Прекарал е нощта с курви и педали и сега го гризе съвестта. Като спре да циври, сержантът ще го заведе да даде показания.

— Спокойно, Емери. Няма смисъл. Кога идва техническият екип?

— Докато тръгнат от Лизийо… Смятай. Ако поне тоз гадняр Глейо ме беше послушал, ако беше приел да го наблюдаваме…

— Спокойно, Емери. Да ни би да ти е мъчно за него?

— Не. Елекен да го вземе дано. Обаче виждам, че вече двама сграбчени от Месни са убити. Знаеш ли какво ще предизвика това в Ордебек?

— Верижен ужас.

— На хората не им пука, че и Мортанбо може да замине по реда си. Обаче никой не знае името на четвъртата жертва. Можем да охраняваме Мортанбо, но не и целия град. Ако исках да знам кой тук има нечиста съвест, кой се бои да не го е нарочил Елекен, сега е моментът да бъда нащрек. Достатъчно е да следя хората, да видя кой трепери и кой е спокоен. И ще си съставя списъка.

— Идвам — каза Адамсберг, като затвори телефона си. — Майор Данглар е отвън, отивам да го доведа.

— Не може ли сам да влезе?

— Не искам да вижда Глейо.

— Че защо?

— Не понася кръв.

— Че нали е ченге?

— Спокойно, Емери.

— Имаше да се скатава на бойното поле…

— Няма страшно, той не е потомък на маршал. Всичките му деди са копали в мина. И то е трудно, но не е славно.

Малка тълпа се беше вече събрала пред къщата на Глейо. Знаеше се, че той е един от нарочените от Господаря Елекен, бяха видели колата на жандармерията и всичко им бе станало ясно. Данглар стоеше отзад, неподвижен.

— Аз съм с Антонен — обясни той на Адамсберг. — Той иска да говори с вас, с вас и с Емери. Но не смее да мине през тълпата сам, трябва да му проправим път.

— Ще минем през задната врата — каза Адамсберг и леко хвана ръката на Антонен.

Бе разбрал по време на масажа, че дланта е солидна, а китката е глинена. Така че трябваше много да внимава.

— Как е графът? — подзе Адамсберг.

— На крака е. И е облечен. И главно е бесен, че са го разсъблекли. Доктор Мерлуз е напълно изкаран от релси. Най-смирено предостави една стая на колегата Елбо, който глаголства, докато обядва с пазачите си. Мерлуз му ходи по петите, има вид на човек, чиито най-съкровени убеждения са били пометени от циклон. Как изглежда Глейо?

— Така изглежда, че е по-добре да не го виждате.

Адамсберг заобиколи къщата, като двамата с Данглар охраняваха Антонен от двете страни. По пътя срещнаха Мортанбо, който вървеше с наведена глава като подгонено животно и когото сержант Блерио доста внимателно водеше към колата. Блерио спря комисаря с дискретен знак.

— Капитанът ви се сърди заради смъртта на Глейо — прошепна той. — Той казва, извинете ме, че си въртите палците. Казвам ви го, за да ви предупредя, той понякога става зъл.

— Видях.

— Не му обръщайте внимание, бързо му минава.

Антонен предпазливо приседна на един стол в кухнята на Глейо и скри ръцете си под масата.

— Лина е на работа, Ипо отиде да купува дърва, а Мартен е в гората — обясни той. — Затова дойдох аз.

— Слушаме ви — кротко каза Адамсберг.

Емери бе застанал встрани от групата, демонстративно показвайки, че това не е неговото разследване и че Адамсберг, колкото и да беше прочут, не се бе справил по-добре от него.

— Казват, че Глейо е убит.

— Така е.

— Нали знаете, че Лина го е чула да моли за милост в Армията?

— Да. Заедно с Мортанбо и неназования четвърти.

— Това, което искам да ви кажа, е, че когато Месни убива, го прави по свой собствен начин. Никога с модерно оръжие, това искам да кажа. Не с револвер, нито с пушка. Щото Елекен не познава тези оръжия. Елекен е прекалено стар.

— Това не важи за Ербие.

— Вярно, но може би не Елекен го е убил.

— Но важи за Глейо — призна Адамсберг. — Той не е застрелян.

— А е убит с брадва?

— Откъде знаете?

— Защото нашата изчезна. Това исках да кажа.

— Я гледай — изсмя се Емери, — идваш дотук, какъвто си крехък, за да ни съобщиш какво е оръжието на престъплението? Много мило, Антонен.

— Майка ми каза, че това може да помогне.

— А не те ли е страх, че може да се обърне срещу вас? Освен ако не мислиш, че можем да я открием, и гледаш да ни изпревариш?

— Спокойно, Емери — прекъсна го Адамсберг. — Кога видяхте, че брадвата вече не е на мястото си?

— Тази сутрин, но преди да чуя за Глейо. Аз лично не си служа с нея, не мога да си го позволя. Но видях, че не е там, където я слагаме обикновено, навън, подпряна на купчината дърва.

— Така че всеки може да я вземе?

— Да, но никой от нас не я е взимал.

— Някакъв отличителен знак има ли тази брадва? Нещо, по което може да се разпознае?

— Ипо гравира едно V на дръжката.

— Мислите, че някой си е послужил с нея, за да ви натопи?

— Възможно е, но това, което искам да кажа, е, че не би било много хитро. Ако сме искали да убием Глейо, нямаше да го направим със собствената си брадва, не е ли така?

— Напротив, би било хитро — намеси се Емери. — Би било толкова тъп гаф, че вие не бихте го направили. Особено вие, братята Вандермот, най-отраканите в Ордебек.

Антонен сви рамене.

— Ти не ни обичаш, Емери, затова няма да слушам мнението ти. Може би твоят прадядо наистина е бил добър на терена, дори когато врагът е бил по-многоброен.

— Не намесвай семейството ми, Антонен.

— А ти как намесваш моето, това искам да кажа. И какво си наследил от него? Търчиш из полето подир първия заек, който видиш. Но никога не гледаш какво става наоколо, никога не се питаш какво мислят другите. Освен това ти вече не водиш разследването. Аз разговарям с комисаря от Париж.

— И добре правиш — отвърна Емери с най-войнствената си усмивка. — Виждаш какви резултати е постигнал, откакто е дошъл.

— Нормално. Трябва ти време, за да се запиташ какво мислят другите.

Техническият екип влизаше в къщата и разтревожен от шума, Антонен вдигна деликатното си лице.

— Данглар ще ви придружи, Антонен — каза Адамсберг и се изправи. — Благодаря ви, че дойдохте. Емери, ще се видим довечера на вечеря, ако приемеш. Не обичам пререканията. Не от доброта, а защото ме уморяват, все едно дали са основателни или не.

— Добре — каза Емери след кратка пауза. — На моята маса?

— На твоята маса. Оставям те с експертите. Дръж Мортанбо в килията колкото се може по-дълго. В жандармерията поне ще е в безопасност.

— Ти какво ще правиш? Ще обядваш? Имаш среща с някого?

— Ще вървя. Трябва да вървя.

— Искаш да кажеш, че отиваш някъде?

— Не, просто ще вървя. Знаеш ли, доктор Елбо ме увери, че електрически топчета не съществуват.

— Тогава какво е било?

— Довечера ще говорим.

Лошото настроение се бе изпарило от лицето на капитана. Прав беше сержант Блерио, бързо му минаваше, а това беше доста рядко качество.