Неудържимата армия

XXII

Адамсберг чакаше пред офиса на адвокатите — кантора Дешан и Булен — на една стръмна уличка в Ордебек. Изглежда, където и да се намираше човек в градчето, виждаше в сянката на ябълковите дървета превърнати в статуи крави. Лина щеше да излезе всеки момент и нямаше да има време да види как някоя ще помръдне. Може би от тази гледна точка би било по-рентабилно да наблюдава само една, а не да съзерцава цялото поле.

Не искаше да вика Лина в жандармерията, затова я бе поканил в „Синия глиган“, където можеха да си поговорят дискретно под ниските греди. По телефона в топлия й глас не се долавяше нито страх, нито неудобство. Докато фиксираше една от кравите, Адамсберг се опитваше да прогони желанието си да види циците на Лина, които сержант Блерио така спонтанно бе похвалил. Да прогони и мисълта ако сексуалността й бе толкова свободна, колкото твърдеше Емери, — че лесно може да преспи с нея. В съставения само от мъже екип на полицията в Ордебек имаше нещо обезсърчително. Но едва ли някой би му се зарадвал, ако преспеше с жена, оглавила черния списък на заподозрените. На втория му телефон беше дошло съобщение и той застана на сянка, за да го прочете. Ретанкур, най-после. Мисълта за Ретанкур в самотен полет над бездната Клермон-Брасьор го бе изтормозила предишната вечер, преди да заспи в прегръдката на вълнения дюшек. Имаше толкова мегалодони в тези морски глъбини. Ретанкур се бе гмуркала в тях преди време и се бе отърквала, без да се развълнува, в грапавата кожа на някои от тях. Но човешките мегалодони бяха къде-къде по-опасни от рибешките, чието съвременно име, акули, кой знае защо в момента му убягваше. Вечер престъпление: Спасител 1 + Сп 2 + баща присъстват гала вечер Федер. стоман. инд. Баща много пил. Сп 2 карал мерцед. и телеф. ченгета. Сп 1 прибрал сам преди това собствена кола. Информиран по-късно. Костюми Сп 1 и Сп 2 огледани безупречни няма мирис бензин. 1 костюм Сп 1 хим. чистене, но не този на вечерята. Снимки костюми носени вечерята + снимки на двамата братя. Антипатични с персонала.

Адамсберг разгледа снимките на синия костюм на тънки райета, носен от Кристиян, Спасител 1, и на сакото, носено от Кристоф, Спасител 2, в морски стил на собственик на яхта. Какъвто сигурно е. Случва се мегалодоните да притежават яхти, за да си починат след дългите си разходки в морето, след като са хапнали един-два калмара. Следващите снимки бяха на Кристиян в три четвърти, много елегантен, този път с къси коси, и на брат му, дебел и некрасив индивид.

Метр Дешан излезе от офиса си преди своята сътрудничка и внимателно погледна наляво и надясно, преди да пресече тясната уличка и да се отправи към Адамсберг със забързана и превзета крачка, напълно пасваща на гласа, който бе чул сутринта по телефона.

— Комисар Адамсберг — каза Дешан, като му стисна ръката, — значи, идвате да ни помогнете. Това ме успокоява, да, много. Безпокоя се за Каролин, да, много.

— Каролин?

— Лина, ако предпочитате. В кантората е Каролин.

— А Лина — попита Адамсберг. — Лина безпокои ли се?

— Ако се безпокои, не го показва. Разбира се, цялата тази история не й е приятна, но не мисля, че схваща в пълна мяра последствията, които всичко това би могло да има за нея и семейството й. Изолация, отмъщение или бог знае какво. Много е обезпокоително, много. Изглежда, вчера сте извършили чудо — накарали сте Леони да говори.

— Да.

— Имате ли нещо против да споделите с мен какво е казала?

— Не, метр. „Хелоу“, „Мързи“ и „Захар“.

— Това върши ли ви работа?

— Никаква.

На Адамсберг му се стори, че Дешан въздъхна с облекчение, може би защото Лео не бе произнесла името на Лина.

— Мислите ли, че пак ще проговори?

— Лекарят я е осъдил. Лина ли идва? — попита Адамсберг, като видя да се отваря вратата на кантората.

— Да. Не я притискайте, моля ви. Не й е лесно, да ви кажа, с една заплата и пенсийката на майката да храни пет души. Дявол знае как свързват двата края, дявол знае. Пардон — поправи се той, — не исках да кажа това. Не смятайте, че намеквам за нещо — додаде адвокатът, преди набързо да си плюе на петите.

Адамсберг стисна ръката на Лина.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем — обяви той професионално.

Лина далеч не беше съвършена. Имаше прекалено голям бюст за твърде тънките крака, малко коремче, кръгъл гръб, леко изпъкнали зъби. Обаче да, прав беше сержантът, човек изпитваше желание да схруска гръдта й и всичко останало — опънатата й кожа, закръглените й ръце, светлото й широчко лице, високите, много нормандски румени скули, всичко това украсено с малки златисти лунички.

— Не знам къде е „Синия глиган“ — казваше Лина.

— Срещу цветния пазар, на две крачки оттук. Не е скъпо и готвят много вкусно.

— Срещу пазара е „Бягащия глиган“.

— Именно, бягащия.

— А не син.

— Не, не син.

Докато вървяха заедно по уличките, Адамсберг осъзна, че желанието му да я изяде надделява над желанието му да спи с нея. Тази жена неимоверно му отваряше апетита, като му напомняше огромното парче пухкав и топъл кекс с мед, което един ден като дете бе изгълтал у една своя леля в Елзас. Избра маса до прозореца и се запита как би могъл да проведе приличен разпит на топло парче кекс с мед — леля му го наричаше куглоф — точно като цвета на косата на Лина, която падаше на едри букли върху раменете й. Рамене, които комисарят не виждаше добре, защото Лина носеше дълъг шал от синя коприна — странна приумица насред лято. Адамсберг не бе подготвил първата си фраза, предпочиташе да я види и да импровизира. Сега, когато Лина блестеше срещу него с целия си светъл мъх, вече не успяваше да я свърже с черния призрак на Неудържимата армия, с девойката, която е станала свидетел на ужаса и го предава по-нататък. Което тя правеше. Дадоха си поръчката, после зачакаха в мълчание, като си отчупваха малки хапки хляб. От време на време Адамсберг й хвърляше бърз поглед. Лицето й беше все така светло и приветливо, но тя не правеше усилие да му помогне. Той беше ченге, тя бе задвижила истинска буря в Ордебек, той я подозираше, тя знаеше, че я мислят за луда — такива бяха простите параметри на ситуацията. Той се обърна и погледна към дървения бар.

— Може и да завали — каза накрая.

— Да, на запад небето притъмнява. Може да завали през нощта.

— Или довечера. Всичко тръгва от вас, госпожице Вандермот.

— Казвайте ми Лина.

— Всичко тръгва от вас, Лина. Не говоря за дъжда, а за бурята, която се е разразила в Ордебек. И още никой не знае кога ще свърши бурята, колко жертви ще вземе, нито дали няма да се обърне срещу вас.

— Нищо не е тръгнало от мен — каза Лина и подръпна шала си. — Всичко идва от Месни Елекен. Тя премина и аз я видях. Какво искате да направя? Имаше четирима сграбчени, ще има четири смърти.

— Но вие заговорихте за това.

— Този, който види Армията, е длъжен да говори, длъжен е. Вие не разбирате. Откъде сте?

— От Беарн.

— Ясно, не можете да разберете, наистина. Това е Армия от северните равнини. Тези, които са видени, могат да се предпазят.

— Сграбчените ли?

— Да. Затова трябва да се говори. Рядко се е случвало сграбчен да се освободи, но се е случвало. Глейо и Мортанбо не заслужават да живеят, но имат един последен шанс да се измъкнат. И имат право на този шанс.

— Лична причина ли имате да ги мразите?

Лина изчака да донесат ястията, преди да отговори. Очевидно беше гладна или имаше желание да хапне, та гледаше храната с много пламенен поглед. На Адамсберг му изглеждаше логично една толкова апетитна жена да изпитва толкова откровен апетит.

— Не лична — каза тя и веднага се зае с чинията си. — Всички знаят, че двамата са убийци. Всички се опитват да ги избягват и никак не се учудих, когато ги видях в ръцете на Месни.

— Като Ербие?

— Ербие беше отвратително същество. Непременно трябваше да стреля по нещо. Но на него му хлопаше дъската. А на Глейо и Мортанбо не им хлопа. Те убиват, защото им изнася. Несъмнено са по-лоши от Ербие.

Адамсберг се опита да се храни по-бързо от обикновено, за да влезе в ритъма на младата жена. Не искаше да се озъби срещу нея с полупълна чиния.

— Но казват, че за да видиш Неудържимата армия, също трябва да ти хлопа дъската. Или просто лъжеш.

— Мислете каквото искате. Факт е, че я виждам, и нищо не мога да направя по въпроса. Виждам я на пътя и съм на пътя, при положение че стаята ми е на три километра оттам.

Сега Лина топеше в сметановия сос парченца картофи, като влагаше в това действие учудваща енергия и напрежение. Някаква почти смущаваща жадност.

— Може да става дума и за видение — подзе Адамсберг. — Видение, в което са замесени лица, които мразите. Ербие, Глейо, Мортанбо.

— Знаете ли, ходила съм на лекар — каза Лина, като здравата дъвчеше. — В болницата в Лизийо ми правиха какви ли не физиологични и психиатрични изследвания в продължение на две години. Феномена ги интересуваше заради света Тереза, разбира се. Вие търсите рационално обяснение, но аз също съм търсила такова. Обаче няма. Не откриха липса на литий или на други вещества, заради които виждате Дева Мария тук и там или чувате гласове. Обявиха ме за уравновесена, стабилна и дори много разумна. И ме оставиха на съдбата ми, без да стигнат до някакви заключения.

— А до какви трябваше да стигнат, Лина? Че Неудържимата армия съществува, че наистина минава по пътя за Боневал и че вие наистина я виждате?

— Не мога да твърдя, че съществува, господин комисар. Но съм сигурна, че я виждам. Колкото и назад във времето да се връщаме, винаги е имало някой, който е виждал Армията да минава през Ордебек. Може би тук във въздуха се носи някакъв древен облак, някакъв дим или хаос, или спомен. Може би минавам през него, както се минава през мъгла.

— И как изглежда Господарят Елекен?

— Много е красив — бързо отвърна Лина. — Със сериозно и прекрасно лице, мръсни руси коси, които падат до раменете на бронята му. Но ужасяващ. Ами то е — добави тя по-тихо и колебливо, — защото кожата му не е нормална.

Лина замлъкна и набързо привърши чинията си много преди Адамсберг. После се облегна на стола, по-сияйна и напълно успокоена след хранопоглъщането.

— Вкусно ли беше? — попита Адамсберг.

— Страхотно — отвърна тя благодушно. — Не бях идвала тук. Не ни е по кесията.

— Ще вземем сирене и десерт — прибави Адамсберг, който желаеше младата жена да достигне до пълно блаженство.

— Първо си дояжте — каза тя мило. — Вие не ядете бързо. А разправят, че полицаите всичко вършат на тъгъдък.

— Аз нищо не върша на тъгъдък. Дори тичам бавно.

— Истината е — каза Лина, — че когато за пръв път видях да минава Армията, никой никога не ми беше говорил за нея.

— Но казват, че в Ордебек всички знаят за нея, без някой да им е разправял каквото и да било. Че тук човек научава за нея с раждането си, с първата глътка въздух, с първото засукано мляко.

— Не и вкъщи. Родителите ми винаги са живели изолирано. Сигурно вече са ви казали, че баща ми не беше свят.

— Да.

— Истина е. Когато разказах на майка ми какво съм видяла — а по онова време много плачех, — тя реши, че съм болна, че страдам „от нерви“, както казваха по онова време. Никога не беше чувала за Месни Елекен, баща ми също не беше чувал. Впрочем той често се връщаше от лов по пътя за Боневал. А всички, които са чували за тази история, никога не минават оттам нощем. Дори тези, които не вярват, избягват да го правят.

— Кога беше този първи път?

— Когато бях на единайсет години. Случи се два дни след като сцепиха с брадва главата на баща ми. За мен един плаващ остров — каза тя на сервитьорката — с много счукани бадеми.

— С брадва ли? — каза Адамсберг смаяно.

— Като на прасе, точно — каза Лина и спокойно изимитира действието, като удари по масата с острата страна на дланта си. — Един удар по черепа и един по гръдната кост.

Адамсберг отбеляза пълната липса на емоция и си каза, че неговият кекс може да не е толкова мек.

— После дълго сънувах кошмари, лекарят ми предписваше успокоителни. Не заради разполовения ми баща, а защото мисълта, че мога пак да видя конниците, ме ужасяваше. Разбирате ли, те са изгнили, като лицето на Господаря Елекен. Развалени — добави тя с лека тръпка. — И на мъжете, и на животните им липсва по някой крайник, вдигат страховит шум, но виковете на живите, които мъкнат със себе си, са още по-зловещи. За мой късмет нищо не се случи през следващите осем години и аз реших, че ми е минало, че просто като дете съм страдала „от нерви“. Но на деветнайсет години я видях отново. Разбирате ли, господин комисар, това не е някаква забавна история, не е история, която бих измислила, за да се похваля. Това е ужасяваща фаталност и аз на два пъти исках да се самоубия. После един психиатър от Кан успя да ме убеди да живея въпреки всичко, въпреки Армията. Тя ме притеснява, досажда ми, но вече не ми пречи да си гледам живота. Мислите ли, че мога да си поискам още малко бадеми?

— Разбира се — каза Адамсберг и вдигна ръка да повика сервитьорката.

— Няма ли да е много скъпо?

— Полицията ще плати.

Лина се засмя и размаха лъжичката си.

— Веднъж полицията на нас да плати, а не ние на нея. Глобите за неправилно паркиране имам предвид. Шегувам се.

— Да, разбира се — усмихна се Адамсберг. — Извинете ме, не съм особено бързомислещ. Имате ли нещо против да ми разкажете още нещо за баща си? Разбра ли се кой го е убил?

— Никога.

— Подозираха ли някого?

— Разбира се.

— Кого?

— Мен — каза Лина и отново се засмя. — Когато го чух да крещи, изтичах на етажа и го заварих в стаята му целия окървавен. Брат ми Ипо, който беше само на осем години, ме видя с брадвата и го каза на жандармите. Не съзнаваше какво прави, просто отговаряше на въпросите им.

— Как така с брадвата?

— Бях я вдигнала. Жандармите помислиха, че съм изтрила дръжката, защото намериха само мои отпечатъци. Накрая Лео и графът се застъпиха за мен, та ме оставиха на мира. Прозорецът на стаята беше отворен, за убиеца беше много лесно да избяга оттам. Никой не обичаше баща ми, точно както никой не обичаше и Ербие. Всеки път, когато изпадаше в криза, хората казваха, че куршумът се е завъртял в главата му. Когато бях дете, не разбирах.

— И аз не разбирам. Какво се е въртяло?

— Куршумът. Майка ми твърди, че преди Алжирската война, когато се е омъжила за него, бил, общо взето, свестен човек. След това го ранили в главата и не могли да извадят куршума. Обявили го за негоден за пехотата и го прехвърлили в разузнавателен отряд. Оставям ви за малко. Ще изпуша една цигара отвън.

Адамсберг също излезе и извади от джоба си смачкана цигара. Сега виждаше от съвсем близо косите й с цвят на кекс с мед. Бяха много гъсти за жена от Нормандия. Видя и луничките върху раменете й, когато шалът й се свлече, а тя бързо се загърна отново с него.

— Биеше ли ви?

— А вашият биеше ли ви?

— Не. Той беше обущар.

— Това няма нищо общо.

— Няма.

— Не ме е докосвал. Но братята ми ги смилаше от бой. Когато Антонен беше бебе, го хвана за крака и го хвърли по стълбите. Ей така. Четиринайсет фрактури. Една година прекара целият в гипс. Мартен пък не ядеше. И тайничко хвърляше храната си в кухия металически крак на масата. Веднъж баща ми го хвана, накара го да извади залците с въдица и го принуди всичко да изяде. То се беше вмирисало, разбира се. Ей такива неща.

— А най-големия? Ипо?

— Още по-лошо.

Лина загаси цигарата си на земята и изрита фаса в канавката. Адамсберг извади мобилния си, втория, тайния, който вибрираше в джоба му. Идвам довечера, дай адреса. ЛВ.

Веранк. Веранк, който щеше да дойде и да му отмъкне кекса под носа с нежното си лице и момичешките си устни.

— Няма нужда, всичко е наред — отвърна Адамсберг.

— Всичко не е наред. Дай адреса.

— По телефона не може ли?

— Дай адрес, мамка му.

Адамсберг се върна на масата и неохотно написа адреса на къщата на Лео. Настроението му се развали. На запад се трупаха облаци, довечера щеше да вали.

— Неприятности ли?

— Един колега идва — отвърна Адамсберг и прибра телефона си в джоба.

— Така че непрекъснато ходехме у Лео — подхвана Лина без връзка. — Тя ни отгледа, тя и графът. Казват, че Лео няма да оживее, че машината е повредена. И че вие сте я намерили. И че е говорила малко с вас.

Адамсберг извади от джоба си химикалка и написа върху хартиената си салфетка „машина“. Дума, вече произнесена от лекаря с рибешкото име. Дума, с която пред очите му се появяваше лека мъгла и може би някаква мисъл в мъглата, но не знаеше каква. Сгъна салфетката и вдигна поглед към Лина. Занесен поглед на човек, току-що станал от сън.

— Баща си видяхте ли го в Армията? Когато бяхте на единайсет години?

— Имаше един „сграбчен“, да, мъж. Но имаше огън и много пушек, а той притискаше ръце към лицето си и крещеше. Не съм сигурна, че беше той. Но предполагам, че да. Във всеки случай разпознах обувките му.

А втория път имаше ли „сграбчен“?

— Една възрастна жена. Познавахме я, нощем хвърляше камъни по щорите на къщите. Сипеше проклятия, плашеше кварталните хлапета.

— В убийство ли беше обвинена?

— Нямам представа, не мисля. Може би съпругът й, той почина доста отдавна.

— А тя умря ли?

— Девет дни преди появата на Армията, кротко, в леглото си. После Месни повече не мина. Допреди месец, когато я видях.

— А четвъртият сграбчен? Не го ли познахте? Мъж, жена?

— Като че ли мъж, но не съм сигурна. Защото един кон беше паднал отгоре му и косите му горяха, така че, нали разбирате. Не се виждаше добре.

Тя постави ръка на кръглото си коремче, сякаш за да оцени с опипване толкова бързо погълнатата храна.

Беше 4:30 ч, когато Адамсберг се прибра в ханчето на Лео. Усещаше тялото си леко измъчено след борбата, която бе водил с желанията си. От време на време вадеше хартиената салфетка, поглеждаше думата „машина“ и я прибираше в джоба си. Абсолютно нищо не му говореше. Ако вътре имаше някаква мисъл, то тя бе потопена много надълбоко, заклещена под някоя морска скала, замаскирана с букет от водорасли. Някой ден щеше да се откачи и колебливо да се отправи към повърхността. Адамсберг не познаваше друг начин на разсъждение. Можеше единствено да чака, да хвърля мрежата си върху повърхността на водата и да гледа вътре.

В ханчето Данглар готвеше с навити ръкави под внимателния поглед на Церк и го поучаваше.

— Много рядко се случва — казваше Данглар — малкото пръстче на крака да е добре оформено. Обикновено то е криво, свито, без да говорим за нокътя, който е несъразмерно малък. Сега, като станаха златисти от едната страна, можеш да ги обърнеш.

Адамсберг се опря на вратата и се загледа в сина си, който изпълни нарежданията на майора.

— От обувките ли е?

— От еволюцията. Човекът ходи пеш по-малко, последният пръст атрофира и е на път да изчезне. Един ден, след няколко стотици хиляди години, ще остане само късче нокът, закачено за края на ходилото ни. Като у коня. Обувките, разбира се, допринасят.

— Същото е с мъдреците ни. Те вече няма къде да растат. Тясно им е.

— Именно. Малкото пръстче е донякъде мъдрецът на ходилото.

— Или мъдрецът е кутрето на устата.

— Да, но като се каже така, по-трудно се разбира.

Адамсберг влезе и си сипа чаша кафе.

— Как мина? — попита Данглар.

— Облъчи ме.

— Със злосторни вълни?

— Не, с медоносни. Доста е пълна, зъбите й са изпъкнали, обаче ме облъчи.

— Лоша работа — изкоментира Данглар неодобрително.

— Не мисля, че някога съм ви разправял за куглофа с мед на леля ми, който ядох като дете. Но е точно това — висок метър и шейсет и пет куглоф с мед.

— Не забравяйте, че тази Вандермот не е с всичкия си.

— Възможно е. Но не й личи. Тя е зряла, но се държи като дете, бъбрива е, но внимава какво говори.

— И евентуално има грозни пръсти на краката.

— Умалели — допълни Церк.

— Все ми е тая.

— Чак пък толкова — изсумтя Данглар. — Обаче щом е така, вече не ставате за разследването. Оставям ви вечерята и поемам щафетата.

— Не, в 7 часа отивам при братята. И, майоре, Веранк пристига довечера.

Без да бърза, Данглар изсипа половин чаша вода върху парчетата пиле, захлупи ги и намали газта.

— Ще ги оставиш да къкрят един час — каза той на Церк, преди да се обърне към Адамсберг. — Нямаме нужда от Веранк, защо сте го повикали?

— Сам се повика и без всякаква причина. Според вас, Данглар, защо една жена ще се наметне с шал в такова време?

— Заради дъжда — каза Церк. — Идват облаци от запад.

— За да прикрие някакъв дефект — обясни Данглар. — Цирей или знака на дявола.

— Все ми е тая — повтори Адамсберг.

— Тези, които виждат Неудържимата армия, господин комисар, не са благотворни соларни същества, а мрачни и вредни души. Облъчен или не, не го забравяйте.

Адамсберг не отговори и отново извади книжната салфетка.

— Какво е това? — попита Данглар.

— Дума, която не ми говори нищо. Машина.

— Кой я е написал?

— Ами аз, Данглар.

Церк поклати глава, сякаш прекрасно разбираше за какво иде реч.